Олигархични сдружения за социален джихад

в България

Олигарх за бой се стяга! Облича марковия костюм и обувките от змийска кожа, сгъва копринената джобна кърпичка, заглажда прилежно косата с гел, яхва луксозния джип и се запътва към телевизионното или радио студиo, където да се бори за изконните си човешки права – да не плаща данъци, осигуровки, и най-вече – заплати. Прави това от позата на работодател и със самочувствие на основен стълб на икономиката и обществото.

Гледаме това цинично представление на равни интервали, особено докато текат преговори в съвета за „тристранно сътрудничество” за повишаване на минималното заплащане. Тази година обаче кампанията на работодателите за правото им да бъдат робовладелци достига особени нива на цинизъм и вулгарност.

Преди няколко дни председателите на Асоциацията на индустриалния капитал и КРИБ Васил Велев и Кирил Домусчиев достигнаха ново дъно, докато в национален ефир замеряха публиката с изопачени данни, извратена логика и елитаристко презрение към милионите свои „мързеливи и необразовани” съграждани, които не искат и не могат да работят, поради което никой няма право да им се меси плащат ли заплати и какви. Правдивата ярост на Домусчиев за пореден път бе трудно различима от махленска истерия, но затова пък дава известно обяснение защо е решил да си купи точно ФК „Лудогорец”.

Човек би си помислил, че пределът на потресаващата наглост е достигнат, но председателят на Българска стопанска камара Божидар Данев явно е решен не само да не изостава от колегите си, но и да ги задмине.

В ефира на радио «Фокус”  той със съвсем сериозен тон заявява следното:

„Повишаването на минималната работна заплата ще доближи заплащането на хора без никакво образование с това на тези със солидно образование…  проблемът с ниското заплащане на труда у нас се корени в липсата на стимул за образованост. Не е възможно с хора, които нямат образование, които не биха могли дори да се научат на елементарна технологична дисциплина, да говорим, че бихме могли да строим една нова и просперираща България. Вдигането на минималната работна заплата срутва ценностната система в България и мотивацията на хората да се образоват. Това е сбърканата политика на всички правителства досега“.

Това изявление спокойно би могло да мине за цитат от поредното сатирично фалшиво интервю в „Бъзиклийкс” или дори от ненаписаната трета част на „Мъртви души”. У нас обаче сатирата и гротеската могат само да дишат прахта на реалността.

Очевидно „ценностната система в България” изисква образованите хора – особено тези, останали да работят в сферата на образованието – да получават малко, така че да има оправдание за още по-ниското заплащане на необразованите. Защото сред тези, получаващи близко до минималното заплащане, се нареждат и младите преподаватели в училища и университети, учените в БАН, докторантите и други хора, които трудно могат са бъдат обвинени в липса на „стимул за образованост”. Медицински сестри и социалните работници пък по всяка вероятност са зле платени, защото нямат образование и „не биха могли дори да се научат на елементарна технологична дисциплина”.

В главите на този тип хора, гордо назоваващи се „работодатели”, очевидно мисълта тече в обратна на нормалната логика посока. Доближаването на минималната надница до средните заплати на образованите служители не води до очевидния извод, че заплащането на образованите е ниско, а че МРЗ е твърде висока. И тук не говорим за минимална заплата, с която може да се живее спокойно или достойно, а за такава, която оставя получаващите я на ръба на оцеляването.

Работодателите се оплакват от липсата на квалифицирани кадри, но отказват да предлагат конкурентно заплащане, което би убедило въпросните кадри да работят в страната, вместо да се изнасят в чужбина. „Бизнесът” също така активно спомага за влошаването на образованието с лобирането си, макар сам да не знае точно какво иска.

Нивото на дебата е дотолкова кръчмарско, че дори не може да се стигне до реалните аргументи в течащия и по света спор относно минималната заплата. Като например това, че повишаването ѝ има положителни ефекти за икономиката, особен ако доходите са на много ниско ниво. Простата причина това да е факт е, че хората с ниски доходи харчат почти всичко допълнително за стоки и услуги, поради което тези пари се връщат директно в местната икономика.

Интересът на работодателите относно това как стоят нещата „по белия свят” обаче се свежда само до това да използват манипулативно липсата на национална МРЗ в някои западни държави в похода си за отменянето й. Разбира се те пропускат да уточнят, че в повечето такива случаи минималните нива на заплащане са гарантирани от секторни колективни трудови договори – практика, която не само не биха приели, но вероятно получават гърчове само като си го представят.

Моралните и интелектуални дефицити обаче не са единственият фактор, поради който човек остава с кисел вкус в устата, докато наблюдава как „работодателите” се представят като едни Дон Кихотовци, борещи се с вятърните мелници на държавния административен натиск, който ограничава свободния им предприемачески дух и изконното им право да експлоатират.

Макар само по себе си да е достатъчно потресаващо, че стожерите на националното стопанство имат менталност, която по нищо не се различава от тази на членовете на виртуалния кръжок на фантастите-мизантропи Българско либертарианско общество – които виждат в законовите ограничения за детския труд вулгарна пречка пред свободното договаряне.

Трудно обяснимо е откъде идва това самочувствие на успешни индустриалци и предприемачи, щом рентабилността на бизнесите им е заплашена дори от най-ниските минимални и средни заплати в ЕС.

Освен това е трудно да се намери роден „едър индустриалец”, който да не е получил летящ старт в натрупването на начален капитал чрез съмнителни приватизационни сделки на държавни активи, и който не бива поддържан от обществени поръчки и неизгодни за държавата договори.

При все цялото им възмущение от държавната принуда, можем спокойно да се обзаложим, че всички големи индустриалци имат цяла колекция СМС-и от трикратния премиер Борисов и държат номера му на бързо набиране. В противен случаи едва ли биха могли да се надяват държавата да ремонтира за своя сметка стадиона на подопечния им футболен отбор, например.

Главният герой на „Мъртви души“ Чичиков би имал какво да си каже с нашенските съвременни помешчици.

Бюджетът субсидира успешните бизнесмени не само с преки вливания на капитал и подаряване на активи и концесии, но и с регресивната данъчна система, която ни сродява с държави за пример като Източен Тимор и Абхазия. Минималните данъци, заплати и осигуровки, плащани от най-изтъкнатите предприемачи, в повечето случаи едва ли покриват разходите за инфраструктурата, която използват за икономическата си дейност. Включително образованието на квалифицираните им кадри.

Работодателите в крайна сметка имат възможност да плащат смешни заплати и защото ги субсидира самото общество – много от работещите бедни разчитат на пари, пращани им от роднини в чужбина, освен това често нямат разходи за наем, тъй като живеят в пренаселено и некачествено жилище, придобито по времето на социализма.

Трудовото законодателство е врата в полето, а държавата гледа с бохемско презрение на спазването на концесионни и приватизационни договори. Ако пък случайно поиска приватизаторите да изпълнят задълженията си, арбитражните съдилища се погрижват да не се стига до там – поради което наскоро гореспоменатия Домусчиев получи подарък за десетки милиони.

По всичко изглежда, че за работодателските организации съвършеният държавен и обществен строй е феодализмът, и трябва да им се признае, че в общи линии са го постигнали.

Не виждат нищо по-справедливо от това да се ширят като помешчици, а държавата да им осигурява рента и почти безплатна работна ръка – в замяна на политическа вярност и издръжка на футболни отбори.

В този ред на мисли, на КРИБ, АИКБ и БСК би им отивало повече да се представят като Дружества за защита на феодалните права, или пък ако са съвсем откровени – Олигархични сдружения за социален джихад. В крайна сметка едва ли някой би се впечатлил – защото вместо погнуса, тези хора твърде често получават аплодисменти.

Най-абсурдното е, че не малка част от служителите им също са готови да защитават ниските си заплати, символичните си осигуровки и

ощетяващата ги данъчна система – особено тези, работещи в олигархичните медии. Дали поради стокхолмски синдром или клиентелизъм, но

тенденцията е налице. Така че работодателите в крайна сметка разполагат със служители-мечта, които яростно плюят на собствените си интереси и защитават техните. И въпреки това са недоволни…

Остава ни да се надяваме, че отнякъде ще изплуват «шегаджийски» снимки на ръководители на работодателски организации от Бухенвалд, белким най-после получат заслуженото обществено възмущение.

Макар че има вероятност дори кадри как буквално пият кръвта на наемни работници да не направят особено впечатление.

Може пък Данев да е прав и наистина това да е „ценностната система в България” – поради което ще продължим да сме европейски първенци по неравенство, водачи по бедност и материални лишения, и последна дупка на кавала в класациите по заплащане и разходи за социална защита.

Филип Буров,
baricada.org

loading...
Олигархични сдружения за социален джихад by

Последни от България

Отиди Горе