Режимът на „Черните полковници“ | Последната военна диктатура в Европа

в Свят

На 21 април 1967 г. в Гърция е извършен преврат, в резултат на който на власт идва военна хунта

Гръцкият въпрос

През втората половина на 60-те години в световната политика се налага мнението, че в Европа е невъзможно да се появят нови военни режими. В Испания и Португалия оцеляват диктаторите Франко и Салазара благодарение на поддръжката на Запада, но те се смятат за отживелица. Официален Вашингтон, който залага на военните като борци с комунизма в Азия и Латинска Америка, предполага, че в Стария свят подобна практика ще нанесе повече вреда отколкото полза. Западна Европа би трябвало да бъде образец на „демократичните ценности“ в противовес със страните от соцлагера и с тяхната „несвобода“. На този фон военният преврат в Гърция през 1967 г. се превръща в неприятен сюрприз не само за Съветския съюз, но и за САЩ. Още от Първата световна война Гърция е нестабилна; вътрешните разпри не се прекратяват в страната дори по времето на хитлеристката окупация, когато гърците се съпротивяват ожесточено на завоевателите. В Гръцкото движение на Съпротивата голяма роля имат левите, включително и Комунистическата партия. Партизаните комунисти претендират за властта в страната след освобождението от окупаторите.

Гражданска война на „чужда територия“

Западните страни не желаят комунистите на власт, особено Великобритания. Сталин и Чърчил се договарят Гърция да остане в сферата на влияние на западните съюзници. След това противниците на комунистите в страната, опирайки се на военната поддръжка от Великобритания, започват разоръжаване и неутрализиране на левите. През 1946 г. конфликтът в Гърция прераства в пълномащабна гражданска война. Борбата с гръцките комунисти наблюдава Вашингтон, в рамките на т.нар. доктрина на Труман, който поставя задачата за изкореняване на комунизма в западните страни. По това време Съветският съюз няма нито сили, нито средства, за да поддържа комунистите в Гърция.  В резултат през октомври 1949 г. гражданската война завършва с поражение на комунистите. Загиналите са над 50 хиляди души. След края на войната комунистическата партия в Гърция е забранена; много нейни членове са подложени на репресии. След три години Гърция става член на НАТО.

„Комунистическата заплаха“

Въпреки забраната на комунистическата партия, политическият живот в Гърция, който утвърждава конституционната монархия, не е стабилен. Правителствата често се сменят, икономиката изпитва сериозни проблеми, които предизвикват протестни акции на различни слоеве сред населението. През 1965 г. в Гърция избухва поредната политическа криза, наречена „Апостасия“. През следващите две години не се изгражда нито едно работоспособно правителство. Новите избори са назначени за 28 май 1967 г. Очаква се първото място в тях да заеме „Съюз Център“ на Георгиос Папандреу; но за да получи болшинство в парламента, той трябва да влезе в коалиция с Единната демократична лява партия; консерваторите гледат на нея като прикритие за забранената партия на комунистите, което отчасти е истина. Десните не могат да допуснат „комунистически реванш“. В тези условия се залага на военната диктатура.

Априлският преврат

На 21 април 1967 г. на улиците на Атина се появяват танкове. Военните обявяват, че е извършена „революция, призвана да изведе страната от хаоса и разрухата“. Превратът оглавяват бригадният генерал Стилианос Патакос и полковниците – Георгиос Пападопулос и Николаос Макарезос. Лидерът на преврата е Пападопулос. В първите дни военните арестуват всички водещи политици в страната; арестувани са хиляди, политическите партии са забранени. Заради черния цвят на военната си униформа гръцката хунта е наречена „режимът на черните полковници“. Вашингтон не посреща с възторг преврата. Филипс Телбот, посланикът на САЩ в Гърция го нарича „изнасилване на демокрацията“. Но Щатите не могат да се откажат от поддръжка на режима, който е антикомунистически. Редица европейски страни скъсват отношенията си с Атина. Интересен факт е, че „черните полковници“ не скъсват отношенията със Съветския съюз и дори повишават стокооборота с него. Военният режим не е поддържан в страната, не го подкрепя нито една от водещите политически сили, нито от чужбина. Това принуждава крал Константин да предприеме опит за контрапреврат, но претърпява неуспех. Кралят напуска страната и намира убежище в Италия. Съветският блок използва диктатурата в Гърция, за да упреква Запада, че помага на „антинародния режим“. През следващите години отчасти страната се стабилизира, икономиката леко дръпва напред. Полковниците се опитват да формират собствена идеология; в противовес на комунизма те предлагат „християнската добродетел“ и национализма. Рекламните билбордове гласят: „Гърция е християнска страна, в нея няма място за комунизъм…“. Военните не прекратяват опитите да се легитимират във властта и да привлекат различни политически сили. През 1968 г. е приета новата Конституция; след това военните започват преговори с политическия елит, стремейки се да го привлекат за сътрудничество. На 24 ноември 1970 г. е сформиран т.нар. малък гръцки парламент, или представително събрание, в което влизат 92 души, назначени по заповед на премиера Пападопулос и напълно контролирани от него. Този малък парламент не оказва никакво влияние при вземането на решения.

Отново преврат

До 1973 г. Гърция формално остава монархия; при липсата на краля е назначен регент. През 1973 „черните полковници“ провеждат референдум, на който 85% от избирателите гласуват за отмяната на монархията и за провъзгласяване на република. През юни 1973 г. лидерът на хунтата Георгиос Пападопулос е провъзгласен за президент на Гърция. Страната отново изпитва икономически трудности, все по-често избухват протести срещу хунтата; Пападопулос се надява да премахне тези явления чрез постепенната „демократизация“ на режима. През ноември 1973 г. избухва въстание на студенти в Атинския политехнически университет, което е жестоко потушено от военните; убити са над 20 студенти; стотици са ранени; в страната преминава нова вълна от арести. Радикално настроените военни смятат, че до тези събития е довел „либералният курс“ на Пападопулос и той е отстранен от власт; новият лидер става Димитрис Иоанидис, привърженик на „затягането на гайките“.

Операция „Кипър е наш“

Съпротивата срещу режима продължава да расте. Иоанидис замисля „малката победоносна война“, която да подобри имиджа на хунтата и да засили поддръжката й в обществото. Лидерът на хунтата решава да проведе операция по присъединяването на Кипър, голяма част от населението на който са етнически гърци. С поддръжката на Ионадис на 15 юли 1974 г. в Кипър военните свалят архиепископ Макариос Трети, президент на страната. Новият режим веднага е наречен „черните майори“. Кипърската авантюра завършва с тежки последици. За защита на турското население на острова нахлуват турски части. Двете натовски страни се оказват на прага на война. Конфликтът е избегнат, но единният Кипър е разделен на гръцка и турска част и почти половин век те не могат да се обединят. Провалът на кипърската операция окончателно срива авторитета на „черните полковници“. Против тях се обединяват на практика всички политически сили – и леви, и десни. През август 1974 г. военните предават властта на цивилно правителство.

Наказание и разкаяние

Пападопулос, Ионадис, Макарезос и Патакос са арестувани и осъдени на смърт. Присъдите по-късно са заменени с доживотен затвор.  Днес не е жив никой от лидерите на хунтата. Последен напуска белия свят Стилианос Патакос през октомври 2016 г., на 103 години. Той се разкайва за извършеното и е освободен през 1990 г. Ионадис, виновникът за кървавото потушаване на студентското въстание, не се разкайва и завършва дните си в затвора.

Андрей Сидорчик, издателство PACПEP

Последни от Свят

Отиди Горе