Клинтън ще превърне ЕС в 51-вия щат на САЩ

в Свят
Интервю на Антоанета Киселинчева
от a-specto
с Валентин Вацев,
експерт по политически анализ, геополитика и международни отношения, преподавател по европеистика и политическа философия в Европейския колеж и в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”.
 

Господин Вацев, големите американски медии, които нескрито симпатизират на Хилъри Клинтън, вече говорят за нея като за следващия президент на САЩ. Какво бихме могли да очакваме от Клинтън във външнополитически план? Каква е вашата прогноза?

Аз бих се радвал, ако Тръмп победи, защото в една негова победа би имало много символика. Това би било доказване на практика на възможността монополът върху властта в Съединените щати – безусловно велика страна, да бъде разбит от един обикновен човек. Защото от гледна точка на естаблишмънта на САЩ Тръмп е обикновен човек, независимо че е милионер, ексцентрик и даже се е женил за славянски жени, което си е върхът на ексцентризма в англосаксонския свят. Но той е абсолютен аутсайдер спрямо високия елит на Америка. И затова тук въпросът е принципен: може ли един обикновен жалък аутсайдер (лош, неясен произход, смешно образование, непрестижен бекграунд, „нови вулгарни пари”, не е построил нито библиотека, нито църква, нито културен център, френски не знае, дори и гей не е и т.н. и т.н.) да влезе в Бохемската горичка, в света, който определя бъдещето на великата страна? А това наистина е един много тесен и затворен свят, това са няколко хиляди човека – родови традиции, културно потекло, стари семейства, „стари големи – макар и невидими – пари”. Буквално няколкостотин семейства съгласуват години наред кой ще е следващият. И изведнъж някакъв си Тръмп. Колко вулгарно! Но аз мисля, че той няма да може да стане президент, а ако шансовете му се увеличат достатъчно, може да започнат да му се случват беди и неприятности. Защото твърде голям е залогът, става въпрос за твърде голяма власт, просто за голямата власт. Тези, които днес са на власт, съвсем доскоро успяваха, макар и косвено, да контролират и Републиканската партия. Тоест клановият съюз, който определи семейство Клинтън като фаворит на реалната власт на САЩ (макар че впрочем имаше време, когато и тях не ги пускаха в Bohemian Grove), контролираше ръководството и на Демократическата партия, и на Републиканската партия. Републиканците успяха да се еманципират от влиянието на това надпартийно ръководство и се размърдаха, но мисля, че потенциалът им няма да е достатъчен, за да изведат Тръмп до президентска позиция. Повтарям, аз бих се радвал, но си мисля, че залогът е толкова голям, че за такива неща се стреля и се убива. За по-малки неща родът Кенеди (истински стар, богат и влиятелен род) беше изтребен почти до крак. Така че по-вероятно е наистина г-жа Клинтън да бъде следващият президент. От нея аз очаквам силово превръщане на Европейския съюз в 51-вия щат на САЩ. Очаквам изключително остра и силова политика, но не защото Хилъри Клинтън като личност е особен човек. Тя е сложен, остър, груб човек и психологически е готова за този тип дейности, но обяснението не е в душата…

Апропо, месец октомври, по традиция в САЩ преди изборите, които са в началото на ноември, е запазен за т.нар. „октомврийски сюрпризи”. Ще наблюдаваме с интерес и донякъде с погнуса как ще се отворят депа от всякакви нечистотии. Това е описано и от Марк Твен в „Кандидат за губернатор”. Това е класика, там се знае какво трябва да се очаква. Вероятно ще научим например, че Тръмп е трансджендър или нещо от този род, а може би и че преди половин век е изнасилил (в плебейското си училище, разбира се, хе-хе) своя чернокожа(!) съученичка (която вече „не може да мълчи (TM)”). А пък Хилъри от своя страна е епилептичка, която и на качване, и на слизане от самолет „има сложности” (това вече го чуваме). Тогава някой доктор ще се появи и ще докаже с подписа си (показвайки на телевизионните камери безспорната си медицинска диплома), че е лекувал госпожата именно от епилепсия, а не от кокоши трън… Преди избори американците правят така. А тук залогът е толкова голям, че средства няма да се подбират. Това е нормално – част от културния код. Аз очаквам също в американските посолства по целия свят да се отворят приемни часове, в които прогресивното човечество да легитимира с подписите си своята любов към Хилъри Клинтън. България, разбира се, също ще има свой комитет на любовта (искате ли да познаем от три пъти кой ще го учреди?), който ще отвори сайт в подкрепа на уважаемата госпожа. Миналия път постъпиха по този начин – съобщиха, че цялото прогресивно човечество гласува за американските демократи… Тогава за мое огромно удоволствие победи Буш, който, разбира се, междувременно успя и да ни разочарова. Но аз мразя, когато американският естаблишмънт кара целия свят да гласува за неговите капризи.

Хилъри Клинтън ще ескалира противоречията с Русия до крайна конфликтна степен. Днес, в броените месеци преди изборите, има една такава особеност – в Съединените щати високите политически етажи не се занимават с международна политика. Затова в последните 5-6 месеца преди изборите местните номенклатури – разузнавателни, агентурни и други такива, са относително свободни. „Началството не гледа – значи творим!” Така че сега са месеците на локално творчество на ЦРУ, на разузнавателните отдели на Държавния департамент, на военното разузнаване на САЩ (макар че там ги държат по-строго). Очаквам например до датата на изборите на границата между Украйна и Русия да пламне въоръжен конфликт. Но ако това стане, то ще бъде творчество на долните чинове. Високият американски естаблишмънт – сега те са забравили, че има свят извън тях. Сега светът е не олимпиада, а избори. След президентски избори интересът на САЩ към света се връща в края на февруари. Когато г-жа Клинтън победи, а това става все по-вероятно, тя ще ескалира конфликтните отношения с Русия до краен предел. Макар Кремъл съвсем очевидно да не желае да участва в никаква реална ескалация, той ще бъде принуден. Способността на Путин да си затваря очите е голяма, но не безгранична.

А в Съединените щати логиката на демократическото мислене ги води до извод, който може би не е погрешен. Загубата на хегемония е неизбежен, обективен процес. Той е като остаряването – за него няма лек. Мисля, че и никой не е виновен, просто това е духът на времето. Но загубата на американска хегемония, на която ние сме свидетели, се компенсира с малка, а ако трябва, и с голяма, победоносна война. Или с няколко такива.

С Китай няма интерес да се воюва, а именно Русия е дадена от Бога, за да се воюва с нея. Така че логиката на мислене на демократите е именно тази и аз мисля, че те посвоему са прави. Разбира се, там има много авторитетни представители на обратното разбиране, но те ще бъдат наритани. Даже ми се струва, че вече са наритани.

Европа ще бъде огъната. На всяка съпротива в Европейския съюз, например срещу подписването на Транстихоокеанското търговско икономическо споразумение, ще бъде счупен гръбнакът. Някой в Европа, главно във Франция и Германия, може и да направи опит за съпротива. Но няколко милиона мургави интернационалисти с арабски акцент, добре въоръжени и организирани, и заселени на ключови места в Стара Европа, бързо ще обяснят на Старата госпожа какво значи днес глобален прогрес, подплатен с вродени човешки права.

Украйна ще бъде въоръжена с толкова оръжие, колкото трябва, за да може очакваната война с Русия да започне и никога да не завърши.

Румъния ще се сдобие с ядрено оръжие (това е вече в ход), а и ние можем да бъдем ощастливени с някоя и друга ядрена бойна глава – да не би да сме по-лоши от някои други.

Меко, но безжалостно ще бъде запушена всяка критикуваща уста и европейският свят ще навлезе в онова, което някога са наричали малко пресилено „желязната пета” – трябва да изпълняваш, а не да разсъждаваш. Усмихнат силов авторитаризъм ще тръгне от Демократическата партия на САЩ, което може да ги доведе и до бъдещи вътрешнопартийни проблеми. Но днес Хилъри е безспорният партиен фаворит и изразител на волята на „партията на войната” във високия елит на Америка, който вярва, че оправията е в силови действия във всички посоки.

А сега Тръмп трябва да отговаря на въпроса: ти защо не си готов да сваляш руски самолети? И той няколко пъти каза, че е готов, защото как се отговаря в предизборна кампания, когато те питат: няма ли да застреляш Путин? В Кремъл по понятни причини се надяват все пак да победи Тръмп. Макар никой да не го е доказал, аз не бих се изненадал, ако те наистина се опитват по някакъв много косвено-заобиколен път да помогнат. Това, в което не вярвам обаче, е в техните надежди, че нещо може да се поправи, ако Тръмп получи властта. Да, в Кремъл ще живеят малко по-спокойно, но само до време, да си спомним мъдрата арабска притча за „срещата в Самара”…

Нека си представим въпреки това, че Тръмп печели изборите и става президент на САЩ.

В историята обикновено се случва това, което е възможно, и не се случва това, което е невъзможно. Но да, чудеса има. И понякога стават невъзможни неща. Стават грешки. Да кажем, че са объркали и изпуснали ситуацията и Тръмп става президент. Америка е страшно сложна страна и проблемите са особено многостранни точно сега. При такова разпределение на факторите аз виждам отново война, но този път от граждански тип, вътре в Съединените щати. Тръмп ще разцепи всички американски корпорации, ще даде глас на реднековете, ще оспори властта на семействата, ще оскверни Светая Светих на системата. Че този нещастник дори не е бил във „фи-бета-капа”! Ще посегне – страшно е да се каже – дори на Совата! Опитът да върне индустриалното производство от Китай в Съединените щати и да възстановява старата победоносна американска политика ще бъде неуспешен. Да, аз се възхищавам на неговото реакционно ретровизионерство, но то има само сантиментална стойност. А историята – старата вещица, изобщо не е сантиментална. Нима не долавяме в лозунга на Тръмп за „завръщането на величието” един романтичен порив, един реакционно-героичен патос? Но величието на Америка няма да се върне. То е като женската хубост на 25 години – само веднъж. В този смисъл той лъже и себе си, и избирателите. Америка няма да бъде велика, поне не по начина, по който беше, когато аз я харесвах. В щастливите години до 70-те години на миналия век тя наистина беше жестока, но и възхитителна страна.

Това няма да се върне, но той може да направи много неща за частична реиндустриализация, за въвеждане на нови отношения, на нов разум в международната политика, за смяна на геополитическата линия, да отсрочи – до време, Деня на гнева. И това съвсем не е малко. Тръмп е самоук и импровизатор, той няма формално политическо образование, но изключително точно налучка един принцип на Линкълн – Америка трябва да подкрепя свободата и демокрацията по целия свят, а не да търси враговете си по целия свят. При Тръмп по-лесно може да се говори за някакъв активен изолационизъм и за много по-малко агресия. Всичко това е вярно, но днес САЩ наистина не могат без война.

Очаквате ли Тръмп да бъде оставен да води самостоятелна политика? И каква би била неговата съдба, ако все пак се опита да провежда антисистемна политика? Какви са причините политическият елит в САЩ органично да отхвърля кандидати като Тръмп?

Ако имах застрахователна компания, не бих го застраховал. Но проблемът е по-друг. Политическата, държавната и културно-политическата система на САЩ беше удивително силна, защото беше гъвкава и настроена за самопромяна всеки път когато трябва. Тя се адаптираше към променящата се среда, дори изпреварваше промените със собствените си промени. А днес те са прави дори когато грешат.

САЩ с всичко хубаво и лошо, което можем да кажем за тях досега, това е страната на победилия индустриален капитал. А индустриалният капитал вече не е на власт. Индустриализмът се изнесе по други земи и там обогатява други народи, други държави и други ръководители. САЩ са по-скоро точката, където предпочитат да обитават и да държат своята юридическа регистрация центровете на транснационалния капитал. Самите тези хора може и да са американски граждани и възпитаници, но транснационалният капитал няма отечество. Величието и блясъкът на Съединените щати, тяхната заслужена хегемонна позиция в света вече са минало, просто защото доминацията на индустриалния капитал е минало.

Днес сме свидетели на пълна доминация на финансовия капитал над всичките си исторически предпоставки, над всичките си условия. Финансовият капитал е принципно различен от индустриалния капитал. Това между другото обяснява защо всъщност е толкова противоречива позицията на Карл Маркс, който очевидно уважава капитала. Той го разглежда като фактор на Прогреса (да, с главна буква, като основен „фермент” на историята) и аз съм съгласен с него, че капиталът е фактор, който движи Прогреса. Преди всичко Маркс е прогресист и след това е всичко останало. Нима не е очевидно, че при него не „Прогресът е за пролетариата”, а точно обратното – пролетариатът е инструментът на Прогреса. Тогава защо той така грубо, искрено и ирационално ненавижда капитала? Може би, защото е подозирал с интуицията си на равински внук, че след индустриалния капитал идва един друг капитал, който унищожава капитализма, за да създаде своята Нова антропология, своя Нов социален ред – трансхуманната реалност на Ерата на Водолея, в която и най-смелите визии на Ницше изглеждат като банален хуманизъм. Русата бестия срещу Ктулху…

Тези процеси вече са налице, те са започнали в Съединените щати. Америка е изключително драматична страна и според мен САЩ вече не са в състояние да изберат ръководството си без колизия, без жестоки конфликти. Те вече започнаха и ще се задълбочават. Трябва да се избягват силните думи и смелите прогнози, но аз мисля, че старият американски сепаратизъм ще се събуди и ще влезе в зоната на очевидността. В Америка има – и винаги е имало, сепаратистки нагласи и дори движения. Те са непрекъснатата грижа на ФБР. Защото ФБР – това съвсем не са просто хубавите чичовци, които ловят серийните убийци, макар че те правят и това. ФБР е контраразузнаване плюс служба за борба с организираната престъпност, плюс политическа полиция. Всяка сериозна страна (минус една, която и не е вече съвсем сериозна) има политическа полиция. Политическата полиция в САЩ се грижи да няма сепаратисти. Има ги, но непрекъснато изчезват. Но има ситуации, в които никаква политическа полиция не може да спре сепаратизма – обикновения англосаксонски, лют, жилав и упорит сепаратизъм. Има го отдавна, но той може да излезе от кухните, гаражите, задните дворове с барбекютата, от всекидневието на обикновения американец. В Тексас и още няколко други щата сепаратизмът вече се вижда. Ако изтръгнат властта от ръцете на Тръмп, а сигурно ще го направят, НЕ могат да НЕ го направят, аз очаквам нова вълна на безредици. Реднекът ще е крайно недоволен. Да, реднековете могат да бъдат банално изпозастреляни. Но другите референтни групи на Тръмп съвсем не са толкова лесни…

Засега американското правителство е закупило 8 милиона ковчега и не знам колко десетки милиарди патрони. Тези дни официално се обсъждаше, и то в кръговете на Демократическата партия, как държавата да се справи с национални вълнения и безредици – със стрелба, а не с гумени палки. Да, Америка е драматична страна. За съжаление това няма как да се обясни на българските русофоби и американофили, а и те не се интересуват…

Противопоставянето между САЩ и Русия има дълга история, но как смятате – точката на конфликт изменя ли се, или ритмично се завърта в колелото на историята?

Като историк аз знам каква е ролята на аналогията в историческото мислене. Според мен Аристотел все пак е бил прав, когато е твърдял, че „бъдещето на миналото е подобно”. Историята се повтаря – тя никога не повтаря детайлите и винаги повтаря фреймовете, гещалтите, контентите. Това е вечното завръщане на Същото и никой не знае как да се излезе от тази ницшеанска схема.

Днешните, прости Господи, политолози, това са достойни наследници на т.нар. международници при социализма. С повечето от тях се говореше много приятно и бяха светли глави, но накрая международничеството се изроди в банално дърдорене. И днес това са българските политолози. Сега от тях е прието да се говори за ренесанса на Студената война, а аз не виждам нищо подобно. Студената война бе епоха на идеологически конфликт, а между руския и американския естаблишмънт днес няма капка идеологическо противоречие. Те са в една лодка, с едни интереси, с едни потребности. Да, в Русия имa ужасен конфликт. От една страна, е по-малката (но много влия т ел на ) част от елита, който смята, че целият руски национален доход трябва да се изнесе в английски, а в краен случай – в швейцарски банки, и в края на краищата трябва да се купи Бъкингамският дворец, като се мине през Айфеловата кула и Лувъра. Всичко, което мърда и което не мърда в Европа, следва да бъде купено, за да стане ясно какво е Европа. Това са „руските европейци”, за които така ярко пише Данилевски, това е Рената Литвинова, която е принудена да си купи апартамент в Marais (просто защото животът е толкова кратък, нали така). От другата страна е по-голямата част от руския елит, която вярва, че Русия трябва да се занимава със своите си евразийски работи, осъзнавайки се като един своеобразен остров.

Но истински идеологически конфликт между САЩ и Русия днес няма! В този смисъл, метафорично, но точно днес светът не се намира три години след края на Втората световна война, а е три години преди началото на Първата световна война. Не е за вярване, но явлението глобализация, за което ние се научихме да казваме, че е духът на съвремието, е било още по-адекватна и по-ефективна, по-всепобеждаваща реалност тогава, отколкото е сега. Появила се е теорията за ултраимпериализма и за хиперкапитализма, според която целият свят ще стане едно голямо стопанско цяло – тоест това, което чувахме съвсем наскоро и не от историци, а от говорещи телевизионни глави. В онзи период великите сили не са имали нито едно идеологическо противоречие. Някои от тях дори са били свързани с роднински връзки. Кайзерът Вилхелм е чакал две седмици да се обади по телефона неговият братовчед Николай Романов II, за да изяснят най-после въпроса, как така Германия и Русия ще воюват. Братовчедът Вили е чакал безуспешно братовчедът Ники да му вдигне телефона, за да се разберат.

И не е ли това чудовищно? Що за хрумване е Германия и Русия да воюват? И то не просто защото някои от най-успешните руски императори и императрици са всъщност германци – великата Екатерина II е германка, а поради много по-дълбоки причини – поради историческото родство на германската и руската цивилизация. Това са близки народи-цивилизации. Докато има руски народ, той ще продължава да сънува наяве и да бълнува за Проливите. Докато има германски народ и нещо като Германия, оттам непрекъснато ще се носи въздишката за Mitteleuropa. Германският народ също е народ-цивилизация и той не може да промени културния си ген и историческия си код. Същото е и с Русия. Тези два велики народа влязоха в конфликт – велика заслуга и победа на англосаксонската цивилизация. Знае се защо е станало, но тук няма идеология. А е имало брутални икономически причини, имало е сурова геополитика, жестока Realpolitik, но не и капчица идеология. За разлика от Студената война, където всички противоречия са успешно транскодирани в идеологически план, като това именно е дало възможност да не се воюва около 60-70 години.

Ние сме в навечерието на Първата световна война. „Знаете ли, Ваша милост, че са убили Фердинанд?” – пита незабравимата госпожа Мюлерова…

Правейки този паралел, къде бихте поставили европейските и българските геополитически неволи?

Наскоро чухме как нашият любимец, министър-председателят, е отбелязал поредния си дипломатически успех в Турция и Германия. Но аз все пак си мисля, че това е зла съдба. Той самият реши да бъде активен и тъй като кръгозорът му, културата му, бекграундът му, възпитанието му са такива, той си представя ситуацията като сдобряване и посредничество между скарани банди. А случаят не е такъв. На мястото на тогавашната умираща и разкапваща се империя Австро-Унгария днес е също толкова разкапващият се Европейски съюз. Ролята на император Франц Йосиф се играе от нещо средно между Жан-Клод Юнкер и Ангела Меркел. Разбира се, Велика Германия (Grossdeutschland) има наследник, Германия, каквато е днес – несуверенна, със златен запас не на своя територия, с поглед, ориентиран непрекъснато към американското посолство, и с вдъхновени гей паради по „Унтер ден Линден”. Победена страна!

Австро-Унгарската империя, това е единствената империя, която е загинала, защото елитът й не е разбрал, че умира. Бил е абсолютно прогнил и не е бил в състояние да носи отговорностите на историята, целият Готски алманах се е занимавал само със себе си. A отивайки си, все пак е оставил духа на граф Куденхове-Калерги.

На негово място днес фигурира също гниещият Европейски съюз. На мястото на бляскавата Виена с хубавия син Дунав и виенските балове имате вмирисания Брюксел, пълен с лобистки кантори. Това поне не го е имало във Виена. И сега, станеш ли евродепутат, не влизаш, разбира се, в никакъв Готски алманах, но затова пък 40-50 лобистки кантори те записват в списъците си и всеки месец ти демонстрират своето уважение. А уважението, знаем, може да има различни форми – морални и по-малко морални.

От другата страна в началото на Първата световна война е била умиращата Османска империя и там се е появил политическият гений Кемал, който после става Ататюрк (това е звание), и решил, че от скапаната умираща империя ще направи прогресивна, стегната република. И дори е успял! И историята помни с каква радост Кемалистката революция е била посрещната в Москва, защото там също е бушувала войната срещу проклетото минало, което е трябвало да се изхвърли „зад борда на историята”; горени са манастири, разстрелвани са епископи, взривен е Храмът на Христа Спасителя, разравяни са царски гробници (да, с научна цел) и свети мощи на християнски светци са изхвърляни на бунището… Между 1924 и 1930 година в Москва на власт са хората на Троцки – духовните братовчеди на Кемал. Те са приветствали реформатора.

Историческият потенциал на Кемалистката революция като историко-творческо събитие е бил достатъчен да докара до наши дни, когато нещата също се слягат под тежестта на времето, защото културно-историческата му гравитация вече е изхабена. Но за това не е виновен Ердоган. Той прави каквото може в една ситуация, в която скоро ще може да се прави само нищо. Защото Турция е пример за това как се модернизира страна, в която основното население е мюсюлманско, което само по себе си никакъв проблем не може да бъде, но мюсюлманското световъзприятие не може да възприеме аксиомите на европеидната модернизация. Просто резбата не съвпада, аксиомите се разминават.

До един момент е можело турците да бъдат бити, за да свалят шамиите и потурите, но вече не ги бият. До известно време е можело да се режат брадите на ходжите (заедно с главите, ако потрябва), но вече не върви така. Турция е удивително сложна страна на кръстопът и аз не съм съгласен да виним Ердоган за това.

От едната страна е напълно неясната Турция, от друга – още по-неясната Европа, а между тях имаме кого? Бойко Борисов. Посредник! Хм.

Така той застава аналогично-структурно на мястото на Стамболов, който се е опитвал да се надлъгва с умиращите Турция и Австро-Унгария, вместо да погледне на север, където е можел да поиска помощ. Днешните му последователи и почитатели вече го коронясаха за русофоб №1 на България и му сложиха паметник. Интересното тук е, че финансистът и вдъхновителят на този паметник е един подполковник от Шесто управление на Държавна сигурност, като човекът е личен добър приятел с началника на бившето Пето главно управление на КГБ в СССР – структурен аналог на българското Шесто. Пазителите на идейната ортодоксия на социализма се оказа, че били стамболовисти. Но какво да се прави, това е историческата диалектика. Знаем навремето Стамболов как завършва, аз не искам Бойко Борисов да завърши така. Онзи е бил жесток и умен. Нашият днес нито е жесток, нито е… хм… титан на мисълта, макар че на фона на президента си той стои като един Еразъм Ротердамски. Впрочем аз едва наскоро разбрах защо все пак Господ е създал Плевнелиев. (Нали Господ създава всяка твар с умисъл.) И аз знаех, че има Божие промишление в него, но не се сещах какво е то. А сега вече знам – да работи като фон на Бойко Борисов. На фона на Плевнелиев Бойко е досущ Пико дела Мирандола, той е една светла ренесансова личност. Мислех си, че от Плевнелиев нямало полза, а то имало – неизповедими са, Господи, пътищата ти!

И тъй като ситуацията е като преди Първата, а не като след Втората световна война, Борисов жестоко заблуждава преди всичко себе си, че може да посредничи и да се старае в ролята на пневматична поща между Ердоган и Меркел – просто той е еднакво абсурдно-безсмислено-ненужен и на двамата. Единственият верен ход днес за Борисов е да плюе на турцизирания български елит (на своя елит!) и да се опита да се еманципира от него, доколкото е възможно.

Той трябва да отиде в Москва, за да занесе кокали за кучето, което подари на Путин. Вероятно Путин няма да му обърне внимание, защото руският цар решава други задачи в момента и съвсем не му е до България. Но руската геополитическа мисъл се движи на зигзаг и другата или най-късно по-другата година България ще бъде осъзната в Кремъл като много важна. Кремъл в политически (а не в архитектурен смисъл) – това са няколко кули, които непрекъснато са в много сложни отношения, или няколко относително независими елитни управленски кръгове, като единият непрекъснато реже корена на другия. Това са няколкото, често враждуващи елита, между които Путин балансира.

Но напоследък стават страшно интересни неща – Путин започва сам да променя елитарния баланс. Не мога да преценя дали той го прави нарочно, но не друг, а президентът Путин в момента разрушава баланса на елитите в Русия. Бих искал да знам защо става това – и не знам. А вероятно това е главният проблем на днешното руско управление.


* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на редакцията на a-specto


loading...
Клинтън ще превърне ЕС в 51-вия щат на САЩ by

Последни от Свят

Отиди Горе