Разделяй и владей: Историята на новите варвари, които провалиха България в избора за генерален секретар на ООН

в България

Автор: Румен Чолаков , ГЛАСОВЕ

 

Всяка статия за кандидатурата на Ирина Бокова трябва да започва така: през декември 2015 година, Бокова беше следващият генерален секретар на ООН. Нямаше сериозна световна публикация, която не пишеше хвалби за нейните качества и за това колко подходящ е профилът ѝ за позицията: жена от Източна Европа с богат дипломатически опит и опит в системата на ООН, която владее много езици и е еднакво приемлива както за Изтока, така и за Запада. Никой дори не споменаваше Антонио Гутериш.

Румен Чолаков. Снимка: Алексей Димитров, “24 часа”

През декември 2015 г. аз не познавах Ирина Бокова. Никога не я бях виждал на живо, нито бях контактувал с нея. Знаех малко за семейството ѝ и почти нищо за кариерата и преди ЮНЕСКО. Като почетен президент на българския клуб в Кеймбридж бях отправил няколко писма до кабинета ѝ с покана да изнесе лекция в университета, които стояха без сериозен отговор (впрочем тази лекция все още не е осъществена).

В същото време в България не се пишеше нищо за нея. Правителството на Пламен Орешарски беше взело решение още в края на мандата си да издигне нейната кандидатура – не мога да коментирам какво означаваше това решение и това не е важно, защото беше обективно твърде рано. Важното е, че когато вторият кабинет на Борисов взе властта, министърът на външните работи, Даниел Митов в Народното събрание обяви стратегия за кандидатурата на Бокова, както и бюджет.

По-късно разбрах, че е била изпратена циркулярна грама до дипломатическите представителства на България по целия свят да започнат работа в подкрепа на кандидатурата. Но на следващия ден тази грама е била спряна и заменена с нова, която изрично забранила на дипломатите ни да работят за Бокова, без обяснение защо. След това – мълчание с месеци.

Контрастът между големия шум в чужбина и гробната тишина у нас ни накара да говорим. Написахме писмо до министър-председателя Бойко Борисов, в което се позовавахме на западните публикации и настоявахме той да издигне кандидатурата на Бокова. Съветът за сигурност вече беше призовал държавите да издигат кандидатури и всички очи бяха върху фаворита – Ирина Бокова. Това беше златната ни възможност. Ако България беше започнала солидна кампания зад Бокова, ние можехме да обединим целия регион зад нея и да не позволим на Запада за пореден път да ни лиши от генерален секретар (Западна Европа е излъчвала 4 от 9, Източна Европа – 0). Това обаче не се случваше.

Опитахме се да разпространим писмото до всички медии – говорихме с телевизии, включително на много високо ниво, с изпълнителните директори. Никой не ни обърна внимание. Единственият човек, който ни прие, беше Слави Трифонов. Единствената електронна медия, която ни отрази беше vevesti.bg. В България всъщност имаше съвсем друга кампания – тази на Кристалина Георгиева.

В продължение на два изключително агонизиращи месеца се водеше жестока борба за това коя от двете жени да бъде нашият кандидат. Никой не разбра какви са квалификациите и качествата на Георгиева за тази позиция – тя никога не е била дипломат (нито един ден!), не знае никакви езици (видяхме, че английският и не впечатлява, изненадващо руският също, а до колкото съм чувал не знае и дума на френски – едно прочетено изречение на изслушването в ООН не означава нищо), нямаше никакъв опит в системата на ООН и не беше участвала в нито едни избори в целия си живот. И въпреки това изглеждаше, сякаш тя ще бъде кандидатът, и всички медии работиха за нея.

Във фейсбук беше създадена група “Не подкрепям Бокова за ООН”, в която основно действащо лице беше журналистката и преводачка Соня Каникова, която Стефан Тафров, по това време постоянен представител на България в ООН, в едно интервю за български вестник в Чикаго нарича своята ‘Дама Купа’ – може би най-близката му приятелка. В тази група се пишеха изключително грозни коментари, неприсъщи на възрастта на хората, които ги пишеха – злобни, вулгарни. Неща, които аз никога не бях виждал в живота си, тъй като нямам силни спомени от ’90-те години в България. Включително и срещу нас.

Защо Борисов реши да номинира Бокова на 9-и февруари 2016г. за мен и до днес е мистерия. Официалният предтекст е ултиматумът на Първанов, че ще свали правителството. Това няма как да е истина – както видяхме АБВ напусна управлението, а то още е същото. Заговори се за досието на Кристалина Георгиева, но нищо повече от слухове. Факт е, че на 3-и февруари Даниел Митов обяви в посолството в Лондон, че има много време и постави края на март за срок, а шест дни по-късно Борисов му нареди номинацията.

Може това да е било част от катарзиса, който въпросът за огледалото временно предизвика у премиера на срещата в посолството, тъй като ние по същото време зададохме въпрос за ООН, отново от млади хора – в очите му може би нещата са били свързани, както бяха за неговата говорителка Севдалина Арнаудова, която ни атакува в ефир (и от която никога не получихме извинение). А може да е бил някой гешефт, за който Георгиева му е била необходима в комисията.

Ние вярвахме, че това е краят на интригата – писмото беше пратено. Но вече беше късно. Западът беше усетил слабото място на българите – другите българи. Саботажът започна от първия ден. Обществена тайна е, че Стефан Тафров целенасочено е работил против кандидатурата на Бокова, а неговият мандат, който изтече още през декември, беше продължаван.

Българските дипломати в ООН с месеци (преди февруари) са били инструктирани от Тафров, под заплаха за уволнение, да не дават никакъв коментар за кандидатурата – дори когато чуждите дипломати са ги питали, “Какво става с Бокова”, те е трябвало да отговарят с “Не мога да коментирам.” Четири пъти писах имейли до Тафров в периода април-май (2016) с молба да даде цитат в подкрепа на Бокова за сайта, който ние направихме – четири пъти бях уверен по телефона от мисията, че той е получил имейлите и ги е прочел, но не получих никакъв отговор.

Написах писмо с искане за обяснение до Митов, с копие до Борисов, президента Плевнелиев и председателката на комисията по външни работи в парламента – не получих никакъв отговор. Тук е важно да се знае, че чл. 103 от Наказателния кодекс предвижда десет години затвор за дипломатическо предателство – когато дипломатическо лице, което има държавна мисия, работи срещу нея в интересите на чужда държава. Има всички основания най-малкото да бъде заведено прокурорско разследване срещу Стефан Тафров за престъпление по чл. 103.

През това време Кристалина Георгиева работеше в сянка. Многократно чухме думите “Поласкана съм, че името ми се споменава, но аз си имам работа и си я върша”. А всъщност португалският лобист Марио Давид призна пред камера, че кампанията на Георгиева е започнала още през 2014г. Но когато няма смели журналисти, интригата става конспирация, а конспирацията става истина.

Защо никой не притисна Георгиева през всички тези месеци да обясни липсата на подкрепа от нея за Бокова и подклаждането на слухове? Защо тя обикаляше света да лобира и провеждаше всевъзможни срещи напълно несвързани с работата и ресора ѝ? Въпросът с нейните пътувания се повдигна дори в Европейския парламент, а Виталий Чуркин призна, че тя с месеци е водила кампания и лобирала за тяхната подкрепа зад кулисите.

До мен стигнаха и слухове, че Кристалина Георгиева е имала и лична среща с Хелън Кларк насаме, когато Кларк вече беше водила кампания от месеци. Също, че в САЩ Даниел Митов е говорил многократно против Бокова и неговото отношение към нея там е всеизвестно, а негативното мнение на Великобритания за нея е в голяма степен сформирано от неговите коментари. Не мога да потвърдя дали това е вярно, но това са въпроси, на които Георгиева и Митов би следвало да отговорят.

Заговори се за Унгария и Албания като потенциални държави, които да номинират Георгиева. Кой е говорил с тях? Защо? Чии интереси са защитавали? Случайност ли е, че единственият офис на ПРООН, агенцията, която Хелън Кларк води е в Албания? Случайност ли е, че сега тръгнаха слухове, че Георгиева има интерес към ПРООН? Можете да си представите как това изглеждаше в чужбина и как сме се опитвали да го обясним докато се опитвахме да водим положителна кампания в подкрепа на България. И ние все повече разбирахме, че управлението в България е управление на мрак, на сенки, което не дава никакви обяснения. Управление на полу-изказани изречения от полу-отворени врати на коли.

Изпълзяха и нафталините. Хора като Евгений Михайлов. Как Михайлов е успял да изпрати писмо до всички членове на Съвета за сигурност и на целия Изпълнителен съвет на ЮНЕСКО (например, говори ли английски?) и защо го направи толкова внезапно и късно (след като вече беше минало първото гласуване)? Излязоха негови снимки с Кристалина Георгиева.

Привидно сериозната медия за разследваща журналистика – Биволъ – започна кампания за черен PR срещу Бокова, позовавайки се на изтекли официални секретни документи от ЮНЕСКО. Как и срещу какво са се добрали до тези документи? Какъв беше случаят с “опорните точки” срещу Бокова, които изтекоха и защо Георгиева реагира светкавично и напълно неадекватно на него – че колежката нямала достъп до имейл от вкъщи и че Бокова го правила нарочно?

На първото гласуване в Съвета за сигурност, Ирина Бокова събра девет гласа – точно толкова, колкото са необходими, за да бъде избран Генералният секретар. Именно тогава отново се засилиха и атаките срещу нея; сякаш се изплашиха, че може да успее. В България се говореше и приемаше, че тя ще получи вето от САЩ и Великобритания сякаш това е очевиден факт, без никой да се позовава на източници за тази информация.

И до днес ние не знаем кои от петте са гласували срещу Бокова и още повече кога, защо и колко непреклонно са го направили. Кои са двата гласа, които Бокова е загубила след първото гласуване и защо? Не трябваше ли ние да се опитаме да спечелим подкрепата им, да убедим САЩ и Великобритания, че заслужаваме доверие, а не да унижаваме сами собствения си кандидат и да се молим те да го махнат? Докато Джон Кий, новозенландският премиер, рекламираше Хелън Кларк на всяка държавна среща и обикаляше света с нея (забележете, те са от различни партии в Нова Зенландия!), къде бяха Плевнелиев, Борисов, Митов?

И така стигнахме до истерията през септември. Изведнъж, от нищото няколко медии в синхрон, както в България, така и в чужбина, започнаха да пишат, че три държави – Унгария, Латвия и Хърватска – ще номинират Кристалина Георгиева като алтернатива на кандидатурата. Как са стигнали до това заключение ако Георгиева е имала работа и си я е вършела, а името и само се е споменавало? И защо никоя от тези държави в крайна сметка не я номинира, а сценарият беше светкавично сменен на следващата сутрин с това, че Борисов ще отмени номинацията на Бокова и ще я замени?

Защо Иван Кръстев е разговарял с Борисов – какво общо има той с избора в ООН? Защо Георгиева беше на сесията на Общото събрание на ООН и защо беше придружавана от външния министър на приеми докато президентът беше с Бокова на други? Какво означаваха престрелките между Москва и Берлин по повод на Георгиева и разговорите с българското правителство? А Русия най-вероятно е останала напълно неразбрана от нашето управление, което, босо в световната дипломация, разчете ясните червени сигнали от Москва за Георгиева като подкрепа.

Защо в света се коментираше, че “Сорос всичко си е имал, само Генерален секретар на ООН си е нямал” и медии и академици свързани с неговите институти говориха и продължават дори и днес да говорят в защита на Георгиева? И в крайна сметка как и защо, от кого беше направена смяната на Бокова с Георгиева? Единственият паралел, който мога да направя е с Делян Пеевски, а тогава всички знаехме какво е станало. Днес никой не знае.

Разбира се, през цялото това време, ние живеехме с безумната мисъл, че следващият Генерален секретар на ООН непременно ще е българка, а едва ли не те двете да се разберат коя. Грозната интрига излезе наяве в света и изслушването и кампанията на Кристалина застрашиха репутацията на ООН като организация, както и изплашиха целия Съвет за сигурност с това, че искаха да прокарат немско влияние и то изключително политизирано около Европейската народна партия.

Именно това беше причината изборът на Гутереш да стане толкова бързо и безпроблемно – България превърна процеса във фарс и лиши Русия от възможността да се бори за региона. Абсолютно всички сериозни коментатори очакваха много дълъг и труден избор – дори се заговори за продължаване на мандата на Бан Ки-мун ако няма консенсус, а белият дим запуши още на първото сериозно гласуване.

Всички знаем резултата, който беше очакван. Кандидатурата на Георгиева беше катастрофа, а унижението на България историческо. Ричард Гауън написа, че България ще влезе в учебниците на дипломатическите академии по света за това как не трябва да се правят многостранни отношения. Форбс пък обвини България за провала на целия регион и окачестви Борисов като ‘посредствен, тъпоумен сървайвър’; според списанието това би довело до оставка на кабинета във всяка нормална държава. В България обаче оставка нямаше. Точно обратното – имаше нагли изказвания, които отново принизиха звездната възможност до калта на българската политиканщина от последните 25 години.

Какъв изводът? Разделяй и владей. Така още преди хиляди години са властвали над варварите. Правителството в България днес са модерните варвари. Те не се обясняват на никого, не носят отговорност за нищо. А пред света оправдахме всички български легенди. За казана, за гения на завистта. Ние казахме “Господа, в България бият” без да си даваме сметка, че това може да бъде използвано само срещу нас от държави, които имат национален интерес, а не са за продан. И прибавихме нов – за българските Генерални секретари.

Статията е публикувана в millenniumclub.org

loading...
Разделяй и владей: Историята на новите варвари, които провалиха България в избора за генерален секретар на ООН by

Последни от България

Отиди Горе