Проектът “Ран – Ът“ (ПЪЛЕН ТЕКСТ на БЪЛГАРСКИ) – Глави 5 и 6

в България/Любопитно/Свят

(Проектът “Ран – Ът“ (ПЪЛЕН ТЕКСТ на БЪЛГАРСКИ) Въведение – За проекта)

(Проектът “Ран – Ът“ (ПЪЛЕН ТЕКСТ на БЪЛГАРСКИ) – Глава 1)

(Проектът “Ран – Ът“ (ПЪЛЕН ТЕКСТ на БЪЛГАРСКИ) – Глави 2,3 и 4)

Глава 5

Парична реформа

Ричард Ран

Резюме

Българската икономика се намира в период на сериозен упадък. Една от основните причини за него е използването на парична единица, която нито има стойностно покритие, нито е конвертируема. Следователно България по необходимост трябва бързо да предприеме фундаментална парична реформа.

Ефективни парични реформи могат да се осъществят и да бъдат успешни, не само ако се гарантират пълните права на частната собственост, но и ако функционират истински пазари на стоки и услуги без контрол върху цените.

За да смекчи съществуващите икономически трудности и да улесни паричната реформа, България трябва незабавно да узакони свободното обръщение на чужди валути и да разшири и либерализира съществуващите валутни търгове.

Възможностите за избор на парична реформа, сред които България би могла да избира, са следните: „разширена система на книжни пари“, „система на емисионната банка (валутен съвет)“, официално или неофициално използване на „парите на чужда държава“ или използването на „златен стандарт“ или „стандарт на стоковата кошница“.

Системата на книжни пари не би могла да функционира по антиинфлационен начин, докато не се елиминира в значителна степен нарастващият държавен дефицит. Бързото елиминиране на дефицита би могло да доведе до увеличение на безработицата над политически допустимите граници. Следователно въвеждането на системата на книжните пари, без в същото време да се позволи на разрастващия се частен бизнес свободен достъп до държавни и частни финансови средства за изпълнение на договорите и сделките на частни фирми, би причинило само допълнителни трудности.

Системата на емисионната банка незабавно би дала на България силна парична единица, а би имала и предимството на една деполитизираща парична политика. За съжаление една функционираща система на емисионна банка изисква значителни валутни наличности, с които България не разполага и е малко вероятно да придобие в близко бъдеще.

Разновидност на системата на емисионната банка е система, при която централната банка пуска в обръщение пари, които могат да бъдат обменяни по фиксиран курс. (Това е тъй наречената система на споразуменията от Бретьн Удс.) Тази разновидност е всъщност частич­на система на емисионна банка, която все още изисква значителни валутни наличности.

България би могла да реши изобщо да се откаже от контрол и емисия на собствени пари и да премине към използуването на парични единици на други държави или на емисиите на частните банки. Използуването на чужди парични единици има предимството на деполитизиращи парични средства, но подлага страната на непредвидими действия от страна на страните, чиято валута се използва. Това накърнява и чувството за национален суверенитет. Парите, пускани в обръщение от частни банки и които нямат достатъчно стоково покритие изискват определена степен на развитие на частен пазар на капитали, което в България би могло да отнеме няколко години.

България е с твърде малка по мащаб икономика, за да премине самостоятелно към златен стандарт, но би могла да използува стандарта на стоковата кошница. Една прецизно разработена система на стоковата кошница има предимствата, че може да осигури парична единица с действително покритие, незабавна конвертируемост и валутна система, която може да се внедри паралелно със съществуващата парична система. Следователно тази алтернатива е свързана с най-ниски разходи и носи най-малък риск.

В резюме може да се каже, че необходимата парична реформа в България трябва да протече по следния начин:

1. Да се започне с парична стабилизационна програма на лева чрез незабавни големи съкращения на кредитите, предоставяни на държавните предприятия и чрез съкращаване на дефицита на държавния бюджет посредством намаляване на разходите и премахването на це­новия контрол.

2. Незабавно да се разреши: а) свободното обръщение на чуждестранни валути; б) договорите да се сключват в чужда валута и в) неконтролираните цени да се обявяват в чужда валута. Казаното по-горе е необходимо, защото в близко бъдеще левът няма да може да осигури адекватно необходимите парични функции даже и при прилагането на подходяща стабилизационна програма. Необходимо е да се разреши на частния сектор да има „надеждни пари“, за да осигури необходимите работни места и да развива производството на достатъчно стоки и услуги.

3. Да се позволи свободното развитие на ценни книжа и заместители, със стоково и финансово покритие, които могат да прераснат в силна и солидна българска валута.

Проблемът: Кризата в българската икономика.

Трудно е да се преувеличи сериозността на настоящето състояние на българската икономика. Съвкупният обществен продукт стремглаво спада заедно с промишленото производство. Безработицата нараства и според някои изчисления може да достигне 100 000 преди края на 1990 г., а според Световната банка към края на 1991 г. може да достигне 470 000. Наличните пари и кредитите нарастват бързо – ситуация, върху която централната банка почти няма контрол. В резултат на това инфлацията нараства бързо и може да достигне от двуцифрените числа през тази година до трицифрени през следващата.

Част от инфлацията е резултат от еднократното нагаждане на цените към факторите на търсенето и предлагането, след като цените бяха освободени. Еднократното нагаждане би могло да бъде приемливо, ако страната не беше изправена пред допълнителна лавинообразна инфлация.

Съществуващата система за образуване на цените по административен път доведе до огромни диспропорции в икономиката, неправилно преразпределение на ресурсите и намаляване на стимулите за производство на стоки и услуги за населението. Според някои оценки в резултат на икономическия спад 90% от хората сега живеят под “социалния минимум”, установен според българските стандарти. Поради политическия натиск заплатите сега се увеличават с по-бързи темпове от производителността и това несъответствие се задълбочава.

През последните няколко години дефицитът в държавния бюджет се увеличава непрекъснато. Както изглежда, правителството вече не може да контролира нарастването му. Освен това поради отсъствието на пазар на капитали, вътрешният бюджетен дефицит и субсидиите, давани на държавните предприятия, се покриват от пари без стоково покритие (т.е. просто се печатат пари, за да се покрие дефицитът).

България страда и от огромен външен дълг. Размерът на дълга в конвертируема валута през март 1990 г. наближаваше сумата от 9,2 милиарда долара. Тъй като приходите от външнотърговския обмен на страната бяха недостатъчни за обслужване на дълга, България прибегна до намаляване на валутните си резерви, за да балансира плащанията му. Прави­телството беше принудено да обяви мораториум върху плащанията по главницата на външния си дълг през април 1990 г., а сега замрази и плащанията по лихвите му. Тези действия възпрепятстваха откриването на голяма част от необходимите акредитиви и намалиха възможността за международен стокообмен на тези български предприятия, които работят за износ и се нуждаят от закупуване на суровини и материали.

На свой ред това рязко намали износа от България. В момента страната изживява силно спадане на износа и вноса, което още повече ще изостри дефицита и допълнително ще понижи действителния жизнен стандарт на народа.

Страните – членки на СИВ изоставят системата на плащане с преводни рубли и преминават от януари 1991 г. към плащане в твърда валута, което още повече ще утежни положението на България. Тя се изправя пред много по-сериозни проблеми от другите източноевропейски страни, защото Съветският съюз е едновременно най-големия потребител и доставчик в нейната икономика. Тъй като кризата в СССР се разширява и задълбочава, Съветите все повече се превръщат в ненадежден потребител и доставчик. Много от продуктите, които българите произвеждат и продават в Съветския съюз, нямат друг пазар по света и за България няма да е лесно веднага да намери други пазари за своите продукти.

Другите държави дължат на България около 2,6 милиарда долара, но за жалост перспективите тези пари да се издължат не са големи. Най-големият длъжник на България е Ирак с 1,2 милиарда долара, които се изплащаха в доставки на нефт преди развитието на кризата в Персийския залив. Други по-главни длъжници на България са Либия, Алжир, Етио­пия, Ангола и Никарагуа – страни с не особено добро платежно състояние.

Накрая, в резултат на бързо влошаващите се икономически условия, България губи едно от главните си предимства – част от най-добре обученото и квалифицирано население, предимно млади хора, напускат страната.

Потребността от парична реформа

Една икономика не може да функционира добре и да бележи икономически растеж, ако няма парична единица, с която хората да могат да купуват широк асортимент от стоки и услуги и която да е свободно конвертируема. Парите трябва свободно да изпълняват функцията си като платежно средство, средство за обмяна и стойностна ценност. Българският лев не удовлетворява посочените по-горе цели.

Българите имат слаба представа какви стоки и услуги ще могат да се купуват с българския лев през следващата година, а още по-малко – след пет години. Без наличието на задоволителна сигурност, че паричната единица ще поддържа покупателната си способност за един по- продължителен период от време, икономическото планиране в отделните фирми става почти невъзможно. Всички започват да избягват инвестирането и спестяването, а прибягват към презапасяване със стоки, което води до загуби и изкуствен дефицит. Това особено засяга спестовното дело в България, където лихвеният процент е фактически отрицателен за вложителите. Това кара хората да не влагат парите си във финансовите авоари, което пък води до недостиг на средства във фондовете за инвестиране. В същото време, ако инвеститорите не са сигурни дали ще могат да възвърнат капиталовложенията си поради влиянието на парични фактори, те ще намалеят. В резултат се формира по-малко капитал, което пък води до намаляване на производителността и понижаване на жизнения стандарт, което нямаше да се случи, ако съществуваше стабилна парична единица.

Алтернативни парични системи

България има нефункционална парична система. Тя няма друг избор освен да извърши реформа и разполага с няколко алтернативи, изброени по-долу:

1. Възстановяване на икономиката с централизирано планиране, при която парите имат пасивна функция и централната банка разпределя кредитите и пуска пари в обръщение.

2. Система на книжни пари. Това е системата, която преобладава в големите страни на Запад, при която централната банка определя степента на паричното нарастване и до голяма степен и лихвения процент.

3. Парична система от типа на възприетата в Хонгконг, при която емисионна банка издава и регулира наличието на парични знаци в страната на основата на количеството чужда валута, която страната притежава. Обикновено за парична основа служат чуждите валути на основните търговски партньори.

4. Използуването на пари на чужда държава. Някои малки страни по света са възприели нечия чужда валута за собствена. В няколко страни се използува щатският долар, а в повечето държави от Западна Африка се използува френският франк. Разновидност на тази система е вариантът, при който правителството не издава пари, а позволява на участниците в частния пазар сами да определят коя валута да използват; техният избор е между парите, пуснати в обръщение от банките, или парите на другите държави.

5. Използуването на златен стандарт или на стандарта на някоя друга стока или стокова кошница. При тази система както правителството, така и частните банки могат да пускат в обръщение парични единици.

В следващия раздел накратко са разгледани споменатите по-горе възможности и е обсъдена приложимостта им към положението в България.

1. Икономика с централизирано планиране. Политическата обстановка в България и в света показва недвусмислено нежизнеспособността на тази алтернатива. Икономическият растеж във всички икономики през последните години направо спря. По своята същност системата с централизирано планиране достига точка, след която не може повече да расте. Не е тук мястото да се критикуват противоречията, присъщи на социалистическите икономики с централно планиране, но се надяваме, че читателите разбират защо централизираната социалистическа икономика вече не е разумна алтернатива. Това се отнася особено за България, като се има пред вид разпадането на системата на СИВ.

2. Система на книжните пари. Повечето парични системи на Запад сега са от този тип. При тях има централна банка, която определя ръста на наличните парични средства, а често и лихвения процент. Тези системи се характеризират с пари, които не са явно обвързани с някаква стока, например злато. От времето, на разпадането на Бретънудската система в началото на 70-те години, когато беше премахнато обвързването на долара със златото (т.е. вече не се гарантираше златното покритие на долара), основните системи на книжни пари се характеризират с устойчива и всепроникваща инфлация. При големите икономики тя се задържа на управляемо равнище в интервала на едноцифрените числа, като голяма част от тези страни поддържаха инфлация от около 2-6% през повечето години. Дори този относително скромен размер на инфлацията обаче действаше деструктивно на икономическия растеж. За щастие в резултат от прилагане на усъвършенстваните инструменти на пазарите на капитал, например оценки на паричния пазар и други различни форми на квази-индексирани финансови инструменти, вложителите можаха да се предпазят от най-тежките последици на инфлацията. Тенденцията към по-ниски облагания на спестяванията както чрез намаляване, така и чрез отлагане на облагането на спестяванията, позволи на повечето Западни страни да постигнат относително висока степен на формирането на капитали през 80-те години.

На големите страни в света беше трудно да управляват системите на книжни пари, а фактите показват, че повечето по-малки страни срещнаха още по-значителни трудности при успешното управление на чисти системи на книжни пари. Причините за тези трудности въобще не са изненадващи. Преди всичко във всяка страна винаги се прилага политически натиск, за да се увеличи наличието на парични средства с по-голяма скорост, отколкото снабдяването със стоки и услуги (т.е. той по същество е насочен към инфлацията). Точно затова много правителства се опитват да основат независими централни банки, най-малко за да изолират частично паричната система от политическия натиск, но и това се оказва почти невъзможно.

На второ място, средствата или инструментите, които централните банки използват, за да провеждат парична политика, са твърде неточни. Така че между паричните ускорители и спирачки и паричния двигател има много хлабави и изплъзващи се връзки. В резултат на това грешките и претоварването на паричните ускорители и задръжки са общи характеристики на тези системи. За жалост повечето централни банки и международни организации като Международния валутен фонд препоръчват именно тях, отчасти защото на участниците им се струва, че могат да управляват системата по-добре, отколкото показва емпиричният опит.

Всички обаче са съгласни в едно, че за да може системата да функционира, са необходими няколко условия. За нещастие част от тях не съществуват в България.

Първо, на практика всички цени трябва да се определят от пазара, защото те са информация, т.е. мотивират бъдещите производства и разпределението на оскъдните ресурси. Без тази ценова информация нито икономиката, нито паричната система могат да функционират нормално. Това се отнася, разбира се, до всеки действителен паричен режим.

Второ, общият размер на дефицитните разходи от страна на правителството, включително и на правителствените кре­дити, предназначени да покрият текущите задължения на държавата или на частния бизнес, трябва да бъдат минимални. Това е особено важно за икономики, които нямат добре развити пазари на капитали, защото означава, че голяма част от направените от правителството дългове и дефицитните разходи ще бъдат покрити с емисия на допълнителни парични средства. Този излишък от пари директно преминава в по-високи равнища на инфлация.

Трето, за да бъде ефективна системата на книжни пари изисква свободен режим на валутния курс и вътрешна конвертируемост на паричната единица. Без свободна конвертируемост на валутата по курс, определен от пазара, правителството или ще надцени валутата, което ще затвори експортните пазари и на свой ред ще намали размера на ва­лутните средства, необходим за осигуряване на вноса, или ще я подцени, което ще доведе до “изтичане” на ресурси от страната. И двете алтернативи водят до неправилно и изцяло погрешно икономическо преразпределение и възникване на черни пазари на пари. Използването на частичен контрол върху цените или на купонна система подкопава целостта на парите и на свой ред ражда черни пазари.

Още веднъж трябва да се каже, че конвертируемостта е необходимо условие за всяка пълноценно функционираща и жизнеспособна парична алтернатива. България обаче не може да прилага фиксиран валутен курс, поради липсата на валутни резерви. Следователно България трябва веднага да възприеме системата на плаващ курс. Първоначално това може да се направи чрез разширяване на съществуващата система от търгове, така че всеки, който има нужда от обмяна на валута, да може често да я върши.

В заключение трябва да се отбележи, че използването на системата на книжни пари от малки държави ги изправя пред риска от резки промени в политиката на главните централни банки.

Условията за успешен режим на книжни пари са желателни и необходими в хода на времето за бърза степен на икономически растеж. А е възможно необходимите за него условия да се създадат почти веднага след прилагането на тъй наречената „шокова терапия“, каквато наскоро изпита Полша.

„Шоковата терапия“ има очевидни предимства, но има и някои „жестоки“ страни. Трябва да се повтори, че положението в Полша е добър пример за предимствата и недостатъците й. Първото предимство е, че стоките веднага се появяват на пазара. Стокови позиции, които не могат да се осигурят от собствено производство, се внасят и по този начин потребителят може да получи всичко, което пожелае във Варшава, стига да има пари да го плати. Елиминирането на изкуствено наложените ограничения в снабдяването дава възможност колелата на производството да се задвижат отново. Главен недостатък е, че нерентабилните държавни предприятия, неразполагащи вече с лесно достъпни кредити, са принудени да се освободят от част от трудовите си ресурси или изцяло да се закрият. Това води до стремглаво покачване на безработицата. В същото време цените растат бързо и още веднъж, както показва положението в Полша, съществува еднократен ценови ефект, възникващ от нагаждането на цените към международните пазарни равнища или към реалните производствени разходи, след което инфлацията бързо спада.

Но за един кратък период повечето, ако не всички хора, понижават жизнения си стандарт.

България изпитва и ще продължава да изпитва през следващите месеци, а може би и години, последиците от повишаване на безработицата и спад в реалните доходи на голяма част от населението, независимо от политическата алтернатива, която избере. Следователно истинският въпрос, с който се сблъсква българското правителство, е има ли друга алтернатива, която да ускори по-голямото предлагане в икономиката. Бързият растеж на предлагането е необходим както за осигуряване на заетостта на работниците, подлежащи на освобождаване от съществуващи предприятия, така и за осигуряване на допълнителни стоки и услуги с оглед повишаване на конкуренцията в ценообразуването и подобряване на жизнения стандарт.

За щастие съществуват алтернативи за придвижване или към режим на книжни пари чрез незабавна „шокова терапия“, или постепенно реализиране на чист режим на книжни пари. И двете алтернативи ще смекчат непосредствените трудности, пред които са изправени хората и ще доведат до по-бърз обрат в икономиката, насочен към по-бързи темпове на растеж. Тези алтернативи ще бъдат разгледани по-подробно при обсъждането на възможните парични режими, което следва по-нататък.

3. Система на емисионната банка Известен брой малки и много успешно развиващи се икономики са използвали тази възможност, при която централната банка е заместена от „емисионна банка (валутен съвет)“. Хонгконг и Сингапур са най-успешните примери на внасящи петрол страни, които използват емисионна банка. Сър Алън Уолтърс описва банката на Хонгконг, по следния начин:

Хонгконг няма централна банка и парична политика. Има просто емисионна банка, която разменя паричните знаци на Хонгконг за доларови банкноти с отчитане на съществуващия курс от 7,8 (с малък резерв в двете посоки за покриване на разходите по размяната). От друга страна Великобритания, Германия и Франция имат мощни централни банки, които пускат в обръщение много силни пари чрез ангажиране в операции на открития пазар. Те могат и наистина разнообразяват шконтовите си проценти на краткосрочните парични пазари, за да установят това, което според тях са „подходящи“ финансови условия. Емисионната банка на Хонгконг няма такива пълномощия. Тя не играе никаква роля на кредитния пазар, няма възможност да влияе на лихвените проценти и няма никаква дискреционна власт. Това е просто едно ведомство за превръщане на валута, чиито функции са сведени до работа с този фиксиран курс. Централна банка на Хонгконг всъщност е Управителният съвет на федералната банка на САЩ (Б.пр.- Национална банка на САЩ), над който Хонгконг няма какъвто и да било контрол и оказва минимално или никакво влияние. Всъщност Хонгконг е подчинил суверенитета си на паричната политика на САЩ. В смисъла на една парична политика, съществуването на емисионна банка е равносилно на това щатският долар да циркулира в Хонгконг. Единствената разлика е, че това е друга валута, представляваща допълнително законно платежно средство, облагано с данък за пускането му в обръщение, който се плаща от собственика на емисионната банка — правителството на колонията. [1]

Използването на емисионна банка изисква пускане в обръщение на собствена валута, която е лесно конвертируема в чужда валута при точно определен и фиксиран курс. Изисква се също собствената валута да бъде осигурена с ликвидни резерви, съхранявани от банката, които трябва да са равни или по-големи от стойността на собствената валута, пускана в обръщение и деноминирана в чуждата резервна валута. Голямото предимство на системата на емисионната банка е, че има дисциплина на конвертируемостта при фиксиран курс с покритие от чужда валута. Това внася надеждност и доверие в собствената валута. Нормално функциониращата система на емисионна банка деполитизира паричната система и изолира обществените средства от действията на безотговорни политици. Друго предимство е, че емисионната банка овладява неинфлационния данък върху пускането на пари в обръщение. Това става, защото отговорностите на банката не носят печалба, докато резервните авоари представляват предимно носещи процент облигации, които са депозирани в издаващите ги банки. Емисионните банки най-често само издават банкноти и монети. Ортодоксалните емисионни банки практикуват поддържане на резерви от 100 до 110% в чужда валута. Логиката в поддържането на резерви над 100% е в осигуряването на буфер, ако облигациите или другите чужди авоари започнат да губят стойност.

Професорите Ханке и Шулер описват как една емисионна банка би могла да функционира в източноевропейска страна като България.

Емисионната банка ще трябва да замени Националната централна банка. Новата банка ще отдели настрана авоарите в чужда валута, осигуряващи резерв от 100-110% срещу нови банкнотни емисии. От какво количество чужда валута ще се нуждае емисионната банка, ще зависи от валутния курс на новите банкноти по отношение на резервите в твърда валута. Този курс най-добре може да се определи чрез плаващ курс на старата валута спрямо твърдата. След разумен период на наблюдение на плаващия курс, емисионната банка може да фиксира „точния“ курс на новата валута по отношение на резервната валута (или валути). Ако правителството няма достатъчно чужда валута, може да заеме от Западни правителства и/или от международни организации, като декларира, че ще върне дълга от лихвения процент на резервните авоари в чужда валута. Да си припомним, че съвкупните печалби на банката ще се появят от разликата между лихвения процент върху инвестициите й и пуснатите в обръщение банкноти, които не носят лихвен процент на притежателите си. Докато лихвените проценти върху инвестициите на банката превишават заемните лихвени проценти, тя може да събере значително количество чужда валута за покритие на издадените банкноти.

Фиксираният валутен курс и резервната валута са жизнено важни. Всички успели емисионни банки са имали фиксиран валутен курс. Фиксираният курс налага дисциплина, която вероятно не би била толкова строга при чисто дискреционна парична политика. Всъщност една потенциална слабост на правителствените емисионни банки е фактът, че няма абсолютен начин да се попречи на правителството да принуди банката да девалвира валутата поради вътрешно политически причини.

Интересно е да се отбележи, че единствената емисионна банка, която е действала в Източна Европа “Danziger Zentralkasse A.G.” е била принудена да прекрати дейността си, защото политиците са искали по експанзивна парична политика. През октомври 1920г. “ Zentralkasse “ пуснала в обръщение „псевдо“ гулдени в открития град Данциг (сега Гданск). Те са били осигурени 100% с британски лири стерлинги като резерва, която се е съхранявала в Bank of England. До момента на поглъщането на “Zentralkasse” от страна на банката в Данциг през март 1924 г., “Zentralkasse” е поддържала фиксиран курс от 25 „псевдо“ гулдена за лира стерлинга и е осигурявала стабилна валута. [2]

България ще е изправена пред два основни проблема, ако опита да възприеме системата на емисионната банка. Първият е липсата на чужда валута и вероятно няма да е толкова лесно да се заемат необходимите количества от Западните правителства и международните организации, както твърдят Ханке и Шулер. Вторият и по-важен проблем е, че системата на емисионната банка все още зависи от увереността на гражданите и на деловите среди, че политиците няма да девалвират валутата, дори да имат всички пълномощия да го направят. Без стабилна международна опора на паричната система, няма да има достатъчно вяра, че и новите политици и правителства ще работят с нужната отговорност. Освен това допълнение трябва да се каже, че дори при система на емисионна банка валутата може да пострада от инфлация, ако резервната валута на съответната страна или страни бъде във­лечена в инфлационна или безотговорна политика. Но дори в такъв случай емисионната банка очевидно ще бъде по-добра от съществуващата система, въпреки че и тя ще изисква същия вид „шокова терапия“ на икономиката, както и система на книжните пари. Системата на еми­сионната банка ще осигури на България валута не по-стабилна и добра от валутата или валутите, използвани като резерва.
Има вариант на системата на емисионната банка, който е изпробван в няколко страни и при който централната банка издава парични единици, които могат да бъдат обменяни срещу чуждестранна валута на фиксирана цена. Тази система по същество е емисионна банка с частични резерви, доста напомняща Бретънудската система. За съжаление има няколко проблема, свързани с тази система, поради които тя е неподходяща за България. Първият и най-важен проблем е, че отново се изискват значителни резерви в чужда валута. Вторият е, че тя не предпазва финансовите власти от прилагане на инфлационна политика до изчерпване на резервите от чужда валута, което пък води до рязка девалвация. Третият проблем е, че системата отново се сблъсква с проблемите за резервната валута.

4. „Използване на парите на друга страна“. Използването на валутата на друга държава придвижва концепцията за емисионната банка крачка напред. При тази система България всъщност ще използува паричната система и банкнотите на друга държава. Някои малки държави винаги са го правили. Най-често я използват страните, които са били част от колониални империи като британската или френската. Щатският долар например се използва в редица страни като Либерия и Панама.

Емисионната банка има предимството, че изцяло елиминира местния политически натиск за инфлация на паричните запаси и не изисква страната да има централна банка или да решава проблемите, с които се сблъсква тя. За малките икономики, които са в географска близост с голямата страна, чиято валута използват или са изцяло икономически доминирани от нея поради инвестиции, туризъм и др., такава система има здрав смисъл.

Използването на паричната единица на друга държава има няколко сериозни недостатъка. Страната е изцяло зависима от страната, чиято валута е избрала за резерв в паричната си политика. Много е лесно за страна, чиято валута се използва, да се ангажира в икономическа война срещу зависещата от валутата й държава. Да припомним само икономическите щети, които САЩ нанесоха на икономиката на Панама. До голяма степен САЩ имаха възможност да нанесат този икономически удар, защото панамците използваха щатския долар. Освен това много страни поради национална гордост и в израз на суверенитета си предпочитат да използват собствена парична единица. Изключението може би ще дойде от развитието на истински многонационални валути като екю или специалните права за тираж (СПТ). Екю, на основата на цените (т.е. стойността се фиксира според стоковата кошница) или СПТ на основата на цените, евентуално може успешно да се превърне в основна световна валута.

Ако България реши да използва валутата на чужда държава, ще трябва да избира между германската марка, щатския долар, екюто или СПТ. Използването на която и да е от тези валути подчинява България на паричната политика на съответните централни банки, т.е. на Германската федерална банка или Федералната банка на САЩ или на централните банки, формират екюто или СПТ. Тези четири алтернативни валути са очевидно по-добри от българския лев, но никоя от тях не е абсолютно стабилна по отношение на цената си или предсказуема по отношение на действията на съответната централна банка.

Още веднъж трябва да се каже, че както при разгледаните по-горе системи, така и тук никаква чужда валута не може да бъде използвана като национална парична единица, докато българската икономика не се превърне в истинска пазарна икономика със свободни цени и частна собственост. Използването на някоя от тези валути от българските граждани и в стопанската дейност по време на прехода ще го подпомогне и ще смекчи икономическите трудности. Вече няма причини на българските граждани и предприятия да се забранява да сключват договори във всяка чужда валута, която пожелаят и да я притежават както в брой, така и на влог в български или чужди банки. Предоставянето на такава валутна свобода ще позволи на много българи да се защитят по време на икономическия преход.

Важно е също така българското правителство да устои на опитите да се установи контрол върху цените в чужда валута, дори и върху малкото групи стоки, върху които ценовият контрол в лева може да се запази през част от преходния период. В условията на валутна свобода правителството ще даде възможност на хората да прехвърлят средства и да сключват договори в чужда валута. Това не означава, че чуждите валути трябва да станат законно платежно средство, задължително за българското правителство, нито пък че то трябва да плаща в други валути, освен в лева. Свободното обръщение на чужди валути без никакви ограничения на практика ще създаде конвертируемост. Трябва да се създадат частни законни пазари за обмяна на валута, които само ще подпомогнат икономическия прогрес, при положение, че валутните резерви на държавата са изчерпани.

5. Златен стандарт или стандарт на Стоковата кошница. В исторически план парите са възникнали, за да се намалят разходите при сделките и търговията. Търсенето на парична ефективност е довело до възникването на пари, основани на специфични стоки като злато или сребро. При златния стандарт паричната единица е равна на определено количество злато и всички, които са печатали банкноти и секли монети, са се съгласявали или са били принудени да ги компенсират с определено количество злато за една парична единица. Това се е отнасяло както за държавата, така и за частните банки.

Златният стандарт има няколко предимства. Най-важното от тях е, че запасите от злато не са се определяли чрез политически средства, а са се определяли от разходите по производството му, свързани с цената. При положение че запасите от злато са били определяни ендогенно, количеството пари, пускани в обръщение от частни или държавни банки, стриктно се е ограничавало от желанието на населението да го поддържа на това равнище при преобладаващата цена. Тези характерни черти на златния стандарт са предпазвали политическите власти от предизвикване на инфлация на паричните количества, а оттук са били избягвани и резките колебания в стойността на парите. На практика обаче златните стандарти не са безупречни. Като всяка друга стока, която изпълнява ролята на паричен еквивалент, тя просто отразява промените в относителната й цена спрямо общата стойност на парите, а не някаква реална постоянна стойност. И по-точно, като се има предвид сравнително ограниченото снабдяване със злато през периодите, когато търсенето на пари е нараствало бързо, то е могло да се удовлетворява единствено чрез дефлация. От друга страна периодично са били откривани нови златни находища и са били подобрявани технологиите в минното дело и преработката на злато, което пък е причинявало инфлация.

С отказването на страните от златния стандарт те са се насочили към количествени парични стандарти. Това означава, че стойността на парите се е определяла от количествените показатели на търсенето и предлагането. Както вече беше обяснено, количествените или „книжни“ (без покритие) стандарти водеха до постоянна инфлация, в условията на оказване на политически натиск върху финансовите власти да увеличават паричните наличности по-бързо от снабдяването на пазара със стоки и услуги.

От друга страна ценови стандарт като златото определя разчетната единица като нещо различно от средство за обмен. Повтарям,че с ценови стандарт, определен от държавата, се дефинира стойността на разчетната единица, а обществото определя номиналното количество пари, което ще съдържа тя.

Икономистите отдавна са разбрали, че при стандарти за стойността, основани на много стоки или стокови кошници, има много по-голяма вероятност да се постигнат стабилни реални стойности, отколкото при стандарти, основани на една стока, каквато е златото. В исторически план обаче тази идея е била смятана за непрактична и твърде скъпа, поради необходимостта да се съхраняват всички стоки в кошницата. Както отбелязва д-р Уорън Коутс от МВФ:

„Две нови развития в нашето разбиране на паричната система породиха интерес към стоковия стандарт в качеството му на опора на парична система. Първото е осъзнаването на факта, че един жизнеспособен стоков стандарт не изисква обръщането на пари в специфични стоки, определени за разчетно средство. Това силно опростява и снижава разходите за поддържането на тази система. Второто е осъзнаването, че пазарното регулиране на количеството обърнати в стоки пари е еднакво както за парите, пуснати в обръщение от банки­те, така и за тези, пуснати от държавата.“ [3]

По подобен начин сър Алън Уолтьрс, може би най-отявленият защитник на идеята за конкуриращи се валути и за стокови пари в Европа, които той нарича ЕКОМ (Европейски пари на потребителски стоки), в обосновката за ЕКОМ отбелязва:

„Идеята за стокови пари, които не се опират на тесните основи на запасите от сребро и злато, а са основани на широк кръг представителни стоки или услуги, редовно излиза на преден план при дискусии за база на парите. Привлекателността на преминаването към кошница със стоки или дори с услуги, се състои във факта, че се избягват специфичните характеристики на запасите от злато и сребро и всички политически проблеми, свързани с производителите или притежателите на злато. Освен това абсурдно е за оскъден ресурс, ка­къвто е златото, да се дълбаят ями в земята и да се извлича от тях, само за да се погребе отново в бездънните хранилища на световните централни банки. Преминаването към обикновени, полезни за търгуване стоки изглежда много по-привлекателно като база в действителната икономика.

Очевидно стоковата кошница трябва да е много голяма, за да побере нормален брой видове търговия на едро. Също така стоките трябва да са лесни за съхраняване и да имат идентифицирано и унифицирано качество, както при златния стандарт съдържанието на злато е било с определена чистота. А финансови власти трябва да могат свободно да боравят със списъците от стоки в качеството си на главен стоков разпределител.

Представата за финансови власти, държащи под ключ огромни количества стоки и вероятността никой да не може да добави нещо към съществуващите планини от зърно, хълмове от сирене и езера от нефт, е достатъчна да охлади ентусиазма на голяма част от човечеството…

Но много икономисти (макар че ми се струва, че Ървинг Фишър беше първият) прегърнаха идеята, че всъщност за кошницата не се изискват истински стоки. Вместо тях просто може да се закупи валута чрез предоставяне на финансови авоари, които предоставят на притежателя си достатъчно ресурси да купи стоките, ако пожелае. Въпросът е да се съхрани стойността на валутата като се осигури превръщаемостта й в авоар от резерви, който има стойност, определена като константа във термините на стоковата кошница. Ако например някой дефинира авоара от резерви като фиксирана част от стоковата кошница (или кошницата с услуги), която влиза в индекса на цените на дребно, тогава една парична единица, която може да бъде превърната в авоар, ще бъде с достатъчна стойност, за да закупи тази част от кошницата.“ [4]

За България ще е целесъобразно да възприеме стандарт, основан на стокова кошница, но няма да е уместно да възприеме златен стандарт. Българската икономика е твърде малка в сравнение със силите, които движат цената на златото в условията на основните световни конвертируеми валути. Голямото предимство на стандарта на стоковата кошница за България е, че първо ще осигури изцяло външна опора или основа за българската разчетна единица, независима от промените на политическите ветрове. Второ, ще бъде лесно тази парична единица да се въведе поетапно, успоредно със съществуващата. По-точно тя, ще може да служи като парична единица за новия и бързо разрастващ се частен сектор, позволявайки по този начин предлагането да нараства бързо на фона на упадъка на държавните предприятия. Това ще позволи и възникването на нови производители на стоки и услуги, докато държавните монополисти изчезват и цените се освобождават. Обаче това не трябва и не може да се използува като постоянна патерица за избягване на освобождаването на всички цени и на елиминирането на държавните субсидии за предприятията.

Прецизно разработен и организиран стандарт на стоковата кошница, използващ частни и независими източници на дефиниране на кошницата и пълнотата на нейната формулировка, е в състояние по-скоро да дари България с една от най-стабилните валути в света, отколкото с най-слабата. Това на свой ред ще подпомогне бързия преход към пазарна икономика, защото ще позволи на инвеститори и производители да планират своята дейност веднага и със сигурност, намалявайки по този начин безработицата и дефицита на стоки. Ако опитът се окаже успешен, българската парична единица наистина може да стане еталон за много други страни, чиято валута в момента е нефункционална, което ще позволи на България да се превърне във финансов център.

По-долу е описан методът, по който стандартът на стоковата кошница може да се въведе в България на етапи, без сътресения и конструктивно.

Както вече бе отбелязано, България страда от липсата на конвертируема или стабилна валута. По-точно липсата на конвертируемост ограничава възможностите на България да привлече необходимите чуждестранни инвестиции и активно да се включи в международната търговия.

В България и на други места има очевидна нужда от парични инструменти, които осигуряват всички функции на парите (т.е. платежна единица, средство за размяна и стойностна ценност), като се има предвид провала на много държавни пари в опита им дори да се приближат до тези свои основни функции. Независим от държавата паричен инструмент, основан на стокова кошница, сега е реална възможност поради следните обстоятелства: 1) процъфтяване на стокообмена, като цените на различните стоки както в брой, така и в перспектива, се определят от търсенето и предлагането в открити търгове; 2) появата на международни пазари, на които доста стоки имат единна световна цена; 3) развитието на паричнопазарни фондове, на парични и стокови взаимоспомогателни фондове, чрез които инвеститорите могат да се застраховат от инфлацията въобще.

В резултат на тези нови условия вече е възможно да се създаде постоянна оценъчна единица (ПОЕ), която да се използва в България. ПОЕ може да бъде финансов инструмент, предназначен да подпомогне прехода на лева в конвертируема валута. Използуването на ПОЕ е замислено, за да създаде еквивалент на свободно конвертируема валута, парична единица със стабилна покупателна способност, финансов механизъм за привличане на твърда чужда валута (която сега се съхраняват тайно в България); средство за подпомагане превръщането на София в източноевропейски финансов център и източник на печалби в твърда валута за България.

ПОЕ би могла да се дефинира като цената, необходима за купуване на специфични, точно определени количества от стоки за пазарната стокова кошница, например нефт, пшеница, царевица, калай, каучук и др.

Стойността на ПОЕ ще се определи независима организация в условията на пазарната кошница със стоки и услуги, необходима за купуване на ПОЕ с всякаква конвертируема валута. Тази организация след това ще даде право за продажба на банкноти или предявителни облигации. Потенциални права за емисия биха получили банките, застрахователните фирми, фирмите — комисионери или дори корпорации за потребителски стоки.

Причината да се дадат права върху ПОЕ е тя да се поддържа непокътната. Историята ясно показва, че когато една и съща организация, най-често държавата, едновременно определя паричния стандарт и пуска парични средства в обръщение, съществува голямо изкушение да се подкопае стойността на валутата. Потребителите на ПОЕ трябва да бъдат абсолютно уверени, че основата й е непокътната. Това трябва да се гарантира и от икономисти с безупречна репутация от различни страни, които ще бъдат „съвет от гаранти“ на дефиниращата организация. Съветът ще се самообновява и ще има само една функция – да удостоверява факта, че каквито и промени да са направени с течение на времето в състава на стоковата кошница, те не подкопават, а само подобряват нейните функции.

В допълнение към определянето на правото върху ПОЕ, предоставено на упълномощените организации, дефиниращата организация трябва често да дава ценови квоти за ПОЕ съобразно условията на водещите твърди валути. В началото, за да разберат хората, че ПОЕ всъщност е пътнически чек с постоянна покупателна способност и че представлява по-добро средство за съхранение на стойността от другите пътнически чекове или валути, трябва да се организира кампания за маркетинг. Организациите, които са получили право върху ПОЕ, трябва да плащат такса за използването на името на ПОЕ и за определената стокова кошница; те трябва да платят на дефиниращата организация такса за получаването на протоколираните ценови квоти върху ПОЕ, да платят такса върху общия брой деноминирани чрез ПОЕ банкноти или предявени облигации, издадени и намиращи се на депозит, или за заеми, теглени в ПОЕ, които да бъдат изплатени от организациите, издаващи ПОЕ. Таксата трябва да бъде достатъчно малка, за да не задържа операциите, които се извършват с ПОЕ, и да не насърчава емитентите на ПОЕ да се насочат другаде за парична дефиниция и други услуги, предоставяни от дефиниращата организация. Емитентите на ПОЕ ще издават ценни книжа (например банкноти), които няма да носят лихва. Те обаче ще приемат депозити в ПОЕ, от които ще се получават дивиденти.

Емитентите на ПОЕ ще имат стимул да издават банкноти, тъй като ще получават „плаващата разлика“ между стойността на банкнотата в момента на продаването й и при изкупуването й (ако това изобщо се случи). Всъщност много от банкнотите никога няма да бъдат изкупени, ако се пуснат в общо обръщение, защото с течение на времето доста от тях ще бъдат изгубени или унищожени, което се превръща в чиста печалба за емитентите. Те биха желали да приемат депозити с деномини-ране в ПОЕ, защото са евтин източник на средства.

Емитентите биха поели риска от влиянието върху стоковата кошница на всяка валута. Ако дадена валута стане обект на неочаквана инфлация по отношение на стоковата кошница, емитентите на ПОЕ могат да понесат значителни загуби, ако не са съответно осигурени. Обаче добре регулираните парични и стокови взаимоспомагателни фондове акции и облигации имат ясно определени степени на възвращаемост, значително надминаващи тези на инфлацията. Следователно повечето от емитентите на ПОЕ могат да очакват значителни печалби от операциите си с нея.

Да разгледаме един пример за това, как работи този модел. Всеки български гражданин може да внесе в институция, издаваща ПОЕ, произволна твърда валута или български левове и в замяна да получи деноминирани с ПОЕ банкноти. Дефиниращата организация ще определя курса на обмяна между конвертируемата валута и банкнотите с ПОЕ във всеки момент. За неконвертируемите валути като лева, емитентите на ПОЕ ще трябва да решат какъв да е курсът, при който да приемат левове за банкноти с ПОЕ. Очевидно никой емитент няма да приема левове, докато с тях не може да се купи истинска собственост, с икономическа възвращаемост или други нужни стоки и услуги. По този начин необходими условия за жизнеспособна система на ПОЕ са частната собственост и функциониращите пазари за нея.

Притежателят на ПОЕ-банкноти ще има напълно ликвидни средства, които могат да се разменят за стоки и услуги или да купуват всякаква конвертируема валута. Собственикът ще знае, че стойността на ПОЕ няма да намалее. Вместо да притежава парични знаци с ПОЕ, дадено лице или стопанска единица могат да решат да ги обменят за чужда валута, например щатски долари. За целта трябва да се обърнат към емитент на ПОЕ и да поискат парите да се вложат в деноминирана с ПОЕ сметка. Вложителят ще има депозит, за който ще е сигурен, че няма да бъде засегнат от инфлация и който ще има реален курс на възвръщаемост, в за­висимост от дивидентите, декларирани от емитента на ПОЕ при депозирането. Бизнесмени и лица от страни с нефункционална валута ще имат стимул да сключват договори в ПОЕ- валута, тъй като ще знаят, че докато договорът им е в сила, ще има постоянна стойност. С течение на времето бизнесмените ще започнат да оценяват стоките и услугите в ПОЕ, въпреки че могат да приемат и местна или друга твърда валута за дадена стока или услуга, особено ако очакват ПОЕ да стане официално платежно средство вместо лева. Ще варират количествата твърда или местна валута, необходими за купуване на стоки на ПОЕ цена. Това ще даде възможност на продавачите да избягват честите промени на цените.

Предимството за България при използуването на ПОЕ ще се състои в предоставянето на инструмент, с който да се вземат решения в стопанската дейност и който ще служи за основа на финансови отчети. Освен това ПОЕ предоставя средство за преход от ценовия контрол без официалното му премахване. Това ще бъде важна стъпка към свободно функционираща пазарна икономика, съществуваща успоредно със съществуващата социалистическа икономика.

ПОЕ ще гарантира покупателната способност, не защото ще служи за директно купуване на стоки и услуги от пазарната кошница, а защото може да се превръща в твърда валута, необходима за закупуването им от пазарната кошница като се удържа малка комисионна за прехвърлянето. По този начин ПОЕ може да се обменя срещу действителни физически стоки или услуги, които съставляват стоковата й кошница, въпреки че са нужни няколко междинни стъпки за завършване на това превръщане и именно това гарантира крайната й цялост.

Банкнотите, деноминирани с ПОЕ, ще циркулират и ще бъдат взаимно заменяеми, дори когато се издават от няколко различни емитенти нормално е да се очаква, че банкнотите макар и издавани от различни фирми ще бъдат равностойни.

Ако се установи обаче, че някой от издателите е в тежко финансово състояние, неговите банкноти ще бъдат обезценени (по начина, по който бяха обезценени щатските доларови банкноти, издавани от някои западни банки, по отношение на банкноти на някои източни банки преди въвеждането на Федералната банка на САЩ). Това ще са редки случаи и на практика няма да представляват проблем .

След получаване на необходимото одобрение системата на ПОЕ може да заработи на пълни обороти за няколко месеца. Не е необходимо ПОЕ да стане законно платежно средство. Държавата трябва само да се съгласи да разреши издаването и циркулирането на банкнотите с ПОЕ, да се съгласи да не облага с данъци печалбите от транзакции или капитали и да им разреши обявяването на цени в ПОЕ без контрол. Това би поставило България в първите редици на световната парична реформа и ще помогне за незабавното решаване на много от проблемите й.

Като се имат предвид очевидните провали на количествените системи или на системите, основани на книжни пари, светът се обръща към парични системи с цени на базата на стокова кошница. Те са в процес на активно проучване и развитие от организации като МВФ и Федералната банка на САЩ и са защитавани от видни учени икономисти. Системата на стоковата кошница е приложима и особено желателна за България. Нещо повече, такава система може да се въведе успоредно със съществуващия лев по най-евтиния начин и без всякакъв риск.

В заключение, докато се преследват по-перспективни дългосрочни финансови алтернативи, незабавно трябва да се проведе програма за стабилизация на лева. Тази стабилизационна програма на лева трябва да включва премахването на контрола върху цените и значително и непрекъснато намаляване на кредитите за държавните предприятия. Освен това трябва да се положат енергични усилия за намаляване на държавния дефицит чрез ограничаване на разходите, а не чрез увеличаване на данъците.

Библиография

Глава 6

Банкови системи и пазари на капитали

Мери К. Буш
Уилиам Мидъндорф

Резюме

Едновременно с програмата за икономическа реформа в България и тенденцията към приватизация се предприемат реформи за ограничаване на ролята на правителството в банковата система. Ние препоръчваме да бъде предприета незабавно по-нататъшна реформа на банковата практика, за да се създаде финансова инфраструктура, която може по подходящ начин да подкрепи и стимулира прехода към пазарна икономика, при която активите са частна собственост, а спестяванията се инвестират ползотворно.

Реформите трябва да се предприемат в рамките на по-широка икономическа структура, в която са гарантирани правата на частната собственост и неприкосновеността на договорите .

По-нататъшната реформа трябва да включва приватизация на банките чрез продажба на акции на частния сектор. Освен това исторически сложилата се система на правителствен контрол върху кредитирането и оценяването на активите и пасивите ще трябва да бъде заменена от банкова система, в която основен движещ фактор да бъде частният сектор. Вместо разпределяне на кредит от правителството частните финансови институции ще бъдат стимулирани да вземат кредитни и други търговски решения, които ще осигурят финансовата стабилност на институцията, предоставяща кредит. Това е така, защото тези институции ще предоставят заеми и друг капитал, основавайки се на печалбата която финансовата институция може да получи, на качеството и изгледите за успех на търсещия кредит (кредитно качество) и възможността на търсещия кредит да изплати кредита, като всичко това се преценява и сравнява с конкурентни алтернативи за влагане на капитала на финансовата институция. Поставянето на кредитните и инвестиционните решения на базата на тези фактори ще елиминира отживялата времето си практика да продължава насочването на кредит към определени отрасли и отпускането на заеми на предприятия, които имат затруднения при изплащането им. Оттук следва, че решенията за кредитиране и за ценообразуване от частните финансови институции също ще дадат подтик за здраво финансово управление и реализиране на печалби от независимите стопански единици, които желаят да имат достъп до кредит.

С приватизирането на банковата система и след като елементите, споменати по-горе, станат норма за поведение на финансовите пазари в България, предприемачеството би трябвало да процъфти, като все по-широки слоеве от населението ще разбират, че имат достъп до кредит. С други думи, една по-развита финансова инфраструктура и достъп до капитал и кредитиране по един недискриминационен начин ще предостави по-голяма свобода на достъп до кредити, което ще спомогне за поддържане на икономическия растеж.

Инфраструктурата на финансовия пазар трябва да бъде по-нататък усъвършенствана, като започне създаването на пазар на ценни книжа. Това също ще подпомогне усилията към приватизация, тъй като ценните книжа ще осигурят още един финансов механизъм за прехвърляне на активи п частни ръце.

Важно е също така България незабавно да започне да създава пазар на ценни книжа и фондова борса с цел задълбочаване на финансовата инфраструктура. Могат да бъдат приведени голям брой аргументи в полза на необходимостта от незабавното разработване на инструменти за създаване на ценни книжа – огромната свръхликвидност и „скрити активи“, които трябва да бъдат инвестирани продуктивно, много малкият брой на инструменти за спестявания и инвестиции, бюджетният дефицит и усилията за приватизация, които също трябва да бъдат финансирани.

Пазарите на ценни книжа, както и отпускането на заеми от банките, изискват от тези, които търгуват с ценни книжа, да са в състояние да извършват кредитни оценки. Способността да се оценява кредитното качество и рискът е от изключително значение и за ценообразуването на ценните книжа. Изглежда, че търговските банки са единствените почти частни или частни финансови институции, които са развили качества в тези области. Тази причина, съчетана със световната тенденция към глобално банково обслужване, води до заключението, че търговските банки са естествените институции за създаване на ценните книжа, които ще отговорят на факторите, споменати по-горе.

Важно е да се дадат пълномощия на банките, ако все още ги нямат, да създават един по- широк кръг инструменти на спестяванията и депозитите и едновременно с това да имат гъвкавостта да определят лихвените проценти на тези инструменти. Нещо по-важно, ценообразуването на активите (заемите) ще изисква гъвкавост с цел по подходящ начин да се определя цена на риска и да се управлява изменението на лихвения процент.

Чуждестранното инвестиране ще бъде изключително важно за стимулирането на българската икономика. Предвид това за улесняване на този процес е абсолютно необходима една здравословна и добре развита финансова инфраструктура. Благоприятният климат за чуждестранно инвестиране в банковата система е важен поради технологичните и управленските умения, които то ще осигури, както и ще осигури достъп до световните пазари. Най-големият успех ще дойде, ако чуждестранният капитал има достъп до контролен пакет, както е в САЩ и в повечето страни на Западна Европа. Трябва да се помни, че България е в силна конкуренция с други страни за достъп до ограничения чуждестранен капитал. Трябва също така да се признае, че високите данъчни ставки обезкуражават чуждестранното директно инвестиране по същия начин, както и потенциалните местни инвеститори.

Наложително е също така правителството да разработи планове за преструктуриране на външния си дълг. Без ясна про!рама за изграждане на доверието на чуждестранните инвеститори във финансовата инфраструктура на икономиката инвестирането ще бъде неефективно и ограничено.

Ще бъде необходимо търговските банки да имат право да извършват сделки в чуждестранна валута чрез дилърски операции. Освен това България се нуждае остро от съвременна система за обработка и разплащане с чекове и за електронен превод на финансови средства за вътрешни операции, както и за улесняване работата със световните пазари.

Накрая важна част от цялостния финансов сектор е жилищното финансиране. В крайна сметка е важно да се интегрира жилищно-финансиращият сектор в цялостния пазар на кредити. Ако обаче целите на социалната политика изискват третиране на жилищното финансиране по начин, различен от другите сектори, важно е да се използуват механизмите, които изрично признават политическите последствия на действията на правителството, които подкрепят тези социални цели.

Формулиране на проблема

Проблемът, пред който е изправена България в този критичен момент на преход към пазарна икономика, е че банковата система е била почти изцяло централизирана и че разпределението на кредитите е било определяно от правителството. Буквално не е имало частна банкова система, с изключение на някои съвсем скорошни промени, които водят в посока на приватизиране на банките. Освен това, структурата на посредничеството между спестителите и кредитополучателите е извънредно тромава. По-голямата част от спестяванията в икономиката се събират чрез клоновете на Държавната спестовна каса, предоставят се на Българската народна банка и по-нататък се разпределят на търговските банки, а след това на предприятията и другите крайни потребители.

Лихвените проценти в България са били изкуствено определени от правителството и Българската народна банка и остават по-ниски от процента на инфлацията. Също така исторически е налице много малка диференциация на лихвените проценти въз основата на матуритет (платежен срок) и други структурни характеристики на инструментите за спестяване.

Изглежда, че има само един канал за инвестиране на спестяванията. Това е чрез Държавната спестовна каса при извънредно ниския лихвен процент от 2 на сто. В светлината на висока инфлация в икономиката, това представлява отрицателен лихвен процент за спестителя.

Банковата система има висящи заеми от държавните предприятия. Ние знаем, че операциите (дейностите) на тези полудържавни предприятия не са финансово стабилни и че се изискват огромни бюджетни средства, за да бъдат те подкрепени. Оставени без подкрепата на правителството, е ясно, че повечето от тези неефективни предприятия съвсем нямат необходимите качества да им се отпусне кредит и следователно ще създадат затруднения за банките с оттеглянето на субсидиите. С предприемането на приватизацията на тези предприятия от правителството банките сигурно ще трябва да се изправят лице в лице с последиците от кредитирането в миналото на много полудържавни предприятия, които оставени сами на себе си, ще бъдат изправени пред финансови затруднения.

България не е имала финансови инструменти, пазар на ценни книжа или фондова борса. Това положение представлява пречка за финансирането на приватизацията, която ще се провежда, и за предприемачеството, което трябва да се развие в една по-свободна българска икономика.

България има външен дълг, равностоен на 10 милиарда щатски долара, значителна част от който е бил направен за голяма изненада през последните няколко години. Значителна част от него е краткосрочен (дълг) и страната има извънредно малки резерви – приблизително 200 милиона щатски долара към август 1990 г. България прекрати плащанията на главница и лихви. Резултатът е, че чуждестранните кредитори повече не предоставят кредит, включително краткосрочен търговски кредит. Това положение, разбира се, има много отрицателен ефект върху способността на страната да внася стоки и изделия, необходими за производството на други изделия от предприятията.

Формулиране на потребностите

Необходимостта от реформа на банковата система на България и по-общо на средствата, с които се предоставя капитал в икономиката, в крайна сметка е свързана с икономическата реформа и преходът към пазарна икономика. Намерението на България да „разведе“ правителството от традиционните му роли да бъде собственик и да управлява предприятията ще изисква тези роли сега да се поемат от частни лица и фирми. Подобно на това, институциите, инструментите и способите за предоставяне на капитал за икономиката ще трябва да претърпят значителна реформа. Както всички икономики, движени от частния пазар, демократизацията на капитала и развитието на правата на частната собственост е от изключително важно значение.

При икономическата реформа и преходът към пазарна система, повече не е възможно да се поддържа система, при която не-пазарни сили вземат решенията по отношение на това, кои единици в икономиката ще бъдат финансирани. Една динамична пазарна икономика ще изисква динамична банкова система и финансови пазари, които могат да отговорят гъвкаво при предоставяне на капитал.

Важно е също така кредиторите и кредитополучателите да разбират някои основни принципи, които ръководят предоставянето на кредит в частна, свободно-пазарна финансова система. Един важен ръководен принцип е, че икономическите участници в предоставянето на капитал признават в техните операции, че всички икономически участници трябва да имат еднакъв достъп до кредит. Банките повече не могат да предоставят капитал само на привилегированите. (По-нататьк заемите, представляващи пари на депозитори, трябва да бъдат изплатени обратно). Това не означава, че всеки проект или търговска (бизнес) идея, представени на една банка (или на друга финансова институция, която може да се създаде), ще бъде финансирана.

Трябва да се признае, че всички проекти няма да бъдат еднакво икономически жизнеспособни. Това, което е важно, е частните лица, които ще вземат решения за предоставяне на кредит, да го правят, базирайки се на обективните преценки на проектите с оглед на доходност, кредитно качество и т. н. , а не на изкуствени лимити или насоки. Освен това, важно е банкерите в новия частен сектор да получат съответното достатъчно обучение както в маркетинга на техните услуги, така и в кредитния анализ.

Тези, които желаят да имат достъп до капитал трябва да разберат, че при новите правила в една частна финансова система, те имат достъп до капитал както всички други българи. Обаче, реализацията на този достъп ще зависи от това те да поемат инициативата, да разберат обективните критерии, които пазарът оценява при предоставяне на кредит, и от това да създават финансово стабилни предприятия в бизнеса, които включват в себе си елементи, отговарящи на критериите на предоставящите капитала.

При реформирана пазарна икономика в България, цената на капитала (лихвените проценти и други подобни цени), както всички други цени, трябва да бъдат свободно определяни от участниците на пазара. Определянето на лихвените проценти от правителството няма да действува при частните пазари на капитал. Търсенето и предлагането, кредитното качество и рискът естествено ще определят цената на капитала. Една система на ценообразуване, основана на тези фактори ще облекчи също така изкривяването на лихвените проценти, което съществува понастоящем в България. Това е така, защото инвеститорите, действуващи в свой собствен интерес, естествено ще изискат доход, който компенсира риска, кредитното качество и икономическите очаквания; инвеститорите естествено ще изискат размер на доход, който коригира проблема с отрицателните реални лихвени проценти, който съществува сега.

Накратко, необходимо е България незабавно да превърне банковата си система в частна собственост. Необходими са големи структурни промени по отношение на начина, по който се предоставят средства на търговските банки, както и по определянето на цената на активите и пасивите. Необходимо е България да насърчи и да осигури гъвкавост за незабавно създаване на нови финансови инструменти като изход за свърхликвидността в икономиката; необходимо е да насърчи създаването на инструментите ценни книжа и на пазар за ценни книжа; необходимо е да разреши свободно пазарно определяне цената на капитала; необходимо е да насърчи създаването на нови частни банки и на финансови институции, които ще управляват инвестирането на средствата в пенсионните фондове и въобще на финансовите активи. Необходимо е също така да създаде система на плащания и автоматизация на транзакциите на банковите и капиталовите пазари, което разбира се ще улесни търговията със стоки и услуги и финансовите транзакции на икономическите участници.

Състоянието на сегашните български реформи и намерения

Българското правителство вече е започнало процес на реформиране на банковата система. Предприетата реформа включва досега някои структурни промени, както и някои модификации на лихвените проценти и на начина, по който се разпределя кредит. Следващите редове очертават нашето разбиране за стъпките, които са предприети досега, за намеренията за по- нататъшни промени и за банковата система както е структурирана понастоящем.

До 1987 година, главните банкови институции са били Българската народна банка (БНБ) (Централната банка), Външнотърговската банка (БББ), Държавната спестовна каса и Минералбанк (търговска банка, учредена през 1980 г.). Българската народна банка е изпълнявала дейността и на централна, и на търговска банка, включително например за предоставяне на кредит на предприятия.

В средата на 1987 г. България предприе първия етап на банковата реформа. Бяха образувани осем нови банки (наричани „асоциации“). Всяка банка, учредена като акционерно дружество, се е специализирала в кредитиране на специфична индустрия, включително например електронната индустрия, металургията и т. н. Макар че тези банки се класифицират като търговски банки, те в действителност предоставят кредит само за по-дългосрочни инвестиционни цели и по-скоро приличат на банки за развитие, отколкото на търговски банки.

През юни 1989 г. бе предприета втората стъпка. 59 клона на БНБ, разположени в големи и/или индустриални градове в цяла България, бяха преобразувани в търговски банки, приемайки формата на акционерни дружества. В същото време БНБ прехвърли кредитните си дейности на тези 59 търговски банки, прекратявайки по този начин кредитната си дейност.

Това отбеляза също началото на трап сформиран ето на БНБ в институция, която изпълнява банкови функции, по-типични за западни централни банки, и отбеляза прекратяването на нейната търговско-банкова дейност. Освен това извършена бе и голяма промяна, която цели да се даде на БНБ по-голяма степен на независимост от правителството и от политическите влияния. Промяната е, че БНБ вече не подлежи на контрол от Министерския съвет, а ще отговаря пред парламента. За да се отдалечи по-нататък политическото влияние и правителствения контрол, отношението с парламента ще трябва да се изразява в докладване за състоянието на икономиката и дейността на банката, а не в приемане на директиви от друг, макар и различен, правителствен орган.

Подготвено е законодателство, което ще определи по-нататък структурата и дейността на банковата система. Единият проекто-закон се отнася за БНБ, а другият – за банковата система. Като модели за тези закони са използвани банковите системи на САЩ, Германия, Обединеното Кралство (Великобритания) и Австрия. Разбираме, че законът, отнасящ се за БНБ, предвижда тя да бъде преструктурирана в „банка на банките“.
Намерението е БНБ да:

• определя политиката по отношение на банковото дело;

• създава и администрира правила за банковото дело;

• определя политиката на лихвените проценти;

• установява ликвидни цели и изисквания за резерви, и

• определя междубанковите отношения.

Трябва да се отбележи, като се имат предвид препоръките за функциите на централната банка, че тази глава трябва да се чете във връзка с глава 5 „Парична реформа“.

Собственост на 59-те търговски банки

Сега БНБ е в положението на значителен собственик на 59-те банки; фактически тя има контролираща част (от акциите) от всяка банка. Разбираме, че останалите акции се държат от предприятия. Но трябва да се гапомни, че се предполага че предприятията, които държат акциите, вероятно са държавна собственост. Така че крайният собственик на тези банки продължава да бъде правителството.

Съгласувана е политика БНБ постепенно да се лиши от положението си на акционер с мнозинство чрез продажба на акции на предприятията. Счита се също, че осемте специализирани банки в края на краищата ще се слеят с някои от 59-те търговски банки.

Кредитни ограничения

При сегашната система БНБ установява кредитен таван за всяка търговска банка. Този таван се определя като процент от тавана за предходната година. За тази година таванът за инвестиционни кредити е равен на миналогодишния таван, а за краткосрочни кредити таванът е определен на 95%.

Лихвени проценти /Държавна спестовна каса /Финансиране на търговски банки

Тъй като тези три въпроса са взаимосвързани, те ще бъдат обсъждани общо по-нататък. Спестовната каса с нейните 1, 000 клона в цялата страна е голям източник на средства за БНБ и за търговските банки, Клоновете на Спестовната каса приемат влогове от лица при 2 процента лихва. Тази лихва неотдавна е била увеличена от 1 процент. Очевидно при високия процент на инфлация това все още представлява отрицателна лихва върху спестяванията.

Общата сума на влоговете в Спестовната каса сега е приблизително 21 милиарда лева. Спестовната каса дава заеми на лица, но по-голямата част от заемите е насочена към БНБ. На свой ред БНБ дава заеми на търговските банки; от своя страна търговските банки дават заеми на предприятията. Приблизително 80 процента от средствата на търговските банки идват от БНБ, а останалите 20 процента – от директни влогове от предприятия и от други източници. На всяка стъпка по пътя, на тези различни стъпки на заемодаване, от спестовната каса до предприятието (краен кредитополучател), се добавя известен лихвен процент.

Лихвата, при която БНБ отпуска заеми на търговските банки (сконтовия процент) е била около 4.5 процента; неотдавна е била увеличена на 8 процента и БНБ очаква да увеличи този процент на 10 на сто в първите дни на септември. Освен това, тя очаква в бъдеще 10 процентовата лихва да бъде регулирана според инфлацията. Трябва да се отбележи, че въпреки неотдавнашните и планираните увеличения, лихвените проценти остават далеч под приблизителния процент на инфлацията. Особено след неотдавнашното либерализиране на цените, много хора смятат, че процентът на инфлацията се изразява с двуцифрено число.

Разбираме обаче, че има разлики в лихвените проценти върху заемите, които отразяват различията в риска и матуритета и, което е много важно, кредитния риск.

Варианти за реформа

Програмата за икономическа реформа, замислена от българите, изисква да се предприемат незабавни по-нататъшни стъпки към създаване на частна банкова система и пазар на ценни книжа. Тъй като програмата за икономическа реформа поставя на централно място частната собственост на предприятията, възможността да се финансира такава собственост ще бъде от жизнено значение за успеха на икономическата реформа. Ние виждаме, че наистина са били предприети някои стъпки към създаване на независима банкова система, но материалът по- нататък излага вариантите за продължаване на този процес и за поставяне на основите за организиране на пазар на ценни книжа. Схеми I и II илюстрират баланса на търговска банка, който включва много от схващанията, изложени по-нататък.

Продажба на банкови акции на частни лица

В по-голямата си част търговските банки сега са собственост отчасти на Българската народна банка и отчасти на предприятия. Макар че са предприети стъпки за продаване на някои акции на банки на предприятията, трябва да се напомни, че предприятията продължават да бъдат държавна собственост. Това означава, че търговските банки продължават да бъдат почти изцяло, ако не изцяло, собственост на правителството, или лост на правителството. Както разбираме, Българската народна банка възнамерява да продължи да продава акции, които държи в тези банки, на предприятия. Предлагаме продажбите на тези акции да бъдат открити за частни лица. С това ще се постигне следното: а) по-бързото преминаване на банките в ръцете на частния сектор; и б) ще спомогне да се погълне свърхликвидността в икономиката.

Централната банка трябва да бъде за икономическата или паричната политика с наблюдение на банковия сектор. Алтернативно, трябва да се прецени основаването на независима надзорна агенция за банково регулиране. Тя трябва да има правомощието да издава лицензи, да провежда изследвания, и когато е необходимо, да представлява банките от частния сектор в правителствените кръгове.

От решаващо значение е правителството да развие умение да разбира какво е необходимо за появяването на пазарно основана финансова система. Без банкови контрольори, които разбират практиката на надзор без участие, тенденцията ще бъде към намеса. Една конкурентоспособна банкова система на частния сектор ще изправи регулиращите я пред нови предизвикателства и задачи, Ще трябва да се преценят и трудни проблеми, като например фалит на банка.

В същото време налице е рискът да се извършва неопитно кредитиране в началния период, особено с приемането на универсалния банков модел. В една относително малка икономика като българската, неопитните банкери могат да се изкушат да свръхкредитират някои конгломерати, създавайки с това свръхконцентрация на портфейла върху един или няколко клиенти. Това вече се случи в Колумбия и с икономическия спад през 80-те години там фалираха банки. Ако такива клиенти изпитат затруднения в България, те рискуват да повлекат цялата финансова система към дъното със себе си. Следователно, необходимо е адекватно обучение в кредитен анализ при развитието на отговорен и конкурентен банков сектор. Такова обучение може веднага да се получи на Запад и може лесно да се приспособи към българските нужди.

Ще е необходимо България да развие депозитно застраховане за банковата система. Ние препоръчваме да се вземе предвид частно застраховане, но с развитието на банковата система може да е необходимо правителството да осигурява депозитите до някаква прагова сума в началния период на развитие на частните банки.

Специализирани банки

Осемте банки, основани през средата на 1987 г., са специализирани банки, които кредитират специфични индустрии. Съсредоточаването на отделна банка върху една единствена индустрия създава голяма концентрация на риска в портфейла на тази банка, тъй като нейният търговски риск не може да бъде диверсифициран. За да се елиминира такава концентрация на риска, налице са следните възможности:

а) ако основните документи на банката забраняват кредитиране извън специфичната индустрия, тези основни документи могат да бъдат променени с цел да разрешат на банките да извършват сделки с всички сектори на икономиката, или

б) индустриално-ориентираните банки могат да бъдат насърчени да се слеят с някои от другите търговски банки.

Всяка от двете алтернативи ще допринесе за намаляване концентрацията на риска за банката в една единствена индустрия и ще осигури широк достъп до кредит от всички сектори на икономиката.

Широки правомощия за активи (универсални банки)

На търговските банки трябва да бъдат предоставени широки правомощия по отношение на видовете делова активност, която осъществяват. Тъй като понастоящем няма пазар на ценни книжа и тъй като търговските банки са по същество единствената част от финансовата структура, която е развита до известна степен, важно е на финансовото умение, което те са развили в тази индустрия, да бъде разрешен възможно най-широк радиус на действие за по- нататъшно развитие на финансовите пазари в България. Нещо повече, ако България приеме западноевропейското схващане за универсално банково обслужване за своята банкова система, тя по-бързо ще влезе в крак със сегашната тенденция на световните финансови пазари към интегриране на търговското и инвестиционното банково обслужване. С други думи, едно ефикасно средство България да развие финансовите си пазари е търговските бан­ки да играят роля в създаването на ценни книжа.

Дъщерни банки за взаимен фонд

Налице са няколко елемента, които положително ще спомогнат за първоначалното създаване на пазар на ценни книжа в България. Тези елементи са политиката на приватизация, свръхликвидността на икономиката и факта, че понастоящем няма привлекателни възможности или инструменти на спестяванията и инвестирането. За да се съберат тези три елемента, търговските банки биха могли да основат дъщерни компании с цел създаване взаимни фондове, в които отделни лица биха могли да инвестират; приходите от тези взаимни фондове на свой ред биха могли да се ползват за покупка на акции в различни компании, които ще бъдат приватизирани.

Използвайки концепцията за взаимен фонд, отделните лица ще бъдат в състояние да имат положение на собственици в различни компании и това ще позволи на правителството да извърши широко разпределяне на държаните от него активи сред населението. Този сценарий осигурява инвестиране в широк кръг предприятия в различни индустрии из цялата страна (виж Схема П, Фонд А). Някои може да твърдят, че да си собственик на акция или „парче хартия“ е чуждо схващане за българите. Това препятствие може да бъде преодоляно до известна степен, като дадена търговска банка в определено място учреди взаимен фонд, който да купи акции на предприятия, намиращи се главно в същото географско място, където е разположена търговската банка. По този начин това ще даде на лицата, инвестиращи във взаимния фонд, не само сигурността, но и близостта до крайната инвестиция, така че инвеститорът ще може да види къде му отиват парите (виж Схема II, Фонд В). Друга възможност може да бъде взаимен фонд, при който интересите са концентрирани в една единствена индустрия (Схема II, Фонд Б).

Ролята на търговските банки по отношение на взаимния фонд ще варира от просто администриране на фонда до активно управляване на активите на взаимния фонд.

Активното управляване предполага банките активно да купуват и продават акции на предприятията, основавайки се на производителността на предприятието и свързаните с нея предвиждания. Но това познание ще се развива с течение на времето, като банките натрупват опит в управляването на взаимния фонд. Също толкова важно е, че предприятията, чиито акции ще бъдат закупени от взаимните фондове, ще претърпят структурна реформа при приватизирането им, при загубата на финансовата поддръжка на правителството и при влизане в действие на пазарните стимули.

Алтернатива на концепцията за отделни дъщерни компании за взаимни фондове е директното инвестиране в предприятията от банките. При тази алтернатива рискът за инвеститорите е самата банка. Тази концепция преобладава в Германия.

За финансиране на това директно инвестиране, банките биха могли да изпробват механизми, които могат да включват преки банкови облигации (бондове) или облигации свързани с производителността на предприятие, чиито доход ще зависи до известна степен от дохода на портфейла инвестиции в предприятия.

Демократизация на капитала

Една от основните черти на финансово либерализиране е „демократизацията на капитала“. В допълнение на взаимните фондове, концепцията за ПАСС (Програма за акционерна собственост на служителите) би засилила привлекателността на собствеността за частния сектор. ПАСС представлява компенсационен план, учреден от дадена компания и фи­нансиран от нейните необлагаеми вноски, чрез които определени служители натрупват акции от акционерния капитал на компанията. Следователно учредяването на ПАСС във възникващите банки в частния сектор ще открие пред служителите един път да придобият контрол върху средствата за производство чрез капитализъм. ПАСС може да позволи до 15 – 20 процента собственост от акционерния капитал.

Целеви правителствени ценни книжа

Бюджетният дефицит за 1990 г. също създава възможност за по-нататъшно развитие на финансовите пазари, като се вземе предвид фактът, че съществуват крайно ограничени възможности за спестяване и инвестиции. Някои от вариантите са следните:

• Вариант 1) Българското правителство може да помисли за продаването на ценни книжа на отделни лица и на институции – купувачи. Разбираме, че дефицитът ще възлезе на около 1. 2 милиарда лева. Може да се предприеме пускане на съкровищни облигации или бон­дове, като търговските банки действуват като посредници при пускането на облигациите или бондовете и привеждат постъпленията на правителството.

• Вариант 2) За да се придвижи това финансово начинание една стъпка по-натагък, търговските банки, които имат достатъчно средства, биха могли дори да станат гарант на такава емисия на ценни книжа. С това ще се постигнат две неща: а) банките ще получат опит при гарантирането на ценни книжа и б) това ще осигури на правителството, приток от средства за финансиране на дефицита, тъй като гарантирането на тези нови ценни книжа ще означава, че банките, които гарантират, ще бъдат заемодатели на правителството, ако не са в състояние да продадат ценните книжа на обществеността.

Ценообразуването на ценните книжа ще даде на България отлична възможност да въведе положителни реални лихвени проценти за една инвестиция. Известно ни е, че инфлацията според повечето оценки се движи значително по-високо, отколкото лихвените проценти в България. Пускането на целеви правителствени бондове и облигации създава идеална възможност за започване ценообразуване на инвестициите в съгласие с риска и матуритета. Такова пускане на ценни книжа сред обществеността ще има и предимството, че ще премахне належащата нужда за правителството да заема от БНБ. Ние препоръчваме на правителството сериозно да прецени пускането на ценни книжа за финансиране на правителствения дефицит.

Операции с чужди валути/ Чуждестранни инвестиции в банки

Препоръчваме също така търговските банки да имат свободата да извършват операции с чужда валута. Понастоящем БВБ и някои търговски банки провеждат операции с чужда валута, но търговските банки, които преди това са били клонове на БНБ, не са упълномощени за това. Несъмнено България ще се опита да привлече чуждестранни капитали за делови начинания. Леснотата, с която финансовите институции ще могат да оперират с чужда валута, ще спомогне да се улесни такова инвестиране в страната.

Обнадеждаващо е, че българи могат да имат сметки в чужди валути. За да се насърчи развитието на финансовата система, която ще се вмести във все по-интернационализиращите се капиталови пазари, ние препоръчваме тази практика да продължи и препоръчваме на цялата банкова система да се разреши да приема депозити в чужди валути, ако това вече не е направено.

По отношение на разрешеното чуждестранно инвестиране в търговски банки, понастоящем до 20 процента могат да бъдат държани от чужденци. Сума, по-голяма от тази, изисква специално разрешение от министъра на външноикономическите връзки. Ние считаме, че по-нататъшната либерализация на чуждестранното участие в банковата система ще има известен ползотворен ефект в допълнение на инжектирането на чуждестранен капитал. Ние считаме, че разрешаване на преобладаващ чуждестранен контрол ще създаде най-големия стимул да се инвестира от търсения и ограничен кръг чуждестранен капитал. Чуждестранните инвеститори могат да помогнат на българските банки да развият и модернизират операциите си; да въведат по-напреднала банкова технология; да помогнат да се създаде по-бързо финансова инфраструктура за притока на чуждестранния капитал и други финансови посреднически услуги; да помогнат при обучението на служители в различни аспекти на банковите пазари и пазарите на ценни книжа.

Днес е налице напрегната конкуренция в световен мащаб за чуждестранни инвестиции. За да се привлече чуждестранно инвестиране, трябва да има значителни стимули. Някои такива стимули включват: здраво установени права на собственост и закони за защитата им, отсъствие на намеса от страна на правителството и ниски данъчни ставки. Например Полша се намира в процес на предоставяне на значителен данъчен мораториум за чужди инвестиции в банковата система. Преценете за момент колко обезкуражава сегашната 80 процентна данъчна ставка банките за чужди инвестиции. Друг ключ е възможността да се репатрират доходи.

Спестовни сметки

Както бе отбелязано преди, Държавната спестовна каса плаща лихва по спестяванията в размер на 2 процента.

Ние считаме, че най-добрият подход е лихвите по спестяванията изцяло да се определят от отделните финансови институции, които при определяне на лихвата, която ще се плати, ще вземат под внимание характеристиката на всеки спестовен инструмент, включително неговия матуритет.

Неотдавна българите решиха лихвите по спестовните сметки да се увеличат според матуритета на сметката. Скоро ще влезе в сила следната таблица на лихви:

• 3 годишни депозити 7%

• 4 годишни депозити 7. 5%

• 5 годишни депозити 8%

Очаква се тази таблица да остане в сила до края на тази година. През 1991 г. се очаква лихвите да бъдат договаряни свободно, основавайки се на основния лихвен процент, който ще бъде определян от БНБ. Ние сме съгласни, че лихвите трябва да бъдат договаряни свободно, но финансовите институции трябва да имат пълната свобода да го правят, без да се придържат към изкуствено определен основен лихвен процент.

Финансовите институции трябва също така да бъдат свободни да създават финансови инструменти с разнообразни характеристики. Това трябва също да бъде една полезна стъпка при привличане на „скрити активи“ в банковата система.

Ние считаме, че свободата да се определят лихвените проценти върху спестовните сметки и други депозитни инструменти ще насърчи търговските банки да се опитат да привлекат лични спестявания. Това има редица предимства:
а) то ще ги улесни да имат друг източник на средства и б) това ще спомогне да се премахне тромавият посреднически ме­ханизъм за движение на средства, който съществува сега и при който спестяванията се насочват от Държавната спестовна каса през Българската народна банка към търговските банки.

Други съображения относно ликвидността и инфраструктурата

Нуждата от предприемане на бързи действия за създаване на инвестиционни инструменти и пазар на ценни книжа се засилва от количеството на свърхликвидност и скрити активи в икономиката, както и от бягството на капитали, което се забелязва. Оценките за количеството пари, които не са намерили пътя си в банковата система (скрити активи), варират между 6 и 20 милиарда лева. Смята се, че твърди валути, равностойни на още 1 милиард щатски долара се намират в частни ръце.

Разбираме, че предишното изискване българите да декларират източника на твърда валута е отменено. Вследствие на това част от тези средства изглежда се вливат в банковата система.

Би могло да се прецени целесъобразността от еднократна данъчна амнистия върху „скритите активи“ или върху някакъв процент от скритите активи, която би помогнала да се привлекат тези средства в официалната икономика, т. е. в банковата система.

Известни технически подобрения в рамките на търговската банкова индустрия също могат да подобрят дейността на този сектор и отпускането на кредит.

Една бърза, ефикасна и сигурна система на плащания повишава доверието в този сектор и желанието на участниците да извършват транзакции в рамките на финансовата система. Препоръчваме банките да работят с международни партньори, за да се развие висококачествена система на плащания и клиринг.

Също така, един добре развит междубанков кредитен пазар улеснява диверсификацията на риска през целия финансов сектор и увеличава леснотата, с която свърхликвидността може да бъде насочена към край ните кредитополучатели. Препоръчваме създаването на междубанков кредитен пазар.

Накрая, в България трябва да се обсъди създаването на официална фондова борса. Със създаването на свободните капиталови пазари фондовата борса е важен източник на достъп до и ценообразуване на капитал. Когато предприемачите търсят финансиране, важно е да съществуват конкуриращи се източници на средства. Освен това, ликвидните пазари за капитал позволяват на инвеститорите лесно да купуват и продават ценни книжа, като по този начин намаляват дохода, изискван при предоставяне на капитал. Както в Унгария, създаването на фондова борса в България е от значение за по-нататъшното развитие на финансовите пазари. Въпреки че в началото обменът ще е незначителен, фондовата борса ще има голямо символично значение.

Жилищно финансиране

Заеми за покупка на жилища се отпускат от Държавната спестовна каса при лихвен процент 2 на сто. Тези заеми по принцип са дългосрочни, като в някои случаи са с платежни срокове до 40 години. Както разбираме, заемът се обезпечава с жилището. Освен това разбираме, че земята се дава под наем за вечни времена на обитателя на жилището и че няма ограничения върху заемите за жилища, отчасти поради недостатъчното жилищно строителство.

Максималната сума на заемите за покупка или строителство на жилища е 15, 000 лева. За млади семейства максималната сума е 20, 000 лева, а за „номенклатурата“ – 50, 000 лева. Средната цена на тристаен апартамент е 30,000 лева. Обаче напоследък в София средната цена се е покачила на около 200,000 лева.

Намерението на правителството е да продаде жилищата – държавна собственост, на обитателите им. Освен това, понастоящем българското правителство възнамерява да разработи механизъм за запазването на лихвения процент за заеми за покупка и строителство на жилища на 2 на сто и по някакъв начин да компенсира банките за този много нисък процент. Това изглежда е важна социална цел в България.

Друг жилищен проблем е, че на българите е раздадена земя за строеж на вили при условие, че хората ще използуват тези домове, но няма да ги притежават. Обаче по времето, когато са правени тези уговорки, хората в действителност са заплатили известни суми за правото на ползване. Те са заплащали 5 лева на квадратен метър за средно около 1, 000 квадратни метра. Въпросът, стоящ пред правителството сега, е как да се продаде земята на обитателите. Свързан с този е въпросът за цената – дали трябва да се използува определена от правителството цена или пазарна цена.

Разбираме, че се създават редица частни строителни и монтажни компании, които разбира се ще се нуждаят от финансиране.

Предоставянето на жилищно финансиране трябва да се разглежда в цялостния контекст на дерегулиран финансов сектор, който взема пазарно определян лихвен процент и така насочва инвестициите според тяхното най-производително използване.

Според степента, в която правителството ще реши да насочва инвестициите към финансирането на жилища или с цел да увеличи общото количество на активи по жилищно финансиране на пазара или за да посрещне несъответствията в дохода/богатството, съществуват няколко варианта:

Вариант I

Първият вариант включва разработването от страна на правителството на някаква форма на ваучер, който може да се използва за субсидиране на покупната цена на жилище или за субсидиране на лихвения процент на ипотеките за покупка на жилище. Главно преимущество на този механизъм е, че той предлага точно отчитане на сумата на субсидиите, изразходвани за жилища, и че може да се насочи към точно определени целеви групи от населението. Недостатъкът е, че този метод изисква известно равнище на бюрокрация за управление и наблюдение.

Вариант II

Друг метод е да се изиска от финансовите институции да осигурят заеми за жилища при субсидирани проценти. Банките ще трябва да бъдат в състояние да плащат по-ниски лихви върху депозитите, да получават данъчни кредити за заемите за жилища или да предоставят директни субсидии. Без тези подкрепени от правителството механизми банките ще трябва да вземат относително по-високи лихви върху заемите, несвързани с жилища. Тази методология включва затруднения за пазара, на който лихвените проценти се опитват да отразяват икономическите реалности и където съществува конкуренция от страна на други източници на средства. Освен това е трудно да се насочат субсидиите към целеви групи.

Вариант III

Накрая, правителството може да желае да установи механизъм, подобен на дейностите, свързани с портфейл ценни книжа на второстепенните пазарни агенции в САЩ. Този метод би включвал специална институция, събираща средства при лихвени проценти, определени от правителството, тъй като облигациите ще бъдат гарантирани от правителството и/или: а) ще заемат тези средства директно на лицата или чрез институции като заеми за жилища, или б) ще откупуват ипотечни заеми от институции, които са ги дали на заем директно на лицата. Тази методология страда от много от същите затруднения, както втория вариант, поради трудностите при определяне на ценевия пазарен сегмент и определяне на точните разходи по програмата.

Имайки предвид тези алтернативи, вариантът за предпочитане е използването от правителството на ваучерната система, тъй като тя в най-малка степен ще пречи на пазарните механизми за насочване на кредит и определяне на лихвените проценти. Освен това, той е най-ефикасният метод за постигане на целите на социалната политика.

По отношение на максималните ограничения, които са наложени върху заемите за жилища, ние препоръчваме тези ограничения да бъдат заменени от система, при която институциите, отпускащи заем, ще определят сумата на заема за жилище, основавайки се на способността за изплащане.

Проектът “Ран – Ът“ (ПЪЛЕН ТЕКСТ на БЪЛГАРСКИ) – Глава 7