Социализъм за богатите, капитализъм за бедните – интервю с Ноам Чомски

в Свят

Съединените щати бързо се влошават на множество фронтове – рухваща инфраструктура, огромна разлика между имащите и нямащите, замразени заплати, високи нива на детска смъртност, най-високият процент затворници в света – и продължава да бъде единствената страна в напредналия свят без всеобща система за здравеопазване. По този начин, въпросите за естеството на икономиката на САЩ и тяхната дисфункционална политическа система са по-критични от всякога, включително въпроси относно състоянието на така наречената американска мечта, която отдавна служи като вдъхновение за американците, както и за потенциалните имигранти. В действителност, в скорошен документален филм, Ноам Чомски, дълго смятан за един от гласовете на съвестта на Америка и един от водещите интелектуалци в света, говори за края на американската мечта. В интервю за Truthout, Чомски обсъжда някои от проблемите, пред които са изправени САЩ днес, и дали американската мечта е “мъртва” – ако въобще някога е съществувала.

Преводът е на Хаштаг-BG.

Ноам, в няколко от вашите трудове се съмнявате в обичайната визия на Съединените щати като архетипна капиталистическа икономика. Моля обяснете.

Ноам Чомски: Обмислете това: Всеки път, когато има криза, данъкоплатецът е повикан да спасява банките и големите финансови институции. Ако имахте истинска капиталистическа икономика на място, това нямаше да се случва. Капиталистите, които са направили рискови инвестиции и не са успели, щях да бъдат заличени. Но богатите и силните не искат капиталистическа система. Те искат да бъдат способни да свръхконтролират държавата, така че когато са в беда, данъкоплатецът да ги спаси. Конвенционалната фраза е “твърде големи, за да фалират”.

МВФ направи интересно проучване преди няколко години за печалбите на големите банки в САЩ. Голяма част от тях бяха преписани на многото предимства, които идват от държавната застрахователна политика за банките – не само избрани спасявания, но и достъп до евтини кредити и много други неща – включително и неща, с които изследователите от МВФ не са се съобразили, като поощрението за извършване на рискови сделки, следователно силно печеливши в краткосрочен план, и ако нещо се обърка, данъкоплатецът винаги е там. Bloomberg Businessweek оцени косвената субсидия на данъкоплатците на повече от 80 милиарда долара годишно.

Много е казано и писано за икономическото неравенство. Дали икономическото неравенство в съвременната капиталистическа ера е много различно от това, което беше в други периоди на американската история след отмяната на робството?

Неравенството в съвременния период е почти безпрецедентно. Ако се вгледате в общото неравенство, то се нарежда сред най-лошите периоди на американската история. Само че, ако се вгледате в неравенството по-внимателно, ще видите, че то идва от богатството, което е в ръцете на една малка част от населението. Имаше периоди на американската история, като по време на златната треска през 20-те години и буйните 90-те г., когато нещо подобно се случваше. Но текущият период е прекален, защото неравенството идва от супер богатство. Буквално, най-богатите една десета от процента са просто супер богати. Това е не само изключително несправедливо само по себе си, но представлява едно развитие, което има корозивен ефект върху демокрацията и визията за достойно общество.

Какво означава всичко това от гледна точка на американската мечта? Мъртва ли е?

“Американската мечта” касае класовата мобилност. Ти си роден беден, но може да се измъкнеш от бедността чрез упорита работа и да осигуриш по-добро бъдеще за децата си. Беше възможно за [някои работници] да си намерят прилично платена работа, да закупят жилище, кола и да плащат за образованието на децата си. Всичко това се срина – и не трябваше да имаме прекалено много илюзии за това, когато бе частично реално. Днес социалната мобилност в САЩ е под тази на други богати общества.

Да не би тогава САЩ да е демокрация само на думи?

САЩ проповядва, че е демокрация, но тя определено се превърна в нещо като плутокрация, въпреки че все още е отворено и свободно общество по сравнителни стандарти. Но нека да е ясно какво означава демокрация. В една демокрация, обществото влияе на политиката и след това правителството предприема действия, определени от обществото. В по-голямата си част, правителството на САЩ извършва действия, които облагодетелстват корпоративни и финансови интереси. Също така е важно да се разбере, че привилегированите и мощни сектори в обществото никога не са харесвали демокрацията, по уместни причини. Демокрацията поставя властта в ръцете на хората и я отнема от тях. В действителност, привилегированите и мощни класи на тази страна винаги са се стремели да намерят начини за ограничаване на това властта да бъде поставяна в ръцете на народа като цяло – и те не правят нищо ново в това отношение.

Концентрацията на богатството води до концентрация на власт. Мисля, че това е неоспорим факт. И тъй като капитализмът винаги накрая води до концентрация на богатство, не следва ли, че капитализмът е противоположен на демокрацията?

Концентрация на богатството естествено води до концентрация на власт, което от своя страна се трансформира като законодателство, защитаващо интересите на богатите и силните и по този начин се увеличава още повече концентрацията на власт и богатство. Различни политически измерители, като например фискална политика, дерегулация и правилата за корпоративно управление са проектирани, за да се повиши концентрацията на богатство и власт. И това е, което виждахме по време на неолибералната епоха. Това е порочен кръг в постоянен прогрес. Държавата е там, за да осигурява сигурност и подкрепа на интересите на привилегированите и мощни сектори в обществото, докато останалата част от населението е оставена да преживява бруталната реалност на капитализма. Социализъм за богатите, капитализъм за бедните.

Така че, да, в този смисъл капитализмът всъщност работи за подкопаване на демокрацията. Но това, което току-що бе описано – порочният кръг на концентрация на власт и богатство – е толкова традиционно, че дори е описано от Адам Смит през 1776. Той казва в известната си книга “Богатството на народите”, че в Англия хората, които притежават обществото, по онова време търговците и производителите, са “главните архитекти на политиката.” И те се уверяват, че техните интереси са много добре обгрижвани, обаче свирепото въздействие на политиките, които те защитават и прилагат чрез правителството, са за сметка на хората от Англия или други страни.

Сега, това не са търговци и производители, които притежават обществото и диктуват политиката. Това са финансови институции и мултинационални корпорации. Днес те са групите, които Адам Смит нарича господарите на човечеството. И те следват същата гнусна максима, която той е формулирал: Всичко за себе си и нищо за другиго. Те ще следват политики, които ги облагодетелстват и вредят на всички останали, защото капиталистическите интереси диктуват, че те така трябва да правят. Това е в естеството на системата. И при липсата на обща, популярна реакция, това е почти всичко, което ще получите.

Нека се върнем към идеята за американската мечта и да поговорим за произхода на американската политическа система. Искам да кажа, че никога не е била замислена да бъде демокрация (всъщност терминът, който винаги се е използвал за описание на архитектурата на американската политическа система, е “Република”, което е много различно от демокрация, както древните римляни добре са разбирали това), и винаги е имало борба за свобода и демокрация от по-долу, което продължава и до днес. В този контекст, не е ли американската мечта построена поне отчасти върху един мит?

Разбира се. През цялата американска история е имало един непрекъснат сблъсък между натиск за по-голяма свобода и демокрация, идващи от долу и усилия на елита да контролира и доминира от горе. Той датира от основаването на страната, както сам казахте. “Бащите-основатели”, дори и Джеймс Мадисън, основният съставител, който е бил толкова вярващ в демокрацията, както всяка друга водеща политическа фигура в онези дни, са смятали, че политическата система на САЩ трябва да бъде в ръцете на богатите, защото богатите са “по-отговорни хора.” И по този начин, структурата на официална конституционна система е поставила повече власт в ръцете на Сената, който не е бил избиран по онова време. Той е бил съставян от по-заможните мъже, които, както Мадисън отбелязва, са имали симпатии към собствениците на богатство и частна собственост.

Това става ясно, когато четете дебатите от Конституционната конвенция. Както е казал Мадисън, основна грижа на политическия строй трябва да бъде “защита на богатото малцинството срещу мнозинството.” И той е имал аргументи. Ако всеки е имало право на вот свободно, казва той, по-голямата част от бедните ще се съберат заедно и ще се организират, за да отнемат имуществото на богатите. Това, добавя той, би било очевидно несправедливо, затова конституционната система е трябвало да бъде създадена така, че да предотврати демокрацията.

Припомнете си, че Аристотел е казал нещо подобно в книгата си “Политика”. От всички политически системи, той е смятал, че демокрацията е най-добрата. Но той е видял същия проблем, който Мадисън е видял в една истинска демокрация, който е, че бедните могат да се организират, за да отнемат имуществото на богатите. Решението, което той е предложил, обаче, е било нещо като социална държава с цел намаляване на икономическото неравенство. Другата алтернатива, преследвана от “бащите-основатели”, е да се намали демокрацията.

Сега, така наречената американска мечта е била винаги основавана отчасти върху мит и отчасти върху реалност. От началото на 19 век до сравнително наскоро, хора от работническата класа, включително имигрантите, са имали очаквания, че животът им ще се подобри в американското общество чрез упорита работа. И това е отчасти вярно, въпреки че това не се прилагало за по-голямата част от афро-американците и жените до много по-късно. Това изглежда вече не е така. Стагнацията на доходите, спадащият жизнен стандарт, скандалните нива на студентските заеми и трудното достигане до достойно платени работни места са създали усещане за безнадеждност сред много американци, които започват да гледат с известна носталгия към миналото. Това обяснява до голяма степен възхода на хора като Доналд Тръмп и привлекателността на политическите послания сред младежите на някой като Бърни Сандърс.

След Втората световна война и горе долу почти до средата на 70-те години, е имало движение в САЩ в посока на по-егалитарно общество и към по-голяма свобода, въпреки голямата устойчивост и потисничество от елитите и различни правителствени агенции. Какво се случи след това, та се върна икономическия напредък на следвоенната ера, създавайки междувременно нов социално-икономически ред, който може да бъде идентифициран като неолиберализъм?

В началото на 1970-те години, отчасти заради икономическата криза, която избухна в ранните години на това десетилетие и спадът в размера на печалбата, но и отчасти заради мнението, че демокрацията е станала твърде широко разпространена и огромна, концентрирана и координирана бизнес офанзива започна да се опитва да победи егалитарните усилия на следвоенния период и тези усилия само се засилиха с течение на времето. Самата икономика се измести към засилване на влиянието на финансовите институции. Финансовите институции се разшириха неимоверно. До 2007 г., точно преди катастрофата, за която те имаха значителна отговорност, финансовите институции отчитат зашеметяващите 40 процента корпоративна печалба. Порочният кръг между концентриран капитал и политиката се ускори, а все по-често богатството се концентрираше във финансовия сектор. Политиците, които се сблъскват с нарастващите разходи за кампании, бяха прогонени все по-дълбоко в джобовете на богатите поддръжници. И политиците ги възнаграждаваха чрез прокарването на политики благоприятни за Уолстрийт и други мощни бизнес интереси. През целия този период имаме обновена форма на класова борба, режисирана от бизнес класата срещу трудещите се и бедните, заедно със съзнателен опит да се върнат обратно достиженията от предишните десетилетия.

След като Тръмп бе избран за президент, приключи ли политическата революция на Бърни Сандърс?

Това зависи от нас и от другите. “Политическата революция” на Сандърс беше доста забележително явление. Аз със сигурност бях изненадан и доволен. Но трябва да имаме предвид, че терминът “революция” е малко подвеждащ. Сандърс е честен и отдаден последовател на Новия курс на Рузвелт. Неговите политики не биха изненадали много Айзенхауер. Фактът, че той е смятан за “радикален”, ни казва колко далеч елитният политически спектър се е изместил към дясното по време на неолибералния период. Имаше някои обещаващи продължения на мобилизирането, създадено от Сандърс, като движението Brand New Congress и няколко други.

Можеше и трябваше да има усилия и за разработването на истински независима лява партия, такава, която не се показва само на всеки четири години, но работи постоянно на “grassroot” ниво, както на избирателно ниво (всичко от училищните настоятелства през срещи на града, до щатските законодателни инициативи и нагоре) така и по всички други начини. Има изобилие от възможности – и залозите са значителни, особено когато обърнем внимание на двете огромни сенки, които кръжат над всичко: ядрената война и екологичната катастрофа, и двете застрашителни и изискващи спешни действия. / Хаштаг-BG 

Социализъм за богатите, капитализъм за бедните - интервю с Ноам Чомски by

Последни от Свят

Отиди Горе