ПЪРВАТА СИ ПОЕМА ПУШКИН НАПИСАЛ НА 10 ГОДИНИ. ГУВЕРНЬОРЪТ МУ СЕ НАДСМЯЛ НАД НЕЯ
На 6 юни 1799 г. в Москва, с празнични илюминации, отбелязвали раждането на Мария – внучката на император Павел Първи. След 220 години ние разбираме, че виновникът за тържествата би трябвало да бъде големият Александър Сергеевич Пушкин.
С творчеството и личността му са запознати много хора, дори и такива, които не могат да четат; това създава илюзията, че знаем всичко за него. Оказва се обаче, че почти нищо не е известно за детството на писателя. Всички споменаваме прочутата му няня Арина Радионовна и нищо друго. Сякаш Александър Сергеевич е зачертал детството си от своята биография. От домашното си обучение му останало само прекрасното познаване на френски език.
На 12 години Саша Пушкин постъпил в лицей. На приемните изпити той показал следните резултати:
Руски език – много добре;
Френски език – добре;
Немски език – не е учил;
По аритметика „знае до тройното правило“;
По физика – за общите свойства на телата – добре;
Начални основи по география – „има сведения“.
Вижда се, че по руски език Пушкин показал по-висок резултат.
По всичко личи, че писателят е имал детство, но защо го е заличил от живота си?
Всъщност не е изхвърлил детството си, просто не е искал да говори за него. За причините той пише в писмо до приятеля си Пьотр Вяземски: „Тълпата жадно чете изповедите, записките…, защото в подлостта си се радва на унижението на по-талантливия… Той е малък, както сме малки и ние, той е мерзък както и ние! Лъжете, подлеци: той е и малък, и мерзък, но не така, както вие, а другояче. Да пишеш мемоари е примамливо и приятно… но е трудно…“
Писмото е написано през 1825 г. След пет години Пушкин ще събере в себе си сили, за да напише детските си спомени. „Първата програма на записките“ включва разказ за баща му, майка му и баба му. Там присъстват и първите му детски впечатления и… за гуверньора Русло. Според спомени на сестрата на Пушкин – Олга, малкият й брат написал поема и показал началото й на гуверньора. Русло имал претенциите да пише стихотворения не по-лошо от Корней и Расин, разплакал момчето, надсмял се на всяка негова дума и Пушкин скъсал и хвърлил в печката стихотворението.
В спомените си Пушкин споменава земетресението от 1802 г. Излиза, че помнел още на 3 години. До 5-годишна възраст негова няня била Уляна Яковлева.
Вероятно в Пушкиновите мемоари са се намерили добри думи и за „дядката“ Никита Козлов, който в някаква степен бил колега на Пушкин – написал баладата за Еруслан Лазаревич, откъдето впоследствие се родила поемата „Руслан и Людмила“.
Навярно писателят е изразил благодарност на баща си, поне за литературния вкус. Не само заради четенето на децата на пиесите на Молиер, което впоследствие ражда „Каменният гост“ и „Скъперникът рицар“, но и руската литература и история.
Ето какво пише бащата на Пушкин: „В най-ранната си възраст той показа голямо уважение към писателите. На около шест години вече разбираше, че Николай М. Карамзин не е като другите. Една вечер Ник. Михайлович беше у нас, заседя се дълго. През цялото време Александър, който седеше срещу него, се вслушваше в разговорите и не го изпускаше от очи…“
И на баба си – Мария Ханибал, Пушкин благодарил в няколко стихотворения. Тази баба най-много се занимавала с децата, приемала учителите им и сама обучавала. На нея писателят дължи прекрасния си руски език.
Майка му – Надежда Осиповна, често го наказвала заради нежеланието му да излезе на разходка и въобще да ходи пеша. Саша бил пълен и тромав.
По-късно обаче започнал да обича разходките, по времето на които съчинявал стихотворенията си.
Узник
Александър С. Пушкин
Сижу за решеткой в темнице сырой.
Вскормленный в неволе орел молодой,
Мой грустный товарищ, махая крылом,
Кровавую пищу клюет под окном,
Клюет, и бросает, и смотрит в окно,
Как будто со мною задумал одно.
Зовет меня взглядом и криком своим
И вымолвить хочет: «Давай, улетим!
Мы вольные птицы; пора, брат, пора!
Туда, где за тучей белеет гора,
Туда, где синеют морские края,
Туда, где гуляем лишь ветер… да я!..»
1822
Затворник
Александър С. Пушкин
Седя зад решетка в тъмничния хлад.
Откърмен в неволя, орел горд и млад,
другар мой, изопнал криле пред беда,
с клюн кървав вън мърша кълве край зида…
Кълве и разхвърля, и в моя зандан
загледан тревожно, и цял обладан
от ярост, с див крясък, от който боли,
зове, сякаш казва: „Ще литнем, нали?”
С теб птици сме ние… О, време е, брат! –
там, дето в мъгли е планинският скат,
там, дето морето синее за нас,
там, дето кръжим само вятър…и аз!…”
1822
Издателство PACПEP
Фатални поличби и неслучайни случайности в живота на Александър Пушкин