The Bulgarian Times

Проф. Кръстьо Петков: Борисов и ГЕРБ са проект на САЩ

в България

Проф. Кръстьо Петков е роден през 1943 г. в с. Димово, Видинско. Български учен и политик, от 1986 г. е професор по социология в СУ “Св. Климент Охридски”. Основател и пръв председател на Конфедерацията на независимите синдикати (КНСБ). Депутат от Коалиция за България в 39 Народно събрание

– Вие сте знакова фигура още от началото на т.нар. преход, с какво се занимавате в момента?

– Пенсионирах се в УНСС като професор по икономическа социология, но активно работя по трудов договор с европейското висше училище по икономика и управление в Пловдив. С него, със свободния университет в Брюксел и с университета в Магдебург правим един интересен проект в Грузия – трансфер на магистърски програми в 3 университета в Тбилиси. Единствената промяна е, че не се занимавам активно с политика. Наблюдавам, анализирам, пиша, отвреме навреме и говоря.

– Имате ли намерение да се върнете в политиката?

– Вече е късно. Има природни закони и етични правила. Човек не бива да се връща там, където е бил, особено в общество като нашето, което се раздира от противоречия, в което доминира омразата. Винаги се търси миналото като свидетелство за това дали един човек е качествен. Не се гледа настоящето, нито бъдещето. В Европа и в САЩ в политиката са се завръщали хора над 70-годишна възраст – Рейгън, Митеран, Аденауер… Хора по на 80-90 години са толкова с акъла си, толкова свежи в оценките си като Жак Делор, Хелмут Шмидт, Егон Бар. Но това става в общества, където мъдростта не ги е напуснала. За съжаление в България това е последното качество, което се цени.

– Няма да се уморя да питам – в състояние ли е днешната политическа класа да измъкне България от дъното, където се намира?

– Убедих се през последните 10-12 години, когато се дистанцирах от политиката, че е безмислено да се работи със сегашната политическа върхушка независимо от цвета и, наричана от някои класа. Обединява ги само едно, което е противопоказно за истинската политика – стремежът да бъдат на власт. Интересува ги само управлението, кои ресори ще ръководят и какъв ресурс има съответния ресор. Така криза не се бори, не се отлепва от дъното, така няма перспектива. Но понеже съм свикнал винаги да търся алтернатива, оптимистичен вариант, аз го намерих и се отдадох на него – работя с младите хора. Това е третото поколение на прехода. Хората, родени след 1990 г., често ми казват: това е изгубено поколение. Не съм съгласен. Съдя от моите студенти: когато се работи индивидуално или по групи с тях, показват удивителни резултати. Когато са третирани като обща безлична маса, те се държат дистанцирано, враждебно. Заслужава си да се влагат усилия, но вече като учител, гуру, наставник, в никакъв случай като инструктор, който казва – правете това, а не другото.

– Виждате ли наченки на истинска опозиция у нас, защото засега такава няма?

– Да, виждам наченки и първи симптоми, виждам това, което се нарича зелени кълнове. За съжаление те бързо угасват. Истинската опозиция ще се роди единствено на гражданска основа. Няма партия, която при това, което се случи през последните 25 години в зоната на либералната демокрация, да каже – от утре ще бъда реална опозиция, и да си посипе главата с пепел. За да се случи това надигане на гражданите срещу всички видове представители на властта и смяна на системата към пряка демокрация, което шества из цял свят и за което България също даде доказателства, трябва инвестиция от 20-30 години. Когато почнах работа в КНСБ и казахме, че ще реформираме синдиката, най-често задаваният въпрос към мене беше: професоре, кога ще се оправим? Казвах им – живеем в криза, а кризите обикновено се преодоляват за четвърт век, което предизвикваше бурна негативна реакция. Казваха ми – но това ще стане извън моя живот! Говоря за хора, които тогава бяха 40-50-60-годишни. Сега казвам отново същото – за новия преход на България, за връщането на овластяването на гражданите, както казваше Вацлав Хавел, са необходими 25-30 години. Това означава, че трябва да работим и да помагаме на поколението, което сега е на 20-30 години.

– “Държавата – това съм аз” е заглавието на новата ви книга, посветена на премиера Бойко Борисов. Бихте ли нахвърляли в едри щрихи неговия портрет?

– Това е втората ми книга, която е опит за портрет. Първата беше за Симеон Сакскобургготски, но тя беше от друг тип. Към Бойко подходих по друг начин, като човек, който се занимава със социология на политиката, и се опитах да представя неговия портрет в движение, в периода на ставането на проекта “Борисов” и проекта “ГЕРБ”. Претендирам, че от самото начало съм запознат отблизо, след един кратък период на конфронтация с него, с всичко, което се случи. И когато през 2011 г. така брутално и агресивно превзеха всички властови позиции, реших, че съм длъжен да седна и да опиша нещо, което наричам неоавторитаризъм. Не случайно го сравнявам с Орбан и Бъсеску – трите типажа, за които имам достатъчно информация. Ако трябва да кажем кой е Бойко Борисов за българската политика, бих заявил следното: като 32-я премиер на свободна България той обединява в себе си повечето черти на една национална политическа фигура, който владее масите чрез идеите, говоренето и взаимоотношенията на популизма. Когато твърдя, че е популист, обикновено ме питат какъв е – ляв или десен. И тогава разбирам, че хората не знаят какво значи политически популизъм. Той никога не е бил ляв или десен. Популизмът означава да се държиш и да правиш онова, което съответства на очакванията на хората. Той е приемлив за по-голямата част от българите, те си го харесват, те припознават в него себе си и му прощават слабости, които биха простили на себе си. Той е свой човек за мнозинството българи. Да, зная, че има много критици, има и откровени врагове на Борисов, които изтъкват онова, което е недопустимо да се случва в една демократична държава. Но те не предлагат алтернатива. Дошло е времето на исторически период на популизма, който ние изживяваме и той ще отнеме горе-долу толкова време, колкото отне първия преход. Ние сме в началото на втория преход.

– Вие сте първият, който говори за втори преход. Но това не е ли завой към еднолична власт, някаква форма на носталгия към режима на Тодор Живков?

– Не мога да се съглася изцяло с това. Има елемент на носталгия, не са случайни сравненията между Борисов и Живков, както не е случайно и сравнението, което той прави между себе си и Живков, и оценките, които даде за бившия първи. Но по-важно е друго. Народопсихологията и историята на България са такива, че идват моменти, когато разочарованието, песимизмът, отчаянието надделяват и тогава хората търсят силната ръка, близкия до тях по поведение и изказ човек, който показва характер, дори и да бърка. За съжаление това явление не е разкрито докрай. В момента един колега от университета в Илинойс, който е половин българин, пише книга за лидерите, като ги разделя на студени и топли. Той има няколко страници и за Бойко Борисов. Борисов влезе в летописите, не само в бита, всекидневието и фолклора в България. Не може да отричаме този факт. Трябва да го обясним, свързвайки го със сегашното състояние на българската нация, на обществото и на публичните рефлекси у нас.

– Кой е авторът на проекта “Борисов” и ГЕРБ?

– Обяснявам го в книгата си – мозъкът на проекта е политологът Иван Кръстев. Структурата, която беше създадена, за да се катапултира проектът ГЕРБ, е Глобална България. Тези една-две дузини имена в управляващото тяло на Глобална България са средата, гнездото, от което излетя Бойко Борисов. В този смисъл това е стратегически поръчков проект. Участието на институции и имена от САЩ показват, че поръчката идва именно оттам. Не случайно стратезите отвъд океана му прощават както неща от миналото, така и доста негови недостатъци.

– Като бивш синдикалист как оценявате промените в пенсионния модел, наричани реформа?

– За мене България има една пенсионна реформа, тя е провал и се случи през 2000 г. Това, което сега наричат реформа, е опит за корекции. Пипаш някои елементи, но базата, философията, механизмът, по който функционира пенсионната система, си остават същите. България е единствената страна, която пренесе едно към едно чилийския модел с трите стълба. В момента единствено ние имаме втори стълб – капиталов, където само допреди месец парите се събираха принудително, с административна разпоредба. Искаш-не искаш, трябва да дадеш вноската си в някое от частните капиталови дружества, които управляват фонда. Такава пазарна икономика няма дори и в Чили. Ивайло Калфин направи крачка и половина напред в онова, което трябва да се случи след време и неизбежно ще стане – реформа на чилийския модел, преход към европейски модел на пенсионно осигуряване, какъвто срещаме в някои западни държави.

Интервю на Христо КУФОВ
Вестник „Златна възраст”   

ПО ТЕМАТАл

ГЕРБ е дългосрочен проект на СОРОС

ВИДЕО: Соросиада – Кой е Сорос ?, Какво е ”Отворено общество” ?

 

Последни от България

Отиди Горе