Вашият виртуален всекидневник за новини,анализи и коментари,като никой друг

Колко банкерски заплати струва една пенсионерска сълза?

в България
Loading...

Една истинска история от софийските улици…

Автор: Андреас Кандела

Ще ви дам малко предистория… Аз съм студент, или по-скоро бях. Днес сутринта успях да си взема последния държавен изпит и по-този начин, фактически,  получих висше образование от Софийския университет, но това не е толкова важно.

След изпита тръгнах към работното си място, откъдето сега ви пиша. Минах покрай църквата „Света София“. За тези които не знаят – тя се намира зад всеизвестния паметник на цар Самуил.

Вървя си и стигам до паметника на Иван Вазов на ъгъла на „Московска“ и „Раковски“.

С мен беше много добър мой приятел и колега от университета. Говорихме си какво ни предстой сега. Как той е на интервю за работа следващата седмица. Как аз си мисля да продължа да пиша и да работя, докато събера достатъчно пари, за да направя магистратура на запад.

Просто си говорехме за бъдещето и за това дали имаме бъдеще в България.

Тривиални младежки разговори –  нищо повече, нищо по-малко, но точно тогава нетривиалното се случи. На ниската оградка пред паметника на Иван Вазов беше седнала възрастна дама. Косата побеляла, роклята стара и съшита по краищата, в ръката й мрежеста торбичка, в която имаше два празни буркана. Заговори ни:

„Момчета имате ли да ми дадете лев и петдесет за маршрутка до Рударци?“

Започнахме да ровим по джобовете. Дадох каквото имах. Момчето с мен имаше в портмонето си само 1 лев, не беше получавал заплата от известно време. Все пак го даде. Старата дама продължи разказа си:

„Момчета много се извинявам. Никога не ми се е налагало досега,

но съм в София да си търся работа. Ходя от врата на врата, пък нещо да ме ‘земат, ама не щат. Като ме видят такава, стара, не ме сакат.“

Не разбирах. Попитах дали не получава пенсия.

„Чедо, не ми дават пенсия. Не ми достигат 6 месеца и ме карат да работя, ама няма работа.

Едно време електрокар карах, мъжка работа! 35 години работих и сега нищо. Няма почивка, няма…“

Докато разказваше това, очите й мигаха конвулсивно, а главата се поклащаше по онзи специфичен начин, който казва: „такъв е животът“.

Зад нея беше статуята на Вазов с книга в ръка. Главата му беше обърната в другата посока, сякаш не искаше да гледа това. Сякаш не можеше да гледа…

Тролеят ни дойде. Трябваше да тръгваме. Казахме й жалки думи за сбогом.

Аз и приятелят ми се качихме. Не си проговорихме. Той не позволи да видя лицето му. Не се обръщаше към мен. Май плачеше. Май плачехме. Дойде неговата спирка. Казахме си: „До скоро“. Аз продължих към работа.

Докато се возех, осъзнах за какво са служели празните буркани в торбата на възрастната дама. Беше си донесла храна за през деня, докато търсеше работа, но в тях вече нямаше нищо.

Не мога да опиша в какво състояние съм. Не искам. Съществото ми се бунтува и отвращава. Виждам толкова болка. Виждам я всеки ден и понякога се задушавам. Бих искал да не виждам.

Бих искал да не мразя банкери, които се жалват, че взимат 45 000 лева на месец.

Бих искал да не презирам кметове, които карат коли за 150 хил. лева и си търсят совалки втора ръка, за по-евтинко.  И ако може, да не побеснявам, като си представя депутат, който се чуди как ще си гледа децата със скромната депутатска заплата от 5-6 хиляди лева.

Не бих искал да го правя, но нямам избор. Сега разбирам думите на Ботев:

„…но себе си, брате, губя тия глупци като мразя.“

Губя се, но все пак още не съм изгубен. Все още не…,

Но ми е криво моите набори да плачат, а на старите ни родители да не са им останали сълзи.

А на вас, господа банкери, криво ли ви е?

източникno-comment.bg

Последни от България

Отиди Горе