Какво ни чака след края на американския нов световен ред?

в Свят

Краят на американския глобален военен хегемонизъм, установил се след разпадането на СССР и заявил открито претенциите си чрез рупора на неоконсервативната десница през миналото десетилетие, беше очакван от знаещите. Но не тъй бързо и не точно по този начин!

 

Досега дискусиите се въртяха главно около намаляването на глобалната тежест на американската икономика: три пъти – от над 50% от световния БВП в 1945 г. до 17% днес – и на американското население два пъти – от 8% до 4,5% от световното, около растежа на Китай и другите „регионални“ страни. Но никой само допреди месец – а в самите САЩ и досега – не е поставял под съмнение глобалната военнополитическа хегемония на Вашингтон. Заради размера на военните му разходи, насадените от медиите представи за научно-техническото му и информационно превъзходство, глобалната му мрежа от васали и бази, способността му за бързо проектиране на решаваща конвенционална военна мощ във всяка точка на Земята.

 

„Краят на мира“ дойде брутално – с неудържимото разрастване на локалните военни конфликти, кулминирали особено осезателно за Запада в украинската и в европейската бежанска криза от 2014 и 2015 г. Стана наистина невъзможно да се продължава така!

 

Краят бе ускорен – може би с десетилетия – и вгорчен за САЩ от некомпетентността на външнополитическия екип на Обама и на самия него. 

 

Той можеше да е къде по-управляем, постепенен и щадящ самочувствието на Вашингтон. Но в началото на т.г. цитирах мнението на Лесли Гелб, почетния председател на консервативния Съвет за международни отношения (Council on Foreign Relations), издаващ дебелото сп. Foreign Affairs, че „екипът на Обама няма основните инстинкти и способност за преценка, необходими за воденето на американската политика по сигурността през следващите две години… ще е твърде опасно, ако Обама продължи с досегашния си екип и начин на вземане на решения“. В коментар в The Daily Beast през януари т.г. Гелб предложи целият външнополитически екип на Белия дом да бъде уволнен – и уволненията заваляха, но твърде късно, едва през октомври, след като се очерта пълен провал на близкоизточния фронт.

 

Когато Обама беше на върха на еуфорията („Обаманията“) като кандидат-президент, противниците му, начело с Хилари Клинтън, изтъкваха, че човекът е съвсем бос във външната политика. Разбира се, самата Клинтън се оказа по-зле и от него, пък и Обама разгроми Маккейн в тв дебатите и с убийствена критика на външната политика на Буш, на едностранния му силов подход. Но в началото на годината Washington Post излезе със заглавието „И либералите го разбраха: Обама е безнадежден по националната сигурност“.

 

Трагедия е, че първият (и последният, както е вече ясно) черен президент не само не успя да сложи край на неоконсервативната външна политика на предшественика си, но и сам затъна до уши в нея – в нови нейни самоубийствени авантюри. Той стана първия нобелист за мир, разбомбил друг, предишен нобелист за мир – „Лекари без граници“! Това, както и служенето му на големите корпорации с прокарването на договора за Тихоокеанското партньорство (ТПП), е в пълно противоречие с прогресивната му вътрешна политика и прави засега невъзможна както симпатията за Обама от прогресивните сили извън САЩ, така и сътрудничеството на американската левица, доколкото тя остава като цяло „за“ Обама, с когото и да било вляво извън страната. Това е вечното проклятие на американските леви демократи, компенсиращи прогресивната си вътрешна политика с идеологическа ревност и „твърдост“ навън.

 

Внезапното рухване на американската глобална военнополитическа хегемония през септемвриоктомври 2015 г. повтори краха на глобалната финансова система, 

 

доминирана от САЩ, през септември 2008 г. Това бяха две действия на една и съща пиеса – пиесата за самоизяждането на пазарния фундаментализъм и неоконсервативния хегемонизъм. И двете потенциално обаче водят не към нов глобален безпорядък – та може ли да има по-голям безпорядък от тоя при монопола на глобалните банки и на Пентагона? – а към нов баланс на силите в света. И двете кризи трябва, значи, да бъдат добре използвани за реформи.

 

Рухването на световната финансова система тръгна от лошите кредити на банките през жилищния бум в САЩ. Рухването на военната хегемония на САЩ стана явно, когато руските крилати ракети „Калибър“ доказаха, че превъзхождат американските „Томахавки“ по обхват и точност – благодарение на своята система за глобално позициониране и на способността да откриват целите си и без нея, по предварително въведена в компютрите им гравитационна карта на местността. Те и руските системи за ПВО направиха безпредметни огромните разходи на САЩ за поддръжката на авионосни групировки не само в Персийския залив и Средиземно море, но и около целия евразийски материк.

 

Колко крехка е военната хегемония, която се опира на груба сила и илюзии за техническа недостижимост!

 

Тя е издръжлива колкото най-слабото си техническо звено. Изключително тежки бяха обаче и провалите на Обама и на информационния фронт – разкритията на Челси Манинг и Едуард Сноудън, явната некадърност на толкова скъпо струващата на американските данъкоплатци разузнавателна общност, която напълно проспа руската операция в Крим, пребазирането на цял руски авиационен полк в Латакия, пълната неадекватност на американската система за ПВО и ПРО при руския удар с крилати ракети по базите на ИДИЛ в Сирия от четири невзрачни кораба в Каспийско море.

 

Важен компонент на информационния провал бе професионалният позор на CNN и New York Times в ролята им на казионни радиоточки, както и неуверените лъжи на самия Обама пред тв камерите. Отричането на фактите за руските успехи и собствените провали, безпомощното следване на опашката на събитията, истеричното тропане с крак напълно разрушиха остатъците от шок и благоговение (shock and awe) пред американската мощ по света.

 

Изключително некомпетентна от самото начало бе политиката на Вашингтон по отношение на т.нар. „Арабска пролет“ и украинската криза – напълно грешни оценки за причините, неясни цели, последвани от катастрофална намеса. Как е възможно такъв мозъчен тръст от първокласни сами по себе си специалисти да не вижда очевидното, което и аз виждах ясно от самото начало? Когато заплатата ти зависи от това да не разбираш нещо, не е лесно да го разбереш. Номенклатурният бит на американската неоконсервативна интелигенция промени съзнанието й.

 

В резултат въпреки усилията си на иранския ядрен фронт Обама се изправи пред обединен шиитски фронт от Иран, Ирак, Сирия на Асад и Ливан в съюз с Русия. Първоначалната заслуга за шиитския фронт бе наистина на Буш II с отчайващо некомпетентното му управление в окупиран Ирак. В сегашния си вид коалицията, която след рейда на руските ракети от ирански води в Каспийско море над териториите на Иран и Ирак очевидно вече е факт и на щабно равнище, е способна да преобърне света.

 

Персийският залив е мястото с най-големите залежи на въглеводороди, но също и царството на шиитите, 

 

които са абсолютно мнозинство не само в Иран и Бахрейн, но и в Източната провинция на Саудитска Арабия, дето е нефтът, и са почти половината в Йемен; имат твърде забележимо присъствие и в другите малки страни около Залива. Ключова, естествено, е Саудитска Арабия, която сега преживява тежка икономическа, социална и финансова криза, няма вече достатъчно средства да купува благоразположението на своите шиити, в кралското семейство зрее династическа междуособица, а репутацията на страната се зачерни от варварската война в Йемен и загиналите на 24 септември в Мека – вече близо 1500 – поклонници от почти всички мюсюлмански земи, чиито тела още не са репатрирани. Шиитската коалиция може не само да блокира евентуалния катарски газопровод за Европа през Сирия, но при добро желание – и да отцепи нефтодобивните райони на Саудитите от Рияд, да затвори Ормуздкия пролив, да предотврати евентуалния строеж на саудитски мореходен канал в обход – до Йемен…

 

При това шиитската коалиция на Русия не среща силна съпротива и в сунитския свят, 

 

ако не смятаме подконтролните на Рияд терористи. Напротив – Египет, поучен от изоставянето на верния си съюзник Мубарак от САЩ, е отново в руската орбита, а и Турция е вече загубена като опора за САЩ. Ердоган, доскоро аспириращ лидер на ислямския свят, претърпя пълен крах с агресивната си политика към доскорошния си пръв приятел Башар Асад, бе разобличен в подкрепата си за ИДИЛ (и в търговията на сина си с техен краден нефт) и с шантажа си към ЕС с бежанците, а сега е застрашен от напредъка на кюрдската автономия в Сирия и Ирак, от изострянето на конфликта със собствените си кюрди, от активизацията на собствените си шиити и от общия повишен фон на насилие в Турция. Русия изгражда и отношенията си и с Афганистан, където също може да окаже военна помощ на правителството срещу талибаните, и с Пакистан. Какъв убийствен удар за репутацията на САЩ – Русия да помага военно на Ирак и Афганистан след десетилетната им американска окупация и докато американските войски са още там!

 

Като възпиращ фактор за хегемонизма на САЩ в Близкия изток Русия сега се радва на симпатиите и на много сунитски радикали – да не забравяме, че „Ал Кайда” се бореше със саудитския режим заради неговото васално покорство на САЩ. Русия си завоюва и репутацията на закрилник на своите и чуждите сунити – тук опитът й с Чечения е неоценим.

 

И много прокламираното изместване на фокуса на външната политика на САЩ от Близкия изток към азиатско-тихоокеанския регион не става по план. 

 

Подписването на ТПП беше успех на американската дипломация в борбата й срещу Китай, но ратификацията в самите САЩ, а още повече в някои от другите страни по договора като Австралия, съвсем не е безпроблемна, а и подписването стана с цената на превръщането на Пекин в стратегически съюзник на Москва. А извън ТПП остават и Южна Корея, Индонезия, Тайван, Тайланд и други. Изказванията на Обама, че САЩ не може да остави другите – като Китай – да пишат правилата на глобалната търговия, лъжите му относно благотворността на ТПП за работниците и потребителите в страните по него дразнят всички, правят Китай съюзник на Русия в обозримо бъдеще и напредъка по европейското съответствие на ТПП – ТТИП, става много трудно осъществим.

 

Както отдавна се очакваше, най-сетне настъпи и отрезвяване в Европа. Ж.-К. Юнкер каза, че

 

ЕС трябва да се отнася с уважение към Русия и че не бива Вашингтон да му диктува отношенията с нея. 

 

Европа пострада достатъчно от напълно безсмислените и контрапродуктивни антируски санкции и ответните мерки на Москва. Огромно е политическото значение на бежанската криза, която може да свали няколко от европейските правителства и в която САЩ се очерта като виновник за бедата, а Русия – като спасител на Европа. Огромното мнозинство европейци (и българи) са доволни от руската намеса в Сирия, включително и много политици на високи места. Голямо е значението на руската демонстрация на ефективна, модерна въоръжена сила с компетентно и решително ръководство, явно превъзхождащи не само европейската, но и американската сила в този театър на военните действия. И Европа, и САЩ, за съжаление, все още разбират само от езика на силата.

 

Налице е и преосмисляне на европейската позиция по украинската криза – Минск II заработи, Киев технически вече е фалирал, Тимошенко говори за задаващо се народно въстание, Русия показа в Сирия руска армия в действие, европейците си спомниха, че руският народ е горд и героичен, а украинците са вид руснаци.

 

И Нобеловата награда на Светлана Алексиевич съвсем нямаше функцията на наградата за икономика на Пол Кругман по изборната победа на Обама – това е съветска, рускоезична, типична перестроечна писателка, критична към Путин, но

 

доказваща с цялото си творчество и живот, че руснаци, белоруси и украинци са един народ – 

 

че съветският народ беше етническа реалност и че сега „руският свят“ (или по-предпочитаната от мене „виртуална Русия“) е също етническа реалност, а различията в него са само партийнополитически.

 

Русия, която с възродената си военнополитическа мощ и самочувствие създаде за пръв път след края на Студената война глобален баланс на две суперсили и сложи край на американския хегемонизъм, обаче не е СССР –

 

не предлага алтернативна на капитализма икономическа система, 

 

поради което и сега няма да имаме двуполюсен или многополюсен свят, а по-скоро ще наблюдаваме връщането на старата международна система на баланс и конкуренция на суверенни велики сили. Русия има прагматична, компетентна външна и военна политика, изградена на добро, реалистично разбиране на националния си интерес – запазване на националния суверенитет, териториална цялост и контрол над природните ресурси, признаване от Запада на естествената сфера на руските интереси („виртуалната Русия“), ускорено икономическо и демографско развитие и в Евразия и в близко сътрудничество с Европа, включително и със запазване и развитие на предимствата си в снабдяването на последната с въглеводороди. Тези ясни цели можеше да се постигнат и по много по-безболезнен за САЩ начин, ако не беше напълно изкуствената, никому ненужна конфронтация на Обама с Путин, особено след уреждането на сирийската криза с химическото оръжие есента на 2013 г. Сега Русия постига целите си, като получава като екстра и освобождаването на света и самата Америка от нейния втръснал се на всички хегемонизъм. Дано да успее след това и да преобърне цялата си икономика и управление по начина, по който видяхме да действа в Сирия – реалистично, умно, целенасочено, организирано, ефективно и дръзко.

 

Всичко това се осъзнава добре от американската публика и от политиците – не само от консерваторите като Доналд Тръмп и Пат Бюканън, но и от либертарианците, които искат минимална държава, а и от либералите.

 

Краят на хегемонията е добре дошъл за целия свят, включително за самата Америка, 

 

чийто народ също страда от корпоративния диктат и чието демографско и социално развитие необратимо я тласка наляво. То ще освободи огромните ресурси, неефективно прахосвани сега за армия и разузнаване, насилствен износ на демокрация навън и полицейщина у дома, ще ги пренасочи за създаване на работни места в Америка, за инфраструктура, образование, здравеопазване и социално развитие, за намаляване на неравенството, ще ликвидира бюджетния и търговския дефицит, регионалните диспропорции. То ще сложи край на американската външна – и вътрешна – политика в изключителен интерес на глобалните корпорации, на „корпоративния комунизъм“ или „уелферизъм“.

 

Всичко това ще е в пълно съответствие с прогресивната вътрешна политика и на Обама, и на новите прогресивни кандидати за поста му, сред които сипматизирам на сенатора Бърни Сандърс, но много съжалявам, че Елизабет Уорън не се кандидатира. В световните дела това ще доведе до прекратяване на американската едностранна намеса там, дето тя се диктува от егоистични и корпоративни интереси, но ще остави място за намеса на многостранна основа срещу бъдещи смутители на реда, както и за ефективно сътрудничество и помощ за развитие – със съгласието и под контрола на приемащите страни.

 

Какво следва от края на американската хегемония за Европа?

 

НАТО доказа, че е фактор за несигурност в Европа и вече няма съмнение, че трябва да бъде разпуснат. 

 

Добър формат за регионално сътрудничество по сигурността в Европа може да бъде ОССЕ, но участието в него на все още нереформираните САЩ и техния сателит Канада може да внесе и ненужен елемент на риск. ЕС трябва да отхвърли ТТИП, но да запази всички съществуващи в рамките на СТО режими на свободна търговия със САЩ. Разбира се, възстановяването на търговските отношения на ЕС с Русия и Митническия съюз в пълен обем ще трябва да стане още през тази и следващата година. Заедно с това ще върви и преориентацията от остеритет в интерес на банките и на Германия към нова икономическа политика в интерес на мнозинството европейци. Това няма да стане без замяна на сегашния компрометирал се, напоследък и покрай бежанската криза, евроелит. Песимизмът в Европа не иде от бежанците, малцинствата и руската „агресия“, а от еврото, дефлацията, обедняването на масите, безперспективността – и от бюрократичния ступор на Брюксел.

 

И в България смяната на ориентацията от васална зависимост от САЩ с прагматични, взаимоизгодни отношения с всички страни, включително Русия, и с активна държавна икономическа политика в интерес на мнозинството от българите, не може да стане без

 

сваляне от власт на ГЕРБ 

 

и ликвидиране на икономическата и идеологическата основа на всевластието на новата „всенародна партия-държава“. Свалянето е за предпочитане да стане на избори, а не от улицата, и извършилите престъпления герберски политици да бъдат съдени и затворени, а не линчувани от тълпата. Ще бъде възстановена отговорната национална политика в икономиката и сигурността и доброто сътрудничество с Русия, с която България има изключително отношение, подобно на това на Англия с Америка, и този път без спънки от Брюксел. Отношенията със САЩ ще бъдат поставени на равноправна двустранна основа. Освен заробващите хищнически договори с американски корпорации ще бъдат разтрогнати и клиентелистките отношения между американски фондации и техните български филиали, които изпълняват и политически функции.

 

Ще бъде внимателно преразгледана и работата на американските фондации в областта на медиите и културата – българската журналистика и литература ще станат социално чувствителни и критични, каквато са били преди, каквато е и самата американска съвременна литература, пък и свободните от осакатяващ корпоративен контрол американски медии. Основната задача на „фондационната“ журналистика и литература в България засега беше да бъдат неутрални – и значи апологетични – към съществуващото зло и социална несправедливост. Тежко ще бъдат засегнати от промените българските сини, които напоследък се поумълчаха, но не сме забравили колко усърдни бяха довчера в антинационалните си изяви.

 

В същото време краят на американския век не настъпва и по начина, по който се надяваха хардлайн носталгиците по реалния социализъм и СССР – с крах на долара, отделянето на република Лакота-Дакота от САЩ и изригване на вулкана Йелоустоун.

 

САЩ си остават глобален лидер в много отношения, 

 

продължават да задават глобалните „кодове“ на света, но вече не в условията и на военна хегемония, а изключително на проектиране на американската мека сила в условията на конкуренция, от която може да се развият и цивилизовани, равноправни международни отношения. Краят на американския мир, разбира се, не е и край на западното влияние като цяло – светът много по-вероятно ще остане още дълго под него. При всичките си недъзи Западът ще си остане още дълго потребителски, културен, цивилизационен идеал за по-бедното човечество. Разбира се, за това ще е нужно меката сила на САЩ и Европа да продължи да съществува и да се развива успешно.

 

Това обаче няма как да стане при сегашното господство на пазарния фундаментализъм. Но няма връщане и към съветския или Маовия социализъм. Изходът е в съживяването на истинската социалдемокрация и тук Америка – страна с богата, макар своеобразна социалдемократическа история и несъмнено социалдемократическо бъдеще, може още да води света към прогрес.

Краят бе ускорен – може би с десетилетия – и вгорчен за САЩ от некомпетентността на външнополитическия екип на Обама и на самия него. 

 

Той можеше да е къде по-управляем, постепенен и щадящ самочувствието на Вашингтон. Но в началото на т.г. цитирах мнението на Лесли Гелб, почетния председател на консервативния Съвет за международни отношения (Council on Foreign Relations), издаващ дебелото сп. Foreign Affairs, че „екипът на Обама няма основните инстинкти и способност за преценка, необходими за воденето на американската политика по сигурността през следващите две години… ще е твърде опасно, ако Обама продължи с досегашния си екип и начин на вземане на решения“. В коментар в The Daily Beast през януари т.г. Гелб предложи целият външнополитически екип на Белия дом да бъде уволнен – и уволненията заваляха, но твърде късно, едва през октомври, след като се очерта пълен провал на близкоизточния фронт.

 

Когато Обама беше на върха на еуфорията („Обаманията“) като кандидат-президент, противниците му, начело с Хилари Клинтън, изтъкваха, че човекът е съвсем бос във външната политика. Разбира се, самата Клинтън се оказа по-зле и от него, пък и Обама разгроми Маккейн в тв дебатите и с убийствена критика на външната политика на Буш, на едностранния му силов подход. Но в началото на годината Washington Post излезе със заглавието „И либералите го разбраха: Обама е безнадежден по националната сигурност“.

 

Трагедия е, че първият (и последният, както е вече ясно) черен президент не само не успя да сложи край на неоконсервативната външна политика на предшественика си, но и сам затъна до уши в нея – в нови нейни самоубийствени авантюри. Той стана първия нобелист за мир, разбомбил друг, предишен нобелист за мир – „Лекари без граници“! Това, както и служенето му на големите корпорации с прокарването на договора за Тихоокеанското партньорство (ТПП), е в пълно противоречие с прогресивната му вътрешна политика и прави засега невъзможна както симпатията за Обама от прогресивните сили извън САЩ, така и сътрудничеството на американската левица, доколкото тя остава като цяло „за“ Обама, с когото и да било вляво извън страната. Това е вечното проклятие на американските леви демократи, компенсиращи прогресивната си вътрешна политика с идеологическа ревност и „твърдост“ навън.

 

Внезапното рухване на американската глобална военнополитическа хегемония през септемвриоктомври 2015 г. повтори краха на глобалната финансова система, 

 

доминирана от САЩ, през септември 2008 г. Това бяха две действия на една и съща пиеса – пиесата за самоизяждането на пазарния фундаментализъм и неоконсервативния хегемонизъм. И двете потенциално обаче водят не към нов глобален безпорядък – та може ли да има по-голям безпорядък от тоя при монопола на глобалните банки и на Пентагона? – а към нов баланс на силите в света. И двете кризи трябва, значи, да бъдат добре използвани за реформи.

 

Рухването на световната финансова система тръгна от лошите кредити на банките през жилищния бум в САЩ. Рухването на военната хегемония на САЩ стана явно, когато руските крилати ракети „Калибър“ доказаха, че превъзхождат американските „Томахавки“ по обхват и точност – благодарение на своята система за глобално позициониране и на способността да откриват целите си и без нея, по предварително въведена в компютрите им гравитационна карта на местността. Те и руските системи за ПВО направиха безпредметни огромните разходи на САЩ за поддръжката на авионосни групировки не само в Персийския залив и Средиземно море, но и около целия евразийски материк.

 

Колко крехка е военната хегемония, която се опира на груба сила и илюзии за техническа недостижимост!

 

Тя е издръжлива колкото най-слабото си техническо звено. Изключително тежки бяха обаче и провалите на Обама и на информационния фронт – разкритията на Челси Манинг и Едуард Сноудън, явната некадърност на толкова скъпо струващата на американските данъкоплатци разузнавателна общност, която напълно проспа руската операция в Крим, пребазирането на цял руски авиационен полк в Латакия, пълната неадекватност на американската система за ПВО и ПРО при руския удар с крилати ракети по базите на ИДИЛ в Сирия от четири невзрачни кораба в Каспийско море.

 

Важен компонент на информационния провал бе професионалният позор на CNN и New York Times в ролята им на казионни радиоточки, както и неуверените лъжи на самия Обама пред тв камерите. Отричането на фактите за руските успехи и собствените провали, безпомощното следване на опашката на събитията, истеричното тропане с крак напълно разрушиха остатъците от шок и благоговение (shock and awe) пред американската мощ по света.

 

Изключително некомпетентна от самото начало бе политиката на Вашингтон по отношение на т.нар. „Арабска пролет“ и украинската криза – напълно грешни оценки за причините, неясни цели, последвани от катастрофална намеса. Как е възможно такъв мозъчен тръст от първокласни сами по себе си специалисти да не вижда очевидното, което и аз виждах ясно от самото начало? Когато заплатата ти зависи от това да не разбираш нещо, не е лесно да го разбереш. Номенклатурният бит на американската неоконсервативна интелигенция промени съзнанието й.

 

В резултат въпреки усилията си на иранския ядрен фронт Обама се изправи пред обединен шиитски фронт от Иран, Ирак, Сирия на Асад и Ливан в съюз с Русия. Първоначалната заслуга за шиитския фронт бе наистина на Буш II с отчайващо некомпетентното му управление в окупиран Ирак. В сегашния си вид коалицията, която след рейда на руските ракети от ирански води в Каспийско море над териториите на Иран и Ирак очевидно вече е факт и на щабно равнище, е способна да преобърне света.

 

Персийският залив е мястото с най-големите залежи на въглеводороди, но също и царството на шиитите, 

 

които са абсолютно мнозинство не само в Иран и Бахрейн, но и в Източната провинция на Саудитска Арабия, дето е нефтът, и са почти половината в Йемен; имат твърде забележимо присъствие и в другите малки страни около Залива. Ключова, естествено, е Саудитска Арабия, която сега преживява тежка икономическа, социална и финансова криза, няма вече достатъчно средства да купува благоразположението на своите шиити, в кралското семейство зрее династическа междуособица, а репутацията на страната се зачерни от варварската война в Йемен и загиналите на 24 септември в Мека – вече близо 1500 – поклонници от почти всички мюсюлмански земи, чиито тела още не са репатрирани. Шиитската коалиция може не само да блокира евентуалния катарски газопровод за Европа през Сирия, но при добро желание – и да отцепи нефтодобивните райони на Саудитите от Рияд, да затвори Ормуздкия пролив, да предотврати евентуалния строеж на саудитски мореходен канал в обход – до Йемен…

 

При това шиитската коалиция на Русия не среща силна съпротива и в сунитския свят, 

 

ако не смятаме подконтролните на Рияд терористи. Напротив – Египет, поучен от изоставянето на верния си съюзник Мубарак от САЩ, е отново в руската орбита, а и Турция е вече загубена като опора за САЩ. Ердоган, доскоро аспириращ лидер на ислямския свят, претърпя пълен крах с агресивната си политика към доскорошния си пръв приятел Башар Асад, бе разобличен в подкрепата си за ИДИЛ (и в търговията на сина си с техен краден нефт) и с шантажа си към ЕС с бежанците, а сега е застрашен от напредъка на кюрдската автономия в Сирия и Ирак, от изострянето на конфликта със собствените си кюрди, от активизацията на собствените си шиити и от общия повишен фон на насилие в Турция. Русия изгражда и отношенията си и с Афганистан, където също може да окаже военна помощ на правителството срещу талибаните, и с Пакистан. Какъв убийствен удар за репутацията на САЩ – Русия да помага военно на Ирак и Афганистан след десетилетната им американска окупация и докато американските войски са още там!

 

Като възпиращ фактор за хегемонизма на САЩ в Близкия изток Русия сега се радва на симпатиите и на много сунитски радикали – да не забравяме, че „Ал Кайда” се бореше със саудитския режим заради неговото васално покорство на САЩ. Русия си завоюва и репутацията на закрилник на своите и чуждите сунити – тук опитът й с Чечения е неоценим.

 

И много прокламираното изместване на фокуса на външната политика на САЩ от Близкия изток към азиатско-тихоокеанския регион не става по план. 

 

Подписването на ТПП беше успех на американската дипломация в борбата й срещу Китай, но ратификацията в самите САЩ, а още повече в някои от другите страни по договора като Австралия, съвсем не е безпроблемна, а и подписването стана с цената на превръщането на Пекин в стратегически съюзник на Москва. А извън ТПП остават и Южна Корея, Индонезия, Тайван, Тайланд и други. Изказванията на Обама, че САЩ не може да остави другите – като Китай – да пишат правилата на глобалната търговия, лъжите му относно благотворността на ТПП за работниците и потребителите в страните по него дразнят всички, правят Китай съюзник на Русия в обозримо бъдеще и напредъка по европейското съответствие на ТПП – ТТИП, става много трудно осъществим.

 

Както отдавна се очакваше, най-сетне настъпи и отрезвяване в Европа. Ж.-К. Юнкер каза, че

 

ЕС трябва да се отнася с уважение към Русия и че не бива Вашингтон да му диктува отношенията с нея. 

 

Европа пострада достатъчно от напълно безсмислените и контрапродуктивни антируски санкции и ответните мерки на Москва. Огромно е политическото значение на бежанската криза, която може да свали няколко от европейските правителства и в която САЩ се очерта като виновник за бедата, а Русия – като спасител на Европа. Огромното мнозинство европейци (и българи) са доволни от руската намеса в Сирия, включително и много политици на високи места. Голямо е значението на руската демонстрация на ефективна, модерна въоръжена сила с компетентно и решително ръководство, явно превъзхождащи не само европейската, но и американската сила в този театър на военните действия. И Европа, и САЩ, за съжаление, все още разбират само от езика на силата.

 

Налице е и преосмисляне на европейската позиция по украинската криза – Минск II заработи, Киев технически вече е фалирал, Тимошенко говори за задаващо се народно въстание, Русия показа в Сирия руска армия в действие, европейците си спомниха, че руският народ е горд и героичен, а украинците са вид руснаци.

 

И Нобеловата награда на Светлана Алексиевич съвсем нямаше функцията на наградата за икономика на Пол Кругман по изборната победа на Обама – това е съветска, рускоезична, типична перестроечна писателка, критична към Путин, но

 

доказваща с цялото си творчество и живот, че руснаци, белоруси и украинци са един народ – 

 

че съветският народ беше етническа реалност и че сега „руският свят“ (или по-предпочитаната от мене „виртуална Русия“) е също етническа реалност, а различията в него са само партийнополитически.

 

Русия, която с възродената си военнополитическа мощ и самочувствие създаде за пръв път след края на Студената война глобален баланс на две суперсили и сложи край на американския хегемонизъм, обаче не е СССР –

 

не предлага алтернативна на капитализма икономическа система, 

 

поради което и сега няма да имаме двуполюсен или многополюсен свят, а по-скоро ще наблюдаваме връщането на старата международна система на баланс и конкуренция на суверенни велики сили. Русия има прагматична, компетентна външна и военна политика, изградена на добро, реалистично разбиране на националния си интерес – запазване на националния суверенитет, териториална цялост и контрол над природните ресурси, признаване от Запада на естествената сфера на руските интереси („виртуалната Русия“), ускорено икономическо и демографско развитие и в Евразия и в близко сътрудничество с Европа, включително и със запазване и развитие на предимствата си в снабдяването на последната с въглеводороди. Тези ясни цели можеше да се постигнат и по много по-безболезнен за САЩ начин, ако не беше напълно изкуствената, никому ненужна конфронтация на Обама с Путин, особено след уреждането на сирийската криза с химическото оръжие есента на 2013 г. Сега Русия постига целите си, като получава като екстра и освобождаването на света и самата Америка от нейния втръснал се на всички хегемонизъм. Дано да успее след това и да преобърне цялата си икономика и управление по начина, по който видяхме да действа в Сирия – реалистично, умно, целенасочено, организирано, ефективно и дръзко.

 

Всичко това се осъзнава добре от американската публика и от политиците – не само от консерваторите като Доналд Тръмп и Пат Бюканън, но и от либертарианците, които искат минимална държава, а и от либералите.

 

Краят на хегемонията е добре дошъл за целия свят, включително за самата Америка, 

 

чийто народ също страда от корпоративния диктат и чието демографско и социално развитие необратимо я тласка наляво. То ще освободи огромните ресурси, неефективно прахосвани сега за армия и разузнаване, насилствен износ на демокрация навън и полицейщина у дома, ще ги пренасочи за създаване на работни места в Америка, за инфраструктура, образование, здравеопазване и социално развитие, за намаляване на неравенството, ще ликвидира бюджетния и търговския дефицит, регионалните диспропорции. То ще сложи край на американската външна – и вътрешна – политика в изключителен интерес на глобалните корпорации, на „корпоративния комунизъм“ или „уелферизъм“.

 

Всичко това ще е в пълно съответствие с прогресивната вътрешна политика и на Обама, и на новите прогресивни кандидати за поста му, сред които сипматизирам на сенатора Бърни Сандърс, но много съжалявам, че Елизабет Уорън не се кандидатира. В световните дела това ще доведе до прекратяване на американската едностранна намеса там, дето тя се диктува от егоистични и корпоративни интереси, но ще остави място за намеса на многостранна основа срещу бъдещи смутители на реда, както и за ефективно сътрудничество и помощ за развитие – със съгласието и под контрола на приемащите страни.

 

Какво следва от края на американската хегемония за Европа?

 

НАТО доказа, че е фактор за несигурност в Европа и вече няма съмнение, че трябва да бъде разпуснат. 

 

Добър формат за регионално сътрудничество по сигурността в Европа може да бъде ОССЕ, но участието в него на все още нереформираните САЩ и техния сателит Канада може да внесе и ненужен елемент на риск. ЕС трябва да отхвърли ТТИП, но да запази всички съществуващи в рамките на СТО режими на свободна търговия със САЩ. Разбира се, възстановяването на търговските отношения на ЕС с Русия и Митническия съюз в пълен обем ще трябва да стане още през тази и следващата година. Заедно с това ще върви и преориентацията от остеритет в интерес на банките и на Германия към нова икономическа политика в интерес на мнозинството европейци. Това няма да стане без замяна на сегашния компрометирал се, напоследък и покрай бежанската криза, евроелит. Песимизмът в Европа не иде от бежанците, малцинствата и руската „агресия“, а от еврото, дефлацията, обедняването на масите, безперспективността – и от бюрократичния ступор на Брюксел.

 

И в България смяната на ориентацията от васална зависимост от САЩ с прагматични, взаимоизгодни отношения с всички страни, включително Русия, и с активна държавна икономическа политика в интерес на мнозинството от българите, не може да стане без

 

сваляне от власт на ГЕРБ 

 

и ликвидиране на икономическата и идеологическата основа на всевластието на новата „всенародна партия-държава“. Свалянето е за предпочитане да стане на избори, а не от улицата, и извършилите престъпления герберски политици да бъдат съдени и затворени, а не линчувани от тълпата. Ще бъде възстановена отговорната национална политика в икономиката и сигурността и доброто сътрудничество с Русия, с която България има изключително отношение, подобно на това на Англия с Америка, и този път без спънки от Брюксел. Отношенията със САЩ ще бъдат поставени на равноправна двустранна основа. Освен заробващите хищнически договори с американски корпорации ще бъдат разтрогнати и клиентелистките отношения между американски фондации и техните български филиали, които изпълняват и политически функции.

 

Ще бъде внимателно преразгледана и работата на американските фондации в областта на медиите и културата – българската журналистика и литература ще станат социално чувствителни и критични, каквато са били преди, каквато е и самата американска съвременна литература, пък и свободните от осакатяващ корпоративен контрол американски медии. Основната задача на „фондационната“ журналистика и литература в България засега беше да бъдат неутрални – и значи апологетични – към съществуващото зло и социална несправедливост. Тежко ще бъдат засегнати от промените българските сини, които напоследък се поумълчаха, но не сме забравили колко усърдни бяха довчера в антинационалните си изяви.

 

В същото време краят на американския век не настъпва и по начина, по който се надяваха хардлайн носталгиците по реалния социализъм и СССР – с крах на долара, отделянето на република Лакота-Дакота от САЩ и изригване на вулкана Йелоустоун.

 

САЩ си остават глобален лидер в много отношения, 

 

продължават да задават глобалните „кодове“ на света, но вече не в условията и на военна хегемония, а изключително на проектиране на американската мека сила в условията на конкуренция, от която може да се развият и цивилизовани, равноправни международни отношения. Краят на американския мир, разбира се, не е и край на западното влияние като цяло – светът много по-вероятно ще остане още дълго под него. При всичките си недъзи Западът ще си остане още дълго потребителски, културен, цивилизационен идеал за по-бедното човечество. Разбира се, за това ще е нужно меката сила на САЩ и Европа да продължи да съществува и да се развива успешно.

 

Това обаче няма как да стане при сегашното господство на пазарния фундаментализъм. Но няма връщане и към съветския или Маовия социализъм. Изходът е в съживяването на истинската социалдемокрация и тук Америка – страна с богата, макар своеобразна социалдемократическа история и несъмнено социалдемократическо бъдеще, може още да води света към прогрес.

източник: Гласове

 

Какво ни чака след края на американския нов световен ред? by

Последни от Свят

Отиди Горе