Kакво идва след хегемонията на САЩ

в ПО СВЕТА

Решението на Великобритания за излизане от Евросъюза предизвика у външнополитическите елити от двете страни на Атлантика паническо кършене на ръце и скърцане на зъби. Паниката се дължеше на оценката, че Брекзит представлява де факто краят на следвоенния либерален интернационализъм. Разбира се, местните сили в Европа и САЩ, които не подкрепят процеса на глобализация, също заплашват самото съществуване на либералния интернационализъм. Но причините за изчерпването на този модел са много по-дълбоки, отколкото заплахите на популистите.

Експертите наричат либерален международен ред правилата, създадени след 1945 г. и базирани на доминиращото положение на САЩ, известни като Pax Americana.  През 1945 г. може да се каже, че започва първият епизод от еднополюсната доминация на САЩ в света. Тогава Америка произвежда половината от световната промишлена продукция, контролира две трети от световните златни и валутни резерви и разполага с огромен военен потенциал. Тогава САЩ имат монопол и върху ядреното оръжие. Именно това главозамайващо съчетание от военни, финансови и икономически възможности им позволява да създадат институциите на ООН, НАТО, Световната банка, Международния валутен фонд и Световната търговска организация, които се превръщат във фундамент на следвоенния световен ред и продължават и до днес да го поддържат. Тези институции позволяват на разклатените икономики на Западна Европа и Япония да се възстановят, а освен това способстват за изграждането и установяването на траен мир в Европа и Източна Азия. Както подчертават изследователите на световната политика, в годините след Втората световна война САЩ вече се изявяват като световен хегемон.

Дори по време на Студената война господстващото положение на САЩ не е застрашено от някакви сериозни заплахи. По това време поради липсата на технологични и икономически възможности СССР не разполага с необходимите предпоставки (с каквито разполага сега) да намали дистанцията си от САЩ, а по-скоро играе ролята на потьомкинска свръхдържава. Разпадът на Съветския съюз през 1989-1991 г. води САЩ до небивал геополитически подем, като при това прибързано посява в главите на някои политици мисълта за „края на историята”. Така е дадена възможност на либералния интернационализъм да се превърне в неотменим елемент от международната политика. Сега ние добре разбираме, че това е било илюзия.

Либералният интернационализъм се руши под натиска на глобалното преразпределяне на силите. Едновременно с него се руши и американското могъщество, което се крепи върху фундамента на Pax Americana. От 60-те години насам потенциалът и силата на Америка започват да намаляват. Отначало този процес е незабележим, защото през 60-те, 70-те и 80-те години преимуществото на Америка намалява за сметка на растежа на съюзниците й в Европа и Япония.През 80-те години САЩ вече се опасяват, че Токио ще ги измести от позицията на световен лидер.Резкият разпад на СССР обаче не позволява да бъдат забелязани макроисторическите сили, които подкопават основите на американското господство. Някои от най-изтъкнатите аналитици като Дейвид Калео, Робърт Гилпин и Пол Кенеди, действително прозират природата на развиващите се геоикономически изменения. Бестселърът на Кенеди „Издигането и краха на великите сили” (1987 г.) предизвиква остри спорове в САЩ с твърдението на автора за относителното намаляване на американското влияние в света. В изследването си Кенеди прави две ключови твърдения. Първото е, че от раждането на съвременната международна система всички свръхдържави са имали сходен жизнен цикъл. Те са се появявали, имали са първоначално период на подем. След което, достигайки апогея на своето могъщество, са преживявали относителен спад.

Второто заключение на Кенеди е, че нито една свръхдържава (даже и най-могъщата) не е успяла завинаги да запази своята лидираща позиция. Твърдението на Кенеди, че САЩ също не са имунизирани от процесите на подем и падение, предизвиква фурор в средите на американския външнополитически истаблишмънт. Провокираните от Кенеди спорове за краха на Америка веднага престават след разпада на СССР и краха на японската икономика.

Но най-голямото предизвикателство пред Pax Americana се подготвя още през 80-те години, с началото на икономическия подем на Китай. Дън Сяопин полага началото на радикални реформи, които бързо превръщат Китай в център на икономическо влияние. Китай започва да се развива със спиращи дъха темпове. След 2010 г. той изпреварва САЩ и става лидер в промишленото производство и световната търговия. През 2014 г. по данни на Международния валутен фонд и Световната банка, Китай изпреварва САЩ и става най-голямата (по паритет на покупателна способност) световна икономика. През това време Америка е заета с решаването на своите вътрешни проблеми, със застаряващото население, стагнацията на производителността и поляризацията в политиката. САЩ очакват бюджетна криза в началото на 2020 г., а дългосрочната прогноза е за растеж от 2% годишно.

В същото време брутният вътрешен продукт на Китай, измерен с паритета на покупателна способност, вече надминава по показатели този на САЩ. Въпрос само на време е, кога Китай ще изпревари САЩ по брутен вътрешен продукт, изчислен по пазарен валутен курс. Разбира се, Китай и сега се сблъсква с редица икономически препятствия, а в бъдеще също ще бъде изправен пред проблеми като застаряване на населението и влошаване качеството на околната среда. Също така в редица отношения икономиката на Китай изостава от американската, и то главно по отношение на технологиите. Но това изоставане все повече намалява. Икономическият ръст на Китай променя съотношението между двете политически сили – Китай и Америка. Ето защо над либералния интернационализъм е надвиснала заплаха.

Китай и редица други държави са във възход, а силата на Америка се изчерпва. И това е само част от глобалната картина. Оста на всемирно могъщество се измества от Евроатлантика към Азия. Този процес на упадък на властта става под въздействието на мощни, обективни сили, задействани от историческите промени. Английският учен Е. Х. Кар анализира динамиката, водеща към спад на либералния интернационализъм под управлението на САЩ. В своето класическо изследване „Двадесетгодишната криза” за международните отношения в периода между войните, Кар пише, че геополитическата криза от 30-те години е била предизвикана от нарастващата диспропорция между международните норми, установени с Версайския договор след Първата световна война, и промените настъпили в действителната разстановка на силите в Европа. На база на своето изследване Кар прави два съществени геополитически извода. Първият от тях е, че международният ред отразява баланса на силите, съществуващи при неговото установяване и интересите на доминиращите държави, които го създават. А вторият извод е, че международният ред никога не остава неизменен, когато настъпват промени в баланса на силите, съществуващи при неговото установяване. Кар предупреждава, че бързо развиващите се страни и преживяващите упадък защитници на стария ред ще се противопоставят едни на други.

Държавите, създали доминиращия световен ред не обичат промените, защото установеният от тях световен ред ги прави привилегировани. Развиващите се страни обаче не са обвързани с установения ред и се стремят да го преразгледат, за да получат съответстващите на тяхното нараснало могъщество престиж, статус и подходящи геополитически условия. Далновидните защитници на либералния интернационализъм (например Джон Айкенбери) признават, че епохата на американското лидерство е вече към края си. Същевременно те сочат две условия, при които САЩ биха могли да съхранят някакъв вид зомби-хегемония, при която условията на Pax Americana ще могат да оцелеят дори след краха на американското могъщество. Според тях международният ред е „основан на правила”, изгодни за всички страни, спазващи установените принципи. Тук обаче се пропуска един важен момент. В международната политика, който управлява, той диктува правилата. Вярно е, че след войните изгодите от установения международен ред се разпростират върху всички. Но най-голяма изгода има САЩ, което Вашингтон е имал за цел при разработването на този модел.

Същите политолози твърдят, че Китай няма да заплашва или да се стреми да промени либералния международен ред, защото геополитически и икономически той е възникнал в рамките на същата тази система. Китай действително отбелязва възход в рамките на Pax Americana, но той става свръхдържава не с намерение да пази съществуващия ред.Нарастващото могъщество на Китай ще направи това, което винаги правят развиващите се страни в такива случаи. Ще реформира международния ред в съответствие със собствените си интереси, норми и ценности, а не според интересите на САЩ. Ако Кар днес беше жив, той не би се учудил, че в Източна Азия  Китай отправя предизвикателство към Pax Americana, преследвайки своите интереси за регионално лидерство.

Точно по същия начин Кар би разбрал защо в Източна Европа Москва се опитва да затвърди своето влияние в регионите, които още от царски времена са били част от руската сфера на влияние. Той също така би разбрал защо Китай и другите развиващи се държави се опитват да прекроят международните институции и правила в съответствие с реалностите в собствените си страни, конструирайки при това алтернативен международен ред, паралелен на този, който е установен от Pax Americana. На САЩ ще им се наложи да се адаптират към новите реалности, защото баланса на силите, крепящ либералния интернационализъм, вече се клати. И ако САЩ не се преориентират, а продължават да настояват за запазване на залязващия ред, те рискуват ускоряването на икономическия упадък в собствената си държава и възникването на сериозни конфликти в международен план.

Автор: Кристофър Лейн
Източник: The National Interest, USA

* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на редакцията на a-specto