124 години от рождението на Гео Милев

в България

БЪЛГАРСКИЯТ НАРОД ДНЕС

Години наред българският народ е живял бавно и томително обсаждан в някаква влажна, студена крепост – без слънце и без простор пред погледа – без творчески устрем на духа: обезверен, обезидеален. Обсаждан от своята тъй наречена „свобода“ – вече толкова години, – от ония, които са поемали в ръцете си неговите съдбини. Днес това положение е изострено до последна степен. Днес тежестта на обсадата лежи върху нас с най-голямата си мъчителност. Днес унинието, томлението в духовете е всеобщо и непоносимо. Днес – като резултат на една непрестанно кресчендирана социална злина – българският народ е подложен на най-голямо изпитание, е скован в най-голямо омаломощаване. Днес българският народ стои сякаш пред неумолимата паст на своето духовно обезличаване и самозаличаване. Днес творческият импулс на българския дух е спаднал до мъртвата нула на духовния термометър. И сред всеобщото мъртвило, в което не свети ни воля, ни желание:
… помощ не иде,
отникъде взора надежда не види…
Този патетичен вик на поета би бил най-добрият израз на отчаяното мъртвило, в което е скован днес българският народ, ако да не бе угаснал в духовете всеки патос, ако да не бе задавен в гърлата всеки вик.
Въздухът висне тежък и задушен пред нас, няма ли най-сетне да тресне спасителният гръм? Няма ли да се разрази очистителната буря?
Това чувства всеки. Това чака всеки.

*

Нещастието на българския народ произлиза от това негли, че ний започнахме своя свободен живот (който изисква от нас културно творчество) без организирана жизнена енергия. Затова обаче ония избрани синове на народа, които поемаха в ръцете си и върху съвестта си съдбините народни, имаха един върховен дълг: да организират жизнената енергия на народа, да я организират в творчество. Но: тук започва трагедията! Ръководителите на народа станаха „управници“ на народа! И не съдбините на народа бяха ръководно начало за тях, а тяхната лична амбиция, техният личен егоизъм. Защото тия избрани синове на народа – народните управници – не бяха избрани синове. Те бяха винаги най-недостойните синове на народа – пълна противоположност на ония самопожертвали се идеалисти – Раковски, Ботев, Левски, дядо Славейков и пр., – които родиха българския народ. И днес, и досега, винаги са били свободно отпуснати юздите на демагогията. Всички идват с блестящите си лозунги на тая или оная партия, но зад тия лозунги хитро се спотайват безчестното хищничество и лакомият егоизъм. Лъжата лъже, лъжата управлява, лъжата краде. И тия гении на злото, които са „управлявали“ до днес българския народ, насъскаха и тласнаха тоя народ в три безумни войни, които го разориха, които го превърнаха в прогнил труп – плячка за лакоми гарвани; и винаги в името на народа…
„В името на народа“ – да! – но у нас винаги е ставало въпрос само за едно: власт; не служба на народа, а „властвуване“ над народа. „Властта“ е занаятът – доходният занаят на българските тъй наречени „политически дейци“. Тяхната „политическа дейност“ впрочем е била винаги само „борба за власт“. И тази борба разпокъса жизнената енергия на народа; а дълг на тия „дейци“ беше да организират тази енергия в творчество! Уви, у нас дългът е бил винаги забравян и в най-новата история на българския народ за едно само не може да се говори: за дълг. И ето че тези „управници“ се изправят един по един пред съд; но тия, които ги съдят днес – утре и те се изправят пред съд и сядат на почивка – уморени от лъжа и кражба – в затвора. Това е постоянната развръзка на партизанската трагикомедия у нас. Но завесата никога не пада. Сцената стои винаги открита: открита за измама на народа, за разоряване на народа, за ограбване на народа, за разпокъсване на жизнената енергия на народа.

*

Народът чувства това; народът знае това. Унинието е всеобщо, мъртвилото е безплодно, порабощението на духовете е безизходно и всички погледи очакват спасение. Спасение, което би било чудо. Изход из безизходността на окончателното помъртвяване.
И възврат към светлите завети на миналото.
Копнежът към обновление, към пречистване, към разведряване, към възкресяване на жизнената енергия у народа се носи през въздуха; чувства се във всяка вещ – изпълва всички души. Небето тъмнее в предчувствие на очакваното знамение.
Но кой ще донесе желаното обновление? Нима тия, които са управлявали България, българския народ до днес? Дали от тях българският народ очаква своето обновление? От апостолите на демагогията, на лъжата, на кражбата? От сеячите на разтление? От тия, които носят със себе си мерзостта на запустението! От тия, които носят на челото си знака на безчестието?
Не.
Всички до днес управлявали партии са вече окончателно дискредитирани в очите на народа. Тяхното безчестие ги обединява в една обща гнила купчина слама, която трябва да се изгори, защото те – всички досегашни „политически дейци“ – нямат нищо общо с народа. Настрана от тях стои народът, в недрата на когото дреме енергията на неговото бъдеще. Трябва да се разпечата скривалището на тази енергия.
Един е изходът: обединяване на народните сили. А това обединяване ще се извърши само под знака на един лозунг: труд и честност.
Този нов лозунг – чужд на всички досегашни партии – означава техния разгром и изникването на една нова „партия“, която ще донесе желаното обновление, като обедини народа под единствения възможен в България социално-културен принцип: трудовия принцип. И тази партия ще изникне из недрата на народа и трябва да бъде не партия, а целият български народ. Така народът ще изнесе начело своите истински, най-добри синове: честните свои синове, ония, които досега са били или потулени зад шума на безчестието, или доброволно отлъчващи се от оная обществена гнъсота у нас, която се нарича „политически живот“.
Трябва – време е! – народът да изнесе из своите недра своите чисти и честни – и скрити досега – синове. Само те – тия нови хора – ще донесат неговото обновление. Нови хора! И нов девиз: честност и труд! Само този нов девиз, този нов принцип – трудовият принцип – ще обедини българския народ.
Защото той – българският народ – се състои преди всичко от хора на труда (в селата и градовете).
Бъдещето и спасението на българския народ е прочее в обединението на народа от селото и народа от града; а то е възможно само под принципа на труда – честния културен труд.
С този принцип трябва да се роди из недрата на народа една нова „партия“ – голяма колкото целия народ, – която да сложи гробна плоча над всички досегашни и сегашни партии, чиято дейност е била само злотворна и пагубна за народа; трябва да излязат начело истинските синове на народа – нови честни хора, – а не ония хора без морал, които са управлявали до днес България. Една нова партия – целият народ, – на която невидими духовни шефове са сенките на Раковски, Ботев, Левски и всички ония честни образи на миналото, които се жертваха за възраждането на българския народ.
Това, мисля аз, е всеобщото желание днес, което спи неизразено в душата на народа: нови хора!
И само така – и само тогаз българският народ ще може да разгърне в пълен обем своята жизнена енергия и в пътя на своето културно призвание да създаде онова, което ще бъде пиедестал не само на неговото благоденствие, но и на неговото културно възвеличаване. Обаче едно е нужно преди всичко: пречистване на българския живот. Само тогаз пред българския народ ще се разтворят широко кръгозорите на култура и културно творчество в бъдещето – народа, който в миналото създаде едно от най-силните духовни течения в историята – богомилството.

Списание „Везни“, 1921 г.
Росица Тодорова,Издателство“Распер“

 

Георги Милев Касабов, известен като Гео Милев е роден на днешния ден, 15 януари 1895 г., в град Раднево, България.

Български поет и публицист, основен представител на експресионизма в българската литература. Заедно с други симпатизанти на левицата е убит от оная, добрата, царската полиция по време на Априлските събития през 1925 г.

Герой от Дойранската епопея. Изгубил окото си там, при раняване.

Какво се случва с българските герои от войната през оная, добрата, царската власт?

Ами ето какво: случва им се демонократична евроинтеграция:
В София, Гео Милев издава списание „Везни“ (1919–1922), което се оформя като трибуна на символизма и експресионизма в България.

В започналото да излиза през януари 1924 г. списание „Пламък“ Гео Милев печата статии под надслов „Грозни прози“, поемата „Септември“, както и началото на поемата „Ад“.

Свободата на словото е една от основните демонократични ценности, и свободи, нали така?

Западноевропейска, така да се каже?

Отлично: именно заради поемата „Септември“ книжка 7–8 на списанието е конфискувана. Това не е всичко – Гео Милев е даден под съд.

През януари 1925 г. списанието (демонократично, разбира се) е забранено.

На 14 май 1925 г. заради поемата Гео Милев е осъден, но не като сега условно, с пробации, и прочее глезотии, а направо на 1 година тъмничен затвор, глоба от 20 000 лв. и лишаване от граждански и политически права за 2 години.

Демонокрация, царска при това!

Той обаче решава да обжалва постановената присъда пред Апелативния съд. На добрата царска демонокрация и пресъхват евроатлантическите ценности, и решават повече да не се чишкат с такива поети — герои от войната.

На 15 май е извикан за „малка справка“ от полицията и изчезва безследно.

Чиста работа. Демонократична.

Но… не достатъчно чиста. Остават следи. Останките му са открити през 50-те години на миналия век в масов гроб край София (Илиянци). Разпознат е по изкуственото око, поставено му по време на операциите в Германия. Белезите от насилие, както и показанията на ген. Иван Вълков пред съда през 1954 г., доказват, че Гео Милев е бил брутално удушен с тел.

Не съм чул ревльовците за „избития от комунистите цвят на нацията за периода 1944-1947“ да са проронили една сълза, да са написали една дума за него.

Тяхното реване, техните сълзи, сополи и състрадателно подсмърчане са строго избирателни. Не са за такива герои от Дойранската епопея. Запазени са за други униформени от епохата.

Да почетем поета, героя от Дойранската епопея
Шапки долу….

Д-р Пламен Пасков

 

СЕПТЕМВРИ

1
Нощта ражда из мъртва утроба  вековната злоба на роба:  своя пурпурен гняв – величав. Дълбоко сред мрак и мъгла. Из тъмни долини – преди да се съмне из всички балкани из дебри пустинни из гладни поля из кални паланки села градове дворове из хижи, колиби из фабрики, складове, гари хамбари чифлици воденици работилници юзини заводи: по пътища и по завои високо по сипеи, урви, чукари, бърда през слог и рид през глухи усои през есенни жълти гори през камънаци вода мътни вади ливади нивя лозя овчарски пладнища глогини изгорели стърнища трънаци блата: изпокъсани кални гладни навъсени измършавели от труд загрубели от жега и студ уродливи сакати космати черни боси изподрани прости диви гневни бесни – без рози и песни без музика и барабани без кларинети, тимпани, латерни, флигорни, тромбони, тръби: на гърба с парцаливи торби  в ръцете – не с бляскави шпаги, а с прости тояги, шопи със сопи с пръсти с копрали с търнокопи с вили с брадви с топори с коси и слънчогледи – стари и млади – се спуснаха всички отвред – като отприщено стадо от слепи животни, безброй яростни бикове – с викове с вой (зад тях – на нощта вкаменения свод) полетяха напред без ред неудържими страхотни велики: НАРОД!

2
Нощта се разсипва във блясъци  по върховете. С л ъ н ч о г л е д и т е  п о г л е д н а х а   с л ъ н ц е т о! Зората от сън се
пробуди сред гръм от картечници: От далечните склонове – удар след удар – заплющяха луди куршуми – олово. Топове като зинали слонове зареваха. . . Трепет и страх. С л ъ н ч о г л е д и т е   п а д н а х а   в   п р а х.

3
Глас народен: Глас божи. С хиляди ножа прободен  народ – затъпен унижен по-нищ и от просяк, останал без мозък без нерви – въстана из мрака тревожен на своя живот – и писа със своите кърви: СВОБОДЕН! – Глас народен – – Глас божи – О боже! подкрепяй свещеното дело на грубите черни ръце: влей смелост в нашето гърмящо сърце: Не искаш ти никого роб – и ето – кълнеме се в нашия гроб – ще възкресим ний човека свободен в света. Пред нас е смъртта –о нека! но отвъд: там цъфти Ханаан от Правдата обетован нам – вечна пролет на живия блян. . . Вярваме! Знаем! Желаеме го! С нами бог!

4
Септември! Септември! О месец на кръв! на подем и погром! Мъглиж беше пръв Стара и Загора  Нова Чирпан Лом Фердинанд Берковица Сарамбей Медковец (с поп Андрей) – градове и села.

5
Народа въстана – с чук в ръката, обсипан със сажди, искри и сгурия, – със сърп сред полята, просмукан от влага и студ: хора на черния труд с безглаголно търпение – (не гении таланти протестанти оратори агитатори фабриканти въздухоплаватели педанти писатели генерали съдържатели на локали музиканти и черносотници) А селяци работници груби простаци  безимотни  неграмотни  профани хулигани глигани – скот като скот: хиляди маса народ; хиляди вери  – вяра в народний възход,  хиляди воли – воля за светъл живот, хиляди диви сърца – и огън във всяко сърце, хиляди черни ръце – в червения кръг на простора издигнали с устрем нагоре червени знамена развени високо широко над цялата в трепет и смут разлюляна страна на бурята яростен плод: Хиляди – маса – народ.

6

Блесна над родни Балкани, издигнали пъп срещу небето и вечното слънце светкавица – гръм хрясна  право в сърцето на гигантския столетен дъб. Хълм подир хълм ек бързолетен отпрати далек през чуки грамади към стръмни долини в каменни дупки – пламтящо легло – дето спят на витло пепелянки и смолци, в пещери на змеици и змейове, в глухи хралупи на вещици – и екота сля се с далечно ехо: екот и ропот на водопадипотоци порои – бесни рукнали в бездната с гръм.

7
Започва трагедията!

8
Първите паднаха в кърви. Метежният устрем бе посрещнат с куршуми. Знамената изтръпнаха пронизани. Планината гърми. . . Там горе далечни и близки хълми потъмняха обнизани с хора – плъпнаха черни редици: редовни платени войници и разлютена милиция. Всички те знаят: „Отечеството е в опасност!“. Прекрасно: но – що е отечество? – И яростно лаят картечници. . . Първите паднаха в кърви. Зад далечните върхове забумтя артилерия. Затрепераха градове и села. Мъртви тела – окървавени трупове – застлаха склонове валози пътища. . . С извадени саби кавалерийски отряди подгониха разбитите селяни – доубивани, стреляни с шрапнели, фугаси – бягащи в ужас на всички страни, догонвани в къщите и съсичани там с кървави саби под нисък сайвант сред писък на изплашени баби, деца и жени…

9
Войските настъпваха. Под грозния звук на шрапнелите изтръпнаха и най-смелите: в отчаяние към небето издигнати голи ръце. Ужас без слава замръзна на всяко лице – очи без страдание.„Всекида си спасява живота!“. По всички пътеки ето спущат се рота след рота – пехота кавалерия артилерия. Бият атака барабаните. Паника – високо над изподраните червени знамена – бич от пурпурни пламъци вей. Там посред общия смут сам, като луд епически смелия поп Андрей с легендарния топ стреля снаряд след снаряд. . . В последния миг: „Смърт на Сатаната!“ извика побеснял и велик – и обърна назад своя топ: последната граната изпрати право там    – в божия храм дето бе пял литургия, ектении. И се предаде. „Да се обеси червения поп! Без кръст – без гроб!“. До телеграфния стълб бе изправен. До него палача. Капитана. Въжето бе готово. Балкана тъмнееше мрачен. Небето – сурово. Попа стоеше огромен, изправен в целий си ръст, цял спокоен като гранит – без жал без спомен – на гърдите Христовия кръст и с поглед в балканите впит –
далеко сякаш в грядущето. . .
Страхливо вий поглед отпущате пред близката смърт на човека, палачи! Що значи смъртта на един? Амин! Захрачи и плю. Бързо нахлу сам на врата си въжето и без да погледне небето – увисна – език между зъбите стиснал: велик сюблимен непостижим!

10
Есента полетя диво разкъсана в писъци, вихър и нощ. Буря изви се над тъмни балкани – мрак и блясък и гракащи гарвани ято – Кървава пот  изби по гърба на земята. В ужас и трепет снижи се всяка хижа и дом. П о г р о м! Трясък продъни небесния свод.

11
Тогава настана най-ужасното: Бясно захласната заудря в душите тревожна камбана – удря, бие, звъни. . . Нощта падна тъй ниско – глухо и страшно заключена от всички страни. Смъртта – кървава вещица сгушена във всичкине ъгли на мрака изписка, и ето посяга далеч и навред из нощта: със своите сухи ръце – дълги, безкрайни – улавя и стиска зад всяка стена по едно ужасено сърце. О, нощ на безименни тайни! – и тайни, и явни: Мегдани отново с кармин окървавени. Смъртни писъци в преръзано гърло задавени. На вериги зловещия звек. Затворите пълни с хора. В двора на казарми, затвори от командвани залпове ек. Вратите залостени. Чукат отвън тъмни гости. Сина със револвер в ръката мъртъв на прага прострян. Бащата обесен. Обезчестена сестрата. От селата задигнати селяни след тях – войници: мрачен конвой. За да бъдат разстреляни: Команда: стой! „Огън“ – изтракаха пушки: Ку Клъкс Клян – „бий“! – залп. Десет трупа от брега
пльоснаха тежко в мъртвите мътни води на Марица. Окървавена повлече ги скръбната родна река. Военна музика нейде далече през обезлюдени улици гърмеше „Шуми Марица. .  .“ Окървавена. . . В изпотъпкани ниви трънливи между бодил и високи треви се валят червени глави с накълцано обезобразено лице. Бесилки разпериха черни ръце (привидения в мъртва мъгла). Непрестанно се носи страхотния марш на топора ударил о кокал. Горящи села озаряват далеч кръгозора.
Потекоха кървави вади. Пламнали клади лизнаха със светотатствен език светото подножие на божия престол. Замириса на живо месо. Ужасени отвис небесата нададоха вик блажените жители на светлия рай – на бога свирепо Осанна – Край.
Урагана престана, халата спря най-подир: мир и тишина настана по цялата страна. Кървав на боговете курбан.

12
Музо, възпей оня пагубен гняв на Ахила. . .Ахил беше грубата сила. Военния демон. Ахил беше стар генерал на Н. Ц. В. цар Агамемнон. Ахил бе герой. С безброй кръстове, ордени, ленти. . . Пиедестал на реда и тишината в страната. . . Но днес ний не вярваме вече в герои – ни чужди, ни свои. Троя бе опожарена и срината. Приам и Хекуба загинаха. Ахил тържествува. . . – Какво е за него Хекуба? – Душата му дива и груба не чува плача на свещената майка, разкъсъна над безименни гробища с кърви оръсени израснали в миг – толкоз много – безброй. – Какво е за него Хекуба? – Ахил бе герой. Ахил бе верик. Бич божий изпратен от бога.Но Ахил ще загине под гняв и проклятия. – И загина падна в позорно падение: на убиеца вярна отплата. Агамемнон уби Ифигирия – и загина: Клитемнестра уби Агамемнона – и загина: Орест със Електра уби Клитемнестра – и загина. . . Едничка остава – стои и пребъдва през вековете – Касандра-пророчица: тя вещае възмездие – и  в с и ч к о   с е   с б ъ д в а. Безсменна прищявка, игра и забава на боговете. Вековечен разцвет на божествена стръв. Всяка смърт е за тях развлечение, всеки вопъл – шега. Смърт, убийство и кръв! Докога, докога? Вседържителю Зевс Юпитере Ахурамазда Индра Тот Ра Йехова Саваот: – о т г о в а р я й! Кръз дима на пожарите се издига и бие ушите ти вика на убитите, рева на мъченици безброй върху клади горящи дърва: – К о й и з л ъ г а   н а ш а т а   в я р а? – Отговаряй! Ти мълчиш? Не знаеш? – Ний знаем! Ето виж: с един скок ний скачаме право в небето:ДОЛУ БОГ!– хвърляме бомба в сърцето ти, превземаме с щурм небето: ДОЛУ БОГ! И от твоя престол те запращаме мъртъв надолу вдън вселенските бездни беззвездни, железни – ДОЛУ БОГ! По небесните мостове високи без край с въжета и лостове ще снемем блажения рай долу върху печалния в кърви обляния земен шар. Всичко писано от философи, поети – ще се сбъдне! – Без бог! без господар! Септември ще бъде май.  Човешкия живот ще бъде един безконечен възход – нагоре! нагоре! З е м я т а   щ е  б ъ д е   р а й – ще бъде!

Гео Милев
“Септември“
1924 г.

За Гео Милев, Шапки долу!

 

 

Loading...

Последни от България

Отиди Горе