Той е кораво момче и със сигурност може да понесе още много

Един възможен репортаж за непредставимата болка от една война.

Дж. Д. Селинджър след освобождаването на Париж, 1944 г.

Война, при която в цъфналата ръж няма спасител.

Ако наистина ви се иска да чуете тази история, то сигурно ще поискате да разберете къде е роден главният герой и как е прекарал глупавото си детство, с какво са се занимавали родителите му, преди да го създадат, и какво ли още не, с една дума – плява, подобна на тази на Чарлз Дикенс от „Дейвид Копърфийлд”. Тук обаче по изискване на героя ни няма да започнем с това, а ще отплаваме с разказа за една чудовищна за което й да е човешко същество война. Една война, за която героят ни, който няма нужда дори от представяне, пише: „Според мен всички ние, днешни или бъдещи участници в тази война, имаме моралното задължение да не говорим за нея – свърши ли веднъж, никога повече да не я споменаваме. Нека си умират хора напразно, винаги става така, Бог ми е свидетел!”.

ИЗ УНИЩОЖЕНИЯ ДНЕВНИК НА ЕДИН ВОЙНИК

18 януари 1944 г.

Наоколо е пълно с обвити във войнишка униформа човешки същества. Мъже с обръснати глави, с престорени усмивки на лицата се прегръщат преди отплаването. На пристанището кънтят някакви оркестрови звуци. Нелепи. Отправяме се за война, а някакви музиканти се опитват да повдигат духа. Човешки абсурди. Разплакани момичета, лигави майки отпращат момчетата си. Татковците знаят какво е война и нямат място тук. Но майките, ах, майките! Оглеждам се за последно, не търся никого. Сам съм. Забранил съм на домашните да ме изпращат. Какъв е смисълът? Нали ще се върна… Поне така ни убеждават от военното министерство. Преминавам по малкото мостче между сушата и борда на кораба „Джордж Вашингтон”, който вече е прекарал до Англия хиляди други войници. Натам съм се отправил и аз, където трябва да завърши обучението ми по военно контраразузнаване като част от подготовката за настъплението в Европа. 7 декември 1941 г., когато нападнаха нашата база на Пърл Харбър, отдавна отмина, но именно тази дата въвлече страната ни в разиграния от Хитлер и кой ли още не военен цирк. Цирк, покорил света. И ето, че аз, писателят, аз, разказвачът Джеръм Дейвид Селинджър, аз, който бях обявен за негоден за военна служба заради някакъв си нарушен сърдечен ритъм, изведнъж съм мобилизиран и отивам на война. Има ли значение дали ще се върна? О, стига сълзливи вопли! Дървената палуба скрибуца изпод войнишката ми тежест. Множеството блеснали войнишки глави се точат бавно от брега към кораба. Иззад един стълб на улична лампа съзирам лика на мама. Въпреки забраната е дошла да ме отпрати. Сякаш предчувства, че няма да се върна. Не, няма да махам за сбогом. Тя все повтаря, че е мъжко момиче. А ето, че сега като някакво момченце, страхуващо се да не бъде набито, занича зад стълбовете на уличните лампи, а очите й търсят в тълпата моите очи. Сега не е време за сбогуване. Обръщам се с гръб към множеството и се взирам в хоризонта. След още два часа тягостни хорски шушукания лумкането на музикантите остава на брега, а аз и още поне хиляда мъже поглеждаме на изток. Пристанището на Ливърпул е далече. Колко ли изгрева и залеза ще посрещнем и отпратим? Сега, докато пиша това, корабът се тресе от пиянските песни на обзети от все по-голям страх човешки същества. За тук ли съм? Не знам. Поне в каютата ми е празно. Няма хора. Няма истеричен кикот, породен от страх. Няма никой. А на мен не ми остава нищо друго, освен да работя. Така или иначе не знам дали ще имам шанса да продължа да го правя, когато акостираме на другия бряг на Атлантика. А ето, че тук съм сам и мога да пиша, без някой да ми се пречка, без страх дали ще бъде отпечатано. Сега дори пари не са ми нужни. Сега е друго. Пред нас са пепелищата, защото Европа, Европа гори!

29 януари 1944 г.

В утрото днес корабът акостира на пристанището в Ливърпул. Градът сякаш бе превзет от американската армия. Ние се вляхме в него, след 11 денонощия в люлеещата се паст на „Джордж Вашингтон” отново сме на земя. Днес видях десетки хиляди униформени американски момчета, с които, заедно подготвени, трябва да нападнем окупираната от нацистите Европа. Да помогнем на милионите човешки същества да се откопчат от примката на Хитлер и да се върнат към нормалния житейски ход. Ако изобщо сме в състояние да се справим с това. Преди час получих телеграма. Утре заедно с още няколко момчета потегляме за Лондон. Дали заради налегналите ме подозрения, че няма да се върна от тази война, дали поради други неосъзнати подбуди, на кораба завърших няколко нови разказа, които преди час изпратих с военната поща към американския бряг. Аз може да не успея да достигна отново до там, но думите ми, без да скромнича, съм сигурен, че няма как да не впечатлят. Само заглавието да съзре човек и не би останал безразличен – „Веднъж седмично няма да те убие”. Как звучи само… А сума ти драскачи на литература не успяват дори да сисъчинят заглавията, какво остава да мислим за съдържанието отвъд заглавието?

25 април 1944 г.

Минаха много седмици, в които не съм споделял какво се случва тук. Денят D предстои. Денят, когато трябва да настъпим в преки действия срещу чудовищните ходове на фюрера и неговите сподвижници. Но нека споделя – бях в Лондон. Пристигнах там на 3 февруари. След два дена разправии бях официално разпределен в 12-и пехотен полк на Четвърта пехотна дивизия като офицер на контраразузнаването и щабен сержант. В тези си важни ръководни роли, казвам роли, защото всичкото това и сега смятам, че е просто театрален спектакъл, та, облечен в премяната за тези си роли, от мен сега зависят повече от 3000 човешки живота. А аз съм просто писател – такива са ироничните пристъпи на съдбата. Откакто сме тук, на английска земя, в Америка отпечатаха няколко мои разказа. И сега продължавам да пиша, макар и по-рядко. Героите ми започнаха да стават по-нормални. Поставям ги винаги пред избор – дали да поемат по пътеката на скромната храброст или по тази на грубата мерзост. Ненормално е само това, че не им позволявам да се изтръгнат от оковите на собственото си морално падение. Както войната не дава възможност на човека, изправил се срещу човека, да бъде човек, а просто го заставя да му пръсне черепа, да види съдран търбуха му, тялото съсечено. Рядко пращам писма отвъд Атлантика. Изобщо рядко пиша писма. Мразя драматичните излияния, още повече лигавенето пред мама. Да не говорим, че откакто съм тук, цялата ми кореспонденция минава военна цензура. А наистина нямам време за това. Местим се от база в база. Първо бяхме в графство Девън и по-точно в Тивертън – някъде около 250 км, югозападно от Лондон. Приятно местенце, раздрано от спокойното течение на река Екс. Студено, влажно, но в духа си някак аристократично градче, което сякаш е прегърнало сърцето на тези земи – а това е катедралният храм „Св. Петър”. Войниците често ходеха да се молят, аз не посмях. Предпочитах алкохола. Не че съм безбожник, но в този момент молитвите не можеха да ми помогнат – нито за вдъхновение да пиша, нито за по-спокойно приемане на предстоящата неизвестност. В началото на март вече бях в Дарбишир, а след седмица отново в Лондон – участвах в организирани специални курсове на Военното контраразузнаване. В тези дни се срещнах и с един очарователно грозноват мъж. Мъж на име Алън Матисън Тюринг, който работи по някаква тайна операция на британците. Част от обучението ни премина с него – разписваше някакви математически формули по една черна дъска, които не даваше да се записват. Само пишеше, чертаеше някакви схеми, а след това изтриваше, като се оглеждаше непрекъснато дали някой не надзърта през прозореца. В началото на април се върнах в щаба на своята Четвърта дивизия, който бе преместен в някаква местност по южното крайбрежие, заключена между Плимът и Дартмът. Да, сега съм в Слаптън Сандс. Районът е обезлюден – местното население е изведено от домовете си, за да се настаним ние, хората, които се мъчим да се превърнем в освободители на Европа, макар че сам аз не знам как ще се случи това. Сега предстоят някакви обучения, а изборът на мястото, направен от Съюзническия щаб, е с оглед на факта, че то изключително напомня областта, през която трябва да се пристъпи и стартира операцията в деня D по бреговата линия на Франция. Денят, в който трябва да започне, както вече главнокомандващите казват, Нормандският десант.

Между другото… залезите тук са красиви, удавено в мляко оранжево.

29 април 1944 г.

Изгревът още не е настанал. Сякаш и слънцето е ранено и не може да се надигне от хоризонта. Седя тук на чакълестия бряг, а студената вода не е в състояние да отмие ужаса от вчерашното утро. Как се случи всичко това ли? Само обичният ни Бог знае! На 27 април вечерта всички от моя полк бяхме натъпкани в една флотилия, която ни откара в района на Лайм Бей. Вечерта на бордовете на корабите цареше необичайна тишина. Вечерята мина мълчаливо. Раздадоха ни по едно солидно парче месо. Това означаваше само едно – предстои обучение. Обучението, за което от моята група знаех само аз – денят за началото на експеримента „Тигър” идваше. Става дума за цялостно възпроизвеждане на дебаркирането, предвиждано в деня D. Предвидено бе войниците да щурмуват брега в максимално близки до истинските условия. На брега ги очакват други войници –английски съюзници, които са въоръжении с истински бойни патрони. Трябва да се взривят и част от боеприпасите от морските съдове. Изобщо всичко трябва да е като истинско, само дето очакващата ги на брега съпротива не са истинска съпротива, а просто съюзници и всъщност няма да стрелят директно по нападателите, а ще гърмят над главите им. Тук не трябва да има жертви, а само едни подложени на реален стрес войници, които да могат да се справят със същата ситуация, когато започне десантът. Всичко е замислено блестящо, но ето, че сега седя на брега и край мен е адът. На 28 април операцията трябваше да започне в 7:30 сутринта. Объркаха се някакви неща и стартира час по-късно. Всъщност обърка се всичко. Идеята за тази операция, която е на главнокомандващия Съюзническите сили генерал Дуайт Айзенхауер, бе еднопрекрасно начинание, при което обаче не бе предвидено нещо много важно – германските военни сили. Маневрата ни привлече девет бдящи в района торпедни катера, които веднага атакуваха флотилията ни. И ето, че сега стоя сам на брега. Наоколо е осеяно със следи от хора – лични вещи, дрехи, обувки. Трупове се клатушкат от водния дъх. Знаеш ли какво е листове с неизпратени писма да са полепнали по океанската пяна? Знаеш ли какво е да виждаш недописаните си разкази в калта на брега бавно да изчезват – да виждаш как водата разтваря мастилото и го превръща в безформени петна? Знаеш ли какво е да виждаш вкопчената в теб ръка на разкъсано и агонизиращо тяло? Знаеш ли какво е в очите на човека, който до вчера е бил в твоята каюта и вечер сте заспивали заедно в страха си, да виждаш смъртта? Знаеш ли какво е да виждаш повлечени от пастта на водата човешки същества, чиито устни шептят молитва към Бог? Знаеш ли какво е да чуваш пронизващите истерични крясъци на силни мъже, които сега, раздробени все едно садетски играчки, не могат да понесат болката? Знаеш ли какво е да виждаш как, спасил се върху някаква плоскост, войник с откачени от ставите ръце плиска във водата, за да не бъде отнесен навътре? Знаеш ли какво е да чуваш молбата на прихванал се за някакъв такелаж мъж, чието тяло е разполовено, да крещи името ти, а със свободната си ръка да ти подава брачната си халка и да те проклина да я дадеш на детето му? Знаеш ли какво е да чуваш скърцащите железа на разбития ти кораб, а изпод тях да гинат десетки човешки създания? Знаеш ли какво е да чуваш молба да застреляш приятеля си, защото не може да понесе болката от разцепения си череп? Знаеш ли как се чува всичко това? – като че ли все едно си затворен в сандък, който, за да бъде уплътнен, е натъпкан с плюшените играчки на собствените ти деца – глухо и тъпо. Знаеш ли какво е да усещаш как животът ти зависи единствено от стечението на обстоятелствата и физическата издръжливост на собственото ти тяло, което сега изцяло е скъсало отношенията си със разума? Знаеш ли какво е да вкусваш собствената си кръв от разбитите ти в някаква тръба зъби? Знаеш ли какво е да предъвкваш собствената си плът от разцепената ти челюст, чиято кост дере езика ти? Знаеш ли какво е да надушваш как във въздуха се носи миризмата на човешки фекалии и изгоряла войнишка плът, примесена с аромата на мазут? Знаеш ли какво е не само да знаеш, а да си преживял всичко това? Не, не знаеш! А аз знам!

Сега съм на брега на океана, а изгревът зад гърба ми, кървав, облива съсиреците кръв по човешките останки. Наоколо ми се разхождат военни разузнавачи. Намятат ми някакво одеяло и питат глуповато: „Как сте?”. Преди няколко минути на мен и другите оцелели ни съобщиха, че засега жертвите са 631. Обясниха ни, че до няколко часа ще ни приберат и откарат, а за случилото се трябва да мълчим. А имаме ли сили нещо да кажем, никой изобщо не ни пита. Всички сме в период на принудително мълчание за събитията отпреди 24 часа. Чакаме още два часа. В далечината преди малко се разнесе изстрел. Все още жив мъж помоли един от нас да го разстреля. Понякога е по-хуманно да убиеш някого дори когато не знаеш дали има шанс да оцелее, за да му спестиш болката. Лицето на войната е такова. А това даже не беше истинска битка, а някаква нелепа игра на война. А до инвазията, но не на игра, остават само няколко седмици. Наместо надежда за успех отчаянието и неистовият страх са се настанили в разгромените ни войнишки сърца. В такива моменти човек се моли на Бог, но сега сме сигурни, че и той, Бог, е мъртъв.

5 юни 1944 г.

Отдавна не съм споделял, вече мина повече от месец, но това е дълга история. До края на 29 април жертвите от тренировъчната операция „Тигър” нараснаха на 648, а след няколко дни в организираната полева болница издъхнаха още почти 100 войници. Избиха ни като пилци. Операцията беше засекретена и Бог знае дали някога човечеството ще разбере за тази сеч. Но ето, че вече само ние, които сме видели събитията с очите си, знаем за това. Шепа народ. Проговорим ли, ще ни обявят за психически разстроени от същинските военни действия и ще ни тикнат в лудницата. Военната машина знае как да прикрива следите си. Но ето, че сега сме на прага на реалното дебаркиране на френския бряг. Денят D наближава. Опитвам се в тези дни не само да събера сили да продължа напред, но и да пиша. Публикуваха мой нов разказ в САЩ. Дори това не може да ме зарадва. Но пиша. Спра ли да пиша… означава да умра. А за да пиша, пия. А докато пия, пуша. А докато пуша, се опитвам да повярвам, че там някъде, ако никой не ме обича, то поне ме чете.

3 юли 1944 г.

На 6 юни дебаркирахме в Нормандия. Преди това съюзническите сили бяха набарали такъв военен контингент, какъвто до този момент не бе познат във военната история на тази планета. Бяхме разделени на три отделни групи, като всяка имаше буквено означение, с което се указваше мястото на стъпване по брега на Франция. Аз, офицер Селинджър, бях с номер Ю-32325200, което означаваше, че с групата си от Четвърти пехотен полк трябва да навлезем в Нормандия през Юта Бийч, където бяхме разделени на три по-малки полка – 8-и, 12-и и 22-ри, като в деня, когато бе даден старт на операцията, към нас се присъединиха 359-и и 70-и танков батальон. Аз заедно с другите оцелели от тренировката на 28 април бяхме наврени в един от транспортните кораби. С все още несподавен ужас от преживяното зачакахме да настъпи часът. Намирахме се само на 12 километра от брега на Франция, когато корабните двигатели замлъкнаха. От континента до нас достигаше тътен от артилерийски снаряди. Сврени в каютите си, очаквахме сигнал за действие. Не се бяхме отказали да живеем, но в този момент всички момчета, а в това число и аз, техният фактически ръководител, не отивахме да спасяваме Европа от зверствата на Адолф Хитлер, а отивахме да умрем. След случилото се в операция „Тигър” не вярвахме, че можем да се спасим. Но нямаше връщане назад. Още ненастъпил, новият ден гореше. Небето гореше от залповете при сраженията. Европа гореше, а аз и трийсет други момчета се качихме на едната десантна лодка и загребахме с изтръпнали крайници към брега. В 6:40 часа вече бяхме стъпили на брега. Прекрачихме в ада. Вървяхме пеша над 12 километра към вътрешността на страната. 12 километра през една заблатена от немците местност, която ни принуди да се вклиним сякаш без изход в нормандските шубраци, които тук всички местни наричат бокаж. Някои останаха оковани в тинята на блатото, а други отпаднаха в гъсталака, и то не толкова от умора, а от ужаса. Пристигнахме в покрайнините на Бужвильоплен. Предпочетох, преди да нападнем, да останем прикрити в шубрака и да изчакаме да настъпи утрото на следващия ден. Това бе най-дългата нощ в моя живот. Броях не часовете, не минутите. Всяка секунда кънтеше в главата ми като вечност. Ако се борех просто за собственото си оцеляване, навярно отдавна щях да съм приключил със себе си. Но сега от моите наставления и решения зависеха точно 3080 войници и незнайно колко човешки същества, попаднали в примката на нацистката лудост. След тази първа десантна вълна, в която победите ни отвеждаха все по-навътре към сърцето на Франция, достигнахме до Шербур, където, след като успяхме да изтласкаме воините на фюрера, на 1 юни поехме на юг в посока Гурбсвил. Сега сме тук с момчетата – имаме три дена почивка. Три дена да осмислим случилото се. Да оценим загубите. От всички американски полкове, взели участие в действията, нашият е с най-големи загуби – 76% от офицерския корпус и 63% от бойния състав. Бяхме останали само 1130 човека. А предстои да се отправим, поне според полученото преди час нареждане, към Париж. Това е безумие, но сега безспорно най-важното нещо е, че съм жив. Нервите ми са разбити. Алкохолът е единственият, който ми дава възможност да склопя клепачи за сън. Само малък пукот от клечка е достатъчен, за да ме накара да се хвърля в окопа. Живея в ужас, а по-страшното от това е, че не мога да пиша. Труповете на хора край мен, обезличените човешки същества, болката от утрешния ден ме задушават, парализират всеки творчески стремеж. Но поне не съм така оскотял, че да не мога да мисля за писането. Мисля за него и сега това ми стига. Господи, та аз не знам дали утре ще оживея!  Това са последните написани редове за войната в изчезналия днес дневник на Джеръм Дейвид Селинджър. Дневник, чиято реконструкция е възможна единствено през огромната кореспонденция на писателя, както и през неговите разкази, създадени по време на десанта или в годините след това. Авторът на „Спасителят в ръжта” понася през следващите десет месеца още непредставим низ от битки. Но най-страшните сред тях са битките на разума. Разумът, изправил се пред „фабриките за заличаване на човешки души” – концентрационните лагери като Дахау. Или пред гората край Хюртген, източно от белгийско-германската граница, където се води най-дългата битка във военната история на САЩ. В сраженията между американската и германската армия, в които участва и Селинджър, загиват почти четвърт милион човешки същества. Полкът на Селинджър, който в началото на десанта наброява 3080 души, след боевете в Хюртгенския лес намалява на 563. Един от неговите членове по-късно разказва: „Когато всичко свърши, наоколо снегът се бе превърнал в кал. Студът се грижеше да окове всичко в лед. Вървяхме по стари и утъпкани пътеки, които се надявахме, че ще ни изведат от преживения ужас. Вървяхмеи газехме по вкочанени като скулптури човешки тела”. За целия този преживян ужас Селинджър се сдобива с пет военни медала и президентска почетна грамота за храброст. Но и още нещо, което бележи целия живот, който му остава да изживее до смъртта си на 27 януари 2010 г. Всъщност не живот, а крушение на всичко човешко, облечено в чудната премяна на брилянтен писател. Селинджър създава герои, в чиито лица и характери можем да видим следи от нечовешкия страх, преживян по време на Втората световна война. Тези герои са родени сякаш на фронта, обречени са да живеят в света на Студената война, но не война на идеологии и политически игри, а такава на низките човешки страсти, скърби и болки, игра на привидна нормалност. Игра на война между герои, опустошени от липсата на Бог, любов, топлина. Игра на война със самите себе си. Игра, заключена между стените на една психиатрична клиника, за която самият писател казва: „Веднъж попаднал отвъд стените на нормалното, човек не може да се измъкне”. И като че ли се оказва прав, болезнено прав…

Животът на писателя, когото днес всички познават като автора на „Спасителят в ръжта” и „Семейство Глас”, започва на 1 януари 1919 г. в семейството на Мириам Джилик и Соломон Селинджър в едно жилище на Парк Авеню в Манхатън. Майката и бащата произхождат от далечни земи, а във вените на Селинджър тече смес от шотландска, ирландска, еврейска и полска кръв. Всички у дома го наричат незнайно защо Сони. Мама Мириам, която е съединила живота си със Соломон през 1910 г., вече е приела и юдаизма. Тежкото й детство, белязано от погребенията на четири братчета и две сестрички, предопределя характера й на строга, но всеотдайна жена, която прави всичко възможно, за да осигури необходимия уют на децата си. Татко Соломон е добър търговец и успява да обезпечи щастливия семеен живот от бизнес с мляко, сирене и шунка. Хармонията между двамата е заздравена още с раждането на първото им дете Дорис. Когато проплаква бъдещият писател Селинджър, Мириам е преживяла вече четири спонтанни аборта. Тъкмо затова Джеръм истински връща усмивките по лицата на изстрадалата от неочакваните загуби фамилия. „Може да е странно, но и аз, и Соломон не бяхме навършили 30 години, но вече бяхме с побелели коси. Соломон все обясняваше, че това е наказание, което Бог ни изпраща, защото изкарваме хляба си с продажбата на нееврейска храна – мляко и шунка. Това бяха неговите мистични обяснения, но фактът е, че и моите, и неговите родители носеха този ген, от който самите ние нямаше как да сме се отървали”, споделя по-късно Мириам.

Родителите на Селинджър не са строги родители и не са вкопчени в религиозни нрави. Празнуват както Коледа, така и Песах. Не заставят децата да ходят нито в църквата, нито в синагогата, напротив, въвеждат ги разумно и в двете религии и ги оставят след години сами да направят избора, ако изобщо е необходимо да се пристъпва към такъв. „Само свободата може да превърне един човек във велико божие творение. Сигурна съм, че от Сони ще израсне велик творец”, категорично обявява мама, когато нейното малко момче прегръща големия плюшен мечок, който тате му е подарил. Мечокът е кръстен Буболече заради бръмбарчето, нарисувано на блузката, с която е облечен кафявият плюшко. Сони е свободолюбиво хлапе, яде, когато иска, играе, когато има потребност от това, затваря се сам в стаята си, без да го безпокои никой, а когато тръгва на училище, свободата на личния му избор е още по-голяма. Той сам взема решение в кои часове иска да задълбочава знанията си, като никога не злоупотребява – учи по всичко, макар и не с желание, но полага повече усилия по онова, което харесва най-много още от бебе – литературата. Мириам е прекарвала с часове над детското му креватче в четене на приказки. Но това не са приказките на Братя Грим, нито пък тези от „Хиляда и една нощ”, а дългите и протяжни истории на Франсис Скот Фицджералд, публикувани в различни периодични списания за литература по това време в САЩ.

Още на 11-годишна възраст Сони бавно започва да се отдалечава от баща си Соломон. Отношенията между тях се пропукват. Търговецът на мляко и шунка не одобрява своенравния характер на сина си, а още повече откритите му пристрастия към изкуството. От своя страна Селинджър-младши не може да се примири с безхарактерния си баща, който е готов в името на финансовия си успех да преглътне някои морални и етични съображения и да прекрачи с компромис по стълбата нагоре. Сони не може да се съгласи с привичките на баща си. Особено тези, когато злослови за някого, дебатира край масата на вечеря за слабостите на някой негов бизнес партньор, а на следващата вечер този човек не само седи на масата в трапезарията им, но двамата се смеят заедно така, все едно нищо от онова, което е мислено и казано предната вечер, не е било. Тази склонност към компромис от страна на Соломон кара Джеръм да избухне, когато в дома им са се насъбрали множество семейни приятели за единадесетия рожден ден на хлапака: „Вървете си всички! Двуличници такива, какво, като е празник, какво, като трябва да вършите заедно работата си. Бъдете честни едни с други. Всички се усмихвате зъбато тук, а когато се разделите, започвате да се обиждате, да се вглеждате във всичките си недостатъци. Но… на идния ден си стискате здраво ръцете по мъжки, усмихвате се и продължавате. Лицемерни нещастници, това сте вие!”. След което рожденикът тръшва вратата зад гърба си и излиза на шумния булевард. Завръща се едва на сутринта, а през следващите години следват все повече скандали, в които синът обвинява бащата, а бащата се опитва да наложи забрани. Забрани да пише поезия, да прекарва по дванадесет часа в библиотеката, да рисува, да участва в самодейната училищна театрална трупа. Мама Мириам прави всичко възможно да не взема страна, но вечер тайно в ухото на сина си шепти: „С теб съм!”.

През лятото на 1930 г., вече пристъпил в своята дванадесета годишнина, Джеръм за първи път е отпратен далеч от дома. Тате Соломон го записва на двумесечен лагер в Кемп Уигуам, малко селце, прикрито дълбоко в горите на Мейн. Лятната база в Кемп Уигуам, по това време е синоним на школа за войнишко възпитание – солидна спортна подготовка, физическа издръжливост, но в същото време и оазис за развитие на творческите заложби на деца между десет и петнадесет години. Разкритите от биографа на Селинджър документи показват, че тук момчето, което не се съгласява с компромисите на баща си, е един от най-добрите лагеристи. Добър във всичко – дисциплина, физическо развитие и в театралната дейност. „Кемп Уигуам беше място, където освен всичко останало се развиваше и изключителна театралнадейност, която изграждаше у нас, подрастващите, чувство за взаимност. Сред нас в лагера през 1930 г. беше едно момче, много по-високо от всички останали, с високи скули и хлътнали сякаш от недояждане бузи. Едно момче, ходещо вечно със сините си къси гащета и раздърпана риза, които бяха едни и същи, но всъщност по-късно разбрахме, че има няколко еднакви комплекта дрехи. Едно момче, на което всичкивикаха Сони”, разказва един от приятелите на писателя. Да, това е младият господин Селинджър, който не само участва във всяка театрална постановка, подготвяна в лагера, но и често се впуска в приключението да изпълнява по две или три роли в един спектакъл. Именно през тези години бъдещият писател ще бъде пленен от изкуството на театъра, пронизващо цялото му литературно наследство, което е наситено с безброй диалози, звучащи така естествено, както при никой друг автор от епохата. Или поне така казват критиците.

През есента, когато се завръща в Манхатън при мама и тате и голямата си сестра, семейството вече е сменило адреса си на местоживеене. Закупили са огромен просторен апартамент в Карнеги Хил, на Парк Авеню 1133, в непосредствена близост до сърцето на града Сентръл парк. Това предопределя и записването му в ново учебно заведение, училището „Макбърни”. В началото привидно всичко е добре, Джеръм посещава редовно занятията, записва се сам на фехтовка, като не пропуска да се включи в трупата по театър. Въпреки това в учението показва слаби резултати – алгебрата, биологията, английският език, геометрията не само не са стихията му, но и го отвеждат пред обвинителния поглед на мама Мириам, която го уверява, че ако не поправи оценките си по тези дисциплини, ще бъде изключен от училище. Татко Соломон не разбира за случилото се, а младият Селинджър наистина прави всичко възможно да се поправи. Нещо повече, за преводите си от латински език получава грамота и значка за изключително майсторство. През 1934 г. обаче Селинджър след десетки увещания, молби и явявания на поправителни изпити все пак е изключен от „Макбърни”. В резултат е връхлетян от силните удари на бащината си ръка и от строгото наказание да остане в стаята си през цялото лято. Никакви излизания, никакви за бавления. „Стоеше по цял ден, взрян в шумните улици, по които притичват забързани хора. Не пророни нито веднъж сълза, нито веднъж не се оплака. Молеше единствено да му носим книги. Това беше достатъчно. През това лято изчете цялата ни библиотека. Мисля, че именно през това лято написа първия си разказ”, пише след години сестра му Дорис, която в онзи момент е вече щастливо сгодена.

Момчето на мама Мириам трябва да понесе още едно наказание, планувано от баща му – да продължи обучението си във военното училище Вали Фордж. Ново частно учебно заведение, в което освен общообразователната подготовка момчетата се подлагат на изтощително физическо натоварване, което не им позволява да вършат глупости. Военната дисциплина се оказва разковничето за решаването на всички проблеми на 15-годишния Селинджър. Тук той успява да открие удоволствието от учебния процес и за първи път намира приятели. Момчета, с които да играят карти, да пушат цигари, да се къпят тайно голи в топлите вечери в басейна, да гледат списания, изпълнени с кокетиращи ликове на момичета. В началото рязката промяна смущава Сони, но само след няколко седмици той вече е пръв радетел на строгите правила, което го превръща в любимец не само на другарите му, но и на учителите. Сам той инициира издаването на училищен вестник, който заедно с още двама свои съученици изпълват както с вицове за преподавателите, така и с творческо съдържание. Създават рубрика за публикуване на ученически разкази, поезия, фотография, рисунки. На втората година от престоя си в училището, от което излиза единствено за Коледа и лятната ваканция, Селинджър е превзел и театралната трупа, окупирал е дори и режисьорския стол, за да постави „Сън в лятна нощ”. А когато вечер светлината в спалното отделение изгасва точно в 22:00часа, Сони се свира под завивката си, светва малкото си джобно фенерче и започва да пише. Пише разкази, стихоплетства, прави опити да създаде пиеса дори. Така изминават три изключителни години за младия мъж, които завършват с публикуването в училищния вестник на едно негово стихотворение, което още на следващата година се превръща в химн на учебното заведение. И звучи в началото и в края на всяка учебна година и до днес. „Тъкмо тук, във Вали Фордж, се разкри писателят Селинджър. Тъкмо тук открих призванието си, в което съм се вкопчил така неистово, че, сигурен съм, никога няма да го изпусна”, казва нескромно Сони при едно свое по-късно посещение в училището.

През 1938 г. Селинджър е приет в колежа „Урсинус” в дълбоката провинция на Пенсилвания, недалеч от Вали Фордж. Предстоят две години на усилен труд, първи любовни трепети, първа целувка, първи сексуални разочарования. Една от възпитаничките на колежа разказва през 1985 г. пред репортер на New York Times: „Джери беше незабравим. Красив нюйоркчанинв черно палто с кадифена яка, изключително вежлив и изискан… Сред нас нямаше друг като него. Той ни очароваше със своя ужасно хаплив хумор… Момичетата се влюбваха в него от пръв поглед”. Селинджър, когото тук в колежа всички познават просто като Джери, е действително красив мъж. Висок 190 сантиметра, слаб, с дълги пръсти, с вечно изгризани и леко потъмнели от никотина нокти. Кожата на лицето е леко мургава, косата черна, а погледът мрачен, дълбок, проницателен. Колкото до хапливия хумор, можем да го видим в публикуваните от него критични коментари в колежанския вестник, за който често пише. В една от статиите си напада остро писателката Маргарет Мичъл: „За благото на Холивуд няма да е зле авторката на „Отнесени от вихъра” да пренапише работата си и да представи мис Скарлет О’Хара или леко кривогледа с едното око и избит зъб, или с различни по големина стъпала”. В друг хаплив коментар отбелязва: „Хемингуей написа своята първацялостна пиеса. Вярваме, че тя отговаря достойно на неговите възможности. По всичколичи, че след „И изгрява слънце”, „За кого бие камбаната”, „Сбогом на оръжията” доста глупости е дрънкал и никак не се е преработил”. Именно от колежа „Урсинус” започва писателският възход на Джеръм Селинджър, който го отвежда до Калифорнийския университет, където постъпва в класа по творческо писане. Постъпка, която е против всички възгледи на бащата Соломон, който е убеден, че синът му трябва да стане търговец и да наследи неговия бизнес. Творческото писане довежда отношенията на Джеръм с главата на семейството до колапс. Но сега за него това няма никакво значение. Вече са публикувани първите му разкази в престижни американски литературни списания, но и нещо по-важно – влюбен е до уши. Сърцето му е пленено от дъщерята на драматурга Юджийн О’Нийл – Уна. Повърхностна, самолюбива, охолно живееща госпожица с невероятна красота, която още на първата си среща с него го целува, а на втората се стопява от нежност в обятията му. Годината е 1941-ва. Изоставена от баща си още докато е на две години, Уна развива особен пиетет към пишещите мъже, а появилият се на хоризонта Селинджър е тъкмо такъв. На всичкото отгоре е готов да я води на разходки, по скъпи ресторанти, в нощни клубове, които вече са превзети от лудостта на джаза. Готов е на всичко за нея, въпреки че не е съвсем по джоба му, но той знае, че мама Мириам никога няма да го остави, и именно на нея разчита за попълване на изпаряващия се в удоволствия месечен бюджет. Но пък именно Уна О’Нийл въвежда младия господин Селинджър в лоното на творческата интелигенция в Манхатън. Запознава го с редица издатели, които за една усмивка на Уна са готови да обърнат внимание дори наДжеръм. А за една нейна прегръдка са склонни дори да прочетат литературните му писания. А това е достатъчно, за да бъде талантът му открит от литературните критици.

Както всяко едно литературно начало, и това е трудно. Писателят създава десетки разкази, значителна част от които днес са изгубени безвъзвратно, защото редакторите на списанията от десет разказа са склонни да отпечатат един или в най-добрия случай два. Още в тези първи крачки в света на литературата Селинджър е открил собствения си път – сложни, лишени от блясък истории, грубо иронични към консуматорското общество на големия град, всъщност единственото общество, с което писателят общува в този период. „Той често се връщаше вечер с провесен нос и с престорен глас на някакъв незнаен критик казваше саркастично: „Господин Селинджър, много ви е хубав разказът, но предпочитаме нещо по-обикновено!”. След което се сриваше на дивана и запалваше поредната цигара”, разказва Уна. Но Уна не му казва, че през септември 1942 г. при едно от поредните си пътувания до Лос Анджелис с нейни разглезени приятелки е срещнала един изключително важен за нея мъж. Мъж, който по невъобразим начин я вълнува. Мъж, когото публиката познава като Чарли Чаплин. Уна не споделя със Селинджър за това си увлечение по 36 години по-големия от нея британец. Но пък медиите не му спестяват нищо. През януари 1943 г. се разразява грандиозен скандал около връзката на Чаплин с Уна. Както се вдига шум около процеса за бащинство, заведен от актрисата Джоан Бари срещу Чаплин. Гениалният актьор е обявен за моралнодеградирал мъж и антиамериканец. Филмите му са бойкотирани, но това не му пречи на 16 юни същата година да се ожени за Уна, а малко по-късно и да напусне Америка, която към онзи момент го мрази. Вестниците се изпълват със снимки на двамата младоженци, а в Манхатън, ако не всички, то поне литературните кръгове знаят добре, че само преди половин година Уна е била момичето на Джеръм. Селинджър понася стоически унижението. Иронично подмята, че красивите жени са или курви, или съпруги на застаряващи господа, а в случая с Уна и двете. „Но все пак тя е много красива! А аз съм просто писател и единственото, което мога да направя с нея, е да я окова в литературата си. От нея поне не може да избяга”, горчиво отбелязва писателят. Не случайно изследователите на разказите на Селинджър провиждат в много от неговите женски образи нюанси от харизмата на Уна О’Нийл. Тя е най-голямото любовно крушение в живота на Джеръм, горчивият спомен за нея ще го преследва до смъртта му. Светът е бил фокусиран в медийния образ на звездната двойка Уна–Чаплин и още от лятото на 1943 г. журналистите са узнали, че Селинджър е прелъстен и зарязан от Уна, което му навлича подигравките не само на другарите му по писателско перо, но и на всички останали. Навлича му дори гнева на тате Соломон и сълзите на мама Мириам. Но порасналото момче на семейство Селинджър не се поддава на омразата. За съжаление в онзи момент не успява да намери и бягство в писането. И не защото вдъхновението го е напуснало, а просто защото болката страшно го е обладала. Именно това го отвежда на борда на кораба „Джордж Вашингтон”, където го открихме в началото на нашия разказ.

На 8 май 1945 г. Уинстън Чърчил и Хари Труман обявяват края на войната в Европа. И макар че разказвачът Селинджър не веднъж по време на военните действия споделя с приятели, че единственото, за което мечтае, е, когато всичко свърши, да се върне у дома, сега е на прага на друго решение. Войната може и да е свършила, но не и за него. Той избира да остане до 10 май, когато армията на САЩ създава Поделение 970 към Корпуса за контраразузнаване, за да подпомогне съюзническата окупация и да проведе денацификация на капитулиралата Германия. Джеръм е преназначен на нов пост в новото поделение, което се позиционира във Вайсенберг в непосредствена близост до Нюрнберг. „Моето момче е поело по пътя на разузнавача. Селинджър е решил, че трябва да помогне за връщането на доведената до крах Германия към една по-нормална ситуация. Да я прочисти от героите на Хитлер и помогне на оцелелите обикновени хора да продължат напред. Хора, които са били заставени или неистово са вярвали в този проект за чиста арийска раса”, споделя Мириам. Поне това писателят е привел като обяснение в единственото писмо, което й изпраща през лятото на 1945 г. Но дали Селинджър остава заради това или заради страха да се завърне, обезумял в дома си, едва ли ще узнаем. Сигурно е, че в първите месеци след войната писателят полага всички усилия да върши педантично работата си по разпитите на военнопрестъпниците, по събирането на информация на терен…

Но проблемите с ума и емоциите остават. Спомените за случилото се, за смъртта на почти 80% от неговата дивизия, за труповете, по които трябва да гази по пътя на физическото си оцеляване, го тласкат към дълбоко депресивно състояние. Той успява да го потиска, когато работи, но не и когато остане сам в мрака на нощта. Когато притвори очи, всичко се завръща. Още повече, че тялото му е покрито все още с незараснали рани. Носът му е счупен, лицето му сега изглежда обезобразено, следите от шевовете все още кървят. Слухът му е увреден. Но всичко това е нищо в сравнение със спомена за мъртвите. „Беше истински хаос, за който и да ти споделя, и да ти го опиша с най-точните думи, всъщност за теб няма да значи нищо!”, пише до своя приятелка Джеръм.

На 2 юли 1945 г. Селинджър не излиза от стаята си, която от края на войната се е превърнала в негов дом в базата на Поделение 970. Стая с размери 3х3х3 метра. Едно кубче лично пространство на безсънието и посттравматичния шок от войната. Когато колегите му влизат в стаята му, го откриват, свит в ъгъла, въртящ главата си като пумпал, а в ръцете си държи лист хартия, на който с кръв е написано The end. Раната на дланта на лявата му ръка е разчоплена, а дясната държи молив с окървавен графит. Селинджър е настанен в психиатрична клиника в Нюрнберг за лечение. След седмица на масиран курс с транквиланти и стотици изпушени цигари Джеръм се връща на работното си място. Лекарската експертиза е категорична: „Той е кораво момче и със сигурност може да понесе още много”. Преминава всички контролни тестове и на 29 юли вече е отново в залите за разпит, където се връща към изслушването на разказите на стотици военни на фюрера. Разкази за зверствата, които са режисирани от по-горестоящи от тях фигури. „Ако не го бях сторил, щеше да го стори друг, а самият аз щях да понеса собственото ми семейство да бъде заличено пред очите ми. Войната има много лица. Знаете ли какво е да си изправен пред избора дали да видиш трупа навойник от вражеските части или пронизаното от куршум тяло на детето си? Не, не знаете! Не знаете и какво е да направиш третия избор – да заличиш сам себе си. А аз знам!”, споделя в показанията си един от разпитваните от Селинджър войници. В началото на август до знанието на Джеръм Селинджър и колегите му от Поделение 970 достига новината за атомните въздишки на САЩ, заличили поредната доза човешки животи, но този път в Хирошима и Нагасаки. По това време Селинджър е повален отново от любов. На разходка в покрайнините на Нюрнберг на 15 август се среща с „една руса нацистка кучка”, както сам той я определя. Това е СилвияЛуизе Велтер. Родена във Франкфурт на Майн през 1919 г., завършила малко преди началото на войната университет, владееща четири езика. Тя поразява писателя с интелигентността си, съчетана с поведение на лека жена. Висока почти колкото него, с прозрачно бяла кожа, покрита с тънки напукани капилярчета, с кестенява коса и огромни кафяви очи – същите като на плюшения мечок от детството му. През следващите петнайсет дена отношенията им прерастват в истинска атомна бомба от чувства, интелект и сексуална страст. А когато на 29 август потомъкът на евреи Джеръм предлага брак насвоята нацистка избраница, тя категорично отговаря: „Да!”. Но двамата се изправят пред сериозен проблем. Още в края на юли е прието постановление, което поставязабрана на американски войници да сключват брак с германски гражданки. След двудневни кроежи, фалшифициране на документи, плащане на подкупи избраницата на писателя е със сътворена нова самоличност. Тя е французойка по паспорт, учила е в Париж история на изкуството, пише поезия, макар и малко несъвършена, а единственото, което е запазено от старата й самоличност, е името й Силвия. На 1 септември в дома на Селинджър отвъд океана мама получава писмо, с което е уведомена, че синът й ще се жени. Мириам очаква момчето си да се завърне, но той продължава да издевателства с оставането си, като сега пък съобщава, че е решил да се установи завинаги на Стария континент. Но мама добре знае, че взел ли е решение, синът й не може да бъде отклонен от него. Мириам и Соломон се примиряват с факта, че няма да са свидетели на този така важен за Джеръм миг. „Моля се само наистина да я обичаш! Желаем ти щастие и се надяваме, че това не е някакъв сюжет за нов твой разказ, който си решил да преживееш лично, за да можеш да достигнеш до някаква непреживяна до този момент от теб достоверност. Мама”, получава в отговор Сони. Предстоят няколко седмици на трескава подготовка, която завършва със скромно сватбено тържество в кметството на селцето Папенхайм на 40 километра, южно от Нюрнберг. Двамата свързват живота си и се установяват в малка скромна къща. Всеки ден Селинджър пътува до града с двуместната шкода, която са си купили като сватбен подарък, а седмица след като са се врекли във вярност, получават прекрасен мъжки черен шнауцер от комшиите си в Папенхайм. Джеръм му дава името Бени. Бени в тези дни е не само малко кутре, което върши куп бели вкъщи, но и е неотлъчно до стопанина си. Той присъства на всички разпити, които провежда Селинджър. Постоянен член е и на общите събрания на Поделение 970. Според някои от колегите на писателя Бени е и на някои от заседанията на Международния военен трибунал в Нюрнберг през ноември, макар сам Селинджър да не се включва в съдебния процес. Но Бени е там. Бени се превръща в любимец на всеки, който го зърне, и в най-обичаното от автора на „Спасителят в ръжта” живо същество. Бени е свидетел на пишещия, творящия Селинджър. Бени е кучето, за което стопанинът му казва: „Това черно космато създание е единственото, което същински разбира разказите ми, единствената твар на тази земя, която може да осъзнае колко съм гениален така, както никое човешко същество не е успявало и едва ли някога ще успее”.

През април 1946 г. договорът на Селинджър като служител на Корпуса за контраразузнаване към Поделение 970 изтича. От подновяване няма смисъл. Още на рождения си ден на 1 януари си е обещал подарък – завръщане в родината. Следва едноседмичен престой в Париж, за да уредят имиграционните документи на Силвия. А на 28 април писателят, представящата се за французойка германка и черният Бени са на борда на американския кораб „Итън Алън”, изпълняващ рейс от пристанище Брест до Ню Йорк. Пепелищата на войната остават зад гърба им. Но Селинджър никога не забравя случилото се. Никога не се отскубва от спомена. Това е един вечно възвръщащ се кошмар, който го спохожда и в съня му. За да го доведе до лудост, до творческа немощ, до неговия край – дълъг и протяжен край, който настъпва чак след 64 мъчителни години. Войната никога не е страшна за тези, които стелят с телата си бойните полета, и за онези, които напояват с кръвта си земята. Войната е страшна за тези, които я надживеят. И житейският път на Джеръм Селинджър от тук нататък е най-доброто свидетелство за това.

Завръщането у дома не е сбъдване на някаква американска мечта. Тъкмо напротив, семейната идилия на 27-годишния Селинджър се разпада. Силвия не може да понесе еврейските нрави на мама Мириам и татко Соломон, а още повече космополитността на Манхатън. Още в началото на юли тя вече се е завърнала в Европа след подписано споразумение за развод по взаимно съгласие. А на 13 юли, седейки в кафенето на хотел „Шератон Плаза” в Дейтона, Селинджър признава: „Двамата се направихме взаимно нещастни от тази връзка. А аз самият в осемте месеца на взаимност не съм написал нито ред”. Тъкмо затова през следващия месец той бяга от Ню Йорк и се установява в една хотелска стая във Флорида. Там Селинджър се връща към писането и дори го застигат новини за негови публикации в някои от най-престижните списания за нова американска литература. Славата му на писател бавно започва да го изважда от депресивното му състояние, но не и от самотата на нощите, които му се струват тягостно дълги. Когато не пише, не знае какво да прави. Не може да заспи, а законно притежаваното от него оръжие, пистолет 45-и калибър, вечно лежи до възглавницата му на спалнята. „Неведнъж го откривах при изгрев слънце да седи с кръстосани крака по средата на леглото, със зареян в нищото поглед и с опрян в дланта пистолет. Все едно искаше да простреля дясната си ръка, ръката, с която пишеше”, разказва майка му. Но през ноември 1946 г. Селинджър открива начин да се справи с дългите безсънни нощи. Измисля си една лудешка игра – игра на общителност.

Само и само за да не е сам, започва да играе покер, да пуши още повече, да пие до умопомрачение, да потъва в нощните клубове на Ню Йорк, сред които са и бохемските свърталища „Синият ангел” и „Робън Блу”. Тук се събира интелектуалният елит на града, тук често идва и самата Били Холидей, която в паузите между песните си обича да чете със Селинджър някои от неговите последно отпечатани разкази. Всички са впечатлени от писателя: „Той беше много внимателен и галантен мъж. Изключително общителен, привлекателен и премерено усмихнат. Нямаше човек, който да не се обръщаше следнего, не само жените, но и мъжете бяха негови почитатели”. В този период на театралничене Селинджър никога не тръгва сам към апартамента, който наскоро е наел. Следва го винаги някоя млада красавица. Лилиан, 18-годишна колежанка, разказва: „Беше вначалото на декември, когато се запознах със Сони. Пихме заедно в бар „Чъмлис”, а към три през нощта, когато ме помоли да го последвам, аз го направих. Бях като хипнотизирана. В този мъж имаше нещо магнетично, което и до днес не мога да си обясня. И когато към това се прибави и фактът, че тогава вече всички знаеха кой е този мъж, една от младите литературни звезди на страната, е обяснимо защо го последвах. Когато светна лампата, у тях ни посрещна любимото му куче Бени. Седнах на дивана и докато се усетих, Сони се настани до мен, но вместо да посегне към лицето ми и даподири топлината ми, нещо, на което нямаше да се възпротивя, всъщност той започна дълго да ми разказва за това какво е работил след войната в Германия, за някакви зловещи военни статистики, за новата кола, която си е купил и в която по-рано се бил возил някакъв нацист. Повярвайте ми, тогава се уплаших и наистина го помислих за луд”. Пред друго момиче пък споделя, че е футболист, вратар на „Монреал Канейдиънс”. Изобщо в тези месеци Джеръм търси не толкова сексуални игри, колкото човешки същества, с които да тренира способността си да бъде общителен. За негово съжаление всички момичета, макар и хлътнали до уши по него, обладани от харизмата му, започват да го мислят за луд вместо за добър любовник. Някои от момичетата обаче са категорични: „Навярно имаше проблеми със секса и затова се правеше на чалнат! Определено нещо в панталоните му не беше, както трябва!”. Истината е малко по-различна. Преди няколко седмици, когато е започнал да си играе на общителност, е получил по пощата писмо, с което е уведомен, че пръстенът, който един от неговите приятели при операция „Тигър” му е дал, за да го даде на детето му, няма да може да го предаде никога. Детето се е самоубило, скачайки от единадесетия етаж на една жилищна сграда в покрайнините на Манхатън. Детето скача след майка си, която се е отделила от парапета на терасата, защото сама тя не могла да понесе загубата на съпруга си. Същия ден е отпечатана и една зловеща статия, „Децата на Лидице”. След години Селинджър проговоря пред един от издателите си: „Завладя ме едно шокиращо описание за свирепото избиване на деца през войната и поробването на успелите да оцелеят, защото били германци. Знаем още, че повече от 6000 еврейски, полски, норвежки, френски и чешки деца са умъртвени с газ в Хелмно и изгорени вкрематориума. Само там 6000 невинни човешки създания, вкопчени в своите малки плюшени мечета. Знаем. Знаем… и какво от това…”. Именно връщането към ужаса на войната увлича Джеръм към пропастта да си играе на общителен само за да не полудее, само за да може да продължи да пише. Сега всичко друго за него е безсмислено.

На 16 юли 1951 г. след повече от десетгодишна работа Селинджър достига творческия си връх или поне онзи, на който ще се задържи умишлено сам до края на живота си. Ражда се една причудлива предколедна история, историята за Холдън Колфийлд – „Спасителят в ръжта”. Първите редове в ръкописа на този единствен издаден роман на Селинджър са положени много преди светът да бъде задушен от прегръдката на Втората световна война. По време на цялата война Селинджър носи във вътрешния джоб на униформата си недовършения ръкопис. Ръкописът оцелява в злощастната учебна операция „Тигър” и в битките при Нормандския десант. Оцелява, за да бъде довършен и да придаде смисъл на следвоенното битие на своя автор, за да се превърне в една от най-четените книги на планетата. Според статия, публикувана през 80-те години в списание TIME, романът отвежда десетки младежи на прага на самоубийството. Тъкмо заради тази лоша репутация на книгата параноикът, лудият герой, който Мел Гибсън изпълнява в „Теория на конспирацията”, има в библиотеката си един екземпляр от „Спасителят в ръжта”. Не случайно рокбандата Too Much Joy пеят: „Страхувам се от хора, които четат „Спасителят в ръжта”. За този чудовищен образ на книгата допринася и фактът, че Марк Дейвид Чампън, който убива Джон Ленън, при залавянето му стиска здраво в ръката си „Спасителят в ръжта” и си припява досущ като хлапето в книгата популярната по това време песен по стихотворението на Робърт Бърнс:

Идейки си уморена
вечерта веднъж,
Джени вир-водица стана
в цъфналата ръж.
Джени зъзне цяла, Джени
пламва изведнъж.
Бърза, мокра до колене,
в цъфналата ръж.
Ако някой срещне някой
в цъфналата ръж
и целуне този някой
някого веднъж,
то нима ще знае всякой
де, кога, веднъж
някого целувал някой
в цъфналата ръж?

Но макар тази зловеща карма да се поддържа и до днес, това е книгата, която създава мита Селинджър. Легендата, която дори и днес остава неразгадана.

Излизането от печат на „Спасителят в ръжта” внася смут в живота на Джеръм. Преследват го за интервюта, започват да се препечатват старите му разкази, спират го по улиците за автограф. „Много смущаващо нещо е публикуването. Горкият нещастник, който се спусне в него, може със същия успех да тръгне по Медисън Авеню със смъкнати панталони!”, горчиво отбелязва авторът. Така оставащата половина от живота му ще се превърне в бягство от ужаса на консуматорското общество, което се опитва да го опитоми, да го прелъсти и направи част от себе си. Селинджър не е готов на подобна жертва. Не случайно през 1974 г. Джон Ъпдайк през усмивка в едно свое интервю споделя: „Дж. Д. Селинджър написа един шедьовър, „Спасителят в ръжта”, и препоръча на читателите си, които харесват книгата, да се обадят на автора; после прекара следващите си двадесет години, избягвайки телефона”. За да се отърве от все по-настървената тълпа от почитатели, Джеръм предприема окончателното си бягство от шумотевицата на града – на 240 мили, северно от Ню Йорк, в малкото селце Корниш, Ню Хемпшир. Тук ще го свари и смъртта на 27 януари 2010 г. Той няма да се отделя задълго от райското кътче, което купува с парите, спечелени от първото издание на романа. Тук ще го свари и щастието да стане баща на две деца. Тук ще го сварят и двата му следващи брака. Тук ще го сварят и стотиците часове непоносима болка от загубите и житейските огорчения. Тук ще изпише хиляди страници, които и до днес остават непознати за читателите. Тук ще го посещават някои специални за него хора – приятели като Бриджит Бардо, Ърнест Хемингуей, казват, че дори президентът Джон Кенеди го е навестявал. „Тук понасям цялата експлоатация и загубата на правото на уединение, които е възможно да бъдат понесени за един човешки живот”, пише Селинджър.

В годините след раждането на двете му деца писателят публикува все по-рядко, не желае да се среща с никого и бавно и постепенно се превръща в звяра, който ще познаят единствено хората до него. Ще се превърне не само в груб циник, но и в тираничен баща и още по-чудовищен съпруг. В дните, когато умопомрачението от войната го напуска за кратко, той е тих, спокоен, усмихва се дори. В такива дни предприема дълги разходи по лъкатушещите по близките хълмове пътеки. С него неотлъчно е Бени, поне до Коледата на 1976 г., когато кучето умира в скута на стопанина си. Писателят ще погребе не само кучето си, не само родителите си, сестра си, племенниците си, някоя от невръстните си разглезени любовници, които в тези години вече не се оплакват от неговата липса на желание за секс. В тези години писателят ще погребе дълбоко в себе си малкото човешко, съхранено от войната. Ще го скрие дълбоко в сърцето си, за да може да оцелее. Само преживелият война, опръскалият се с кръвта й знае какво е това…

* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на редакцията на a-specto

Don`t copy text!