Вашият виртуален всекидневник за новини,анализи и коментари,като никой друг

Войната на политиците

в Свят
Loading...

Пруският генерал Карл фон Клаузевиц пише, че войната е продължение на политиката с други средства, но и обратното също е вярно!  Дори и днес в много части на света изгубилите полити­ческите битки заплащат с живота си, точно както става на фрон­та!

При тези конфликти, както и в конфликтите на по-цивилизо­ваните общества, където поражението означава само загуба на позиции и престиж, победителят е силно задължен на онези, които се бият за него, или редом с него. Ясно е защо всеки от нас е готов да се бие до смърт в защита на собствения си живот, на семейството и дома си. Но никой не е роден с желанието да рискува собствения си живот, а дори и кариерата си, за някаква компания, екип или държава!

Те лесно могат да бъдат убедени за определено нещо; трудно е да запазят убежденията си!

Много философи вярват, че човекът е политическо и социално животно, за което е съвсем естествено да се обединява със се­беподобните си и да защищава общи каузи с тях. Но Макиавели не е сред тях, или, както казва Айсая Бърлин: Няма нищо скрито или свръхестествено в ръката, която хармонизира всички тези разнообразни човешки дейности.

В света на Макиаве­ли – реалният свят, описан като такъв в достоверните исторически хроники – предателството и измамата се срещат на всяка крачка, също като заговорите срещу легитимната власт. Това се пра­ви изцяло в личен интерес и за лична изгода – онази, която про­изтича от доминирането над околните, а не от хармоничната ра­бота с тях.

Помислете за новините, които в последно време получаваме от Близкия Изток: в рамките на няколко дни „Ислямска държава“ избива няколко стотици хиляди души, други милиони страдащи от войната панически бягат към ЕС, превръщат се в болни и бедни мигранти, които буквално умират от глад. Изпращат им се хуманитарни помощи, положението временно се стабилизира, после нещата се обръщат: шиити и кюрди, подкрепени от най-различни банди, мародерстват над сунитите каквито са били и ИДИЛ, започват да се колят едни други и така предизвикват още повече мизерия, болести и масова гладна смърт…

Забравете всякакви оптимистични приказки за спонтанна асоциация. „Всички хора са лоши„, драматично обявява Макиа­вели още в началото на „Разговори“. – „И винаги когато им се предостави шанс, те ще дават воля на своята злоба и лошотия.“ Човешката лошотия е причина за разрухата на отделните хора и техните творения. Ето какви бележки си нахвърля Уинстън Чърчил за една меланхолична реч, произнесена в навечерието на Втората световна война, когато Европа бавно потъва в мрака на фашистката идеология:

Какво разочарование е този двадесети век! Колко ужасни и тъжни събития белязаха първите му двадесетина години!  Във всяка отделна страна се наблюдаваше процес на освобождаване от илюзиите, отслабване на връзките, потъпкване на принципите, разложение на вярата и прогонване на надеждата, от които зависи всяко цивилизовано общество.  Във всяка точка на света се наблюдават процеси, от които ми спира дъхът: страни с утвърдено, мирно, стабилно и проспериращо обществено развитие бавно и неотклонно се превръщат във варварски диктатури, в които властват тиранията и анархията.

 Не ви ли е познато положението? То сякаш се повтаря и днес. Много работа се иска, за да накараме хората да работят заедно, да не говорим за по-високи цели, като например да рискуват живота си за дадена кауза. Трудна, мръсна и гадна работа -работата на лидерите.

Не можете да очаквате, че хората ще направят каквото трябва спонтанно или доброволно, особено когато инстинктът ги кара да бягат в противоположна посока. И как­то казва главният герой в романа на Робърт Пен Уорън „Цялото кралско войнство“: „Доброта… Обикновената доброта… Тя не се наследява, тя се създава от лошотата… И знаеш ли защо? Защото няма от какво друго да се направи…“

Но това е само половината истина. Човечеството може да се раздели на две големи категории: живеещите и онези, които им позволяват да живеят. Така поне твърди американският писател Стенли Елкин. Макиавели решително е сред първите, живее интензивно, понякога дори над възможностите си. Неговите писма, подобно на дните и нощите му, бликат от жизнена сексуална активност, той е сърцето и душата на много светски купони.

В пис­мо до свой приятел той подхвърля, че ако някой случайно над­никне в кореспонденцията помежду им, в началото вероятно ще ги вземе за „мрачни типове, погълнати от мрачни проблеми“, но продължи ли да чете, със сигурност ще открие, че „ние, същите тези мрачни типове, всъщност сме лекомислени и непостоянни веселяци, които се занимават с празни работи“… Това за него е напълно естествено, въпреки че някой би ги осъдил за прекалена фриволност. „Яме имитираме Природата, която е процес на постоянно разнообразие; а имитаторът не може да бъде съ­ден“…

Уви, този елемент на човешката природа създава големи проблеми на лидерите. Макар че стремежът за задоволяване на чувствените желания е един напълно естествен стремеж, неуто­лимата жажда за удоволствия нарушава баланса и започва да пре­чи на вярната преценка, при това по онзи разрушителен начин, който съпътства и жаждата за повече богатства и власт.

Макиа­вели, който се влюбва често и с огромен ентусиазъм, прекрасно знае, че влюбеният не може да разсъждава трезво. Дори и най-су­ровият войн забравя ума и дума в присъствието на блестяща и привлекателна жена. През 1983 г., по време на окупацията в Ли­ван, всички са озадачени от факта, че италианските войски не търпят никакви загуби, докато всички останали участници в уми­ротворителните сили са обект на терористични атаки и снайперистки огън. Петнадесет години по-късно стана известно, че си­рийският министър на отбраната е заповядал на ливанците да не закачат италианските войници, просто защото цял живот е бил влюбен в Джина Лолобриджида, една от най-големите звезди на световното кино.

Ето какво казва в едно свое интервю пред дубайския вестник „Ал-Баян“ генерал Мустафа Тлас: „Събрах ръководителите на ливанската съпротива и им казах: правете каквото искате с американските, британските и другите участници в умиротворителните сили, но не искам да бъде наранен нито един италиански войник… Не искам сълзи в очите на Джина Лоло­бриджида… Едно време колекционирах нейни снимки и й пишех любовни писма от фронта…“

През 1968 г. Тлас става началник на щаба на сирийската армия и Лолобриджида започва да отговаря на писмата му. Той й изпраща книги, бижута и антики. В крайна сметка актрисата отстъпва пред настоятелните му покани и го посещава в Дамаск, където дружбата им е циментирана на семеен банкет.

Макиавели знае, че изживяващият подобна страст човек не може да упраж­нява желязна самодисциплина. Той ще продължава да се стреми към любимата си. Победен от силата на подобни чувства, самият Макиавели е принуден да приеме неизбежното и се съгласява с Бокачо, че е „по-добре да направиш нещо, за което после ще съ­жаляваш, отколкото да съжаляваш, че не си го направил„, въпреки че това нещо ще направи живота ти труден. По повод връзка­та си с една местна жена той пише: „Всичко ми изглежда лесно и възможно, подчинявам се на всичките й желания, независимо колко различни от моите са те. Знам, че това ще ми доне­се огромни неприятности, но въпреки това ми е хубаво… “

Желанието му е толкова силно, че измества дори работата: „ Вече не изпитвам удоволствие да чета за делата на дедите ни, нито пък да дискутирам постъпките на съвременниците; всичко е трансформирано в мисли с по-нежна насоченост, за което благодаря на Венера… “

Ненаситността ни кара да преследваме всякакви удоволствия: храна, секс, наркотици, алкохол, музика. (Тютюнът току-що е навлязъл в Ренесансова Италия; силните и ароматни пури с марката „Тоскана“ се появяват значително по-късно.) Нашите чувствени желания са с широк спектър и винаги близо до вниманието ни – включително и тогава, когато боравим с много по-об­щи теми. Трудно е да останем концентрирани, просто защото изкушенията ни заобикалят отвсякъде. Попаднали в обятията на страстта, самодоволството или сладката летаргия на невежество­то, мнозина от нас пренебрегват моралните норми и стандартите за добро поведение. Те вършат какво ли не – лъжат, мамят, кра­дат, изнасилват и убиват, за да задоволят низките си страсти. Ня­ма семейство, бизнес, нация или армия, които ще издържат дъл­го на деградация от този вид, обхванала съставните им части.

Ето и една заплаха от нов тип. Ние сме застрашени не само от външни и вътрешни врагове, които изгарят от желание да ни отнемат властта и богатството и да ни подчинят на волята си, а и от самите себе си, тъй като сме много склонни сами да си причиним всичко това.

Хората не са само амбициозни, а и мързеливи, мърляви, арогантни, разпилени и самомнителни. Макиавели поз­нава добре моралната клоака, тъй като тя го заобикаля от всички страни и в моменти на слабост той доброволно се потапя в нея. В едно от писмата си описва Флоренция като „магнит за всички натрапници в света“.

Подобна характеристика също е част от чо­вешката природа, подобно на страстта ни към богатството и властта, но тя води в обратната посока. Ние попадаме в плен на амбицията да градим нови институции, да трупаме нови богат­ства, да разширяваме зоните си на влияние и оттам – да направим възможно създаването на нови държави, а дори и на нови импе­рии. Но в момента, в който достигнем един от тези върхове, раз­ложението на победата подкопава желанието ни за повече и ни тласка към пътеката на изкушенията.

Ние сме щастливи с това, което можем да прилагаме. Нахалството, лакомията, алчността и останалите егоцентрични прегрешения и пороци ни тласкат надо­лу, към разпада, вътрешната дисхармония и подчинението на дру­ги хора.

Езикът ни казва кое е по-лесно (сякаш не го знаем); ка­теренето по хълма на успеха е трудна работа, докато плъзгането към тинята не изисква почти никакви усилия. Кошчето за боклук на историята прелива от хора, предприятия и начинания, нации и империи, които са постигнали големи успехи, градени в продъл­жение на години, десетилетия, а дори и векове, а след това, изгни-ли отвътре, стават лесна плячка за враговете си. Понякога дори няма нужда от враг; загниването е толкова голямо, че е напълно достатъчно за разрухата.

Макиавели включва всичко това в една от своите стегнати епиграми относно непрекъснатото въртене на колелото на историята: „Добродетелите пораждат тихо самодоволство, тихо­то самодоволство се изражда в безредие, а безредието – в раз­руха. После колелото се завърта в обратна посока: от разру­хата се ражда ред, от реда – добродетели, на които помагат Късмета и Славата“…

ОПАСНОСТИТЕ, ПОРОДЕНИ ОТ ПОБЕДАТА

Проблемите ви не свършват, когато покорите върха, дори напротив – умножават се. Ще трябва да мислите не само за собствените си гнили инстинкти и за тези на хората си, но и за всички евентуални ходове на конкуренти и врагове. Ще се нало­жи да водите война на два фронта – веднъж срещу онези, които искат да ви премахнат с помощта на истински оръжия или фигуративни такива, използвани най-често в областта на бизнеса, по­литиката или спорта; втори път – срещу собствените си най-ло­ши импулси, което, предупреждавам, никак не е лесно.

Колкото по-голяма е победата ви на първия фронт (а тя без съмнение ще ви направи по-богати и по-силни), толкова по-тежки ще са загу­бите ви на втория. Защо ли? Защото богатството и властта ще пробудят унищожителните страни на характера ви. Не че няма добри хора – напротив, има. Но те не участват в тази драма. Те не представляват заплаха за възхода ви, не участват в падението ви. За разлика от вашите, техните добродетели сами по себе си са награда. А вие трябва да мислите само за онези мъже и жени, с които се срещате на бойното поле, или пък за другите – онези, ко­ито ви тласкат към пропастта. Те обаче се бият за по-други награ­ди.

Най-голям шанс да триумфирате на бойното поле и да усто­ите на изкушенията на самодоволството ще имате, когато се опи­рате на добродетели като ред и дисциплина, а те са присъщи на добрите бойци. Принцът не трябва да има други цели и други мисли, освен онези, които са свързани с воденето на победоносни войни, предупреждава Макиавели, внушавайки ни, че доб­родетелите на истинския войн са добродетели на всички велики лидери, независимо в коя област действат те.

Сред нас е много разпространено мнението, че в мирно време хората не обичат да бъдат ръководени от военни, но това е само част от истината. Примерите с личности като Де Гол и Айзенхауер доказват, че определени военни лидери могат да бъдат и прекрасни политически фигури. Хората не искат да бъдат управлявани от военни, които са неспособни да се адаптират към мирното време. Джон Кийган предлага може би най-доброто описание на качествата на герои­те от войната, които безпокоят цивилните граждани:

„Във всяко общество има хора, които са добри във военното дело и не могат да бъдат нищо друго, освен войници. Вчера писах надгробно слово за един такъв човек, когото познавах отблизо… Хората са го виждали как повежда ротата си в атака с натъкнат щик на пушката, а след това и как се връща – оплискан с кръв и доволен, но без да го свързват по някакъв начин с храбростта…

Естествено е, че храброст­та не може да се идентифицира с личните му качества, просто защото пред лицето на смъртта той не се вълнува от емоциите, които вълнуват другите. Смъртта е нещо, което той дава, а не получава. А поради факта, че в даването той е много по-добър от всеки друг, в поведението му липсва страхът…“

По време на война ние искаме лидер от този тип, но не желаем той да управлява гражданското общество. От друга страна, лидерът, който умее да се справя с жестокия враг и поема в ръцете си цивилното управление (със съответните промени в стила и методите си) може да постигне невероятни резултати.

Разбира се, един истински политически лидер трябва да умее да използва во­енна сила, както твърди Макиавели. Именно такова умение де­монстрира Маргарет Тачър по време на Фолкландската криза, а със сигурност няма нищо случайно във факта, че основателят на Съединените щати Джордж Вашингтон и може би най-великият президент в историята на страната Ейбрахам Линкълн демон­стрират отлично владеене както на военното изкуство, така и на ня­коя военна победа.

Подготовката за война ни прави твърди и ни напомня за качествата, които са нужни за победата: хладина, точна преценка, осторожност към промяната на условията, смелост в боя, кураж срещу предизвикателствата, солидарност с другарите по оръжие и тотално отдаване на мисията. Тази подготовка е изтощителна във физическо и психическо отношение, след нея остава малко време и енергия за развлечения и лукс. Освен това добрият боец мисли за развитието и напредъка на общата кауза („корпусът, корпусът“ – както подхвърля Макартър в своето елегантно про­щално слово), а не за личното си положение.

Силата на оръжието върви ръка за ръка с добрите закони и доброто лидерство, за да се поддържа здрава и сигурна нация, тъй като вътрешните въоръжени сили – полицията и различните милиции, прилагат законите и защищават властта на държавата. Но Макиавели е катего­ричен, че това не е достатъчно. Без добри закони няма добри въоръжени сили, тъй като има опасност те да бъдат използвани за користни цели.

Подобно на самата война, подготовката предлага истински изпитания за характера и при най-добрите обстоятелства ражда кръг изпитани лидери на нацията. На кого да вярва нацията, ако не на онези, които се вричат да умрат за нея?, пита риторично Макиавели, а ние постъпваме съвсем правилно като следваме то­зи съвет.

Юлайсис Грант и героят от войната Уилям Хенри Харисън не са велики президенти, но Америка преживява истински моменти на слава под управлението на Джордж Вашингтон, Теодор Рузвелт и Дуайт Айзенхауер – и тримата запалени привърженици на мъжеството, морала и достойнството в държав­ното управление. И тримата стават политически лидери главно благодарение на героизма, който са демонстрирали по време на война, а Макиавели клати глава на всички онези, които вярват, че същите хора биха могли да станат известни политически фигури и в мирно време: В мирно време великите и уникални хора вина­ги ще бъдат пренебрегвани – така е било и така ще бъде. Това е перифраза на известната поговорка, според която „времето прави човека“.

Великите личности са уважавани и ценени най-ве-че в трудните времена, но потъват в забрава в момента, в който победата стане факт. Питайте Уинстън Чърчил и Шарл Де Гол, питайте всички онези корпоративни магьосници, които са носи­тели на новите идеи и късат с окървавени зъби и нокти своя дял от пазара.

Парадоксално е, но мирът увеличава опасностите, които ни заплашват, тъй като прави дисциплината по-малко необходима, окуражава лошите ни инстинкти, лишава ни от нашите най-добри лидери. Великият пруски генерал Хелмут фон Молтке знае мно­го добре какво има предвид, когато пише на свой приятел: Вечни­ят мир е илюзия и мечта, която дори не е особено приятна; войната е важна съставна част от света – такъв, какъвто Бог го е съградил…

Без войната светът ще затъне в грубия ма­териализъм… Както винаги, Макиавели развива и задълбоча­ва тази мисъл: мирът не само подкопава дисциплината, осигуря­вайки благоприятна среда за разрушителните пороци. Ако наис­тина успеем да постигнем вечен мир, „ самодоволството или ще я феминизира (държавата), или ще разбие единството и; а те­зи две неща – поотделно или заедно, ще станат причина за ней­ната гибел. На практика това е вариация на една теза, разви­та от Митеран: липсата на движение е начало на поражението

Макиавели използва думата „феминизиране“, за да опише слабия и нерешителен лидер или цяла организация, но той със си­гурност знае, че жените притежават точно толкова добри лидерс­ки качества, колкото и мъжете. За това свидетелства начинът, по който класира няколко жени-лидери редом с най-добрите мъже, и най-вече подчертаната му слабост към една ренесансова личност, останала в историята с прозвището „Мадоната на Форли“. Става въпрос за Мадона Катерина, която е пленена от враговете си. Мъжът й е убит, децата й са пленени, врагът иска от нея да му предаде ключовете на града. Омайната приказка е завършена от Де Грация:

Мадона Катерина обещава на врага, че ако я пусне да вле­зе, тя ще ги убеди (защитниците на крепостта) да отворят вратите. Оставя в ръцете на врага децата си – като гарант за искрените й намерения. Но когато желанието й е изпъл­нено, тя се появява на крепостните стени, заплюва убийци­те и ги заплашва с ужасно отмъщение. Плачейки добавя, че все още е запазила способността да има други деца, след което вдига рокля и разкрива гениталиите си. Заговорници-те си плюят на петите…

Не подценявайте силата на жените! Макиавели знае, че те са всичко друго, но не и пасивни. Разбира се, той запазва силно кри­тичното си отношение към всеки, който има глупостта да демон­стрира не дотам добрите качества на жената, като предупрежда­ва, че подобен идиотизъм струва скъпо…

Онзи, който обиди жената – основателно или не, ще бъде луд ако вярва, че с молитви и сълзи ще я  умилостиви. Спускайки се сред нас, смъртните, нейният дух е придружен от гордост, пламенност и отсъствие на милост към когото и да било; от лукавство и жестокост, които й помагат толкова добре, че усилват апетита й с всяко начинание; а когато действията й се ръководят от омраза или грозна ревност, тя е обладана от наистина неземна сила! 

И ние, по подобие на Макиавели знаем, че жените могат да бъдат изключително твърди. Жените могат да управляват държа­ви и да командват армии – това с болезнена сила разбраха управ­ниците на Аржентина, когато се сблъскаха с Маргарет Тачър във войната за Фолкландските острови, а също и арабските лидери, опитали да унищожат Израел по време на премиерския мандат на Голда Мейр.

Жените умеят да се бият и соло, в напълно индиви­дуален план. Те карат самолети, използват изключително добре лекото оръжие. За съжаление най-добрите терористи също са же­ни – това се доказва от японската „Червена армия“, италианските „Червени бригади“ и германската група „Баадер-Майнхоф“, чия­то основателка Улрике Майнхоф впоследствие е заловена и осъ­дена за убийство.

Италианският министър-председател Алдо Моро е екзекутиран от жена-терорист; в средата на 70-те във Виена една терористична група, ръководена от жена – Лейла Халед, отвлича министрите на петрола на страните-членки на ОПЕК. Жените участват успешно в състава на частите със специално предназначение, някои от тях придобиват световна известност с шпионските си качества – от Далила до Мата Хари…

От друга страна, Макиавели твърди, че силните различия между половете обуславят раждането и утвърждаването на раз­личните задължения за мъжете и жените. Той вярва, че жените не са толкова податливи на злото, колкото са мъжете и следовател­но тяхната закрила е морален императив.

Веднага бърза да пре­дупреди бъдещите принцове да не злоупотребяват с властта си над подчинените им жени, тъй като това би бил един опасен и па­губен акт. Още повече, че макар и да притежават психологичес­ката твърдост на мъжете, физическата им издръжливост е значи­телно по-малка.

Жени като Маргарет Тачър, Голда Мейр и Индира Ганди отдавна са равни на мъжете на символичното бойно по­ле на политиката, но ако се наложи да влязат в реална битка, със сигурност ще я загубят.

В истинската война сравнение между мъ­жете и жените е невъзможно. Силата, бързината и издръжливост­та – част от основните качества на добрия войн, решително са на страната на мъжете. Освен това жените не проявяват особен ин­терес към военната служба и кандидатстват за нея много по-рядко от мъжете.

Според закона за военната служба в САЩ, всяка бойна част има запазен контингент за жени, попълването на кой­то струва два пъти по-евтино, отколкото контингентите за мъже. С редки изключения жените не са в състояние да постигнат воен­ната слава на мъжете, просто защото не притежават техните фи­зически възможности и страстно желание да я имат. В този смисъл според Макиавели са „женствени“ лидерите, които проя­вяват колебание, слабост и нерешителност в наистина важните моменти.

В звученето на тази „женственост“ се долавя и един допъл­нителен резонанс, който произтича от факта, че женското присъ­ствие в една армия неизменно води до разложение и до потенци­ално опасни пробиви в дисциплината и морала.

Като командир на военно съединение, Макиавели забранява присъствието на жени в близост до казармите, включително и на онези, които по тради­ция съпътстват войската навсякъде. Само по този начин бил си­гурен, че бойците ще насочат цялото си внимание към поставени­те им задачи. По същия начин постъпва и генерал Патън през Втората световна война, като забранява на подчинените си вся­какви, дори най-мимолетни контакти с жени.

Жените разсейват мъжете, жените са част от изкушенията, които отслабват реши­телността, изсмукват енергията и замъгляват разсъдъка. Според терминологията на Макиавели „състоянието на женственост“ се характеризира с арогантност и самодоволство, които в крайна сметка водят до разрухата на организацията или отделната лич­ност.

Това състояние обръща гръб на добродетелите, на качест­вената армия и добрите закони, за да унищожи всичко, което на­ричаме общо благо. Корупцията на лидерите поставя под заплаха силата и успеха на цялото начинание, тъй като корумпираните лидери не притежават дисциплината и всеотдайността по отно­шение на мисията, без които нито една организация не може да стигне до победата.

АМЕРИКА НА КЛИНТЪН: КОРУПЦИЯ И ОМРАЗА

В произведението си „Изкуството на войната“, Макиавели описва една генерация италиански лидери, които съвсем скоро ще бъдат разбити от амбициозни чуждестранни агресори:

Те си мислят… че за един принц е достатъчно да седне в някой от кабинетите на двореца и да съчини остър отговор, да напише изящно писмо, да демонстрира воля и желание… да овладее изкуството на измамата… да задържи много съб­лазнителни жени около себе си… да се държи надменно и пренебрежително, да гние в бездействие, да раздава военни звания на принципа на приятелството и взаимните услуги, да преследва всеки, който иска да му покаже пътя към дос­тойното поведение, да придава на думите си пророческа си­ла… Онзи, който си въобразява, че всичко това е възможно, на практика не си дава сметка, че то ще го превърне в лес­на плячка за всеки, който реши да го завладее…

Запознаем ли се по-отблизо с Клинтьнова Америка, не можем да не бъдем смаяни от хирургическата точност, с която Макиавели описва този президент и тясната връзка между личната му коруп­ция и загърбването на военните добродетели. Клинтън комбинира у себе си един страстен стремеж към персоналното удоволствие, почти на границата на маниакалната сексуалност , с дълбоко презрение и омраза към военните, чиято всеотдайност към всеоб­щото благо е коренно противоположна на това, което изповядва са­мият той.

Американската морска пехота внушава тази всеотдайност у новобранците си още в мига, в който стъпят на територията на тренировъчната база Парис Айлънд: „Над входа на базата, редом с бюста на старши сержант Роуланд, с червени и черни букви е напи­сано: ОСНОВНИ ЦЕННОСТИ ТУК СА ЧЕСТТА, КУРАЖЪТ И ВСЕОТДАЙНОСТТА, обяснява бившият комендант на базата Ал Грей. – И тези ценности заемат място преди личността на индиви­да…“

Повечето съвременни лидери – Клинтън може и да е изключи­телен случай, но едва ли е уникален – не проявяват интерес към не­ща, които са „преди личността“. По един брилянтен начин Макиа­вели ни описва връзката между егоцентричността на такива лидери и тяхната неспособност да изградят ефективна стратегия. Тяхното желание за самоизява оставя малко духовно и емоционално прост­ранство за общото благо, те не са в състояние да използват власт­та, за да се справят с враговете си.

Подобни егоцентрични принцо­ве изпитват силна неохота да изпратят армията си на бой. Дори ко­гато Клинтън е разбирал, че трябва да го направи (случаят с Ирак), той заповядва на генералите си да избягват жертвите – тоест, да обърнат гръб на победата. Корумпираните принцове, които вбеся­ват Макиавели толкова много, изпитват страх пред опасността и „вадят себе си от редовете на армията“ – точно както е постъпил Клинтън, за да се спаси от военна служба по време на Виетнамска­та война.

Такива лидери използват военната сила за утвърждаване на собствения си имидж, а не за всеобщото благо. Вече чухме тъж­ния коментар на Макиавели, който гласи: Ако някога, макар и ряд­ко, видим крал да отива на война, той го прави единствено в име­то на помпозността, а не поради някой друг благочестив мо­тив… Тук става въпрос за показност, а не за добродетел.

Клинтън се страхува от войната, но едновременно с това осъзнава колко е важно да се представи пред американския народ като храбър и решителен войн. В броя си от 27 август 1998 г. вестник „Уошингтън Поуст“ прави разкритието, че още от пре­дишната есен клинтъновата администрация започва да закрива мисиите на оръжейните инспектори на ООН в Ирак, въпреки че официално обявява мобилизация на армията и отправя публични закани за строги санкции срещу Садам Хюсеин в случай, че той откаже да приеме инспекциите.

Според вестника държавният сек­ретар Мадлин Олбрайт отхвърля обвиненията в мекушавост като заявява, че тя и колегите се опитвали „само до контролират тем­па на конфронтацията с Ирак, за да създадат най-добрите усло­вия за надмощие“. Преведено на обикновен английски това озна­чава, че тъй като Клинтън нито е готов, нито е способен да бъде сериозна заплаха за режима на Садам, той бяга от евентуалния конфликт, който би показал безсилието на Америка пред целия свят. А когато главният инспектор от американска страна Скот Ритър си подава оставката, отвратен от тази двулична политика, той е яростно нападнат от администрацията, която не се посвенява да го обвини дори в злоупотреба със секретна информация.

Фиаското в Ирак не е изключение, а само потвърждава това, което става в Босна – другият регион на света, в който има зна­чително американско военно присъствие. Тук мисията е коренно различна от тази в Ирак, тъй като става въпрос за „умиротвори­телна операция“, а не за наказание след осъществена агресия. Но и тук възникват опасенията, свързани с евентуални жертви от американска страна.

В Босна правят десант впечатляващи коли­чества разузнавателни единици, които имат задачата да уловят всяко намерение за враждебни действия срещу нашите хора там. Това би било похвално, ако не беше смешно и жалко – въпреки относително ниската степен на риска над територията на Босна се позиционират дори шпионски спътници, докато далеч по-опас­ни от военна гледна точка региони като Корея и Тайван остават без пряко наблюдение.

Многозначително е времето на тази скъпа и напълно безсмислена кампания – началото на лятото на 1996 г., в навечерието на президентските избори. Американските военни командири получават инструкции да избягват всякакви въоръжени конфликти с врага, което автоматически дава по-голяма сигур­ност на редица местни лидери, които са обявени за „военно-престъпници“, но това съвсем не им пречи да създават многоб­ройни огнища на напрежение в района.

Казано най-общо, стабил­ността в дългосрочен план, за която би трябвало да държи смет­ка всеки лидер, който е сериозно загрижен за националната си­гурност, беше пожертвана в името на страха от политическата за­губа, която действащата администрация би могла да понесе в слу­чай на жертви сред американските умиротворителни сили.

Това корумпиране на идеята за национална мисия, комбини­рано с мита за нормалния мир, произвежда едно особено силно химическо съединение, което с лекота разяжда както силата на нашите въоръжени сили, така и интегритета на нашите полити­чески и военни лидери.

Изключителната важност на армията и моралът, който сплотява военните, произтичат от ясното съзна­ние, че без тях ние ще бъдем разбити и покорени от враговете си. В случай, че нашите лидери (невярващи в постановката, според която оцеляването ни зависи от способността да спечелим поред­ната война) насочат енергията си към избягването на евентуални­те жертви, въоръжените сили на страната ще се превърнат в по­редната социална институция, а дори и в експериментална лабо­ратория, в която, например, ще се провежда важният експери­мент да се изравни броят на жените и мъжете в действащата ар­мия…

В показанията си пред президентската комисия, разглежда­ща присъствието на жените във въоръжените сили, израелският военен историк Мартин ван Кревелд прави следното сравнение между армията на своята страна и тази на САЩ:

„За нас армията е въпрос на оцеляване… Докато за вас тя не е (такъв) въпрос вече повече от век, всъщност още от Гражданската ви война… Тя не е въпрос на живот и смърт, а по-скоро нещо от сорта „трябва ли, не трябва ли?“… Или „можем ли, не можем ли?…“

По тази причина вие можете да си позволите всякакъв вид… извинете ме за израза… всякакъв вид експерименти, които в очите на страничния наблюдател са напълно без­смислени… Фактът, че вие организирате дебат по този въпрос, доказва несериозното ви отношение. За вас всичко е игра. Или по-скоро виц…“

Корупцията, която Макиавели познава и разбира толкова доб­ре, е проникнала в американската армия до такава степен, че воена­чалниците непрекъснато са притискани да редефинират „успеха“ по начин, който ще им позволи да изпълнят критериите на „странните социални експерименти“, поръчани от техните политически начал­ници.

Жените не отговарят на физическите критерии, на които от­говарят мъжете, но вместо да се ограничава тяхната роля в армия­та става обратното – стандартите непрекъснато се допълват и про­менят. Ако се прилагат реални стандарти, едва шепа жени ще бъдат в състояние да завършат школата за пилоти и това ще се дължи из­цяло на личните им качества.

Но поради политическото изискване за повече жени-пилоти, стандартите автоматически се снижават. По устав екипажът на всеки самолетоносач трябва да евакуира ранени­те си с носилки, но две жени не могат да се справят с носилка, вър­ху която лежи един едър мъж.

По тази причина носилките претър­пяват промяна в дизайна и стават подходящи за четирима, съответ­но се променя и уставното положение за евакуация на ранените. Офицерите, които отказват да направят компромис в стандарта и да позволят на жените да изглеждат поне външно толкова годни физи­чески, колкото и мъжете, получават императивен съвет да излязат в преждевременна оставка.

Междувременно на чертожните дъски се оформя ново поколение бойни кораби, в които са предвидени по-широки умивалници (за по-дългите дамски коси), по-силни венти­латори (за да разпръснат по-бързо облачетата, оставени от спрейо-вете за коса), по-деликатни перални машини, и пр. А тъй като на борда винаги ще има и бременни жени, корабите ще трябва да бъ­дат съобразени и със съответните стандарти за сигурност, които позволяват безопасни за човешкия зародиш нива на шум и темпе­ратура.

Компромисът по отношение на стандартите е нещо много опасно, но още по-опасна е деморализацията (в пълния смисъл на думата) на въоръжените сили, получаваща се в резултат на пос­тоянния и близък контакт между мъжете и жените. Всеки, който ръководи голяма организация, знае колко е трудно да се елими­нира сексуалното привличане, присъстващо в работните отношения.

Светът на бизнеса, след дълги години безплодни опити да забрани служебните флиртове, отстъпи пред неизбежното през 1 998 г. Вместо да забраняват на шефовете да излизат с под­чинените си, много от най-утвърдените компании вземат мер­ки да променят правилата, за да ги направят удобни за свои­те служители – споделя един от висшите ръководители на 1ВМ пред „Уолстрийт Джърнъл“. – Да се опитваш да обявиш чувствата извън закона е равносилно да сториш това и с кли­мата…

Но ако опитите да се издигне бариера между половете в аме­риканския бизнес са обречени на провал, още по-трудно и опас­но е да се прави това в армията. Количеството на потенциалните проблеми нараства многократно, когато млади мъже и жени са принудени да съжителстват продължително време при екстремни условия – например по време на общата подготовка или продъл­жителна морска вахта.

Страстта, сексуалното привличане и рев­ността са унищожителни в процеса на изграждане на дисципли­нирана и жертвоготовна армия, в която общото благо е от такова значение, че всеки боец трябва да е готов да жертва всичко, включително и живота си, за да го защити. Достатъчно трудно е да убедим някого, че трябва да е готов да се жертва за родината си, въпреки че около него са хора, готови да го сторят. Но ако си позволим да го изкушим с някакви представи за секс или любов, това става напълно невъзможно.

Израелците, чиято армия мнозина считат за най-добрата в света, полагат огромни грижи за надеждното разделение на поло­вете. При това не го правят заради високите си морални стандар­ти, а единствено в името на боеготовността.

Жените никога не са под командването на мъж, нито пък са съдени от мъже при евен­туални дисциплинарни нарушения. Същото важи и за медицинс­ките прегледи и изследвания. При спешни ситуации, когато нао­коло няма лекари-жени, първа помощ може да бъде оказана и от мъж, но задължително в присъствието на друга жена. Жените служат в специализирани женски части, които са далеч от зоната на бойните действия. Отделени защото не са равностойни на мъ­жете, те въпреки това се радват на изключително уважение и по­чит. За разлика от тези разумни мерки, американската армия в

Босна предлага на мъжете и жените с пагони общи палатки и то­ва по естествен начин повдига нивото на забременяванията дос­та над средното. Местната преса язвително подхвърля, че войс­ката е прекалено заета със собственото си възпроизвеждане, за да гони военнопрестъпниците. Моралът пада толкова много, че половете трябва да бъдат разделени по принуда, потвърждавайки становището на Макиавели по този въпрос.

Фаталната връзка между снижаването на военните стандарти и корумпирането на цивилните добродетели личи ясно от аргу­ментите на хората, които искат да увеличат ролята на жената в армията: те твърдят, че не достигат квалифицирани мъже за раз­личните длъжности и по тази причина трябва да бъдат назначава­ни жени. Недостигът на мъже показва, че военната служба е из­губила традиционния си престиж, а това според Макиавели е фа­тален признак за разрухата на истинските ценности.

Според не­говите разбирания военната служба е чест и дълг, а лидерите от макиавелиански тип винаги държат мъжете да изпълняват дълга си. До масовите протести срещу Виетнамската война в средата на 70-те години, всички американски граждани от мъжки пол бяха длъжни да служат две години в армията. После Ричард Никсън отмени задължителната военна служба, с оглед да тушира поли­тическия протест на привилегированите класи.

В годините на по­бедата ни в Студената война се наблюдаваше известно съживява­не на престижа на армията (главно защото надделяхме над Съвет­ския съюз и съюзниците му в битките за Ангола, Гренада и Аф­ганистан и въпреки пропусната победа във Войната в Залива). Но както винаги става, победата доведе до корупция с всичките й последици, описани толкова точно от Макиавели.

Простият здрав разум сочи, че ние трябваше да запазим зна­чителното си военно превъзходство над потенциалните си враго­ве, особено във времето на свитите инвестиции във военни про­екти и намаляващ дял на военните разработки в американската промишленост и научноизследователска дейност. Но ние напра­вихме точно обратното. По време на управлението на Буш и Клинтън ние предоставихме на Китай част от нашите най-добри военни технологии, повечето от тях на смешно ниска цена. Про­дадохме им изключително важната технология „гореща секция“,

Войната на политиците която дава допълнително ускорение на модерните самолетни дви­гатели, а това означава, че следващото поколение китайски из­требители ще имат най-добрите двигатели в света. Продадохме им опасно големи количества супер-компютри, които са гръбнач­ният стълб на съвременната война.

За един период от 15 месеца от края на 1995 г. до началото на 1997 г. администрацията на Клинтън одобрява продажбата на четиридесет и шест суперкомпютъра – количество, което е по-голямо от това, което в момен­та се използва от Пентагона, военните служби и военното разу­знаване, взети заедно. Това ще улесни китайците в създаването на модерни оръжия, включително и оръжия за масово унищоже­ние, а също така самолети и ракети, ще им помогне да направят огромен скок в шифровъчното дело – тоест, ще могат да закодират по-добре своите комуникации и разкодират по-лесно нашите.

Позволихме им да закупят супермодерни машини и инструменти, с чиято помощ могат да изработват самолетни криле и фината „кожа“ на балистичните ракети; производствените чертежи на Глобалната позиционна система (СР8), с чиято помощ техните ракети „Круз“ ще станат убийствено точни, дадохме им техноло­гията на малките реактивни двигатели, които са предназначени именно за тези ракети; прехвърлихме им част от лабораториите за тестване на технологията „Стелт“… И всичко изброено дотук е само малка част от списъка.

Когато тези факти станаха обществено достояние, админист­рацията на Клинтън категорично отрече, че е нарушила някакви закони (сякаш това беше най-главното) и продължи своята дей­ност без никакво реално противопоставяне от страна на Конгре­са или медиите.

Това поведение е „по-лошо от престъпление“, според елегантния израз на Талейран, но управляващите го пра­вят по начин, който изключва всякакви дебати. Технологията „го­реща секция“ например от дълги години е в списъка на забране­ните стоки за враждебни или потенциално враждебни за САЩ страни, а след кървавите събития на площад Тянанмън е наложе­на пълна забрана върху оръжейната търговия с Китай. Клинтън обаче най-спокойно промени дефиницията на споменатата техно­логия, извади я от списъка на специалната продукция и прехвър­ли правото за лицензиране от Държавния департамент на Министерството на търговията, където неговият приятел Рон Браун светкавично подписа сделката.

По подобен начин се развиха събитията и около продажбата на супер-компютрите. Ние имаме едно отдавнашно споразумение с Япония – единствената друга страна в света, която има капаци­тет за производство на супер-компютри – за ограничаване про­дажбите на тези компютри само в рамките на Запада, именно за­ради изключителното им военно значение.

Но това не спря Клинтън. Той първо промени дефиницията на супер-компютрите, а след това и категорията им, като едностранно вдигна тавана за допустима компютърна мощност над тридесет пъти и стори това въпреки яростните протести на най-близките ни европейски съ­юзници.

После обяви, че така модулираните компютри са за „гражданска“ употреба, позволявайки на Министерството на търговията да одобри сделките. Държавният секретар Мадлин Олбрайт не се поколеба да потвърди тази измама, когато в нача­лото на 1997 г. в пресата се появиха съобщения за включването на американски супер-компютри в китайски военни инсталации. Тя убедено заяви, че тези компютри се използват за мирни цели, но как би могла да знае това?

Дори експертите в Пентагона, кои­то имат задачата да следят за износа на специализирана продук­ция, не знаеха за издадените лицензи преди Министерството на търговията да го признае официално по време на заседание на Сенатската контролна комисия, проведено през пролетта на съ­щата година.

Проблемът с въоръжаването на Китай има пряка връзка с на­шето оцеляване. Най-лошият възможен сценарий за оцеляването на Америка е един враждебно настроен Китай, който не само има най-голямата армия в света, но и притежава най-добрите оръжия, произведени по наши технологии. И днес този сценарий е напъл­но възможен, благодарение действията на две последователни правителства.

Трудно е да си представим по-драматичен пример за предупреждението на Макиавели, според което невежите и ко­румпирани лидери поставят под заплаха самото съществуване на нацията. В случая от корупция е заплашена не само „моралната нишка“, както може би си мислят моралистите, в случая под за­плаха е поставена способността на нацията да защищава собствените си интереси по света, а и в крайна сметка – самото си оце­ляване.

Много е удобно да се вярва (както мнозина го правят), че го­лямото богатство може да е добър заместител на военната мощ. След края на Студената война се наложи тезата, че конфликтите на бъдещето ще бъдат търговски, а не военни, а победители в бъ­дещите войни ще бъдат богатите, а не силните.

Лидерите с макиавелиански разбирания отхвърлят подобни тези, тъй като знаят, че „война се прави от мъже, стомана, пари и хляб; но само първите две от тези съставки са важни, тъй като мъжете и стоманата намират златото и хляба, докато хлябът и злато­то не могат да намерят мъжете и стоманата…

Но фактически най-лошо е да бъдеш слаб и богат, защото богатството ще привлече вниманието на онези, които имат воля и сила да ни го отнемат.

В крайна сметка нека не забравяме, че Рим е бил по­беден от варварите…

ИзточникPostvai.COM

Loading...

Последни от Свят

Отиди Горе