The Bulgarian Times

Предателите на Априлското въстание

в България
Loading...

„Априлското въстание започва с предателство и завършва с предателство на селянин…“ – професор Николай Генчев, „Българско възраждане“

В книгата си професор Генчев пише, че големите лични предателства са извършени от затъпели от робските условия селяни и овчари.

Ненко Балдювеца – име, синоним на предателство
Кой е Ненко Балдювеца?

Ненко Стоянов Терзийски е от село Балдюво; бил заможен човек и управител на чифлиците на богатите турски земевладелци в района. Службата му го сближила с турците; често ги гощавал с ракия, дори бил сводник.

Семейството на Ненко било многолюдно. В къщата му живеели трима синове – Ангел, Иван и Събо, и три дъщери – Петкана, Лазарина и Цона.

За предстоящото въстание Ненко научил от Тодор Терзията от село Ферезлий. Той се уплашил, че ако българите победят, едва ли ще му простят волностите с турците, и решил, че и той ще участва във въстанието. По-силният му мотив бил, че видял келепир в освободеното отечество.

Затова решил да се включи в подготовката на въстанието, въпреки че съселяните му не искали да участват.

Когато било обявено събранието в Оборище, нямало кой да упълномощи Ненко за представител. Той си изработил фалшиво пълномощно и номерът му минал. Апостолите още не били посещавали Балдюво, за да видят как върви подготовката за въстанието там.

На събранието Н. Балдювеца кротувал, слушал и се чудел какво прави там. Той чул, че ще се опожаряват села и че може и да се мре, се изплашил.

Според членове на семейството му на събранието в Оборище Ненко казал: „Това няма да бъде; турците са много, ще се изхабят само селата, зян ще станат и нищо повече…“ Един от съзаклятниците чул тези думи и го сплашил с ножа си. Ненко отговорил: „Извадиха ли те на мене нож – ще обадя аз на турците…“ Ненко загубил спокойствието си.

Двама депутати от Оборище – Иван Арабаджиев и Крайчо Самоходов, разказвали, че той ставал една нощ три пъти да пита налягалите около него съзаклятници: „Ами ако някой измежду нас отиде и предаде на турците, че българите се готвят да въстанат, то какво ще стане. Голяма награда ще даде правителството на този човек…“

В душата Ненкова се завъртяла черна мисъл. Дали била родена от страха от турците или, както се твърдеше при соца – „частнособственическата психика“ е сработила?!

По обратния път за село Ненко мислел тревожно.

По това време недалеч от Балдюво турците се събрали и готвели курбан за плодородие. Там той им изпял всичко от игла до конец; турците го изпратили при мютесарифина в Пловдив. Новината се разнесла като мълния. Турците изпратили заптиета в Копривщица. Когато се опитали да арестуват въстаниците, гръмнала първата пушка и въстанието избухнало.

 

Каква е съдбата на Ненко?

 

За да му се отблагодарят и да не го убият въстаниците, турците го приютили в Пазарджик. Въстанието било разгромено, но Ненко не смеел да се върне вкъщи. Заживял сред турците, които след Освобождението му дали правото да събира десятъка в селата в Пазарджишко.

По времето на Руско-турската война семейството му заедно с турците заминало за Цариград.

След Сан-Стефанския мирен договор и амнистията семейството решило да се връща в България, но в последния момент Ненко се отказал. Слухът разказва, че дал билета си за влака за някакъв беден заточеник, за да се върне у дома си, а самият той останал в чуждия град. По-късно роднините му научили, че се навъртал около границата, където бил убит от македонски революционери.

Върху балдювчани легнало презрението на целия български народ заради предателството на Ненко.

От друга страна, заради близостта си с турците Ненко Балдювеца спасил от разорение селата Ферезлий, Черногорово, Сарай и Гелеменово.

 

Дядо Въльо – предателят

 

Ето какво пише Захари Стоянов в Седма глава на „Записки по българските въстания“

„„Вълю, или Велю Стоилов Мечката (така се казваше новият ни благодетел), е родом от Горньонската река. Освен че той показа към нас от най-напред голяма готовност да ни приеме с такива думи и ласкави обнасяния, за които ни най-малко съмнение не можехме да имаме на него, но, от друга страна, той ни излезе и нещо като познайник по следующия начин:

– Хей, и аз имам момче, тъкмо на вашата пора, което от няколко години живее в пуста Влашка, в Турно Северин – каза той и въздъхна от всичката дълбочина на сърцето си. – Според разказванието на някои наши селяни, които го виждали там наскоро и приказвали с него, твърде ме е страх да се не намира и той сега по Балкана във вашия кайфет…
Не щеш ли, че това момче, за което дядо Вълю въздишаше от сърце и душа, от дума на дума да излезе познайник и приятел даже на Бенковски! Когато тоя последният разказа на милозливия баща чертите, името, възрастта и занятието на сина му, то той подскочи от радост, прегърна войводата, който описваше чедото му, и каза, че ние сме негови момчета и ще да се грижи за нас, както би се погрижил и за своя син. Иди после всичко това, после тая щастлива случайност, та се съмнявай в патриотическата искреност на дяда Въля!“

***

„Свършил-несвършил той последната си дума, бачо Вълю, нашият благодетел, преданият дядо Вълю, когото наричахме баща, гледам, че пълзи по земята, като четвероножно животно, и отиде да се затули зад едно паднало на земята дърво. Аз за себе си не можах да се сетя от един път в що се състои работата, надали можаха да се сетят и другарите ми. Докато се готвех аз попитам защо старецът се влече по земята, устата ми се заключиха, язикът ми засъхна на гърлото. Около двадесят и повече пушки от двете страни на реката от четири страни изгърмяха отгоря ни и куршумите бръмнаха около ни като пчели!…“

Според предварително уговорения с турците план Въльо превел бунтовниците по специално построеното за целта мостче в местността Костина, близо до село Рибарица, Тетевенско. Войводата Г. Бенковски е застрелян на място; отец Кирил е ранен и заловен. Захари Стоянов се спасил по чудо, като скочил в реката и течението го отнесло.главата му е отрязана и измита от кръвта в кладенче, наречено „Кървавото кладенче“. Главата на Бенковски е разнасян из Орхание до София и е изложена на поругание. Един свещеник я погребал в околностите на бъдещата столица на България.

Тялото на войводата тайно е положено от една възрастна жена – баба Удреница, в тетевенската църква „Всех Светих“.

Дядо Въльо дочаква Освобождението и работи като пазач на мостовете в планината, на служба в управата в Тетевен.

След десет години Захарий Стоянов се среща с предателя дядо Въльо. На мястото на предателството – над село Рибарица, той се разтреперва „като листец“ и моли за прошка. Години наред няма покой; избитите въстаници изгаряли съня му. Моли за прошка З. Стоянов, роднините на Бенковски и близките на другите въстаници.

 

Издателство PACПEP

Loading...

Последни от България

Отиди Горе