Вашият виртуален всекидневник за новини,анализи и коментари,като никой друг

Човекът, който можеше всичко, но когато е заспал

в Свят
Loading...

Мъж, облечен в сив панталон и раздърпан черен пуловер, изскача от една от къщите на улица „Брод” в Селма, щата Алабама. Студеният и привидно спокоен януарски ден е нарушен от дрезгавия, но немощен глас на мъжа, който разтревожено се опитва да извика: „Помогнете!” . В ръцете му е отпуснато тялото на дете, което, ако не бяхапроглушителните му стонове, всеки би помислил за умряло. Главата на момченцето е цялата черна, все едно е извадена от кофа със сажди. Сълзите бавно измиват следите от чернилото, а виковете на бащата карат хората да поглеждат потайно иззад пердетата на прозорците. Господинът тичешком свива по Далас Авеню. Някаква жена с пълни пазарски чанти, идваща от близкия магазин, вижда препускащия мъж и свива уплашено в една от преките, изгубва се в малките улички навътре. Колко е продължил този адов бяг, никой не знае. Всички шушукат, че това е някакъв си господин Едгар Кейси, фотограф, който пристигнал в града през 1912 г. и всички знатни люде започнали да се снимат в ателието му. През 1913 г. в дома му на улица „Брод” пристигат и съпругата му Гертруд, която никой още не е виждал, и детето му – русолявият и много жив хлапак Хю Лин. Какво обаче се е случило днес на 13 януари 1914 г., хората могат само да гадаят.

Точно в 11:15 двойката – баща и син, която хвърля в смут жителите на Селма, е пред кабинета на д-р Юджийн Калъуей. С една крачка фотографът взема трите стъпала пред бялата сграда, а с още пет хода вече е в лекарския кабинет. На стената виси прекрасна фотография на трима господа, единият от които е самият д-р Калъуей, възрастен, висок и кльощав, с големи, черни, гъсти и разрошени вежди. „Какво се е случило, Едгар?” , едва успява да процеди от уплах докторът, който в движение слага бялата си престилка. Тъкмо да получи отговор и в кабинета се шмугват и другите двама мъже от снимката, също лекари, които заедно с Юджийн преди повече от десет години са основали тази клиника, една от най-престижните очни клиники в региона. С треперещ глас през стоновете на детето фотографът отвръща: „Не знам какво се е случило. Най-вероятно прах от фотосветкавицата в студиото. Намерих го на пода. Сигурно е събрал голяма купчина от него и го е запалил. Избухнал е в лицето му. Така го открих”. Тримата лекари, увековечени на снимка именно в ателието, в което се е случил инцидентът, са видимо притеснени. „Остави го на кушетката. Моля ви, извикайте бързо сестрата. Нека донесе вода и марля. Бързо!” , изкрещява д-р Калъуей. След тридесет минути борба с плачещото хлапе и изгорените му очи настъпва кратък покой. Фотографът стои изправен с треперещи от стрес ръце в джобовете, а тримата лекари са готови с окончателната си диагноза: „Лявото око може и да оцелее, но дясното – трябва да бъде отстранено. Изгарянето е достигнало чак до цилиарния мускул. Рискуваме възпалението да се пренесе навътре, без да имаме никаква гаранция за възстановяването на зрението на това око. Нашият съвет е незабавна интервенция”. Бащата на детето едва простенва: „Ако вие имахте син, нямаше да му извадите окото, нали?” . И секунда след това буквално рухва на земята. Малкият мъченик на кушетката, вече с бинтовано лице, от което се подават единствено носът и устните, малко поуспокоил се, изпищява: „Моля те, тате, ще заспиш ли, за да видиш дали можеш да ми помогнеш?” . Настъпилият хаос заглушава думите на малчугана, а ударите на църковната камбана внасят допълнително напрежение в тягостната ситуация. Часът е дванадесет на обяд.

В далечна Америка, в Хопкинсвил, щата Кентъки, през 1894 г. според архивите, съхранявани в кметството, живеят общо 5896 човека. В градчето има няколко сладкарници, три хранителни магазина, две кръчми и една-единствена малка книжарничка на „Хоупър Корт” 1814. Открита е през пролетта на 1889 г. и в нея работи старецът Джон, когото всички тайно наричат Книжният плъх. От сутрин до късен мрак Джон стои на верандата и чете книги. Когато някой, случайно заблудил се гражданин се отбие, за да види какво има по рафтовете в този относително нов за града магазин, собственикът прилежно го информира за сюжета на еди-коя си книга, препоръчва четиво според характера на клиента, а своеобразният му тик, непрекъснато да приглажда бялата си дълга брада, пожълтяла от тютюна, забавлява безкрайно гостите на книжарницата. В началото на март 1894 г. обаче се случва инцидент. Един от рафтовете се срутва, затиска стареца и той издъхва под тежестта на любимите си книги, които досега са му давали живот. „Все говореше, че книгите са най-тежкият товар за човека, и ето какво го споходи, умря, смазан от тях”, шушукат хората в Хопкинсвил.

Точно в деня на погребението на 7 март в градчето пристига младеж, който се представя като Еди и търси работа. Разказите за смъртта на продавача в книжарницата не го смущават. И още на следващия ден в 8 часа сутринта Еди отваря вратите на новото си работно място. Ремонтира разрушените рафтове от злощастния инцидент и потъва в дебрите на литературата. Любимото му четиво обаче завинаги остава едно-единствено, Библията.

Всички в града заобичват бързо Еди заради спокойния му нрав, а също и заради грижите, които полага, за да въвлече хората в света на писателското творчество. Еди е будно момче на 17 години. За тази възраст обаче той е преживял твърде много, което го превръща в необичаен младеж, често изглеждащ симпатично „луд” в очите на другите. Историите, които споделя с някои от по-редовните клиенти на книжарничката, му спечелват славата на мечтател и фантазьор. Странните му навици като този да чете Библията, ходейки от „Хоупър Корт” 1814 до дома си на „Уест Севънт” 705, или пък да седи с часове прав с извърната към облаците глава смущават някои жители, но други се радват на детинщините му: „Беше като малко момченце, което живее в собствен свят. Късите му гащета с тиранти, накривената му на една страна шапка на главата, старите белези по коленете и лактите, прашните му длани го превърнаха в най-коментирания и в същото време най-обичан младеж в Хопкинсвил”, коментира старата госпожа Андерсън, обитаваща къща, съседна на книжарничката. Някои му носят обяд, други – стари книги, трети – нови дрехи. „В този период от моя живот всички ме мислеха за някакво окаяно същество, бедно и босо. А аз имах всичко. Просто не обичах, не обичам и до днес промените. Привързан съм към старите си дрехи, защото те са напоени със спомени от отминали вече събития. И до днес късите ми панталони с тирантите са в гардероба. Не се побирам в тях, но ако можех някой ден да стана отново дете, пак щях да ги облека” – споделя след години с носталгична усмивка Еди.

Малкото книжарче, заселило се в града, е родено недалеч от него в една ферма в покрайнините на селцето Бевърли, южно от Хопкинсвил. Проплаква в семейното ранчо на фамилията Кейси на 18 март 1877 г. в дома на татко Лесли и мама Кери. Бащата на Еди е местен съдия и магазинер, а майка му – любяща съпруга и домакиня без никаква професия. Двамата мечтаят за дете от пет години, когато са се обрекли един на друг. Молитвите им са чути и първото си отроче, родено през пролетта, кръщават със звучното име Едгар Кейси. Бебето хвърля в тревоги своите неопитни родители. Плаче денонощно, а единствените мигове на покой са онези, в които бебокът е кротко унесен върху майчината гръд. Миг след като кърменето приключи обаче, новороденото започва отново своя плач и така до следващото хранене. Прислужницата в дома, чернокожата дебелана и бивша робиня Патси, е единствената, която отменя за няколко часа мама Кери. На 28-ия ден след раждането крехкият Едгар продължава да реве, а семейството все така не знае какво точно му е и защо плаче. Водят го по доктори, но всички са единодушни: „Няма никакви проблеми!”. Проблеми няма, но неспирният плач започва да влудява всички вкъщи. „Помня ясно как прислужницата дойде и ми каза: „Госпожо Кейси, моля ви, дайте ми една игла, но преди това я дезинфекцирайте”. Изпълних молбата й, а след минута, проклета да съм, но бебешкото хленчене секна. В първия момент помислих, че съм заспала. Скочих като ужилена и изтичах в съседната стая, където Патси се опитваше да утеши Едгар”, разказва мама Кери. Оголеното детско телце, все така беззащитно, както при самото раждане, е отпуснато спокойно. Гърдичките му са покрити с бяла течност, която при зърната се е омесила с малки капчици кръв. Патси е пробола зърната на детето и напрежението най-после е спаднало. „От този ден синът ми престана да плаче!”, гордо разказва историята след години татко Лесли пред проф. Хюго Мюнстерберг от университета в Харвард, евреин – пионер в приложната психология. Извън този случай израстването на Едгар е спокоен и радостен етап от историята на фамилията Кейси. През идните четири години на бял свят се появяват четири момичета – Ани, Мери, Ола и Сара. Семейството се разраства, а с това и тревогите. Еди не създава грижи, но по цял ден стои, взрян през прозореца някъде в далечината и сякаш брои прелитащите птици. „Започнахме да му викаме Старчето, защото не обелваше и дума. Като възрастен мъж кротуваше, не искаше да играе, а само съзерцаваше живота около себеси”, казва Кери, която заради обгрижването на другите деца не успява да отдели достатъчно внимание на сина си. Кери започва да се притеснява за малчугана и тъкмо затова често го изпраща при дядо му в съседната ферма. Двамата са неотлъчно един до друг по цял ден и като че ли с него Едгар наистина се преобразява. Става пакостлив хлапак, все така сериозен, но играещ, лудеещ по ливадите. Ходят заедно за риба, косят трева, събират билки, пасат овцете, яздят дори стария кон Херман.

В един от първите горещи летни дни на 1881 г. двамата се запътват към стария хамбар на хълма, където майсторите се опитват да ремонтират сноповръзвачката, която при предната жътва се е счупила. Както много пъти преди това, така и сега те се спират до голямото езеро в подножието на хълма, за да отдъхнат и да напоят коня. Едгар скача от гърба на животното, а дядото остава на седлото и повежда Херман към водата. При влизането в езерото обаче конят се спъва, а тялото на възрастния ездач полита и пада във водата. „Конят се надигна, изправи се на задните си крака, а след това се стовари с предните си крака върху гърдите на дядо и побягна. Главата на дядо беше под водата. Повиках го няколко пъти,но той не ми отвърна”, задъхано разказва Едгар на мама Кери за случилото се. На следващия ден семейната къща се изпълва с тъга и с множество хора. Пристигат чичовците Клинтън, Матю, Робърт Лий, Делбърт Кейси, дядовите братя Джордж, Джеймс, Франклин, леля Ела Джоунс и кой ли още не. Любимият дядо си тръгва от този свят, а с това и малката детска жизненост в Едгар. Четиригодишният малчуган рухва емоционално. Затваря се в себе си, състарява се, заприличва на възрастен човек, а единственият признак за възрастта му е все още продължаващото напикаване през нощта. Но и то секва със загубата на дядото. Траурното шествие се разтваря в далечината, а Едгар заедно с любимата Патси стоят на прозореца на 9 юни 1881 г. в изчакване всичко да приключи. „Тогава Едгар пророни първата си сълза от години насам и тихо изхлипа: „Обещавам ти, дядо, че повече няма да се напикавам, върни се!”, разказва прислужницата. Едгар действително спира да се напикава, но дядото никога не се завръща повече освен в съня на детето. В среднощните часове младият наследник на фамилията Кейси става отново дете, но само на сън. Животът продължава.

Предстоят мрачни месеци за малкия Едгар. Той често се измъква от вкъщи незабелязан и ходи до езерото, където се е случил инцидентът. Прекарва с часове, взрян в спокойната тъмнина на водата, а сезоните отвън се менят един след друг. Петият рожден ден на Еди, както никога до сега, е паметен за него. У дома на гости са всички братовчеди, сестрите му, както и Ани, дъщерята на съседското семейство Бъртън. Ани е кривогледо фино създание, което стои в ъгъла, когато другите деца играят, също като Едгар. Тази им странност предопределя и близостта, която възниква между тях. През лятото на 1882 г. те са неотлъчно заедно. Ходят, хванати за ръка като възрастни, играят си на работници като възрастни, но за първи път се смеят като деца. „Виждам как детството се завръща в живота на нашия Едгар!”, пише щастливо мама Кери. Подмладеното Старче (Еди) усвоява магията на риболова и заедно с Ани често са на брега на езерото. Тя му подава изровените от гората червеи, а той старателно ги закача на кукичката и хвърля стръвта във водата. „Рибата обожава нашите червеи и попада в плен!”, разказва доволно Едгар. Когато лятото отстъпва мястото си на есента и дъждовете, двете деца не позволяват плановете им да бъдат осуетени. Обуват ботушите, намятат дъждобраните и като същински призраци бродят в изпълнената с падащи листа гора. Радват се на есенните минзухари, а всеки шум ги кара да подскачат от възбуда, защото се срещат с поредните горски обитатели – катерици, зайци, пъдпъдъци. От шубрака се подават различни растения, които ги впечатляват с плода и листата си и с причудливите си имена – змийска хурка, скунксово зеле, див рожков и пр. Зимата също не пречи на разходките им. Навличат се с плътни дрехи като малки парцалени топки и се въргалят в снега, оставят дирите си, смеят се и наблюдават как водата на потока разтапя снежинките, които се опитват да я превземат. Тази идилична картина е брутално разрушена след коледните празници. Двете деца никога повече няма да се видят. Когато Едгар пита къде е Ани, мама грижливо прокарва пръсти през косата му и отбелязва: „Днес Ани е просто болна. Но когато оздравее, отново ще играете”. Ани никога не оздравява. На 17 януари 1883 г. баща й умира от пневмония, а на следващия ден и самата тя. Камбаната кънти в долината, а Едгар отново пита: „Мамо, къде е Ани?”. Този път обаче никой не му отговаря. Еди разбира за смъртта на приятелката си едва след година, когато, разхождайки се из гробищния парк, съзира лика на Ани върху една от паметните плочи. В болката си той изтръгва снимката и я пъха в джоба на късите си панталонки. Връща се огорчен вкъщи и оставя образа й на масата. Когато мама Кери вижда усмихнатата Ани, е съкрушена. Зад гърба й Едгар с хладен глас отронва: „Ти ме излъга! Тя никога няма да се върне!”. След което грабва снимката й и побягва навън. Хармонията между майка и син обаче е бързо възстановена, защото Кери е единственият човек, който приема момчето си с всичките му странности. Повечето хора го обиждат. Наричат го чудак, Старче, луд. И ако четирите момичета на семейство Кейси играят навън с децата, то Едгар остава винаги изолиран. Той започва да страни все повече не само от чуждите хора, но и от собствените си сестри и дори от баща си, който непрекъснато му се кара по бащински, че не е като останалите деца. В лицето на мама хлапакът вижда единствения свой приятел, заради което бързо прощава майчината грешка, а мама до сетния си дъх никога повече няма да го огорчи.

Станал на седем, Едгар тръгва на училище. Но в деня, когато бие последният звънец на първия учебен ден, долината се изпълва с пушек. Някъде има пожар. Всички сочат към фамилната къща на семейство Кейси. След 20 минути бяг малчуганът е у дома. Всички са в двора. Мама, тате и четирите момичета. Домът им изгаря до основи. Очите на Едгар се изпълват със сълзи. Гушва се в майка си и солени капки тъга започват да се търкалят по бузите му. „Не плачи!”, всички сме добре, простенва Кери, а Старчето поклаща глава: „Тя беше вътре!”. Тогава мама бърка в джоба на престилката си и изважда от него малко правоъгълно картонче с къдрав ръб и го слага в ръчичката на момчето. „Тя е тук, спокойно!”, нежно прошепва г-жа Кейси. Да, снимката с лика на Ани оцелява. И докато Едгар се взира в очите на Ани, всички наблюдават с тъга как догарят последните останки на семейното огнище. След пет месеца обаче татко Лесли издига нова бърлога за домочадието си, два пъти по-голяма от предишната и много по-удобна за всички. Дори Едгар разполага със собствена стая, далеч от куклите и писъците на сестрите си. Наследникът на татко е вече голямо момче и трябва да учи, въпреки че самият той е на друго мнение. Училището се оказва истински ад за младежа. Харесва му само четенето. Но без задълбочаване във всякакви сложности като граматика, синтаксис и прочее. Математиката е кошмар, а останалото – безинтересна главоблъсканица. По време на часовете Едгар замечтано наблюдава случващото се отвъд прозореца, без да проявява някакъв интерес към занятията в класната стая. Това му навлича не само подигравките на съучениците му, с които е свикнал отдавна, но и гнева на баща му. Новото им жилище се изпълва с крясъци и назидателни реплики, че ако не учи, ще стане глупак и безделник. Нещо повече, синът е обвинен, че оронва фамилната чест и ако не се вземе в ръце, навярно много скоро ще бъде прогонен от дома и пратен в интернат. Едгар действително полага усилия да се съсредоточи върху училищните занятия, но светът отвън е много по-интересен за него. Не успява да запомни уроците, но за сметка на това се научава да чете блестящо, заради което хората често го наричат „брилянтно четящият глупак”. Всички в семейството осъзнават, че момчето действително не е като другите, и все по-задълбочаващите се различия започват да плашат родителите. Ситуацията се преобръща, когато на десет години Едгар попада в местната църква. До този момент той не е прекрачвал прага на храма, но не защото му е липсвало любопитство, а от страх. „Когато пристъпих в презвитерианската църква Олд Либърти, нещо се случи в мен. Знам, че за мнозина ще прозвучи налудничаво, но тогава видях лицето на Бог!”, пише след години в своите записки Едгар. Точно при този поход в храма младежът за първи път се изправя не само пред огромния кръст с разпнатия Христос, но и пред книгата на книгите – Библията. На 14 януари 1887 г. странникът Едгар Кейси получава неочакван подарък – точно тази книга, Библията, която ще предначертае бъдещето му. Пленен от заключената между кориците й история, той използва всеки сгоден случай, за да избяга от шума на училището и от момичешката врява вкъщи. Еди чете един чудовищно вълнуващ разказ за Сътворението, за краха и възхода, за силата, за волята на един Бог и за грехопадението на най-съвършеното му творение – човека. За две години Едгар Кейси прочита библейския разказ дванадесет пъти. Точно на колкото години е. През годините, които му остават да живее, Еди продължава да чете Библията всяка година по един път, докато накрая може да цитира по памет цели глави от Светото писание.

През 1910 г. Едгар Кейси разказва пред журналисти: „Бях си построил къщичка за игра в гората до рекичката, която минаваше през земите на семейството ми, при върбите, където потокът правеше завой. Всеки следобед ходех там с любимата си книга. Един пролетен ден, докато четях за тринадесети път историята за Маное (бащата на Самсон), вдигнах глава и видях жена, застанала пред мен. Помислих я за майка ми, дошла да ме повика да й помагам вкъщи. После видях, че не е майка ми и че има крила на гърба си. Тя ми каза: „Молитвите ти бяха чути, момченце. Кажи ми какво искаш повече от всичко и ще ти го дам”. Много се изплаших, но успях да кажа: „От всичко най-много искам да помагам на хората, най-вече на децата”. После тя изчезна”. Този разказ се появява на страниците на списание „Тайм”. На 9 октомври 1910 г. е отпечатана статия с гръмкото заглавие „Необразован мъж става лекар под хипноза. Странната способност на Едгар Кейси озадачава медиците”. Обещаното чудо се е случило. Малкият Еди се превръща в един от най-обаятелните пророци на съвременния свят. Той не само лекува стотици хора, но и предсказва Голямата депресия в САЩ, триумфа и краха на Адолф Хитлер, началото на Втората световна война, откриването на свитъците от Мъртво море, разпадането на Съветския съюз и рухването на комунизма. Еди предсказва и датата на собствената си смърт. Историята на Едгар Кейси е един от най-красивите разкази за вярата и любовта. Кейси често обича да припомня думите на апостол Павел за любовта: „Ако говоря с човешки и ангелски езици, а любов нямам, аз съм станал мед, що звънти, или кимвал, що дрънка. И ако имампророческа дарба, и зная всички тайни и всяко знание, и ако имам пълна вяра тъй, щото и планини да премествам, а любов нямам, нищо не съм…”.

След разговора с ангела в гората Едгар Кейси, тогава тринадесетгодишен, е повече от объркан. През нощта не може да заспи, а в идните дни с него започват да се случват странни неща, за които той няма никакво обяснение. Още на следващия ден в училище избухва скандал. Учителят му по писане, неговият чичо Лушън, го изправя пред дъската, за да напише думата „колиба”. Едгар хваща тебешира и в тази простичка дума допуска три правописни грешки, пише „хулипа”. Чичо Лушан се вбесява и троснато заявява: „Ще останеш след часа и ще напишеш думата на дъската 500 пъти!”. Целият следобед преминава в адско мъчение. Едгар, затворен сам в класната стая, старателно изписва думата точно 500 пъти, а в ушите му кънтят подигравките на съучениците му. Смазан от унижение, той напуска училище и се отправя на кратка разхода в гората, преди да се прибере у дома. Под стъпките му меко въздишат падналите есенни листа, а в далечината прозорците на домашното му огнище светват. Завръща се, а още на вратата го очаква съд. Татко Лесли е много ядосан. Някой му е разказал за срама в училище. Следва първата бащина плесница по личицето на Едгар. Вечерята минава тягостно. Говори само Лесли, който нервно притрива десния край на мустака си между пръстите. Когато всички се прибират по стаите, а мама Кери вдига масата, съдията Лесли, вече поуспокоил се малко, приканва неграмотното си момче да приседне до него и заедно да положат усилия да наваксат ненаучените уроци. „Чети! А след половин час ще те изпитам!”, троснато заповядва бащата. След няколко неуспешни опита на Еди Лесли избухва отново и вторият му шамар събаря момчето от стола. „Само още половин час и ако отново ми дадеш грешен отговор, наистина ще те пратя в интернат!”. Едгар се изправя, ушите му пищят, а тъпата болка в главата го кара да присвие очи. Отпуска се леко над учебника и от паника, от умора и стрес просто заспива. Когато след половин час главата на семейството отново влиза в стаята, безцеремонно удря с юмрук по масата. Еди се сепва, отваря широко очи и с трезв глас прошепва: „Знам го!”. Лесли започва да разпитва сина си за урока и действително получава верните отговори. Едгар обаче изумява баща си. Той приканва Лесли да го изпита и върху следващия урок. Какво се е случило, никой не може да обясни, но е факт, че наследникът на семейство Кейси е научил учебника от кора до кора. Лесли, успокоен, но силно натъжен, казва: „Що за глупости са това? През цялото време си знаел урока. Знаел си целия учебник. Да не би да искаш да си останеш на това ниво в училище, за да не се налага да учиш повече? Толкова ли си мързелив? Да не би да искаш да стоиш над учебника за трети клас цял живот? Или наистина си луд?”. Това първо чудо озадачава не само бащата, но и Едгар. Нощта преминава трескаво за момчето. Той не може да заспи, а когато слънчевите лъчи започват да си проправят път през нощната тъма, Едгар става, прави си закуска и очаква мама в кухнята. Разказва й за случилото се вечерта. Същата история Кери е чула от Лесли, когато той се е вмъкнал под завивките в полунощ. Мама Кери се изправя, целува го по главата и просто казва: „Сигурна съм, че Бог е с теб. Не се бой. Всичко енаред”. И наистина всичко е наред, поне по учебните въпроси. Макар и да звучи странно, но просто един сън върху учебника е достатъчен, за да може учебният материал да влезе в невинната Едгарова глава. Шмекерия или не, този подход на учене му осигурява истински триумф сред съученици и преподаватели, а татко Лесли е на седмото небе. В един от дните на пореден успех в училище Едгар и момчетата от класа излизат да играят на спортната площадка. Всички са ентусиазирани, ритат топката и подвикват след Кейси: „Давай Старче! Тичай! Подай! Това не е като ученето! Давай!”. Играта е ненадейно прекъсната, когато топката полита към тила на Едгар със страшна сила. Ударът поваля момчето на земята, а един от малчуганите се провиква: „Какво, сега ще спиш ли? Да ти дадем и нашите учебници, за да изучиш и тях?”. Всъщност всички в града вече са дочули за странната способност на сина на семейство Кейси. Татко Лесли се хвали с таланта на наследника си, а това му навлича както симпатии, така и агресивни подмятания като това в училищния двор. Едгар не помръдва от земята повече от минута, а пакостниците бързо напускат мястото на инцидента. Младежът се надига, останал е съвсем сам. Главата му е леко замаяна, но като че ли всичко е наред. Влиза в училище, взема си чантата от гардероба и спокойно се отправя към вкъщи. Той е по-весел от когато и да било. Подскача от крак на крак, смее се, когато види по пътя някое дърво, прегръща го, целува го, а сетне продължава напред. Насреща му се приближава файтон. Спира го, приветливо казва: „Добър ден!”, а после продължава. Има моменти, в които смехът му прераства в неистово кикотене – до припадък, до въргаляне в канавките дори. Когато влиза вкъщи, е не само мръсен до ушите, а и все едно пиян. Залита от едната посока в другата, а когато вижда, че майка му е сложила да пече кафе в тавата на печката, той хваща нажежения от топлината съд с голи ръце и го изнася на двора. Взема правата лопата, изкопава плитка дупка и слага недопечените момиченца са смутени, но всеки техен опит да възпрат момчето завършва с думите: „Остави ме! Щастлив съм!”. След това по време на вечерята, когато всички са край масата, Едгар не се храни. Той си играе с храната, като се цели по газената лампа. Татко Лесли, предупреден от Кери, реагира трезво, както никога досега. Опитва се да склони сина си да си легне и да поспи. Момчето се съгласява. Изправя се до масата, съблича всичките си дрехи, остава гол и придържан от баща си, се отправя към стаята си. Крехкото тяло на Едгар потъва в меките завивки, а още незатворил очи, става сериозен. Усмивката изчезва от лицето му, а от устата му започват да звучат думи, понякога съвсем неразбираеми. Кери слага момичетата да спят и остава да бди над умопомраченото си дете. Ужасът в родителските очи започва да пропълзява и по лицата им, когато спящият Едгар промърморва: „В момента съм в шок от удара по главата, но ако наложите на тила ми лапа, сутринта ще съм добре!”. Съдията поглежда неразбиращо съпругата си. „Лапа е нещо, което дядо му често приготвяше – царевица, лук и билки разни, с които се налага болно място. Може би да го направим?” След половин час мама е приготвила този лек. Минути след като го поставя на тила на детето, напрегнатото му в съня тяло се отпуска тихо и се укротява. Все едно бесовете напускат плътта му. Лесли клати недоверчиво глава и избоботва: „Или се преструва, или е просто луд!”. На следващия ден, когато Едгар се пробужда, около него са мама, тати, четирите му сестри, роднини и семейни приятели. „Какво се е случило? Да не би да съм умрял?”, пита с чувство за хумор младежът. Когато родителите му разказват за вчерашните премеждия, той се надига от леглото, скача на крака и ведро отвръща: „Чудесно! Сега нали ще ме оставите да се облека?”. Съдията прегръща бащински момчето си и с гордост заявява: „Не, не си луд!”. А сетне се обръща към множеството в стаята: „Виждали ли сте нещо подобно? Казвам ви, че е най-великият на света, когато е заспал”. Споменът за случилото се никога не избледнява у Лесли, но Едгар бърза да го замени с друг. През лятото на 1893 г. младият Кейси, току завършил основно училище, е връхлетян за първи път от стихията на любовта. Навършил 16 години, млад и красив мъж, той помни думите на обичната си баба, която преди при всеки сгоден случай е подмятала: „Еди, помни, че мъжът иска да се влюби, а жената да се омъжи. Не бива де се оставяш да бъдеш притежаван прекалено много. Ти си от онези, които трябва да запазят част от себе си свободна… може би защото тази част принадлежи на Бог и не бива да бъде завладяна от жена. Жената е само плът и кръв…”.Да, Едгар помни тези думи, но още при първата любовна среща забравя бабините заръки. Там, край потока, в сянката на старата върба, където бе издигнал своята детска къщичка, той целува момиче за първи път. Краката му се подкосяват, но това е най-малкото. В момента, в който прокарва пръсти през русите коси на младото момиче до себе си, Едгар получава и първата голяма плесница във взаимоотношенията си със жените. Младото момиче грубо отблъсква ръката му и с нежния си сопранов глас вместо „Обичам те!” спокойно казва: „Баща ми каза, че ти не си добре с главата!”. Срещата приключва бързо, а любовта отлита мигновено. Когато нощта пристига, той се е свил на кълбо в старата си детска къщурка където преди години е чел Библията. Покривът отдавна е изчезнал, но затова пък мястото пази спомена за миналото, за болките и радостите, за красивото и грозното, които са го връхлитали през изминалите години. Бръква в джоба на панталона си, за да провери дали най-ценното е там. Там е. Това е малката снимка с къдрав ръб. Снимката с лика на Ани. Взрян в небосвода над себе си, обгърнат от песента на щурците, Едгар взема решение да направи първата си голяма крачка в живота – да напусне фермата и да подири щастието си в града. С малък куфар багаж, със Светото писание под мишница и с все още неразкрити в пълнота способности на лечител и пророк в началото на март 1894 г. Едгар Кейси се озовава в книжарничката в Хопкинсвил.

Изминали са повече от три месеца от престоя на Едгар в града, но той все още няма никакви приятели тук освен книгите и собственика на книжарничката, който го е наел на работа. В утрото на един прекрасен августовски ден пред магазина спира една карета, от която слиза натруфена жена с огромна капела. Кейси бързо изскача навън, за да помогне на клиентката. Подава й ръка за удобство при слизането по трите стъпала. Изведнъж чува познат писклив глас. Застаряващата дама сваля шапката си и усмихнато проговаря: „О, Едгар, как си? Какво те е довяло тук?”. Това е госпожица Етел Дюк, една от преподавателките му от училище. Неомъжена, вечно хленчеща и строга. Неочакваната среща на неочакваното място бързо стопява дистанцията между учител и ученик и диалогът прераства в лични разкази за отминалото време. Госпожица Дюк обаче не е сама. В каретата с нея се вози младата 15-годишна нейна братовчедка Гертруд Еванс, наследница на една от най-уважаваните фамилии в града. С тъмна коса, тъмни очи и млечнобяла нежна кожа, Гертруд е не само красиво, но и крехко създание, което боледува често. Хорските езици говорят, че тази болнавост на момичето се дължи на близката роднинска връзка между родителите й. И ето, че дори и сега Гертруд е с лека настинка. Въпреки това тя се запознава с Еди, стария познайник на Етел Дюк. В бързия контакт между двамата припламва искра и общуването им придобива особено измерение, едно силно желание да се сближат. Породилият се ураган от страст от тази първа среща се разраства до задушаващи размери. Тази любов от пръв поглед има такъв мащаб, че няма жител на Хопкинсвил, който да не знае и да не говори по-нататък за нея. През следващите години, та чак до 1903 г., двамата ще се превърнат в еталон за благочестиво поведение на една влюбена двойка. Ще се разхождат по тучните пасбища наоколо, ще пътуват заедно с карета, ще яздят коне, ще гледат пълната луна в дългите летни нощи, ще ходят заедно на църква, но макар и да мечтаят да прекрачат границата и да слеят устните си и телата си, те няма да го сторят до деня на тяхната сватба на 17 юни 1903 г. Но до тогава в живота на Едгар ще се случат повратни събития.

Еди е влюбен до уши, но затъва все повече в задължения заради краха на семейния бизнес на баща си Лесли. Затова е принуден да напусне Хопкинсвил. „Парите не стигаха. Сестрите ми боледуваха, а аз бленувах да се оженя. Направих предложение на Гертруд за брак на 7 март 1897 г., но освен Библията нямах нищо друго, с което можех да обезпеча сватбата и едно бъдещо домочадие”, разказва Кейси след години. Така той взема важното, макар и болезнено решение да отиде в по-голям град, където да подири нова и по-доходна работа. Изборът му се спира на Луисвил и огромната книжарница в центъра на града J. P. Morton & Co. За да успее да получи работа там обаче, Еди поръчва да му доставят каталога на книжарницата в Хопкинсвил, а когато го получава, го слага под възглавницата си. На следващата сутрин целият каталог е в главата му. Знае го наизуст. Сега остава да убеди собствениците на J. P. Morton & Co. да го вземат на работа. Чрез познати и приятели, роднини и близки успява да получи препоръки от най-различни знатни люде – политически лица, съдии, лекари, адвокати и бизнесмени. Когато изпраща първото си писмо с молба за работа в Луисвил, отговорът, който получава, е еднозначен: в книгопродавницата нямат нужда от допълнителен персонал. Едгар не се отчайва, той е влюбен и търси начин да спечели пари, за да може да чуе заветното „да”. Всеки ден изпраща по една от препоръките, с които се е сдобил. В утрото на 29 юли 1899 г. в малката книжарничка на „Хоупър Корт” 1814 пристига телеграма: „Спрете да пращате препоръчителни писма. Явете се на работа на 1 август”.

Животът в Луисвил е динамичен, а заниманията в J. P. Morton & Co. са същите като на старото работно място на Едгар с малката разлика, че тук всичко има други размери, невиждани до тогава от младия мъж. Делниците са удоволствие за него, сред купищата нови книги, които „изчита” в съня си, той е като омагьосан, а най-важното му преимущество пред всички останали продавачи е фактът, че той знае литературата наизуст. Който и да влезе в магазина, попадне ли на Едгар, винаги излиза с поне една книга в ръка. Това му печели симпатиите на работодателите и Еди е щедро възнаграден с повишаване на заплатата. Неделите, когато не е на работа, Кейси прекарва в усамотение. Седнал кротко на пейката в църквата, разтворил Библията за поредния прочит, мислите му не могат да се отделят от образа на любимата Гертруд. Дългите писма не са достатъчни, за да потиснат липсата. Така след двугодишен опит да се справи с болката от раздялата, макар и временна, Еди се връща отново в Хопкинсвил, като междувременно си намира нова работа, която му позволява често да бъде в градчето, където е домът на неговата избраница. Едгар все още не е натрупал достатъчно пари, за да си позволи сладостен съвместен живот. Но Гертруд е готова да чака, защото любовта е дълготърпелива. В началото на новото хилядолетие Едгар поема ангажиментите на застрахователен агент, който пътува от градче в градче в околностите и склонява производители и търговци да застраховат стоката и собствеността си при него. Бизнесът, макар и свързан с пътуване, е много по-комфортен, защото може често да бъде при своята Гертруд. Единственото неудобство е, че трябва да странства с часове в езда без значение дали е пек или студ, дали вали, или духа смразяващ вятър. При едно такова пътуване Едгар настива тежко. Повален е от болест, която не му позволява да се надигне от леглото повече от месец. Високата температура води Едгар до гърч, спазмите в гърдите, болките в главата и ушите, зачервените очи преминават бавно. В тези дни любимата му годеница е до него. Прави му чай от мащерка, налага му студени компреси на челото, преоблича го като малко дете. В миговете, когато е унесен в съня си, тя го съзерцава, а когато самата Гертруд е повалена от умората, се отпуска в креслото в ъгъла на стаята, ала всеки малък шум я изправя отново на крака в готовност за помощ. В края на март 1900 г. като че ли всичко вече е наред и Едгар може отново да продължи със заниманията си. Но това е привидно. Еди има парализа на гласните връзки, която не отминава. Всички си мислят, че тя ще отшуми с настинката, но за съжаление хриптящият глас, който едва се чува, остава постоянна диагноза. Опитите на лекарите да възвърнат силата на гласа му се оказват неуспешни, а това хвърля младия мъж в паника за предстоящото. С времето картината не се влошава, но не се и подобрява, което прави Едгар неспособен търговец. „Аз трябва да говоря с клиентите си, а ето, че нямам глас. Мамо, молитвите към Бог не помагат. Нима гласът ми беше отнет, защото трябваше да бъдеглас на проповедник? Нима бях наказан заради това, че не откликнах на зова да служана Бог? Жената ангел, която ми се яви някога, ми бе казала, че ще мога да помагам на хората. Аз не го сторих. Затова ли сега ми отне гласа? За да не мога нито Бог да възхваля, нито на Гертруд да шепна нежно в ухото „обичам те?”, оплаква участта си Едгар пред мама Кери. Минава време, докато Еди свикне с ужасния си, дори плашещ шепот. От депресията го измъква разбирането на Гертруд, която нито за миг не го изоставя, но също и новата работа, която той все пак успява да си уреди в Хопкинсвил. Местният фотограф Уилям Боулз има нужда от помощник. Ръцете му вече треперят, а работата в ателието изисква прецизност, но най-важното – не е необходимо много говорене. Магията на фотографията отдавна е впечатлила Едгар, още от снимката на малката четиригодишна Ани, която той продължава да носи във вътрешния джоб на сакото си. Когато съобщава за възможността на Гертруд, тя избухва в плач от щастие: „Ах, колко красиво! Можем да си имаме собствено студио!  Аз ще приемам хората, ще разговарям с тях и ще им показвам мебелите и цените, а ти ще ги снимаш и ще проявяваш фотографиите. А аз мога да ги оцветявам при желание от страна на клиента. Все пак съм учила рисуване!”. Това партньорство, което среща винаги в лицето на бъдещата госпожа Кейси, кара Едгар да се чувства сигурен. Така нещастието от изгубения глас се превръща в истинска благословия за двойката. Това връща вярата на книжаря в смисъла от извървяването на целия житейски път. Смисъл, скрит не само зад някакво божествено намигване, а смисъл, който е вплетен в любовта, в това да съществуваш заради любимия отсреща. Едгар напредва в работата във фотографското ателие и само за три месеца усвоява така занаята, че вече познава целия процес – от заставането пред фотографския апарат, настройките, през блясъка на светкавицата до ваните в тъмната стая, където по неръкотворен начин изплува образът. Един ден в студиото влиза възрастен господин с различен цвят на очите, който няма желание да се снима, а иска само да остави покани за театър. Преди няколко дни в града е пристигнал прословутият в щата Кентъки хипнотизатор Харт, когото всички наричат Кралят на смеха. Евтините илюзии не влизат в неговия репертоар. Той пътува с професионална трупа от град на град и предлага забавление чрез нашумялата напоследък хипноза. Действително за град като Хопкинсвил подобни гастроли са събитие, поради което любопитството на Едгар не издържа и той приема поканата. Вечерта, след като привършва работата в ателието, облича костюм и се отправя към театъра, малка сцена на площада, който в 20:00 часа е изпълнен с хилядно множество. Иззад импровизираните завеси се появява Харт и всички утихват. Факлите осветяват лицето му, от което усмивката не слиза през следващия час. Той приканва случайни хора на сцената, които привежда в състояние на хипноза с простичките думи: „Заспи! Заспи! Заспи!”. Хипнотизираните жители на града от своя страна започват да вършат нелепи неща, скачат на дама, имитират риба, катерят се по несъществуващи стълби и още ред фантасмагории. Всички са силно впечатлени от един мъж под хипноза, върху чиито гърди двама доброволци поставят огромен камък, върху който трети започва да удря с тежък ковашки чук, докато не го счупи. Най-смайващият номер обаче винаги остава за края на вечерта. Харт приканва случаен гражданин да вземе една кутия, пълна с монети, приличащи на златни, но само приличащи, която той да скрие където й да е в града. Когато акцията по скриването бива осъществена, започва търсенето. Харт се качва на каретата си, дава указания към кочияша накъде да се движи, и открива кутията с фалшивите монети. Каретата потегля, а след нея и целият народ, който я следва в невъобразимо шествие от смях, откровено учудване и подозрения за измама. Това е празник, забавление за Хопкинсвил веднъж на няколко години.

На следващия ден в местния вестник на първа страница е отбелязано: „Г-н Харт не се провали и тази нощ, но въпреки това не успя да убеди скептиците, че не е шарлатанин!”. При гостуването си в града Харт е уведомен, че тук има един фотограф, който като дете е вършил странни неща, но сега е болен. Едгар и Харт се срещат след представлението и хипнотизаторът предлага услугите си. „Мога да опитам да ви помогна, аако не успея, нищо не губим”, отиграно подмята Харт. След няколко опита, при това направени публично и добре отразени в пресата, хората са изненадани. В състояние на хипноза Едгар говори с нормалния си глас, но когато се пробуди, всичко е постарому. Артистът е категоричен, че Кейси може да възвърне гласовите си способности, но всичко е в неговите ръце. И действително след десетки опити Еди най-после проговаря отново с младежкия си глас. Датата е 31 март 1902 г. Новината се разчува така бързо, че скоро към Хопкинсвил се стичат множество хора, които искат среща с Едгар.

През 1902 г. в дома на Еди пристига угриженото от проблеми семейство Дитрик. Дъщеря им Ейми се заразява с грип, а след като болестта отминава, тя започва да страда от чести пристъпи на гърч. „Неочаквано пада на земята и тялото й започва да се вдървява и тресе. Умът й престана да се развива”, тревожно споделя майката. Семейството е обиколило какви ли не лекари, но никой не успява да помогне. След две години на лутане стигат до д-р Уокър от Евансил, щата Индиана, който им казва, че става дума за тежка форма на нервно заболяване. Тримесечното лечение при него обаче е неуспешно. Умът на детето е сякаш празен, а тялото му изпада в състояние на гърч по двайсет пъти на ден. Когато Едгар чува историята, моли родителите да оставят детето на креслото, а той ляга на кушетката в ъгъла на стаята. Баща му, вече побелелият от възрастта Лесли, е до него. Когато Кейси заспива, с ясен и спокоен глас започва да говори, а баща му, съдията, прилежно да записва: „Преди да се разболее детето от грип, си е ударило гръбнака в областта на горния торакален дял и грипният вирус се е установил там, причинявайки пристъпите. По остеопатичен път нещата ще се оправят”. И действително майката на детето си припомня, че ден преди да легне на легло, малката Ейми пада по гръб при слизане от файтона. После обаче скача на крака и нищо не подсказва, че има някакви наранявания. Предписаното от Едгар лечение не само че помага, но и напълно възстановява детето след три седмици. Мисълта й се избистря, а усмивката се връща върху лицето й.

Така случай след случай, заспиване след заспиване превръщат Едгар Кейси в най-популярното и обичано човешко същество в щата. Той не взема пари на своите пациенти, а диагнозите и предписаните от него лечения връщат стотици хора към живота. С времето Едгар установява, че може да върши всички тези сънни сеанси дори от разстояние. Дори по телефона. Дори за откриването на предмети.

През 1903 г., броени дни преди дългоочакваната сватба с Гертруд на 17 юни в дома му пристига семейство с малкото си седемгодишно момченце, което има дълбока и упорита язва на дясното си краче. Отговорът на въпроса, как да бъде излекувано, идва отново в съня му: „С препарата Масло от дим”.  Родителите започват да го издирват, но в нито една аптека, никой никъде не е чувал за такъв продукт. Кейси заспива за втори сеанс. Сега той посочва и мястото, където може да бъде открито Масло от дим – в една дрогерия в Луисвил, близо до книжарницата, в която той е работил преди няколко години. Изпратената до там телеграма със запитване за този мехлем се връща след няколко дни, като отговорът е отрицателен. Фармацевтът не знае някога да е имал подобно лекарство. Това принуждава Едгар да легне отново на кушетката. „В задната част на магазина, на третия рафт отдолу нагоре, зад отварата от мащерка има кафяво шише с надпис на него Масло от дим”, са поредните указания на ясновидеца. Родителите веднага телеграфират на аптекаря, който минута след инструкциите открива шишето: „Намерих го!”. Действително продуктът е стар, наименованието е точно, а компанията производител просто не съществува отдавна. Но най-важното е, че препаратът действа и след два месеца по детското краче няма и следа от язвата.

Днес методът на работа на Едгар Кейси се описва от психологията като „самоналожен хипнотичен транс, предизвикващ ясновидство”, способност, която малцина притежават. Ясновидецът от Хопкинсвил също е на прага да се откаже, но единствено любовта на Гертруд го съхранява и го пренася в своеобразна жертва на пациентите. Като всяка дарба, така и дарбата на Едгар се превръща в бреме за него. Хора от цяла Америка изпращат писма, в които описват страданията си. Десетки репортери обсаждат живота му, ежедневно го следят, изпълват страниците на вестниците с разкази за поредното извършено чудо. Непрекъснато задават въпроси, досадно питат: „Как го правите, г-н Кейси?”. Един-единствен път пред журналист от New York Times Еди дава отговор на това питане: „Не мога да го опиша, нито да го обясня. Това е просто нещо, което е в ума ми, също като знанието да направя снимка, да напиша писмо или дори да остана на стола. Може би механизмът не е съвсем същият, но когато легна и поискам да заспя, аз го правя. А когато легна и поискам да изпадна в другия вид сън, в този – ясновидския, аз отново го правя. Това е”. За Кейси това не е мечтаният живот – наситен с напрежения и горчивина, един живот под обсада на човешката болка. Той иска семейство, деца, приятели, с които да се разхожда в слънчевите дни по брега на реката, хора, с които може да се смее и радва. Страданието на света се стоварва с невероятна сила върху му, а той, макар че има силите да го понесе, не е готов да забрави напълно за себе си. „Едва ли някой подозира, но всеки човек, обърнал се към мен за помощ, ме смазва с тъгата си. Да, моят сън връща хиляди хора към живота, но къде съм аз в този живот? Няма ме!”, горчиво отронва Едгар в коледната нощ на 1906 г. пред Гертруд, а сетне спуска ръката си върху корема й. Тя е бременна в петия месец. През 1913 г. след несгоди, крушения, лъжи, пожари, спекулации, публични скандали, загуби и битки Едгар Кейси се установява със семейството си – Гертруд и седемгодишният им син Хю Лин – в една триетажна, спретната, скромна дървена приказна къщичка, боядисана в бяло, на улица „Брод” в Селма, щата Алабама. Малкото градче, раздирано от пълноводните, но тихи води на река Алабама, предлага на семейство Кейси както възможност за работа, така и спокойствие. Тук никой, поне през 1913 г., не ги разпознава. За целта Едгар е пуснал мустак, а сивата шапка върху главата, с която излиза винаги навън, допълнително прикрива лицето му. „Да, налагаше се да живея като престъпник или беглец в собствения си живот”. В Селма ясновидецът реализира голямата мечта на Гертруд: след няколко неуспешни опита те най-сетне се сдобиват с достатъчно пари, за да отворят собствено фотографско ателие. Два от етажите в жилището им се превръщат в студио. Купуват си необходимата техника и пособия, а ръчно направените от Гертруд рекламни материали бързо привличат клиентела. Едгар дори не успява да смогне с поръчките, хора чакат по няколко дни, за да могат да бъдат снимани така, както само господин Кейси може да го направи, а госпожа Кейси да оцвети. Денят 13 януари 1914 г. в утрините часове е смразяващ. Студеният вятър дрънчи по прозорците на къщата, а оголеният явор отпред наднича зловещо през прозореца на ателието на втория етаж. Студиото заема и горното ниво от сградата на улица „Брод” 21, подпокривното пространство, което е най-светлото и където се осъществява заснемането. Долу има огромна приемна с витрини, маса, диван и голямо кабинетно бюро от орех с лампа, чийто абажур е ръчна изработка, сътворен с любовта и майсторството на Гертруд. От това антре се влиза в две съседни врати, от едната се попада в малка стаичка, в която се осъществява проявяването на снимките, а от другата – в тъмно складово помещение. Стълбището отвежда към първия етаж, за който има и самостоятелен вход. Там има две спални, една малка трапезария с още по-малка кухня, баня и тоалетна. Тази сутрин малчуганът Хю Лин се пробужда преди всички, а спокойствието го отвежда на третия етаж. Големите прозорци пропускат утринната светлина, която изпълва студиото. Тук е апаратът на татко Едгар, тук са разни шапки, тук е и магическата светкавица. Хю Лин съзира в ъгъла на стаята кутия, на която пише Рhoto flash powder, прахообразната смес, която създава по необясним за детето начин фотосветкавицата. Минута по-късно цялото съдържание на кутията е изсипано и възпламенено. Последвалата експлозия хвърля семейство Кейси в паника. Татко Едгар, облечен в сив панталон и раздърпан черен пуловер, изскача от къщата с Хю Лин на ръце. От стреса бащата отново загубва гласа си, а детето е с обезобразено лице. Констатацията на докторите за отстраняване на едното око го довежда до припадък, от който, след като се пробужда, трезво отбелязва: „Трябва да сеналожи танин върху очите. Превръзките нека се сменят често в продължение на петнадесет дни, като през това време е необходимо той да стои в тъмна стая. Ако направим това, очите му ще се оправят”. Офталмолозите в кабинета се споглеждат неразбиращо: „Според нас танинът би го ослепил напълно. Но какво ли имаме да губим?Нека опитаме”. На шестнайсетия ден, когато Едгар с треперещи ръце сваля превръзките на палавия си наследник, две големи здрави очи се облещват насреща му. След секунда смут детето пита с усмивка: „Тате, няма ли да се подстрижеш най-накрая?”. Извън този инцидент животът на семейство Кейси край река Алабама е истинска приказка, но не от тъжните на Андерсен. Хю Лин също като баща си обожава течащата вода. С часове остава на брега, взрян в пристигащите на дока параходи, натоварени с тютюн, бали памук и какво ли още не. Пролетта тук в Селма е задъхваща. Цъфтящите магнолии изпълват улиците с аромата си, а потокът от хора, сякаш опиянен, следва забързания си ден. Фотографското ателие „Кейси” се радва на все по-разрастваща се клиентела, а това позволява на татко Едгар да отделя част от печалбата и да я влага в спестовна сметка в банката. През лятото къщата остава пуста, мама и Хю Лин отиват в Хопкинсвил, а главата на семейството остава сам. Ателието затваря за два месеца, а Едгар се отдава на най-голямото удоволствие в живота си след фотографията – консервиране на плодове и зеленчуци. С часове той се занимава да подготви провизиите, да ги измие, напълни в буркани, запечата, а сетне да ги свари в двора. Винаги на бавен огън. А когато настъпва есента и домът се изпълва отново със смеха на Хю Лин и спокойния музикален глас на Гертруд, в мазето вече има изобилие от всякакви вкусотии за зимата. Зимата в Селма е студена, но този сезон не е по-малко радостен за семейството. Камината в трапезарията гори непрестанно, а топлината прониква навред, не само в стаите, но и в душите на стопаните. Макар и рядко, по пощата пристигат писма с молба за помощ, на която Едгар винаги отвръща. За щастие ясновидското му минало остава непознато тук в Селма, а това му дава възможност да се отдаде на истинската сладост от живота. Единственият проблем е, че гласът му остава все така слаб и при всеки по-голям стрес всичко започва отначало.

На 9 февруари 1918 г. в дома на Едгар и Гертруд се ражда вторият наследник на фамилията – Едгар Еванс. Но точно в тези месеци Еди решава, че има за осъществяване една нова идея. Той иска да създаде собствена болница, в която да вложи цялата си енергия и да предаде опита си. „Струваше ми се, че нещо пропускам. Имах чувството, че загубата на гласа ми не еслучаен знак. Навярно бе наказание за бягството ми от ясновидските способности”, горчиво отсъжда Едгар. В следващите месеци той полага усилия да издири съмишленици в това свое начинание, което го обсебва като демон до сетния му дъх и което го въвлича в емоционален колапс. Заедно с Дейвид Кан, евреин и негов приятел, Еди намисля нещо неочаквано. Побира в куфара си скромен багаж и вече съвсем на къщния праг спокойно споделя: „Заминавам за Тексас!”. С ококорените си очи Хю Лин пита тревожно: „Но защо, каубой ли ще ставаш?”. Тогава татко Едгар с болка в гласа обяснява, че за да построи мечтаната болница, са нужни пари. Гадателят Кейси отива в Тексас, за да дири нефт. Денят е 3 август, а годината 1919-а.

През следващите четири години Едгар не се връща нито веднъж в уютния си дом. Гертруд рядко получава вести от любимия си, но тя напълно го разбира, това е мисията на живота му. За съжаление планът „Тексас”, както го нарича самият ясновидец, се оказва истинска катастрофа. Партньорите, с които потегля да търси нефт в тексаската пустош, имат една-единствена цел: да се възползват брутално от гадателските му способности. Но отвлечен далеч от близките си, Еди е принуден да провежда сеансите си с чужди хора. Щом заспи, те му задават въпроси, свързани с финансови операции и нефтени находища. Едгар страда от безсънни и тревожни нощи, в които главоболието е най-вярната му любовница.

Той осъзнава, че използването на ясновидството му за търсене на нефт, тоест за пари, не е богоугодно дело: „Аз бях употребен. Тези хора ме бяха превърнали в ясновидец марионетка, нещо, от което цял живот бягах. Тогава не разбирах какво се случва, защоса тези остри болки в главата. Вече открих, че когато съм подлаган на сеанси с цел изтръгване на информация, която съзнанието ми не иска да споделя, главоболието се появява като ответна реакция. Поне да си заслужаваше!”. Групата не намира нефт, Едгар е вложил всичките си пари, трупани с честен фотографски труд, те отиват на вятъра. Ограбен, оскърбен и излъган, той се завръща в Селма. Тук есента е разпръснала листата си по улиците навред. Едгар пристига с нощния влак в 2 часа сутринта. Той се изправя пред дървената бяла къща на улица „Брод” 21 с очукан куфар в дясната ръка, а в лявата – с обрулено от пътуването цвете. От очите му потичат сълзи. Тялото му вече е на 46 години, бръчките издайнически са набраздили лицето му, а кожата на ръцете му е започнала да изтънява. Но той трябва да осъществи мечтата си, иначе всичко ще се окаже просто една безсмислица. Отваря леко входната врата, тихо стъпва на пръсти, а когато светва лампата в кухнята, там, край прозореца, седнала на люлеещия се стол, го очаква неговата Гертруд. Настъпват месеци на кратко спокойствие. Едгар се възстановява, а любимата му го дарява с грижите си. Бебето Еванс е вече малко момче, а Хю Лин – възмъжал младеж. Посрещат декемврийските празници на 1923 г. сами вкъщи. На 23 декември момчетата украсяват коледното дърво, а мама прикрепва венеца на вратата и двата коледни ботуша, които трябва да бъдат напълнени през следващата нощ с лакомства. Сутринта на 24 декември над града се скупчват мрачни облаци, които до вечерта покриват целия град със сняг. От съседската къща се носят празнични песни, а от дома на семейство Кейси се разнася аромат на канелени сладки. Децата тичат на улицата и се замерят със снежни топки. Вечерта на Коледа е бяла. В далечината сърпът на луната бавно започва да изпълзява от хоризонта, а малкият Еванс очаква подаръците и зорко следи какво се случва на пътя. Умората обаче го събаря, тати прегръща топло малчугана и го отвежда в детското легло. Малко по-късно Хю Лин също се оттегля в стаята си. Останали двамата на масата, Едгар и Гертруд предпочитат да не си говорят. Сърцата им обаче туптят учестено от изпитото вино, а общият дух в стаята е изпълнен с чувство на благодарност – заради изминалите и предстоящите дни. През новата година семейство Кейси предприема нови ходове. Фотографското ателие се превръща в кабинет за сеанси – щом не могат да създадат болница, ще се задоволят с един частен кабинет. Едгар се нуждае от верен асистент за сеансите, който да не допуска манипулация по време на ясновидския сън. Гертруд пуска обява във вестника, а след седмица провежда и интервю за странната работа. Единственият, който успява да се справи, е една млада, елегантна, прецизна в действията си и изключително красива блондинка на име Галдис Дейвс. От този момент насетне тя се превръща в член на семейството. Тя е неотлъчно до работодателя си, а всеки, който иска да се види с Едгар, трябва да се срещне първо с нея.

В началото на октомври 1924 г. в кабинета н Кейси пристига стар господин с бомбе, който няма записан час, но моли за среща с ясновидеца. Едгар е свободен и приема странника. „Аз съм Артър Ламърс, печатар. Знам за вас, чел съм какво ли не за метода ви на работа. Но идвам тук да диря отговори на въпроси, които съм убеден, че до сега никой не ви е задавал. Аз не съм болен. Просто искам да знам каква е механиката на подсъзнанието, каква е разликата между дух и душа, какви са причините за личността и дарбата? Къде са пресечните точки между кабала, религиозните мистерии на Египет и Гърция, средновековните алхимици, мистиците на Тибет и Великото бяло братство”, спокойно поставя питанията си господин Ламърс и сваля шапката си. После продължава: „Ако всичко това може да бъде разбрано от някого, то това сте вие. Светът е пълен с представи за своето зараждане, смисъл и край. Има стотици философски и хиляди теологични системи. Кои са прави и кои грешат? Коя е най-близко до истината? Каква е истинската природа на душата и каква е целта на това съществуване на Земята? Къде отивамеслед него? За какво? Откъде сме дошли? Какво сме правили, преди да дойдем тук? Защо ме гледате така втрещено, господин Кейси, не сте ли си задавали тези простички, но така важни въпроси?”. Едгар поклаща глава за отрицание. Но вечерта, когато Гертруд се качва в кабинета да подкани съпруга си за вечеря, него го няма. На бюрото в кабинета е оставен къс хартия с надраскан набързо текст: „Скъпа, трябва незабавно да тръгна. Скоро ще пиша. Не се тревожете. Обичам ви!”. Ясновидецът се впуска в поредното приключение. Той заминава заедно с богатия печатар Ламърс, който го кани на гости в Дейтън, щата Охайо. Ламърс е направил на Кейси примамливо обещание – да издигне голяма клиника с необходимите условия както за лечение, така и за проучвания. Мечтата на Едгар е на път да се сбъдне. Господин Ламърс е готов да инвестира цялото си състояние в болница, в която Кейси ще може да провежда сеансите си, а документацията от всеки един случай ще бъде анализирана и ще допринесе за бърз напредък на медицинската наука. В този период на предпроектни проучвания и калкулации Едгар навлиза в една до този момент оставаща встрани тема: темата за големите глобални предсказания. Светът е единен организъм, в който всички ние съставляваме частица от общото цяло. Именно през тези месеци той прави своите първи прогнози за развитието на света, за политическите катастрофи на ХХ век, за войните и размириците. Някои от предсказанията на Кейси за битието на човечеството по удивителен начин започват да се сбъдват още докато самият той е жив. Част от тях се сбъдват днес, а други ще се сбъднат утре. Интересни са предсказанията на Едгар Кейси за Русия: „Вижте, от Русия ще дойде промяната за света. Надеждата обаче ще дойде от този изстрадал народ, след като той вече е преминал през период на тирания, а след това и през период на самозабравяне!”. Едгар Кейси казва още: „Не болшевиките или комунистите ще променят света! А свободните руснаци. Когато всеки човек ще живее за ближния си. Това ще стане принцип. Ще отнеме „цяла ера” време това да се случи, но от Русия ще се надигне надеждата за света”. Днес някои анализатори провиждат реализация на тези думи на Кейси в предприетата от руския държавен глава Владимир Путин акция срещу „Ислямска държава”. Пророчествата силно смущават Едгар. Понякога те остават неразбираеми за самия него. Затова той продължава да търси всякакви възможности за създаване на болница, в която ще лекува и ще обучи анализатори, които да тълкуват споделените от него думи в състояние на сън. Господин Ламърс намира самостоятелно жилище на ясновидеца в Дейтън, а когато той се установява на новия си адрес, веднага изпраща писмо до дома: „Толкова много неща се случиха през последните дни, че не знам откъде да започна. Оставам тук. От теб искам ти и момчетата заедно с госпожица Дейвис да дойдете възможно най-скоро. Преди датръгнете, е добре да продадеш всичко там или да го дадеш под наем. Разбираш ли, вече няма да се занимаваме с фотография. Най-сетне ще изпълня мисията си и ще помагаме на хората”. Но вечерта, когато той пуска писмото си в пощенската кутия, господин Ламърс, благодетелят на Едгар, обявява банкрут на официална среща в Ню Йорк. Едгар Кейси обаче отново намира сили, за да продължи. Цялото семейство, останало без пукната пара, се преселва във Вирджиния Бийч. Именно там на 11 ноември 1929 г., дни след Черния вторник, Едгар Кейси тържествено открива болница „Кейси” точно на брега на Атлантическия океан. Едгар най-после успява с помощта на свои привърженици. Новината се разнася бързо на целия континент, а още в началото на декември пред рецепцията се извива опашка от стотици чакащи. Кейси основава фондации, които се пълнят с пари на щедри дарители, за да може всеки постъпил в болницата да бъде лекуван безплатно. За съжаление две години по-късно магията рухва – болницата е закрита. Фалитът е предсказуем заради Голямата депресия, връхлетяла САЩ. Властите конфискуват цялото имущество на болницата. Единственото, което позволяват да бъде изнесено от сградата, е документацията, касаеща отделните пациенти. На 28 февруари 1931 г. малка камионетка спира пред опустялата сграда, а Едгар и Гертруд започват да товарят папките с досиетата. След като всичко е прибрано в колата, господин Кейси отива до шофьорската врата и казва: „Моля, ето ви 10 долара, откарайте тези неща в дома ми на 35-а улица. Една бяла къща със синя входна врата. Синът ми ще ви очаква там. Благодаря ви!”. Колата потегля, а зад нея остават два човешки силуета. Едгар и Гертруд са последните, напускащи болницата. Тя го прихваща под мишницата и тихичко прошепва: „Ще си я върнем. Има много хора, готови да вложат пари. Можем да създадем фонд и да я откупим”. Едгар не обелва и дума. Тялото му конвулсивно потръпва и единственото, което успява да изрече, преди сълзите да рукнат от големите му сини очи, е: „Бях подложен на изпитание и се провалих!”. Отвън е сиво, мрачно, а дъждът е погълнал всичко. „И няма как да не вали, защото сълзите на Едгар са недостатъчни, за да отмият нещастието от душата му. Нуждае се от помощ, но този път от небето.”Няколко месеца по-късно семейство Кейси, възстановило се от финансовата катастрофа, разпраща писма с покана за среща на 6 юни до всички свои приятели, познати, пациенти. Мястото е домът им, бялата къща със синя врата, а часът е 17:00. Пристигат едва 61 човека. Сред тях няма богаташи, но всички са готови да подадат ръка, да помогнат. Едгар произнася дълга едночасова реч, с която приканва събралите се да помогнат за основаване на асоциация за проучвания и просвещение „Кейси”. Реч, която завършва така: „През целия си живот съм се питал какво е това, което се проявява чрез мен. Може би е от дявола; може би е от Бог; а може би е просто заблуда. Ако това нещо е от дявола, би причинило зло. Доколкото знам, то никога не е причинявало зло. Ако е от Бог, би причинило добро.Знам, че то е направило добро, хората са ми го казвали. Виждал съм от него да идва добро и за семейството ми. Тогава заблуда ли е? Нима нещо безсмислено ще помогне на човек да оздравее, ако е болен? Може ли нещо безсмислено да накара сакато дете да проходи нормално? Имам много спомени от болницата. Видях двама мъже да влизат на носилки. Видях ги после и двамата да излизат на крака. Видях момиче да влиза на патерици. Видях я как излезе без тях. Но това, което винаги ще помня, е как в един летен ден, когато седях на верандата на болницата с приятели, при нас дойде мъж, за да ми благодари за тълкуването, което бях направил за жена му. Та този мъж се обърна към приятелите ми и ги попита дали всички са запознати с това, което правя. Те отговориха положително. После той попита всеки един каква религия изповядва и те му казаха – един ходеше в епископалната църква, друг беше методист,  трети баптист, четвърти презвитерианец, пети – католик. „И всички вие вярвате в този човек?”, попита той, а те отговориха, че вярват. Тогава той ме потупа по рамото и прошепна в ухото ми: „Това е нещо велико!”. Така в края на вечерта се основава асоциация на името на Едгар Кейси, която и днес продължава да съхранява паметта и знанието за делото на ясновидеца.

30-те години за Едгар Кейси преминават в прегръдката на Гертруд и покрай шума на океана. На верандата на къщата, онази – бялата със синята входна врата, всяка сутрин той застава с Библията в ръка и с чаша топъл чай. Десетилетието отминава бавно, а горчивината в гърдите се е превърнала само в смътно петно, от което, щом погледне на юг, се надига сподавен стон. От верандата се виждат разбиващите се на изток океански вълни, но също и силуетът на пустеещата след фалита болница „Кейси”. Времето обаче има чудната способност да лекува всички рани, и то не как да е, а като създава нови рани. Децата напускат къщата, всеки поема по своя път. Няма го детския смях, а е останал само спокойният сопранов глас на жената, която в очите на някогашния търговец на книги остава да изглежда все така петнадесетгодишна, такава, каквато я видя в каретата пред книжарничката в Хопкинсвил. В кабинета на Едгар няма ден, в който да не преминават по двама страдалци. До него неотлъчно е асистентката му, все така красивата блондинка Галдис Дейвс. Тя прилежно записва всичко и днес документираните случаи на самоналожен хипнотичен транс, предизвикващ ясновидството на господин Кейси, са разпръснати на стотици хиляди страници, върху които е описана съдбата на повече от 11 000 човека. В къщата не идват гости, семейство Кейси отдавна се е откъснало от света. В началото на 1940 г. на вратата се изправя един господин, който твърди, че е писател. Името му е Томас Съгрю. Всъщност Томас е отдавнашен познайник на Едгар, още от училищния двор и злощастната игра на топка. Сега той пристига с една важна цел, иска да разкаже на хората за живота на Кейси, но без измислици, без фантасмагории. Ясновидецът се съгласява. Така след тригодишен труд през 1943 г. на бял свят се появява биографията на Кейси „Има една река…”. Представянето минава шумно в центъра на Ню Йорк. Журналисти напълзяват от всички страни. А многолюдната тълпа, излекувани от Едгар хора, се е насъбрала в очакване да зърнат „спящият пророк”. Него обаче го няма. На истеричните питания „Къде е той?”, авторът на книгата отговаря с въпрос: „Е, не ви ли стига, че той е цял тук, побран в тази книга?”.Едгар остава в дома си. Мрази шумните събирания, още повече хорската суета. А и през тези месеци той е предприел масирана акция по прием на хора, които се нуждаят от помощта му. В периода от април 1943 г. до август следващата година са документирани нови 1384 тълкувания. На 8 август възрастен мъж влиза в кабинета му с молба за помощ. Когато сеансът свършва и Едгар отпраща обнадеждения от пророчеството страдалец, затваряйки синята входна врата, той се срива изнемощял. В началото на септември 1944 г. претърпява удар. Тялото му бавно започва да угасва. На 11 септември Еди пише последното писмо в живота си, което изпраща на своя биограф Томас Съгрю: „Ръцете ми не ме слушат вече и не мога да използвам машината. Чудя се дали успявате да разчетете, но се надявам да разберете написаното. Не съм добре: нещо като удар. Идва на серии. Надявам се да се върна към работата поне за още малко и искам да издържа, докато момчетата дойдат за Коледа. Единственото, което още мога, е да се събличам и обличам. Не мога да си вържа нито обувките, нито вратовръзката. Но се надявам скоро да се пооправя. Толкова неща има да се направят и толкова хора се нуждаят от помощ. Ще се справя!”. Ето, че Коледа идва, но за съжаление момчетата на татко, както всички млади хора, са възпрепятствани и не могат да дойдат, те са големи и зрели мъже, които имат своите ангажименти, своя собствен живот. Едгар тъжно гледа през прозореца към пенливия океан в далечината. Гертруд, заровила разкривените от възрастта пръсти в посивелите му коси, склонила рамо на неговото рамо, тихичко прошепва: „Старче, не ставай смешен, нима ние се прибирахме за Коледа при нашите?”. Останали така, взрени в неспирния бяг на живота отвън, двамата очакват смъртта. Едгар Кейси умира на 3 януари 1945 г. в 7:15 часа. Три месеца по-късно точно на Великден умира и Гертруд. Там, в сянката на старата върба, край реката, където Едгар в играта си е споходен от ангела, днес лежат две каменни плочи. И върху двете са изписани последните думи на Едгар: „Каква голяма нужда от Бог има днес светът!”.

Пламен Петров

* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на редакцията на a-specto

Loading...

Последни от Свят

Отиди Горе