Вашият виртуален всекидневник за новини,анализи и коментари,като никой друг

Петербург, Москва и още много чудеса

в Свят
Loading...

Какво бихте направили с човек, който кара дъщеря ви, току-що навършила година и половина, да плаче до скъсване? Ще го пратите по дяволите, разбира се. В пряк и преносен смисъл. При това няма никакво значение дали въпросната персона е „мъж, жена или хермафродит”, както казва Ботев. Просто правите така, че персоната да изчезне колкото се може по-далеч. Работата обаче се усложнява, когато действието не се развива на твърда земя. Действието се развива в набиращия височина самолет по маршрута София–Москва. Персоната, заради която 18-месечната ми дъщеря Теа се къса от рев, а майка й Даниела се чуди как да я успокои, е една от стюардесите. Служителката на „Аерофлот” с абсурдно-неестествена усмивка обяснява, че детето трябва да бъде задължително вързано при излитане и кацане. „Пристегнитесь, пристегнитесь” , повтаря, все по-нелепо усмихвайки се, стюардесата. Проблемът е в това, че Теа не понася колани. От доста време дори отказва да се вози в собствената си количка. Защото мрази да я връзват. Двамата с Даниела обясняваме на служителката на „Аерофлот”, че детето ще бъде в много по-голяма безопасност, когато е здраво прегърнато от майка си, а не когато е вързано с някакъв глупав колан. Силата на разума надделява и стюардесата прекратява настояванията си да вържем Теа. При обратния полет обаче ни се падна една още по-влюбена във формалностите служителка на „Аерофлот”. Но да не избързваме. Започваме обиколката на двете руски столици от Санкт Петербург. Той заслужава да бъде пръв. Градът е център на руската държава цели два века – от 1712 г., когато Петър Първи го провъзгласява за столица, до 1918 г., когато Ленин премества столицата в Москва. Решаваме, че едно от първите неща, които Теа трябва да види в Санкт Петербург, е паметникът на основателя на града, създаден от френския скулптор Етиен Фалконе. Независимо от факта, че паметникът е бронзов, широкоразпространеното му име е Медният конник. Това е класическа ситуация, при която животът подражава на изкуството.„Медният конник” е заглавието на поемата на Александър Пушкин, посветенаедновременно на Петър Първи, на властта като цяло и на обикновените хора. Работата по монумента продължава цели 16 години. 50-годишният Етиен Фалконе и 17-годишната му ученичка Мари Коло пристигат в руската столица през 1766 г. Императрица Екатерина Велика е поканила френския скулптор по препоръка на своя приятел, философа Дени Дидро. Фалконе и ученичката му работят върху паметника 12 години. Скулпторът постоянно си кореспондира с Дидро и с императрицата (макар че с нея живеят в един и същи град!), понякога приема, а друг път категорично отхвърля съветите им. Но те не са единствените, които дават идеи за начина, по който трябва да изглежда паметникът на Петър Първи. Като цяло няма член на императорския двор, който да не е изразил мнение по темата. Въпросите за разрешаване изглеждат безброй – как да бъде облечен конникът, какъв точно да бъде конят, да има или да няма змия, която да бъде стъпкана от императорския кон? Французинът среща неочаквано големи трудности, когато започва да работи по лицето на Петър. Нищо от направеното не му харесва. В крайна сметка предоставя тази изключително важна задача на ученичката си. Според мнението на критичните наблюдатели Мари Коло се е справила блестящо. А Фалконе така и не успява да види крайния резултат от труда си. Изтощен от безкрайните спорове около това как да изглежда паметникът и от постоянните неуредици, той напуска окончателно Русия през 1778 г. Паметникът е официално открит четири години по-късно в чест на 70-годишнината от провъзгласяването на Санкт Петербург за столица. По идея на императрицата надписът на него гласи: „На Петър Първи от Екатерина Втора”. По този начин Екатерина за пореден път набляга на момента, на който винаги е държала – подчертаването на пряката връзка между управлението на Петър и нейното собствено. Без да го изрича на глас, тя всъщност елиминира всички владетели, заемали руския престол между царуването на първия руски император и нейното възкачване на трона. Велики са само те двамата – тя и Петър Първи. В „Медният конник” на Пушкин също става дума за Петровото величие. Но и не само за него.

Поемата започва с тържествени стихове, посветени на Петър Велики и на основания от него град. Следва обаче бърза смяна на главния герой, гледната точка и общото настроение. От времето на Петър Първи се пренасяме в столицата от първата половина на XIX век, където обикновеният, с нищо не отличаващ се чиновник Евгений е влюбен в също толкова обикновената девойка Параша. Нещата вземат трагичен обрат, когато Параша се удавя при наводнението от 1824 г. Съсипан от връхлетялото го нещастие, Евгений полудява. Докато броди една нощ из улиците на Петербург, той се изправя пред паметника на Петър. Съсипан от мъка, героят се нахвърля срещу императора, обвинявайки го, че е виновен за смъртта на любимата му, защото е построил град, толкова уязвим за стихиите. Веднага след това на Евгений му се струва, че конникът слиза от пиедестала и заплашително се насочва към него. Загубилият разсъдъка си младеж започва да бяга из нощния Петербург, въобразявайки си, че Медният конник го преследва. Няколко месеца по-късно Евгений умира на прага на дома на загиналата си любима. На пръв поглед симпатиите на Пушкин са изцяло на страната на нещастния младеж, който е прототип на безкрайната поредица от „малки хора”, с които е пълна руската литература от XIX век. Само че, когато четем по-внимателно поемата, ще видим, че смисълът й далеч не е толкова еднопланов. „Медният конник” е творба не само за Петър Велики и за основания от него град, но и за държавата и, генерално погледнато, за същността на всяка власт. Социумът не може да съществува без консолидиращата сила на властта, но в същото време тя неминуемо се сблъсква с простичките мечти и желания на обикновени хора като Евгений и Параша. Ето го и основният въпрос в „Медния конник”: кое е по-важно – съдбата на отделния индивид или триумфът на града или държавата? Пушкин не дава категоричен отговор. Самият той до трагичната си смърт не престава да се пита кое е по-важно: личната свобода или просперитетът на империята. Факт е, че с течение на годините възгледите на Александър Сергеевич по този въпрос търпят значителни промени. Ако в младостта си той поставя свободата над всичко останало, то в по-зряла възраст започва да вярва, че в името на доброто на държавата някои права на личността могат да бъдат ограничавани. Историците дори посочват конкретния момент, когато е започнала тази трансформация във възгледите на поета. Става дума за прословутата среща между Пушкин и император Николай I, състояла се през 1826 г. Не е изминала и година от бунта на декабристите. На 14 декември 1825 г. либерално настроени офицери извеждат войските си на Сенатския площад, тъкмо при паметника на Петър Първи. Те настояват Николай да не заема императорския престол, защото го намират за твърде деспотичен, освен това искат в страната да бъдат проведени либерални реформи. Исканията са основно за написване на конституция, дори се чуват съвсем крамолни гласове, призоваващи за установяването на република. Верните на Николай войски бързо смазват бунта, а водачите му са осъдени на смърт. Този бунт разтърсва из основи империята. Да, и преди това е имало бунтове и въстания. Да си спомним само тези на Степан Разин през XVII век и на Емелян Пугачов през XVIII век. Само че всички предишни недоволства са идвали отдолу. Сега за първи път бунтът е организиран от членове на самия управляващ елит, от дворяни и офицери. Това е силен удар по властта, дошъл именно от хора, смятани за нейна най-голяма опора. Именно в този толкова сложен вътрешнополитически момент Николай I вика Пушкин при себе си. Срещата между двамата продължава два часа и половина и е много по-дълга от времетраенето на разговорите, които императорът има с министрите си. Беседата започва с директния въпрос на абсолютния самодържец към поета: „Пушкин, щяхте ли да бъдете на Сенатския площад по време на бунта на декабристите, ако тогава бяхте в Петербург?”. Отговорът на Александър Сергеевич е не по-малко директен: „Всички мои приятели бяха там. Така че, да, и аз щях да бъда там”. Тази смелост няма отрицателни последици за Пушкин. Може би императорът е оценил по достойнство искреността му, а може би е бил достатъчно умен, за да разбира, че е по-добре най-добрият руски поет да му бъде приятел, а не враг. Следва продължителен разговор, в който Николай подробно обяснява на събеседника си какви точно реформи смята да извърши в империята. Пушкин излиза от кабинета на императора буквално със сълзи на очи. „Как бих искал да го мразя! – възкликва той пред слисаните си приятели. – Но какво мога да направя? За какво да го мразя!?” От своя страна Николай I казва на изумените си придворни, че току-що е разговарял с най-умния човек в Русия. Макар че е твърд противник на всяка тирания, Пушкин е склонен да се съгласи с височайшия си събеседник, че Русия има нужда от силна централизирана власт и че ако начело на държавата не стои целеустремен владетел с абсолютна власт, рискът от изчезването на империята става ужасно голям. През следващите години отношенията между двамата ще се изграждат не толкова върху традиционното противопоставяне „абсолютен монарх срещу свободолюбив творец”, колкото на постоянното привличане и отблъскване. Николай I ще продължава да цени Пушкин, но уважението няма да му попречи лично да цензурира „Медният конник”, преди да разреши отпечатването му. Без никаква цензурна намеса поемата излиза едва през 1905 г.

Дъщеря ни явно харесва паметника на Петър Първи, защото прави енергични опити да нагази в тревната площ, която го опасва, и да стигне до него. Ние пък също толкова енергично се съпротивляваме на желанието й. Противно на някои популярни свръхлиберални тенденции във възпитанието смятаме, че има ситуации, при които на децата трябва да се казва „не”, че в никакъв случай не бива да им се позволява всичко. Най-малкото защото, когато им поставяш прегради, стимулираш желанието им за съпротива. А това е качество, което трябва да развиват от съвсем малки. Затова и не позволяваме на Теа да гази тревата, макар че желанието й да се приближи до паметника на Петър Първи е похвално. Междувременно анализатори в Русия са забелязали една доста интересна тенденция, която се отнася до паметниците на първия руски император. През последните години техният брой намалява. През 90-те години са издигнати 16 негови паметника. Между 2000 и 2010 г., т.е., когато се отбелязва 300-годишнината на Санкт Петербург, пък и когато начело на страната застава кореняк от Петербург, паметниците стават 28. Докато от 2010 г. до сега на Петър са посветени само 6 паметника. Анализаторите търсят зад тези факти една по-глобална тенденция. Има, казват те, една умора в днешното руско общество от основателя на империята. Хората искат да живеят спокойно, а Петър е символ на тъкмо обратното – на радикалните преобразования, на тоталната промяна на познатия начин на живот. А народът като цяло е консервативен. Той предпочита спокойствието пред революцията. И понеже природата не търпи празни пространства, за мястото на любим представител на династията Романови в народното съзнание започва да претендира един друг император. Според историчката Екатерина Болтунова това е последният руски самодържец Николай II. На мен пък ми се струва, че това не е естествен процес, произлизащ от народните низини, а съвсем целенасочена държавна политика. Действително през последните години в Русия излизат много книги и документални филми, които представят Николай II в една изключително положителна светлина. Задължителният акцент върху трагичната му смърт заедно с цялото семейство през 1918 г. съвсем естествено кара публиката да изпитва силни симпатии към него. Увеличаването на паметниците в чест на последния император се вписват напълно в тази тенденция. Само преди два месеца в Евпатория е открит поредният монумент на Николай II, като с това в Крим вече има три негови паметника. Като цяло през последните 6 години са издигнати 11 паметника на последния руски император. В кампанията по възвеличаването на неговия образ активно се включи и придобилата световна известност Наталия Поклонская. Във всички интервюта, които главният прокурор на Република Крим дава, тя говори с огромна любов за Николай II, а на тазгодишната акция на Безсмъртния полк на 9 май излиза с портрета на императора. Тази й постъпка предизвиква горещи спорове в руското общество. Освен яростни защитници, които възхваляват обикновения му живот и огромната любов към семейството, Николай II има и убедени критици, коитоакцентират върху скромния му интелектуален капацитет и явната му неспособност дауправлява империята. Колкото и убедителни да са аргументите на критиците обаче, институционалната подкрепа за възвеличаването на образа на последния руски император има по-голяма тежест. А вероятно тази тенденция ще се засилва с наближаването на 100-годишнината от Октомврийската революция. Още един пример в това отношение виждаме, когато влизаме в Исакиевския събор, намиращ се съвсем близо до Медния конник. Това е най-големият православен храм в Санкт Петербург, който има статута на музей. От 1990 г. тук са възобновени и църковните служби. В момента в Исакиевския събор има изложба от творби на гръцкия скулптор Никос Флорос, посветени на последното императорско семейство. Става дума за седем портрета и седем минискулптури на Николай, съпругата му Александра и децата им – сестрите Олга, Татяна, Мария, Анастасия и единственото момче Алексей. При създаването на мозаечните портрети авторът е използвал цветен алуминий, а минискулптурите са изработени в художествената стилистика на яйцата Фаберже, които са символ на императорския дом. Изложбата завършва със „Сърцата на Романови” – колекция от седем триизмерни човешки сърца, изобразяващи сърцата на членовете на императорското семейство. Изложбата влиза в много интересен диалог с фотографиите, разположени по стените на Исакиевския събор, разказващи за историята на храма след Октомврийската революция. През 1922 г. от храма са иззети 48 килограма златни и 2 тона сребърни украшения, за да бъдат използвани за нуждите на гладуващите в Поволжието. През същата година настоятелят Леонид Богоявленски е арестуван, а съборът преминава във владение на т.нар. обновленци. Това са тези църковни деятели, които приемат да сътрудничат на съветската власт. През 1928 г. църквата е превърната в музей с антирелигиозна насоченост, а три години по-късно там е поставено най-голямото в света махало на Фуко. Според замисъла на организаторите люлеенето на махалото, което показва, че планетата ни се върти, трябва да убеди зрителите в неадекватността на библейските разкази за историята на Земята. В Исакиевския събор може да се види и една много интересна фотография, показваща афиша с мероприятия, предвидени за месец май 1934 г. в ленинградския държавен Дом на антирелигиозната просвета. Има отбелязване на петата годишнина от дейността на „безбожниците ударници”, има проява, озаглавена „Трудещите се жени в борбата срещу религията”, има и „Среща на работници чужденци със старите безбожници”, а на вечерта на жените домакини и съпругите на работниците може да се чуе лекция на тема „Летните религиозни празници и класовата им същност”. Две години по-късно въпросният Дом на антирелигиозната просвета е закрит. Официалният край на агресивно налаганият атеизъм в Съветска Русия идва веднага след началото на Великата отечествена война. Тогава Сталин решава, че за да бъде спечелена войната, идеологията трябва да отстъпи място на прагматизма. Веднага следва реабилитирането на любовта към родината (след 1917 г. пропагандата гласи, че любов може да има единствено към класата, но не и към страната), както и на религиозните чувства на вярващите. Пак по време на войната е реабилитирана и традиционната Православна църква, а обновленчеството на практика е ликвидирано.

Най-доброто нещо, което можете да направите, когато сте свършили с разглеждането на Исакиевския събор, е да се насочите към Невски проспект. Вървите по него до… докъдето ви стигнат силите. Уточнението е важно, защото булевардът е дълъг 4,5 километра. Въпросът, разбира се, не е само в дължината. Има толкова много неща за гледане на Невски проспект – паметници на архитектурата, магазини, книжарници, ресторанти,кафенета, а също така и в преките улички, така че е невъзможно да го обходите на един път. Особено пък, когато сте с дете на година и половина, което иска да пипне всяко нещо, което привлича вниманието му, а по възможност и да го оближе. Невски проспект се простира между Адмиралтейството и манастира „Александър Невски”. Именно в чест на манастира, а не на името на реката е кръстена и най-известната улица в Петербург. Манастирът е построен в началото на XVIII век по нареждане на Петър. Особено забележителен е неговият гробищен парк. Тук са погребани писателите Иван Крилов, Фьодор Достоевски, композиторите Римски-Корсаков, Модест Мусоргски, Михаил Глинка, пълководецът Александър Суворов, енциклопедистът Михаил Ломоносов, както и много други руснаци, оказали огромно влияние в културния и политическия живот на Русия. Веднага след основаването на манастира през 1710 г. монасите започват да прокарват път от него до древния Новгородски път (днешният Лиговски проспект). Целта е този път да се слее с един друг, който се прокарва от срещуположната страна, т.е. от Адмиралтейството. Любопитното е, че заради грешка в разчетите правият път прави рязък завой в района на днешния площад „Въстание”. За да бъде изграден пътят, се налага да бъдат изкоренени много дървета, както и да се пресушат редица блата. Още от самото си създаване Невски проспект е изключително чиста улица, защото Петър най-много държи на чистотата и реда. Когато по Невски започватда се строят първите къщи, всеки собственик бива задължен ежедневно да чисти около дома си. Тези пък, които се „изхитряват” да си хвърлят боклуците на улицата или в каналите, получават строги наказания. Още в средата на XVIII век Невски се оформя като главната пътна артерия на младата столица и затова нейното благоустройство става една от главните задачи на властите. След 1760 година тук се строят само каменни домове. Започва изграждането на великолепни дворци, внушителни обществени здания, величествени църкви. Модерният облик на града се подчертава на Невски проспект и благодарение на мирното съществуване на различни вероизповедания. Редом с православните руски храмове се появяват католически, лютерански, холандски, арменски църкви. В книгата си „Пътешествия до Русия” Александър Дюма нарича Невски проспект „улица на веротърпимостта”. През XIX век по главната улица на града започват да никнат красиви здания, където се помещават магазини, хотели и банки. Невски се превръща в любимото място за разходка както на столичани, така и на всички онези, които идват в Петербург било то по работа или за забавление. Едно от най-хубавите описания на тази култова улица ни е оставил Николай Гогол. Ето как започва „Невски проспект”, една от творбите, включена в неговите „Петербургски повести”: „Няма нищо по-хубаво от Невски проспект, поне в Петербург, за него той е всичко. С какво ли не блести тази улица, красавицата на нашата столица! Убеден съм, че нито един представител на обитаващия я блед чиновнически свят не би дал Невския проспект за всички възможни блага. Не само който е на 25 години, притежава прекрасни мустаци и чудесно ушит сюртук, но дори онзи, по чиято брада вече са наболи бели косми, а главата му е гладка като сребърно блюдо и той е във възторг от Невския проспект. А дамите! О, за дамите Невският проспект е още по-приятен. Та и за кого ли не е приятен той? Още като стъпиш на Невския проспект, и те обзема настроение за разходка. Дори да имаш важна, неотложна работа, стъпиш ли там, положително ще забравиш всичко. Това е единственото място, където хората стъпват не по необходимост, не защото ги е накарала нуждата и меркантилният интерес, обзел цял Петербург… Всемогъщият Невски проспект! Единственото развлечение в бедния на веселия Петербург! Колко хубаво са пометени неговите тротоари и, боже, колко крака са оставили по него следите си!”. Когато през декември 1828 г. Гогол пристига в Санкт Петербург, той е едва 19-годишен. Роденият на територията на днешна Украйна младеж е твърдо решен да завладее столицата, която от първия миг поразява провинциалното му съзнание. Само че работата със завладяването не се оказва толкова проста. Най-напред Гогол се пробва като актьор. Пълна трагедия. После опитва различни професии – чиновник, художник, учител. Не постига успех в нито една от тези сфери. Сигурно затова, прекланяйки се пред величието на столицата, Гогол затаява и силна неприязън към нея. Любовта и омразата към Петербург ясно личат в творчеството му. Гротесковият и понякога плашещ образ на града се превръща в център на много от творбите му. Особено в „Петербургски повести” ясно личи влиянието на Е. Т. А. Хофман. Подобно на Хофман Гогол съчетава скучното ежедневие с бясната фантазия. Прекрасната непозната, срещната на Невски проспект, се оказва евтина проститутка, един мистериозен портрет притежава фатални сили, носът на един самодоволен бюрократ избягва от лицето му и заживява независим живот. Тези невероятни събития могат да се случат единствено в Гоголевия Петербург, в града, който е в състояние да те възхити и ужаси едновременно. Сигурно и затова настроението в края на повестта „Невски проспект” е съвсем различно от това в нейното начало: „О, не вярвайте на този Невски проспект! Аз винаги се загръщам по-плътно с пелерината, когато минавам по него, и се мъча изобщо да не гледам предметите, които срещам. Всичко е измама, всичко емечта, всичко е не това, което изглежда!”. Любителят на абсурдистките сюжети Гогол едва ли си е представял, че много години след неговата смърт със самия него ще се случват не по-малко абсурдни неща. Съвсем наскоро в Украйна излезе книга, според която писателят е бил агент на руските тайни служби. При това авторът на книгата не е някой нещастен графоман, а доктор по философия, заслужил деятел на науката и техниката в Украйна, професор от университета „Острожская академия”. Ето и каква е поредицата от размисли, довели „учения” Пьотр Кралюк до идеята за принадлежността на Гогол към спецслужбите. В творчеството на писателя се споменават волинските градове Дубно, Шумск, Радивилов, а описанието им е детайлно и правдиво. В същото време никъде Гогол не е казвал, че е посещавал въпросните места. Следователно той е бил там тайно, и то точно в момент, когато поляците са готвили поредното си въстание. Ето защо Николай Василиевичняма как да е бил друго освен агент на руските спецслужби! Подобни разсъждения се вписват отлично в една нова тенденция на особено внимателно вглеждане на украински „учени” в гениалните руски писатели. В Ивано-Франковск например властите внезапно започват да се чувстват обидени от поемата на Пушкин „Полтава” и решават дапреименуват булеварда, носещ името на писателя, просто на Северен булевард. На проведената сесия на градския съвет се казва, че Пушкин е заемал „антиукраинска позиция” и затова булевардът задължително трябва да бъде преименуван. В същото време кметът на Ивано-Франковск великодушно отбелязва, че „ако Пушкин е имал достъп до по-обективна информация, то той, възможно е, би променил мнението си за Мазепа”. Сред цялата тази групичка украинци безспорно се отличава още един учен – Валерий Бебик, професор от университета „Украйна”, ръководител на работна група към Обществено-хуманитарния съвет при президента Порошенко. Според проучванията на „професора” излиза, че Антон Чехов всъщност е „великият украинец Антоний Чехов”. Ето и основния „аргумент” на тази теза: „Поетическата натура на Чехов, която намира израз в блестящата и изумителна проза, безусловно, се основава на хилядолетната украинска менталност и култура”. Така де, след като прозата е изумителна, нейният автор не може да бъде „москаль”, той може да бъде единствено украинец.

Точно сега обаче не ми се разсъждава за украинските абсурди, били те политически или литературни. Вече сме стигнали до любимото ми здание на Невски. Зданието, където се помещава Домът на книгата. Шестетажната сграда е построена през 1902-1904 г. от известния архитект Павел Сюзор по поръчка на „Сингер”. Световноизвестната компания за производство на шевни машини най-напред иска да издигне на мястото небостъргач подобно на този, който по онова време се строи в Ню Йорк. Само че неписаните архитектурни правила на Санкт Петербург не позволяват строеж на толкова високи сгради. Архитектът Сюзор намира начин хем да не наруши традицията, хем да направи така, че творението му да има исканата от поръчителите величественост. Над шестте етажа той построява мансарда, а върху нея поставя изящна кула, завършваща с кристален глобус, чийто диаметър е 2,8 метра. Сградата е снабдена с най-големите новости за своето време, като се започне от асансьорите и се свърши с автоматичното почистване на снега от покрива. Освен офисите на компанията „Сингер” в годините на Първата световна война тук серазполага и посолството на САЩ. След революцията тук е настанен „Лениздат”, както и редакциите на различни вестници и списания. От 1938 г. тук е Домът на книгата, който не спира да работи и през най-страшните дни по време на нацистката блокада. Интересът към книгите е една от най-характерните черти на този град. Първата книжарница в Санкт Петербург е основана още през 1714 г. Четири години по-късно Петър Първи отваря за читателите собствената си библиотека, която след време се превръща в библиотекатана Академията на науките. Тя е много богата, защото постоянно се обновява с конфискуваните книги на изпаднали в немилост фамилии. В края на XVIII век библиотеката на Академията съдържа почти толкова книги, колкото тази на Ермитажа, където се намират библиотеките на Волтер и Дидро. А пък в Дома на книгата има толкова много интересни заглавия, че спокойно можеш да прекараш там цял ден. Единственото неудобство в тази иначе толкова хубава атмосфера са многото хора. Мислех си, че в отпускарския август едва ли ще има толкова хора, които да обикалят книжарниците. Оказва се, че има. Оказва се, че любовта към книгата не умира с настъпването на летния сезон. Налагам си строги ограничения при покупките. Ако се отпусна, мога да изляза оттук поне с 20-ина заглавия. Единственият проблем е последващото им пренасяне. Книгите много тежат. А куфарите ни и без това са достатъчно пълни. Така е, когато пътуваш с дете на година и половина. Носиш със себе си неща, за които не си и подозирал, че биха потрябвали при пътуване – пасатор, шишенца в най-различни форми, любими играчки. Ето защо е нужно ограничаване в покупките на книги. В противен случай рискуваме да не можем да си затворим куфарите. Тръгвам си с едно изследване на левия руски авангард от 20-те години на миналия век, както и с три биографии – на Ленин, Луначарски и Исак Бабел. Тръгвам си и с прекрасното впечатление от факта, че в Дома на книгата има толкова хора. Руснаците винаги са били известни с това, че обичат да четат, дори на ескалатора в метрото. Дори и днес, когато традиционната книга като че ли губи битката с екраните на мобилните телефони и всякакви други електронни устройства, забелязвам, че немалко хора в метрото, между тях и съвсем млади, разгръщат добрите стари книжни страници. Пък и книги можеш да си четеш на телефона, не е задължително да го ползваш само за да се забавляваш с игри за бавноразвиващи се. Сигурен съм, че много руснаци използват електронните си джаджи именно за четене на книги. Но има и други руснаци, за които последното нещо на земята са именно книгите. Няма как тази последна констатация да не важи за трите рускини, заедно с които се оказвам в едно малко магазинче за хранителни стоки близо до хотела ни. Идеята ми е да купя плодове и веднага да си тръгна. Намерението ми обаче да приключа бързо със задачата не се осъществява. Заради трите рускини. Ето и подробностите. Рускините изглеждат на не повече от 25. Руси и облечени така, все едно досега са чистили пода. И трите имат деца на възраст между 3 и 7 години, които пищят като обезумели. Не че някой нещо им прави. Просто така се забавляват. Майките не им обръщат внимание, защото имат много по-важна работа. Заети са да плащат на касата. Кредитната карта на първата се оказва празна. Тя прави супер учудена физиономия и подава втора карта. Резултатът е същият – празна. Следва размяна на реплики с другите две, които започват да вадят банкноти от джобовете си, за да платят сметката на приятелката си. Събраната сума обаче не стига. Затова втората русокоска подава кредитната си карта. И, о, изненада, тя също се оказва празна. Започва търсенето на друга карта в чанта, която е ужасно грозна и огромна. „Ей сега ще я намеря”, обещава притежателката на чантата, само че едва ли някой й вярва. Междувременно дечицата съвсем са се разбеснели и са започнали да свалят продуктите от рафтовете. Тук продавачката, класическа огромна рускиня, която със сигурност е видяла какво ли не в този магазин, не издържа и се разкрещява на трите кокошки, че ако веднага не платят, ще ги изхвърли заедно с подивялото им поколение. Готов съм моментално да взема участие в операцията, защото глупавите действия на тричките и мен силно са ме разгневили. Все пак до саморазправа не се стига. Оказва се, че в картата на третата все пак има някакви рубли и сметката най-после е оправена. „Съчувствам ви”, казвам на излизане на продавачката. И наистина го мисля. Продавачката само махва отегчено с ръка. Откривам известна прилика между нея и жената, която приготвя закуските в нашия хотел. Хотелът е малък, което ми харесва. Още повече ми харесват кроасаните, които Дина (така се казва жената) лично пече всяка сутрин. Толкова са вкусни, че мога да ги ям, докато стигна до състояние, в което да не мога да се вдигна от стола. Дина ме спечелва не само с кулинарните си способности. Колкото и заета да е сутринта, тя винаги намира време да си поиграе с Теа. Постоянно я закача, пее й руски детски песнички. Теа много са радва (всички се радваме, когато ни обръщат внимание и ни показват, че ни харесват) и когато Дина се скрива в кухнята, дъщеря ни постоянно я търси с поглед. Ситуацията става проблематична, когато реши, че трябва да отиде в кухнята, за да открие новата си приятелка, която нещо много дълго не се показва. Трябва да реагираме светкавично, защото по пътя към заветната цел Теа може да отнесе много покривки с всичко, което гостите на хотела са сложили върху тях. Пък и по-добре дъщеря ни да изразходва енергията си, разхождайки се из историческите забележителности, отколкото да криволичи между масите в ресторанта на хотела. Затова приключваме бързо със закуската, също толкова набързо си казваме довиждане с Дина и се отправяме към Петропавловската крепост. Това е историческият център на Санкт Петербург, първото построено съоръжение на новия град.

Петропавловската крепост, която е уникален исторически, архитектурен и военен паметник, започва да се строи на 27 май 1703 г. Основната й цел е да защитава земите, отвоювани от Швеция по време на Северната война. В същото време крепостта има и дълбок политически смисъл. Тя символизира утвърждаването на Русия на бреговете на Балтика, както и новия й статут на велика морска държава. Всъщност военни действия около Петропавловската крепост не се водят, защото след построяването на крепостта Кронщад достъпът на вражески кораби до новостроящия се град става невъзможен. След като вече няма военен смисъл, Петропавловската крепост се превръща в държавен политически затвор. Един от първите му обитатели е синът на Петър Първи, Алексей, обвинен в държавна измяна. През следващите две столетия тук са държани декабристите, както и всякакви видове революционери, като петрашевците и народоволците. Сред най-известните обитатели на тукашните килии са писателите Достоевски и Чернишевски, а последните затворници в Петропавловската крепост са членовете на Временното правителство, арестувани в първия ден на Октомврийската революция. В средата на 20-те години градските власти решаваткрепостта да бъде разрушена и на нейно място за бъде построен стадион. За щастие този план така и не се реализира. В самия център на крепостта се намира най-важната сграда в комплекса – Петропавловският събор. Проектът е дело на италианския архитект Доменико Трезини. Храмът по нищо не прилича на традиционните кръстокуполни или шатрови руски православни църкви. Всъщност точно това е искал и Петър Първи. Отказът от традиционната руска църква е естествена част от по-общото религиозно обновление, което предприема императорът. Става дума за обновление, което тотално прекроява управлението на Руската православна църква и я поставя в пълна зависимост от държавната власт. Петропавловският събор е изграден изцяло според тогавашните принципи на западноевропейската архитектура. В продължение на 200 години храмът е официален паметник на руската бойна слава. Тук се съхраняват пленените знамена на многобройни противници, както и ключовете от завладените крепости. Петър Първи е погребан в Петропавловския събор и така се слага начало на традицията всички следващи руски владетели след смъртта им да бъдат полагани тук. Тук са погребани и много от близките на различните императори. Разбира се, влезлите в събора туристи проявяват най-голям интерес към две места – саркофага на Петър Първи и мястото, където са положени тленните останки на Николай II и членовете на семейството му. Минаваме бързо покрай двете места. Първо, блъсканицата е наистина голяма и втората, доста по-важна причина за бързането ни е оглушителния рев на Теа. Майка й решава, че Петропавловският събор не й понася добре и трябва час по-скоро да излезем навън. Вече на чист въздух установяваме, че причината за негодуванието на дъщеря ни е напълно прозаична. Нуждае се от моментална смяна на памперса. Дани понася Теа към тоалетната, а аз си купувам „Дилетант”, месечно списание за история, което много харесвам. В този брой намирам ценна статия, посветена на началото на управлението на последния руски император. По времето, когато 26-годишният Николай II официално е провъзгласен за император (1 ноември 1894 г.), обществото не знае почти нищо нито за него, нито за възгледите му по политическите, икономическите, културните въпроси. Единственото, за което хората се сещат при споменаването на името на престолонаследника, е любовната му авантюра с младата звезда на императорския балет Матилда Кшесинская (към нея ще се върнем по-късно). Около встъпването на младия император на престола започват да циркулират слухове, според които той е едва ли не либерал. Когато пътувал в каретата със съпругата си Александра към Казанския събор, заповядал да махнат охранителния шпалир, който отделял тях, новобрачните, от желаещите да ги приветстват граждани. Хората се скупчили около каретата и устроили на императорската двойка бурни овации. На следващия ден минал пеш и дори, казват, без охрана по Аничковия мост. По време на посещение в Лондон приел делегация отеврейски първенци и им заявил, че не понася религиозните и националните преследвания. Още в самото начало на управлението си уволнява ген. Гурко от поста генерал-губератор на Кралство Полша и приема представители на полското дворянство, на които преди това им е бил отказван достъп до императора. Всички тези приказки карат много хора в Русия да мислят, че на престола се е възкачил едва ли не някакъв ярък свободолюбец. Официално е съобщено, че на 17 януари 1795 г. императорът ще даде тържествен прием по повод своето бракосъчетание. Представители на редица земства (това са изборни органи в губерниите, където биват включени хора от всички съсловия) решават да изпратят на Николай II поздравителен адрес, в който редом със задължителните за такъв документ верноподанически слова се призовава и за извършването на важни реформи, които да подобрят живота в Руската империя. „Либералният” самодържец явно никак не харесва въпросния призив, защото в речта си по време на приема директно заклеймява авторите му. Желанията за реформи Николай II нарича „безсмислени мечтания”. Представителите на прогресивната част от руското общество са направо потресени от тази реч. От нея излиза, че императорът няма никакво намерение да променя каквото и да било в империята и че независимо от младежката си възраст (на 26 години човек обикновено е склонен да извършва радикални действия) той вече е решил да пази статуквото с цената на всичко. В средите на интелигенцията започват да се разпространяват анонимни статии със силни критики към това поведение. В едно от тези писания, чийто автор се оказва Пьотр Струве, станал по-късно водач на „легалните марксисти”, а още по-късно превърнал се в един от най-непримиримите противници на болшевиките, се казва, че със своето неуважение към гласа на обикновените хора императорът пръв е започнал битка, чиито последици тепърва ще усети. Десет години по-късно, след революцията, разтърсила Русия, Николай II решава да се съобрази с „безсмислените мечтания” и да позволи свикването напарламента. Само че вече е твърде късно, защото много руснаци вече разчитат не на бавните парламентарни промени, а на бързите революционни действия.

След смяната на памперса Теа има значително по-доволен вид и затова спокойно продължаваме разходката си из Петропавловската крепост. Разбира се, че спираме пред прословутия паметник на Петър, изготвен от Михаил Шемякин. По времето на социализмадоста от работите на скулптура са конфискувани заради това, че не съответстват на каноните на социалистическия реализъм, а самият автор е въдворяван в психиатрични болници. През 1971 г. е изгонен от СССР, заживява във Франция, а после в САЩ. След идването на демокрацията получава възможността да се връща в родината, а президентът Путин му подарява апартамент на ул. „Фонтанка” в Петербург. Паметникът, който Шемякин прави на Петър I, е изготвен през 1991 г. и е изложен в Петропавловската крепост. Заради нестандартния си вид монументът има както много привърженици, така и много отрицатели. Но пък такъв е бил и самият император, обяснява Шемякин – силно противоречив, действията му и до ден днешен предизвикват множество спорове. Все пак, ако с този паметник жителите на Петербург отдавна са свикнали, то през последните седмици те имат нов повод за спор на скулптурни теми. Според информация в медиите 82-годишният скулптор Зураб Церетели е предложил на управата на Петербург да подари на града 80-метров свой паметник на Исус Христос. Градските власти само трябвало да намерят място за паметника, при който статуята на Спасителя е 33 метра, а пиедесталът – 40. Критиците на известния още от соцвреме скулптор веднага се възпротивяват на тази идея. Най-вече защото, твърдят те, в нея няма нищо оригинално. Творбата на Церетели едно към едно повтаряла прословутата гигантска статуя в Рио де Жанейро. Освен това, казват критиците, Церетели се опитал да пробута творбата си най-напред в Сочи преди олимпиадата. И понеже оттам отказали, сега той се пробвал в Петербург. Изобщо дискусията „за” и „против” този паметник на Христос в града на Петър е наистина ожесточена. По темата се говори много повече, отколкото за парламентарните избори, които са на 18 септември. Всъщност в началото на август почти по нищо не личи, че след месец в Думата ще бъдат избрани 450 депутати. Да, на спирката на метрото до нашия хотел една девойка раздава листовки на една от партиите, непредставени в парламента, но тя трудно може да бъде отличена от другите девойки и младежи, които ви предлагат рекламни материали на магазини и салони за красота. В същото време социологическите проучвания показват, че хората са силно критично настроени към управляващите. Макар че и тук има една важна подробност. Социоложката Мария Мацкевич обяснява, че хората силно критикуват всички власти с изключение на една: президентската. Путин е извън зоната на критика. Добре, а след като има такова силно недоволство от управляващата партия, не е ли логично на изборите да победи опозицията в лицето на комунистите? Още повече, че в Русия в момента има силна носталгия по времето на СССР. „Комунистите, обяснява Мацкевич, имат силна конкуренция в лицето на „Единна Русия”, която е приемник едновременно и на Руската империя, и на съветската власт. Освен това никой в действителност не вярва, че комунистите ще реализират някакви мечти. Гласувайки за тях, хората просто изразяват недоволството си от настоящата власт. На изборите комунистите биват използвани, за да демонстрират гласоподавателите недоволството си.” Освен всичко останало Санкт Петербург е и столицата на руския парламентаризъм. Именно тук провежда своите заседания първата Дума, която Николай II е принуден да свика през 1906 г. Вярно, тя просъществува само 72 дни, след което е разпусната от императора. Заседанията са изключително интересни, с бурни и в същото време смислени дебати. Сред направилите най-силно впечатление депутати е Владимир Набоков, бащата на бъдещия световноизвестен писател със същото име. Набоков-старши е един от създателите на Конституционно-демократичната партия (кадетите). След разпускането на парламента той яростно критикува императора, заради което е осъден на три месеца затвор. Твърд противник е на болшевиките и след като те вземат власттапрез 1917 г., Набоков-баща заминава със семейството си в Крим, където по-късно става министър на правосъдието в правителството на Врангел. Малко преди „червените” да превземат Крим през 1921 г., семейство Набокови напускат полуострова на борда на гръцкия кораб „Надежда”. Една година по-късно Набоков-баща е застрелян в Берлин от руски атентатори монархисти. Неговият син дълги години води труден живот, принуден е да живее в различни държави, както и да спасява семейството си от нацистите. Интересното е, че дори когато става световноизвестен и богат писател благодарение на романа си „Лолита”, Набоков не купува жилище. Продължава да живее със семейството си под наем, в хотели и пансиони. За единствен свой дом той счита къщата на „Большая морская” в Петербург, където са преминали първите 17 години от живота му. В прекрасните си мемоари „Други брегове” Набоков нарича детството си „изключително щастливо и съвършено”. Като първо дете е обожаван от родителите си, които в същото време се грижат изключително сериозно за възпитанието и образованието му. Малкият Владимир е обграден от гувернантки чужденки и затова се научава да чете и пише първо на английски и френски, а едва след това на руски. Семейната библиотека на „Большая морская” съдържа 11 хиляди заглавия, а в дома им гостуват Шаляпин, Беноа и Хърбърт Уелс. Много искам да видя тази къща и затова сутринта на последния ден от пребиваването ни в Петербург бодро се отправяме натам. Налага ни се доста да повървим, защото в близост няма спирка на метрото. Теа категорично отказва да ходи (често й се случва) и затова Дани я носи. Теа не позволява на никого другиго освен на майка й, включително и на мен, да я взема на ръце. Когато най-накрая стигаме до „Большая морская” 47, разочарованието ни е огромно. Музеят се оказва в ремонт. Да, след два дни ще го отворят, но ние утре заминаваме за Москва. Е, какво пък, тъкмо имаме повод да се върнем тук след време. Използваме оставащото ни време в Петербург, за да посетим Музея на политическата история на Русия. През годините този музей се е намирал на различни места, докато през 1955 г. е разположен в зданията, които преди революцията са принадлежали на милионера Василий Брант и на споменатата по-горе звезда на балета Матилда Кшесинская. Примабалерината Матилда Феликсовна е известна както с артистичните си изяви, така и с любовните си взаимоотношения с членовете на руското императорско семейство. В периода 1892-1894 г., когато е 20- 22 годишна, е любовница на престолонаследника Николай. Връзката им приключва, когато Николай се бракосъчетава. След това Матилда става любовница на великите князе Сергей Михайлович и Андрей Владимирович. През 1902 г. Кшесинская ражда син. Според тогавашната й версия детето е от Сергей Михайлович. Този велик княз, който никога не се е женил, е разстрелян от болшевиките по време на Гражданската война. Матилда Кшесинская успява да емигрира със сина си Владимир и през 1921 г. се омъжва във Франция за другия си любовник Андрей Владимирович. Веднага след това сменя версията за бащата на детето и обявява, че таткото е именно настоящият й съпруг. Матилда Кшесинская има дълъг живот и умира през 1971 г., само година преди да навърши 100. В периода между Февруарската и Октомврийската революция през 1917 г. домът й в Петербург се превръща в щаб на партията на болшевиките. Именно от единия от балконите Владимир Ленин произнася някои от най-възпламенителните си речи. На няколко метра от тази сграда се намира санктпетербургската джамия, първият и единствен действащ мюсюлмански храм в града, открит през 1913 г. Минаваме покрай нея точно в петък, когато е приключила обедната молитва, и затова ни се налага буквално да си пробиваме път измежду стотици мюсюлмани. Не се чувствам уютно сред толкова много представители на тази религиозна общност и затова се радвам, когато ги оставяме зад гърба си. Самият Музей на политическата история е разположен на няколко етажа, а различните му експозиции разказват за най-важните събития от руската история от времето на Екатерина II до днес. Веднага ми прави впечатление, че разделите, обхващащи Октомврийската революция, Гражданската война и историята на СССР, носят силен антикомунистически характер. Обясненията към експонатите звучат така, все едно са ги писали руснаци, работещи в „Америка за Русия”. Колкото и да ни се иска да не е така, историята никога не е безпристрастна наука. Не беше такава по съветско време, не е такава и сега.

Опитите да бъде тотално променяно миналото в угода на настоящите настроения – било то на властта, било то на обществото – се правят от незапомнени времена. Основавайки новата си столица, Петър Първи прави точно това. Иска както съвременниците, така и идните поколения да възприемат предишната столица Москва като символ на всичко старо, ретроградно и дърпащо цялата страна назад. Самият Петър мрази Москва. И има всички основания. Той еобявен за цар още на 10-годишна възраст и докато наистина успее да вземе здраво властта в ръцете си, става свидетел на три бунта на московските стрелци срещу своето царстване. При първия бунт той е още дете и наблюдава с очите си кървавата разправа на бунтовниците с част от управляващия елит. Идеята да построи нова столица изкристализира в главата на Петър по времето на първите му обиколки из Европа. Там той започва да мечтае за „идеалния град”, където всичко ще бъде подчинено на реда, правилните геометрични форми и чистотата, където нищо няма да бъде оставено на случайността. Петър си представя как новата руска столица няма да има нищо общо с опасната Москва с нейните криви и кални улички. Най-напред той взема за модел Амстердам – чист, подреден, наблюдава се лесно, а съответно и се контролира лесно. Впоследствие обаче мечтите му стават много по-големи. Той вече иска не просто някакъв си нов град. Иска крепост, която да служи като модел за цяла Русия. Тук трябва да направим едно много важно уточнение. Критично настроените към Русия наблюдатели, както миналите, така и днешните, обичат да говорят как Петър се възхищавал на европейските порядки и технически нововъведения и основната му цел била да копи-пейстне всички тях на руска почва. Да, Петър оценява чуждите постижения и иска да ги приложи в родината си. Но това в никакъв случай не е основната му цел. Това е само средството към целта. А тя е да направи Русия толкова велика, че цяла Европа да се съобразява с нея. Той е убеден, че родината му може да се справи с това. Той изобщо не е някакъв безкритичен еврофил, както понякога се опитват да го представят. И съвсем неслучайно, когато отвоюва балтийските земи от шведите, той не използва за столица вече установените центрове като Рига или Ревел (Талин). Да, той иска да скъса с миналото, иска нова столица, но в същото време иска тази столица да няма нищо общо нито с „назадничавата Московия”, нито със Запада. Ето така се ражда и Санкт Петербург – като отрицание на Москва и катопредизвикателство, а съвсем не като подражателство към Европа.

Сравнението между двата главни руски града започва още докато Петър Първи е жив и продължава и до днес. В масовото съзнание Москва символизира всичко изконно руско, тя е един логично развивал се град съобразно вековните руски традиции. Докато Санкт Петербург няма нищо общо с традицията. Той е рожба на личната воля на един император самодържец, а не на желанието на хората. Ето защо северната столица бива възприемана от много хора като синоним на отчуждената от народа власт. Тази представа прониква и в най-добрите произведения на руската литература на XIX век. Вече споменахме за двойнственото отношение на Гогол към града. Достоевски пък съвсем недвусмислено мрази любимото творение на Петър Първи. Вероятно защото мрази и самия император. Според Фьодор Михайлович Петър Първи e нанесъл фатален удар на Руската православна църква,която е основният крепител на националния дух. Писателят определя императора катопървия руски нихилист. Според Достоевски основаването на Петербург е криминален акт, нихилистичен жест, безсмислено предизвикателство към традициите и духа на народа. Фьодор Михайлович е живял в Лондон, Берлин, Париж. Той ненавижда тези градове и е ужасен да види техни черти и в руската столица. Като цяло Достоевски дава израз на една представа за Санкт Петербург, залегнала дълбоко в националното несъзнавано. Според тази представа това е един прокълнат град, създаден в резултат на дяволски машинации, асамият Петър Първи е въплъщение на Антихриста. Тази гледна точка влиза в пряк конфликт с официалната визия, според която Петър Велики е своеобразен демиург, създал новата столица след Божествено внушение. Разбира се, още от самото създаване на града започва съперничеството му с Москва, което преминава през най-различни фази, за да стигне до днешния ден. Това съперничество е описвано не само от руските писатели, но и от много чуждестранни наблюдатели. Ето сравнението, което прави английският пътешественик Колвил Франкленд през 30-те години на XIX век: „В Москва има свобода на словото, мисълта и действията, каквато не съществува в Петербург. Тези, които не са съгласни софициалната политика, се оттеглят да живеят в Москва, където, без да се страхуват, ченякой ще им попречи, на воля критикуват двора, правителството и т.н. В Москва човек за един месец ще научи повече за действителното положение в Русия, отколкото за шест месеца в Петербург, независимо от усилията, които би положил”. През 70-те години на XIX век един американец пише следното: „В Петербург хората мислят с главите си, докато московчани просто мечтаят. Първите се осланят преди всичко на познанието и умереността, докато вторите – на визионерството и устрема… Москва е готова да пожертва всичко, дори Русия, за осъществяване на своите мечти за бъдеща велика славянска империя”.

Тази сутрин заминаваме за Москва. Нямам никакви илюзии, че за няколко дни ще успея да изясня всички особености, трупани с векове, на отношенията между двата града. Но, естествено, ще се постараем да видим колкото се може повече неща. Сутринта на заминаването ни е облачна и дъждовна. Тоест отговаря на вътрешното ни усещане. Имам предвид на моето и на Дани. И на двамата Петербург много ни харесва и ако имахме възможност, сигурно бихме останали повече. Трудно ми е да кажа какво изпитва Теа, защото хората на тази възраст нямат възможността да изразяват ясно симпатиите и антипатиите си. Все пак имам усещането, че за 18-месечната ни дъщеря няма особено значение дали ще се намира в Петербург или в Москва. Или където и да било другаде. Тя навсякъде намира неща, с които да се забавлява. А нашето леко тъжно настроение, продиктувано от заминаването, моментално се подобрява в резултат на поведението на шофьора на таксито, който ни кара към жп гарата. Много внимателен и любезен човек. Първо подрежда внимателно куфарите и пликовете в багажника, а преди да тръгне, се уверява, че ние и тримата сме се настанили комфортно. По пътя не досажда с много приказки, в колата звучи приятна, ненатрапчива музика. Впечатлени сме, защото контрастът с шофьора, който ни взе от летището при пристигането ни в Петербург, е поразителен. Тогава самолетът ни закъсня с час, а после дълго се търсихме около летището, докато се намерим с въпросния шофьор. Когато най-после се открихме, той ни заговори така, все едно среща някакви непоносими врагове, все едно преди малко е разбрал, че ще вози шпиони на Виктория Нюланд. Нямаше как да го възприемем със симпатия. Фактът, че му липсваха няколко зъба, а колата беше ужасно раздрънкана, изобщо не допринасяше за положителното ни отношение към него. Е, явно съдбата си знае работата, защото сегашният шофьор, тоест последният жител на Петербург, с когото общуваме, се оказва за разлика от първия изключително приятен човек. Приятно сме изненадани и от условията във влака, който ще ни отведе в Москва. Дават храна и напитки, можеш да слушаш музика или да гледаш филми, можеш да си събуеш обувките и да си сложиш пантофи за еднократна употреба. Почти не усещаме четиричасовото пътуване. Между другото през почти целия XVIII век руският императорски двор редовно пътува между новата и старата столица. Всяка година живеят по няколко месеца ту на едното, ту на другото място. След смъртта на Петър Първи през 1725 г. много от неговите наследници и от членовете на близкото обкръжение искат да преместят столицата отново в Москва. Тогавашният пруски посланик Мардефелд ни оставя ценно свидетелство, според което „староруската партия разглежда основаването на Петербург, изграждането на флота и на другите институции като главна причина за разорението на Русия и също като мнозинствоторуси са готови да изоставят всичко това, стига да могат да се завърнат в Москва и да заживеят спокойно в своите дворци и имения. Старият княз Голицин стигна дотам, че сравни Петербург с гангренясал крайник, който трябва да бъде отрязан, за да се спаситялото от заплашващата го зараза”. И наистина по време на краткото царуване на внука на Петър Първи столицата е преместена в Москва. Неговата наследница на трона императрица Анна обаче отново прави Петербург столица. При императрица Елисавета дворът постоянно пътува между двата града. Така от само себе си в Русия се установява едно бикефално управление. Москва започва да се възприема като „свещен град”, „люлка на православието”, а Петербург като административен, военен и културен център. Финалът на това „двувластие” идва към края на XVIII век. Екатерина II, която е германка, не харесва Москва и стои там много рядко. Дворът е вече закотвен в Петербург и всеки човек, който иска да напредне в кариерата, независимо в каква област е тя, знае, че задължително трябва да заживее в града на Петър Велики. Единствено физическото присъствие в Петербург може да ти придаде значение. Що се отнася до Москва, там, както пише Пушкин през 1834 г., остават да живеят „богатите безделници, напусналите двора благородници и независимитебезгрижни личности, посветили се страстно на безвредното клюкарстване и нескъпоструващо гостоприемство… Високомерният Петербург се присмиваше отдалече, но не се месеше в чудатостите на старата си майка Москва”. Всъщност именно на един бал в бившата столица Александър Сергеевич се запознава с Наталия Гончарова. Девойката е само на 16 години, но вече минава за една от безспорните московски красавици. Пушкин и Гончарова се срещат за първи път през декември 1828 г., а през април идната година поетът вече иска ръката й. Зад неопределения отговор на майката всъщност се чете отказ. Официално се изтъква фактът, че Наталия Николаевна е твърде млада за брак, но неофициалната и истинска причина е мълвата, според която Пушкин е „волнодумец, гуляйджия и развратник”. Година по-късно поетът повтаря предложението си и този път отговорът е положителен. Смята се, че именно Наталия е успяла да убеди майка си да промени мнението си. Двамата се женят в Москва на 2 март 1831 г., когато поетът е на 32, а Наталия на 19. Настаняват се в апартамент, който се намира на днешната улица „Арбат” и предкойто е издигната скулптура на Александър Сергеевич и Наталия Николаевна. Сградата днес е музей независимо от факта, че младоженците живеят там само три месеца. Причината за преместването им в Петербург се крие във факта, че Пушкин е отказал да търпи постоянните намеси на майката на Наталия в живота им. „Не обичам живота в Москва – пише той. – Тук се живее не според собствените предпочитания, а според това, коетовъзрастните дами очакват от теб. Една от тях е тъща ми”. Днес „Арбат” е едно от местата, което всеки чужденец, дошъл в руската столица, трябва да посети. Независимо дали е тук един ден, една седмица или един месец. Сигурно затова магазините за всякакви видове сувенири са буквално през няколко метра. Както и всевъзможните заведения. Трябва да се забавляват туристите. От средата на XVIII век това е една от най-аристократичните московски улици. Тук живеят представители на някои от най-изтъкнатите дворянски фамилии. Вероятно именно затова и Пушкин е държал да живее тук. Своеволията на тъщата обаче са унищожили желанието му да остане в Москва. Към края на XIX век броят на аристократите на „Арбат” намалява за сметка на представителите на интелигенцията. През 1908 г. по улицата започва да върви електрически трамвай, а на следващата година тук е открито едно от най-големите кина в Русия, което се казва „Художественный электротеатр”. Сградата на киното изиграва важна роля през 1917 г. През май тук се провежда общоградската конференция на партията на болшевиките, а по време на Октомврийската революция сградата преминава в ръцете ту на „белите”, ту на „червените”. Най-напред юнкерите превръщат киното в свой щаб, където записват доброволци. Тук държат и пленниците си. Болшевиките обаче проявяват по-добър тактически усет и поставят картечница на покрива на най-високата арбатска къща и засипват противниците си с куршуми. В резултата на това юнкерите се принуждават да напуснат любимото си кино. Между 30-те и 50-те години улица „Арбат” е част от маршрута, по който минава кортежът на Сталин, за да стигне лидерът в Кремъл. През 60-те години в съседство с „Арбат” е построена огромната улица „Новый Арбат”, където се премества и правителственото трасе. Добре познатата улица започва да бъде наричана „Старый Арбат”, а през 70-те години е началото на нейното преустройство в пешеходна зона. Дотогава „Арбат” си е типична московска улица с двустранно автомобилно движение, а хората се придвижват по теснички тротоари. Именно на тролей 39, минаващ оттук, е посветена знаменитата песен на Булат Окуджава „Последний тролейбус”. Всъщност „Арбат” често се споменава в песните на Окуджава и, съвсем естествено, днес на улицата има негов паметник. Тази основна московска улица присъства в множество литературни произведения. Романът на Анатолий Рибаков „Децата на Арбат”, в който главните герои живеят именно на тази улица, е своеобразен литературен символ на перестройката и гласността. В „Майстора и Маргарита” на Михаил Булгаков главната героиня живее в пресечка на „Арбат” и по тази улица извършва първия си полет, след като е станала вещица. В също толкова популярния роман „Дванайсетте стола” на Илф и Петров Иполит Матвеевич, желаейки да смае младичката Лиза, я води в образцовата столова на „Мосселпром”. Това всъщност е сградата на „Арбат”, където преди революцията се намира прочутият ресторант „Прага”. Именно там през 1898 г. А. Чехов празнува с артистите и режисьорите от театъра на Станиславски успеха на своята „Чайка”. Пак в „Прага” Лев Толстой прави публични четения на романа си „Възкресение”. Когато след революцията фешенабелният ресторант се превръща в образцова столова, В. Маяковски пише следното рекламно стихче за нея: „Здоровье – радост, высшее благо,/ В столовой „Моссельпрома” – бывшая „Прага”,/ Там весело, чисто, светло и уютно,/ Обеды вкусны и пиво немутно!”. В днешна Москва има немалко паметници, посветени на големия поет. Най-известен е неговият паметник на Триумфалния площад, открит през 1958 г., превърнал се в неформално място за срещи на московските творци. Също толкова забележителна е и метростанцията „Маяковская”. Тя е открита през 1938 г. и е изпълнена в стила ар деко, съчетаващ модернизъм и неокласицизъм. На следващата година метростанцията получава Гран при на Световното изложение в Ню Йорк. Сигурен съм, че ако Маяковски можеше да види всички тези паметници, музеи, улици и площади, посветени на „гениалната му личност”, би умрял от смях. Човекът, който заедно с приятелите си футуристи изхвърля Пушкин от „кораба на съвременността”, който не изпитва страхопочитание към никой авторитет, особено пък към онези, наложени от властта, би останал потресен от това благоговейно отношение към себе си. Не е разбивал толкова много кумири, за да се превърне самият той в кумир. Маяковски, разбира се, е прекрасен творец, но когато малко след смъртта му Сталин го обявява за „най-добрия съветски поет”, той всъщност му прави най-лошата възможна услуга. Официалните дитирамби превръщат Маяковски от революционер и вечен борец срещу статуквото в досаден истукан, в безкрайно скучен официозен писател. Ако беше живял малко по-дълго, поетът сигурно щеше да бъде изпратен в лагер или направо на разстрел, както се е случило с много други творци. Той обаче се застрелва през 1930 г. и бива канонизиран. Мястото, където се самоубива, апартаментът на Лубянский проезд, е превърнат в Държавен музей „В. В. Маяковски”. Не успяваме да го разгледаме, защото се оказва, че там върви някакъв дългосрочен ремонт, който няма да приключи преди 2018 г. Интересното е, че първият музей на Маяковски се намира на Хендриков переулок, в квартирата, където поетът живее в странно съжителство с голямата си любов Лиля Брик и с нейния съпруг Осип. Преместването на музея на Лубянский проезд става по инициатива на сестрата на Маяковски Людмила, която винаги силно се е дразнела от връзката на брат си със семейство Брик. В края на 60-те години Людмила най-накрая успява да изпълни мечтата си и да убеди властите да преместят музея. В основата на това решение отново стои политиката. Сестрата на Лиля Брик, Елза Триоле, е омъжена за френския писател Луи Арагон. В продължение на десетилетия той подкрепя политиката на Съветския съюз. След нахлуването на войските на Варшавския договор в Чехословакия обаче Арагон осъжда тази агресия. Людмила Маяковская моментално пише писмо до съветския ръководител Леонид Брежнев с молба да бъде закрит музеят на Хендриков переулок. Така и става. Музеят е преместен в къщата, където поетът се застрелва. Новината, че непримиримият революционер, вечният бунтар сам е отнел живота си, потриса литературния свят не само в Съветска Русия. В емигрантските руски кръгове в Европа самоубийството на „червения Маяковски” дълго време е основна тема на разговор. Силно поразена от смъртта му е една друга иконична личност за руската поезия от първата половина на XX век – Марина Цветаева. По това време тя живее в Париж, където, след като научава за гибелта на поета, пише поетичния цикъл „На Маяковски”. Независимо от огромните разлики в поетичния натюрел на двамата, без значение, че той е комунист, а тя е неразривно свързана със стария свят Цветаева винаги е харесвала Маяковски. И понеже не крие тази симпатия и по време на живота си в Париж, за нея се затварят много от редакциите на руските емигрантски списания. За разлика от родения в малко грузинско селце Маяковски (1893) Цветаева е родена в Москва в семейство на интелектуалци (1892). Баща й Иван Владимирович е професор в Московския университет, директор на Румянцевския музей и основател на Музея на изящните изкуства. Майка й Мария Мейн е талантлива пианистка. Детството на Марина освен в Москва преминава в Германия, Италия и Швейцария, където майка й се лекува от туберкулоза. Първата си стихосбирка „Вечерен албум” Цветаева издава, когато е още на 18 години. Стиховете й веднага правят впечатление и предизвикват възторзите на знаменити творци като Валерий Брюсов и Николай Гумильов. „Вечерен албум” излиза година и половина преди появата на първата стихосбирка на другата голяма дама на руската поезия от XX век – Анна Ахматова. От тук насетне двете постоянно ще бъдат сравнявани. И като творци, и като жени. Съперничеството между тях някак естествено се вписва във вековното противопоставяне Петербург–Москва. Цветаева живее и публикува в Москва, Ахматова – в Петербург. Независимо от това противопоставяне обаче Марина винаги е обожавала северната столица. Ето какво пише тя след едно пътуване до Петербург в писмо до литературния критик Михаил Кузмин: „Колко силно обичат поезията там! През целия си живот не съм рецитирала толкова стихове, колкото през тези две седмици. И хората изобщо не спят. Съвсем нормално е в три посред нощ да отидеш някъде на гости, където партито току-що е започнало и продължава до сутринта”. По това време все още мощното движение на поетите символисти също е разделено на два лагера. Московски, където влизат Валерий Брюсов, Константин Балмонт и Андрей Бели, и петербургски – Александър Блок, Фьодор Сологуб, Вячеслав Иванов. Като цяло „московчаните” са по-декадентски настроени и по-големи привърженици на принципа „изкуство за самото изкуство”. Петербургските символисти пък имат по-голям афинитет към дебатирането както на поетически, така и на актуални политически теми. Разбира се, на това разделение държат преди всичко самите творци. Публиката изобщо не се интересува кой къде публикува и не прави особено разлика между символистите от Москва и тези от Петербург. Първоначално на най-голям интерес се радва московчанинът Константин Балмонт. Не след дълго обаче най-популярен става Блок. В спомените си Корней Чуковски пише, че „поезията на Блок ни въздействаше по същия начин, по който луната влияе на лунатиците”. Влиянието на Александър Александрович се дължи както на чудесните му стихове, така и на факта, че той, както пише Чуковски, е „непоносимо, невероятно красив”. Из цяла Русия се продават картички с неговия лик и в началото на XX век той е неоспорима звезда на руската поетическа сцена. А понеже в Русия литературата винаги е била тясно преплетена с обществения живот, големите поети винаги са ставали и национални герои. Точно такъв е случаят и с Блок. „Трудно би могло да се предположи, пише Чуковски, че по онова време е съществувала интелигентна млада рускиня, която да не е била влюбена в Александър”. И наистина, около него се разгаря истинско фенство. Някои по-свенливи поклоннички просто вървятслед него и събират фасовете от цигарите му, които той постоянно пуши. Други покриват с целувки табелката с името му на входната врата. Трети настояват за среща, а четвърти, най-смелите, директно го канят в леглото си и изразяват огромното си желание да забременеят от него. Популярността му е наистина огромна. Няма група в обществото, където името му да не е познато. Изглежда, няма руснак, който да не знае наизуст стихотворението му „Незнакомка”. Стига се дотам, че проститутките на Невски проспект започват да носят шапки с щраусови пера. Тъй като точно такава носи и героинята в това прословуто стихотворение. Жриците на любовта примамват клиенти с изречения като: „Аз съм Непознатата. Струва си да ме опознаеш по-отблизо”. Или още по-изкушаващото: „Ние сме две Непознати и ще изпълним и най-скритите ти желания”. Често наричат Александър Блок „северният Дож Жуан”, а и публиката чете любовната му лирика така, сякаш е хроника на реални събития от личния му живот. Един от най-интересните литературни експерименти в това отношение обаче принадлежи не на Блок, а на Анна Ахматова. През 1911 г. тя публикува стихотворението си „Сероглазый король”. Публиката моментално решава, че това е обяснение в любов към Блок, за когото всички знаят, че е със сиви очи. Стихотворението става много популярно. Александър Вертински съчинява музика към него и то се пее в най-различни заведения. Блок приема предизвикателството и на свой ред посвещава стихове на Ахматова. Цяла Русия започва да говори за тяхната „връзка” макар сигурни доказателства за реални любовни отношения между двамата да не са останали. Дори в дневниците на Блок, публикувани след смъртта му, специално се споменава, че той не е имал интимна връзка с Ахматова. Но тъй като желанието на публиката е между двамата велики поети все пак да е „имало нещо”, легендата за тяхната „любов” се носи и до днес. Това, което със сигурност можем да кажем, е, че младата Ахматова е също такава звезда, каквато е и Блок. Навсякъде се продават нейни картички, а на литературните й четения залите са претъпкани. Как да не й се иска на публиката да е имало нещо между двете звезди, и то нещо много повече от литературна игра!? Да, по това време Анна Ахматова е омъжена за поета Николай Гумильов, а Александър Блок е женен за Любов Менделеева, актриса, изследователка на балета и дъщеря на Дмитрий Менделеев. Но семейните връзки никога не са били сериозно препятствие пред въображението на аудиторията. Пътищата на двамата поети рязко се разделят веднага след Октомврийската революция. Блок приветства победата на болшевиките и се надява, че те ще поведат Русия към така жадуваното от много хора царство на свободата. Тази вяра намира най-пълния си израз в поемата му „Двенадцать”. Основна роля в поемата играе отряд от 12 червеноармейци, които патрулират по улиците на мразовития Петроград (това име получава Петербург през 1915 г., защото властите преценяват, че в разгара на световната война, когато основните сражения се водят срещу германците, никак не върви столицата на Русия да носи немскозвучащо име). Алюзията с дванайсетте апостоли от евангелията е лесно откриваема, а за най-недосетливите читатели е предназначен краят на поемата, където се оказва, че начело на апостолския отряд крачи Исус Христос. Левите са във възторг от творбата, докато антиболшевишки настроените руснаци са възмутени от уподобяването, което Блок извършва между бойците комунисти и Христовите апостоли. Докато поетът се включва във всички възможни инициативи на новата власт, Ахматова публикува стиховете си в опозиционните вестници (те впрочем скоро след революцията са затворени) и присъства на събирания с ярко изразен антиболшевишки характер. Тя дори отказва да участва в прояви, ако предварително е разбрала, че там ще бъде четена поемата „Двенадцать”. Ахматова се примирява с болшевишките увлечения на Блок едва след смъртта му на 7 август 1921 г. Тя присъства на погребението му, както и на възпоменателните служби през следващите месеци в умиращия от глад и студ Петроград. Дори тръгва слух, че е настинала по време на една от службите и е починала. Когато разбира, че слуховете не са верни, Марина Цветаева веднага пише от Москва на Ахматова: „През последните три дни, когато мислех, че си ни напуснала завинаги, бях убедена, че заедно с теб е престанал да съществува и Петербург”. Чувствата на Цветаева са напълно обясними. Не само за нея, но и за много руснаци образът на Ахматова е неразривно свързан с образа на Петровия град.

Всички тези събития се разиграват три години след като прословутият град е престанал да бъде руска столица. В началото на март 1918 г. правителството на Ленин се мести в Москва, която е обявена за столица на новата съветска държава. Това историческо решение за смяната на столицата има както злободневни, така и много по-дълбоки културно-исторически причини. В края на 1917 г. и началото на 1918 г. почти всички са единодушни, че падането на червения Петроград е въпрос на време, при това на много кратко време. Германските войски, които не срещат особена съпротива от деморализираната руска армия, са стигнали съвсем близо до града и вече могат да го обстрелват с оръдията си. Положението вътре в столицата също не е особено надеждно. Болшевиките все по-трудно удържат властта. Контрареволюционните сили, в които влизат бивши офицери, всевъзможни привърженици на стария режим, а и най-обикновени разбойници и мародери, сериозно затрудняват управлението. Ето защо преместването на централната власт другаде изглежда най-доброто решение. Става дума за оцеляване. Има обаче и по-дълбинни причини за взетото решение. Петроград, макар и люлка на революцията, е неразривно свързан със старото време, с империята, с дворянството. Всичко тук напомня за времето, с което новата власт иска да скъса радикално. Решението на Ленин да премести правителството в Москва е огледален образ на Петровото решение да я махне оттам. Петър изоставя Москва и по този начин подчертава намерението си да рестартира руската история. Ленин изоставя града на Петър, за да покаже и на най-недосетливите, че е готов да стигне до край в осъществяването на радикалния комунистически експеримент. Той не изпитва никакви сантименти нито към стария свят, нито към дългата интелектуална и творческа традиция на досегашната столица. Ето какво пише по този повод Владимир Илич на Максим Горки, писателя, който в различни периоди от живота си ту възхвалява, ту отрича комунизма: „Интелектуалните сили на работниците и селяните растат успоредно с борбата им за премахване на буржоазията и нейните помощници, дребните интелектуалци, лакеите на капитала, които смятат себе си за мозъка на нацията. Никакъв мозък не са те, те са л…”. Едно от първите места, което посещаваме след пристигането ни в Москва, е именно мавзолеят на Ленин. За да попаднеш вътре, трябва да се наредиш на дълга опашка. Пред нас и зад нас чакат предимно японци. Един от тях си харесва дъщеря ни и започва да й прави смешни физиономии. В началото Теа го гледа с лек скептицизъм, но бързо се увлича от играта и се опитва да го имитира, заливайки се от смях. По този начин и времето на опашката минава по-бързо. Много ми е любопитно каква ще бъде реакцията й, когато влезем в мавзолея. Все пак това е гробница. Сигурно съдържа и някаква специална енергия, която на различните хора се отразява по различен начин. Нямам много време да мисля по тези въпроси, защото престоят ни вътре е изключително кратък. Както и на всички останали хора. Не ти позволяват да спираш пред саркофага. Минаваш транзит. Самото тяло на Владимир Илич ужасно прилича на кукла, на восъчна фигура като тези в Музея на мадам Тюсо. Сигурно и затова е широко разпространено мнението, че вътре в мавзолея изобщо не е тялото на Ленин, което независимо от всички усилия отдавна се е разложило, а е кукла. Естествено, тази версия категорично се отрича от властите. Те между другото нямат точно определено мнение какво да правят с тялото на Владимир Илич, ако действително в мавзолея се намира именно неговото тяло. Самият Владимир Путин, който със сигурност има несравнимо по-важни проблеми за решаване, не изразява еднозначно мнение по въпроса. В началото на първия си президентски мандат той казва, че едно евентуално изнасяне на тялото на Ленин би означавало признание, че хората, които в продължение на десетилетия са вярвали в едни определени ценности, всъщност са се лъгали жестоко. Десет години по-късно Путин вече твърди, че най-добрият съдник на това какво да се прави с тялото е времето. С течение на времето руският народ щял да реши как да се постъпи в тази наистина деликатна ситуация. Всеизвестно е, че самият Ленин никога не е изразявал желание да бъде слаган в мавзолей. Идеята възниква веднага след смъртта му (21 януари 1924 г.) и единственият от тогавашното ръководство на партията, който нарича идеята „безумна”, е Лев Троцки. Така веднага след смъртта на вожда се прибавя още един спор между Лев Давидович и оформящата се около Сталин групировка, поставила си за цел да спре на всяка цена пътя на де факто Лениновия наследник към властта. Прави се и всичко възможно Троцки, който по време на смъртта на вожда е в Кавказ, да не успее да пристигне за траурната церемония. Целта е повреме на поклонението на преден план да се откроява Сталин, като така негласно още отсега в съзнанието на масите ще започне да бъде втълпявана идеята, че истинският наследник на Ленин е Йосиф Висарионович, а не Лев Давидович. Набързо е издигнат един дървен мавзолей, където на 27 януари 1924 г е положено тялото на вожда. Той престоява само няколко месеца, когато е построена нова сграда, отново дървена. Този мавзолей, който познаваме днес, е окончателно построен през 1930 г. През юли 1941 г., когато изглежда, че Москва неминуемо ще бъде превзета от германските войски, тялото на Ленин е евакуирано в Тюмен. Прибират го в Москва в навечерието на победата във Великата отечествена война. През 1939 г. към здравното министерство на СССР е създадена специална научноизследователска лаборатория, която трябва да решава всички проблеми, свързани със съхраняването тялото на Ленин. Именно сътрудниците на тази лаборатория работят по балсамирането и на чуждестранните комунистически вождове – нашия Георги Димитров, Клемент Готвалд (Чехословакия), Хо Ши Мин (Виетнам), Ким Ир Сен (Северна Корея). Доколкото разбирам от поведението на Теа, тя ни най-малко не се смущава от факта, че се намира в гробница. Когато минаваме покрай саркофага с тялото на вожда, тя започва да се смее и да го сочи с пръст. Не спазва, така да се каже, указанията на намиращите се вътре постови, които си слагат пръста на устата, предупреждавайки ни да пазим тишина. Нарушението на дъщеря ни не продължава дълго, защото излизаме бързо. Има нещо много символично във факта, че точно срещу мавзолея, от другата страна на Червения площад, се намира прословутият московски ГУМ (Държавен универсален магазин). Сградата на този огромен магазин е открита още на 2 декември 1893 г. и тогава той носи името Верхние торговые ряды. Веднага след революцията сградата е национализирана и търговията се прекратява. Каква търговия, какви магазини, когато цялата страна буквално гладува. На мястото на някогашните магазини се настаняват съветски учреждения. Ситуацията се променя в началото на 20-те години с провъзгласяването на Новата икономическа политика. Сградата отново приютява магазини, само че вече всичко е държавно и се казва ГУМ. През 1992 г. Държавният универсален магазин е приватизиран, макар че съхранява старото си име, към което се добавя и оригиналното Верхние торговые ряды. По този начин, след като е посетил мавзолея на Ленин, гостът на Москва може да отиде в ГУМ и да си купи продукт на която и да е световноизвестна марка. Тоест в руската столица днес съвсем мирно съжителстват храмът на комунистическата идеология – мавзолеят, и храмът на консуматорското общество – молът. В Москва е помислено и за любителите на монументалното изкуство от времето на социализма. Паркът на изкуствата Музеон е най-големият руски музей под открито небе. Простира се на 23,4 хектара и е подслонил над 700 скулптури. Ако се движите с метрото, слизате на станция „Парк культуры”, смело минавате през Кримския мост, после покрай Третяковската галерия и стигате до въпросния Музеон. Допада ми идеята за такъв музей. Никога не съм харесвал рушенето на паметници. Без значение кого възхваляват. Става дума за нашата памет, за нашето минало. Не бива да го забравяме колкото и някои отрязъци от него да не ни харесват. Нужно е да го помним. И доброто, и лошото. Така че вместо демонтираните скулптури да се изхвърлят ипредават на вторични суровини, нека да има място, където хората, ако пожелаят, да могат да ги видят. Има и нещо друго. В Музеон мирно съжителстват паметници на хора, които не са се понасяли. Тук са скулптурите на Троцки и на неговия архивраг Сталин. Вярно, тази на Сталин, сътворена от розов гранит от скулптура Сергей Меркуров, е със счупен нос и стъпала. Но това си е някак в реда на нещата – колкото повече те възхваляват, докато си жив, толкова повече те ругаят и трошат, когато умреш. Тук е и паметникът на Феликс Дзерджински, създателя на съветските тайни служби. Статуята на Железния Феликс е поставена пред страховитата сграда на КГБ на „Лубянка” през 1958 г. Веднага след неуспешния опит за преврат срещу Горбачов през август 1991 г. разярената тълпа се готви да щурмува сградата и иска да събори паметника. Разумни хора успяват да убедят протестиращите да не го правят, за да не бъдат разрушени намиращи се в близост постройки. Така статуята на Феликс Едмундович се оказва в Музеон. За да е пълна картината на XX век в руската история, там е и скулптурната композиция в памет на жертвите на сталинските репресии. На мен пък особено ми харесва и това, че освен тоалетни в музея под открито небе има и специални помещения, където можеш да смениш памперса на детето. Така че не се налага Дани да съблича Теа сред тревите, мравките и буболечките. Съвсем културно й оправя тоалета във въпросното помещение. А дъщеря ни трябва да е с безупречен тоалет, защото ни предстои посещение на още едно важно място – Храма на Христос Спасител. Да обикаляш огромен град като Москва с дете на година и половина, което през по-голямата част от времето иска майка му да го носи на ръце, си е геройство. Освен благодарение на стоицизма на майката това обикаляне става възможно и заради московското метро. Доставя те на желаното място за отрицателно време, а освен това влакчетата идват през две минути. Поради тази причина се избягва голямата тъпканица. Метрото е тържествено открито на 15 май 1935 г. и първоначално носи името на един от най-близките хора на Сталин в Политбюро Лазар Каганович. Той ръководи неговото построяване, тъй като тогава е начело на партийния апарат в Москва. Интересното е, че пак той издава заповед за унищожението на метрото, когато се смята, че влизането на германските войски в Москва е въпрос на часове. Заради тази заповед 16 октомври 1941 г. е единственият ден в историята на столичния метрополитен, в който той не работи. За щастие по-късно заповедта е отменена, а метрото продължава да играе ролята на бомбоубежище. Още при неговия строеж се е смятало, че може да се стигне до такъв момент, и затова станциите са строени дълбоко под земята. Установено е, че по време на бомбардировките, когато хората се крият в метрото, там са родени 217 деца. Интересното е, че веднага след като отпада заплахата от завладяването на Москва, продължава строежът на нови метростанции. Благодарение на метрото бързо стигаме и до Храма на Христос Спасител. Удивителна е историята на този храм. Тя на практика олицетворява основните превратности, през които минава руската история през последните два века. Идеята за неговото построяване се появява веднага след като и последният френски войник от армията на Наполеон е изгонен от Русия. На 25 декември 1812 г. император Александър I издава манифест за построяването на храм в Москва в чест на победата над нашествениците. Първата копка е направена на 8 август 1837 г. в чест на 25-годишнината от битката при Бородино. Строителството на храма продължава близо петдесет години. Тържественото му освещаване става през 1883 г. в присъствието наимператор Александър III. През следващите 35 години храмът играе голяма роля в културния и религиозния живот на Москва. Тук е отбелязана и 300-годишнината на династията на Романови. Храмът на Христос Спасител продължава да функционира до 1931 г., когато на заседание на Политбюро е взето решение той да бъде съборен и на неговомясто да бъде построен огромният Дворец на Съветите. Първоначалната идея е храмът да бъде разглобен до основи. Скоро се разбира, че това е невъзможно и че се налага използването на динамит. На 5 декември 1931 г. църквата е взривена. Така вече всичко е готово за изграждането на Двореца на Съветите. Идеята е това да бъде сграда, която да символизира мощта на първата комунистическа държава, както и нейната роля на център на световния комунизъм. Обявен е конкурс за архитектурен проект. В него участват архитекти както от Съветска Русия, така и от цял свят. Свои проекти представят световноизвестни автори като Льо Корбюзие и Валтер Гропиус. В крайна сметка победител в конкурса е архитектът Борис Йофан. Височината на двореца трябва да бъде 420 метра, повече от най-високата сграда в света по онова време – американската Емпайър Стейт Билдинг (381 метра). Предвижда се дворецът да бъде увенчан с огромна статуя на Ленин, която да се вижда от 35 километра. Това не е изненадващо, при положение че според проекта статуята трябва да бъде висока 100 метра. Само главата на Ленин е била съпоставима с 5-етажна сграда, а дължината на сочещия към бъдещето му пръст е 4 метра. Имало е и предложение в главата на Ленин да бъде разположена библиотека. Строителните работи започват през 1932 г. с голям ентусиазъм. Техен ръководител в продължение на пет години е младият партиен функционер Василий Михайлов, който обаче е разстрелян по време на големите чистки през 1937 г. Но този „дребен проблем” не може да спре строителството. Независимо от всички трудности, включително и постоянно избиващата в основите вода, властите са твърдо решени да реализират този проект. През 1939 г. на Световното изложение в Ню Йорк е представен триметров макет на двореца. Явно идеята е била да им бъде показано на американците, че скоро няма да имат възможност да се гордеят с най-високата сграда в света. Великатаотечествена война обаче слага край на строежа. Първоначално всички конструкции, предназначени за двореца, са използвани за направата на противотанкови съоръжения, които да бъдат разположени в подстъпите на Москва. През следващите години на войната елементи от сградата се използват за строежи на пътища и мостове включително и на Керченския. След края на войната е решено, че приоритет е възстановяването на страната, а не строежът на гигантски и скъпоструващи дворци. Нов опит за строежа на Дворец на Съветите, вече значително по-малък по размер, е направен при Хрушчов. Този път за място са избрани Воробьовите хълмове, но проектът отново не се осъществява. На Воробьовите хълмове днес се издига централната сграда на Московския държавен университет. В крайна сметка на мястото на някогашния храм е построен огромният плувен басейн „Москва”. Водата в него се подгрява и затова, макар да е открит, басейнът спокойно може да се ползва и през зимата. В разгара на Горбачовата перестройка започва дискусия за възстановяването на Храма на Христос Спасител. След разпадането на СССР през 1994 г. властите в Москва започват строителството на храма. То е завършено в края на 1999 г., а в нощта на 6 срещу 7 януари 2000 г. там е отслужена първата тържествена Рождественска света литургия. Между другото именно това е храмът, в който групата „Пуси Райът” извършва през 2012 г. своята акция „пънк молебен”, насочена срещу Владимир Путин. Участничките в акцията са осъдени на две години затвор за хулиганство, обявени са от западните медии за „мъченици на демокрацията” и са освободени предсрочно. Оттогава не се е чуло да са направили някаква революция в изкуството, да са поразили света със свръхоригинални творчески инвенции. Така че разсъжденията за „пуситата” са чиста загуба на време. Още повече, че съм си набелязал една истинска, а не фалшива революционна цел. Имам предвид московската книжарница „Фаланстер”. В нея се намират книги, които със сигурност отсъстват от големите вериги. „Фаланстер” се е специализирала в продажбата на радикална, алтерглобалистка и антикапиталистическа литература. Освен това там постоянно се правят срещи с писатели, политици, анализатори, които редовно предизвикват както с книгите, така и с действията си. Във „Фаланстер” се устройват четения на Едуард Лимонов, Захар Прилепин, Борис Кагарлицкий, Наум Коржавин. Преди 11 години на адреса, къдетотогава се помещава книжарницата, избухва бомба. Взривът става през нощта и защастие няма жертви. Атентатът обаче показва, че има сили, на които никак не сехаресва политиката на тази ляворадикална книжарница. След атаката „Фаланстер” се мести на Малый Гнездиковский переулок, където се намира и днес. Ако си представяте обикновена книжарница с надпис на името върху входа й, силно се лъжете. И можете да се объркате, както се обърквам аз. Вървя по въпросната улица, тя е пряка на огромната „Тверская” и не е много дълга, оглеждайки се в търсене на целта. На номера, който съм си записал, няма нищо, което да наподобява книжарница. Решавам, че съм го записал неправилно и продължавам по-нататък. Доста се изненадвам, когато стигам до края на улицата, а от „Фаланстер” няма и следа. Няма и никакви хора наоколо, които бих могъл да попитам. Тръгвам обратно и за моя радост виждам жена, която върви срещу мен. Учтиво я моля да ми каже къде се намира книжарницата. Жената ме поглежда учудено и заявява, че за пръв път чува за такова име. Аз обаче настоявам, че „Фаланстер” се намира някъде наоколо. Дамата също настоява, че не знае за такова място. Допълва, че доста често минава оттук и познава добре района. Няма как, ще трябва отново да разчитам на себе си. Мястото, което е посочено като адрес, представлява един двор с няколко входа. Дворът изглежда доста недружелюбен и ако беше тъмно, щях доста да се замисля, преди да вляза там. Все пак сега е три следобед и лесно преодолявам притеснението. До единия от входовете има множество малки залепени изрезки, на една от които пише… „Фаланстер”. Е, все пак го открих. Качвам се по стълбите и най-сетне попадам в търсената книжарница. Както и подобава на книжарница, специализирала се в продажбата основно на ъндърграунд литература, тук цари пълен безпорядък. Освен по рафтове до стените книгите са подредени на купчини на маси в средата на помещението. Достатъчно е само едно невнимателно движение и всички те ще се разпилеят по пода. Не че и по пода няма книги, де. Хуманитарната литература е навсякъде – история, философия, социология, психология и какво ли още не. Мен, естествено, ме влече към левите четива и прекарвам доста време пред рафтовете, където са книгите на автори като Маркс, Ленин, Бакунин, Кропоткин, както и на многобройни по-късни анализатори на левите класици. В крайна сметка си вземам две книги, тъй като с наближаването на заминаването ни си налагам ограничения върху покупките. Едната е посветена на левите есери, които за кратко са в коалиция с болшевиките след Октомврийската революция, и на техните литературни съидейници – автори като Ал. Блок, С. Есенин, Б. Пастернак. Втората книга е биография на Маяковски, написана от Дмитрий Биков. Винаги е интересно да се чете за Маяковски, пък и авторът на най-новата му биография е един от най-ценните литературни хора на Русия днес. Винаги ме е поразявал фактът, че Биков успява да съчетае хубавото писане с огромна работоспособност. Автор е на много подробни и много добре написани биографии на Борис Пастернак и на Булат Окуджава, на романи, стихове и разкази. Постоянно пише статии за вестници и списания, води и телевизионно предаване. И винаги когато говори или пише за автори или литературни процеси, го прави страшно занимателно. В състояние е да накара и най-скептичната публика да заобича литературата. Обещавам си, че при следващото идване в Москва отново ще посетя „Фаланстер”, защото имаше още книги, които ме заинтригуваха. Стига, разбира се, в книжарницата отново да няма атентат. Но пък, ако вярваме на Воланд, а на него може да се вярва, „ръкописите не горят”. Естествено, московските ни маршрути задължително включват и Большая садовая 302- Бис. Това е адресът, където се разиграват някои от най-важните сцени в „Майстора и Маргарита” включително и прословутият бал у Сатана. Освен Воланд и неговата свита на този адрес известно време живее и техният създател – Михаил Булгаков. Днес „Майстора и Маргарита” е един от най-известните романи в света. Хора от най-различни държави разговарят помежду си с цитати от книгата. Само че Булгаков така и не го вижда отпечатан. Всъщност той и не се надява, че през 30-те години в СССР може да излезе роман като „Майстора и Маргарита”. Сигурно и затова Михаил Афанасиевич не прави никакви усилия да публикува книгата, а дори и в дните преди смъртта си (10 март 1940 г.) продължава да го редактира. За първи път романът излиза през 1966-1967 г. в сп. „Москва”. Естествено, публикуваният вариант е силно цензуриран, а в „самиздат” веднага се появяват онези страници, които са забранени от цензорите, и с точни указания къде точно в текста трябва да бъдат поставяни. Като книга „Майсторът и Маргарита” е издадена в Съветския съюз през 1973 г. Това издаване не става случайно. Година по-рано секретариатът на ЦК на КПСС издава специално постановление с гриф „Строго секретно”, което е наречено „За преиздаването на художествените произведения на Максимилиан Волошин, Осип Манделщам, Вячеслав Иванов, Михаил Булгаков и други писатели от 20-те години”. В документа се казва, че книгите на тези автори трябва да бъдат издадени в ограничен тираж и да бъдат придружени от задължителни „встъпителни статии и коментари, даващи марксистко-ленинска оценка на творчеството на писателите”. Днес може и да се присмиваме на подобни действия, но тогава единственият начин някоя крамолна творба да стигне дочитателите е снабдяването й с предълги „марксистко-ленински разяснения”. В края на романа Майстора, Маргарита, Воланд и свитата му се сбогуват с Москва от Воробьовите хълмове. Това място също влиза в нашия план за задължителни места за посещение, защото там се намира централната сграда на Московския държавен университет. Първата институция в Москва, която започва да дава висше образование, е Славяно-гръцко-латинската академия, открита през 1687 г. в Зайконоспаския манастир. Манастирът се намира недалеч от Червения площад и един от първите учещи се там е Михаил Ломоносов. Човекът, който ще основе Московския университет, е роден в селско семейство в Архангелска губерния. Независимо от скромния си произход прави впечатляваща кариера както в точните науки, така и в хуманитаристиката. След Москва Ломоносов учи и в основаното от Петър Първи училище за математика и навигация в Петербург, както и в германските университети във Фрайбург и Марбург. Първите лекции в Московския университет се провеждат през 1755 г. Първоначално университетът се намира на Червения площад, на мястото, където днес е разположен Държавният исторически музей. По-късно е преместен на улица „Моховая”. През 1947 г. съветското правителство взема решение да построи на Воробьовите хълмове централна сграда за Московския университет. Изготвянето на проекта е възложено на Борис Йофан, същия, чийто Дворец на Съветите така и не се реализира. Той предлага на върха насградата да има статуя на Михаил Ломоносов. Явно човекът си пада по гигантските скулптори, имайки предвид идеята му за грандиозния паметник на Ленин, който да увенчава Двореца на Съветите. Идеята с Ломоносов обаче не се приема. Вместо това е решено на върха на сградата да има петолъчка. След поредица от разминавания във вижданията между главния архитект и куриращите строежа Борис Йофан е отстранен от заеманата длъжност. Официалното откриване на централната сграда на университета е на 1 септември 1953 г. В онези години това е най-високата сграда в Европа. Пътуването с метро до Московския държавен университет е най-дългото ни пътуване в Москва. Все пак Воробьовите хълмове не са „Тверская”. Далечко си е от центъра. За първи път попадаме във влак, който си има собствено име – „Красная стрела”. Той е пуснат в експлоатация точно преди десет години. Прави ни впечатление, че изглежда много нов. Причината е, че едва преди няколко дни е излязъл от основен ремонт. Метросъставът „Красная стрела” е кръстен на едноименния влак, който е пътувал по маршрута Москва–Ленинград. Първият му рейс е през 1931 г., като времетраенето на пътуването е 9 часа и 45 минути. Първото пътуване след пробива на блокадата на Ленинград по време на Великата отечествена война е на 20 март 1944 г. Тогава към влаковия състав е прибавена платформа със зенитна установка. „Красная стрела” е една от гордостите на съветския жп транспорт. Тъй като е комфортен и никога не закъснява, често се използва за превоз на важни чуждестранни делегации. В наши дни метровлакът „Красная стрела” става сцена на жесток терористичен акт. На 29 септември 2010 г. два взрива, причинени от атентаторки самоубийци, разтърсват московското метро. Едната атентаторка се взривява именно във втория вагон на „Красная стрела” на станция„Лубянка”. Вторият взрив избухва на станция „Парк культуры”. В резултата на атентатите загиват 41 души, а 88 са ранени. Отговорност за нападението поема чеченската ислямистка организация „Кавказки емират” на Доку Умаров. Днес метрото е пълно с камери, а навсякъде има металотърсачи. Слизаме на спирка „Университет” и разбираме, че самият университет е на доста голямо разстояние. Налага се отново дълго ходене. За щастие времето е приятно, а и по-голямата част от пътя минава през парк. Централната сграда на Московския държавен университет наистина е огромна. Висока е 236 метра и има 36 етажа. Върху нейните стени неведнъж са провеждани лазерни шоу-спектакли. По време на честванията, отбелязващи 850-годишнината на Москва, Жан-Мишел Жар (1997 г.) организира тук грандиозен концерт. Пред сградата има прекрасен парк, където сядаме да отдъхнем. Дани използва почивката, за да нахрани Теа, а аз обикалям наоколо и, разбира се, си правя селфи пред паметника на Ломоносов, поставен тук вече по времето на Хрушчовото управление. Докато върви строежът на централната сграда, скулпторката Вера Мухина се обръща с молба към Л. Берия, който надзирава строителните работи, пред зданието да бъде сложена прословутата й скулптура „Работник и колхозничка”. Вероятно, ако Борис Йофан продължаваше да ръководи строежа, предложението на Мухина щеше да се приеме. Само че той е отстранен и „Работник и колхозничка” не се настаняват пред Московския държавен университет. Иначе сега щях да си правя селфи с тях.

Всъщност идеята за създаването на известната в цял свят скулптура е на Борис Йофан. Той измисля образите на младежа и девойката, които символизират новите господари на съветската земя – работническата класа и обединеното в колхози селячество. Обявен е конкурс, който е спечелен от Вера Мухина. Творбата й получава световна премиера на изложението в Париж през 1937 г. На тръгване от университета откриваме, че има доста по-лесен начин да стигнем до спирката на метрото. Пред централната сграда на Московския държавен университет спират автобуси. Освен това спират и маршрутки, които возят на по-ниска цена от автобусите. Е, шофьорът не ни дава билетчета, но за какво ли пък са ни те? Важното е, че в Москва се возим и на маршрутка. Има и още нещо, което правим в Москва по време на последната ни вечер. Точно зад хотела ни има хубава детска площадка, за която сме сигурни, че ще се хареса на Теа. Тя наистина се забавлява. Люлее се на люлките, пуска се по пързалката и дори прави опит за общуване с останалите дечица. Всичко това силно я изтощава и тя блажено заспива още в 20:30. Това е добре, защото трябва да е отпочинала преди утрешното ни заминаване, т.е. преди утрешната ни среща със стюардесите на „Аерофлот” и тяхното любимо „Пристегнитесь!”.

Самолетът ни излита в 8:30, което налага да станем четири часа по-рано. Присъствието на дете на година и половина в отбора винаги крие непредвидими последици. За да сме готови да ги посрещнем, се събуждаме в 4:30. Пътят до летището е дълъг, но ранният сутрешен час е направил улиците съвършено пусти. Пътуваме си спокойно и без никакво напрежение. Много ми се иска да кажа същото и за полета, само дето нещата съвсем не се развиват по подобен безметежен начин. Стюардесите със служебните усмивки минават покрай седалките, проверявайки дали всички пътници са си сложили коланите. Теа, разбира се, не е вързана. Както обясних и в началото на разказа си, тя мрази всякакви видове колани. За сметка на това Дани я е сложила на коленете си и я държи здраво. Тази работа обаче явно не се харесва на стюардесата Алина (май така се казваше). С назидателен тон започва да ни обяснява, че е задължително детето също да е вързано с колан. Може би, ако не бях станал толкова рано, щях да бъда по-толерантен към бюрократичната й страст. Сега обаче не съм. С подобен на нейния назидателен тон й обяснявам, че дъщеря ни е в много по-голяма безопасност в ръцете на майка си, отколкото ако е с някакъв си колан. Алина обаче предпочита да спазва точките от правилника, отколкото да чуе гласа на разума. Понеже се е надвесила над нас като кобра над плячката си, решавам да й демонстрирам какво ще направи Теа, когато я вържем. Детето започва да реве неистово. Алина кима с глава и се готви да отмине. Аз обаче вече съм вбесен и откопчавам Теа. На опита на стюардесата за протест я питам дали има деца. Отговаря, че има и че когато вози сина си на самолет, винаги го връзва с колан. Ами може би на вашия син му харесва да го връзвате, продължавам цивилизования диалог аз, може би му харесва и да го пребивате. Само че на нашата дъщеря насилието не й харесва и в момента вие я тормозите. Ако продължавате, ще трябва да се виждаме пак, колкото и да ни е неприятно това. В съда. Стюардесата се фръцва и се отдалечава. Междувременно самолетът е излетял и се движи спокойно в небесната шир. Решавам, че съм спечелил двубоя. Твърде прибързано решение. След малко Алина се появява с още една стюардеса и с някакъв документ в два екземпляра. Обяснява ми, че това е предупреждение, подписано от капитана, задето не спазвам правилата. Във въпросния документ се казва още, че при кацането ни може да ми бъде потърсена отговорност, ако продължавам. Ядът ми е преминал и сега ми е просто смешно. Затова решавам да продължа с шегите. Я ме заведете при вашия капитан, предлагам на стюардесата, да се разберем с него. Тя не оценява хумора ми. Само ме уверява с променен глас, че опитът да вляза в пилотската кабина ще бъде третиран като терористичен акт. Успокоявам я с твърдение, че нямам никакво намерение да влизам където и да било, както и да общувам с други членове на екипажа на този самолет. Разговорът с нея ми е предостатъчен. Винаги съм знаел, че общуването със служители на големи корпорации, особено когато имате различия във възгледите за живота, не носи особени позитиви. Несравнимо по-смислено е да си говориш с нормални хора. Като например с продавачката, с която се заприказвахме в една малка книжарница в центъра на Москва. Белла Николаевна отговаря за втория етаж, където се предлагат антикварни книги, и е около 60-годишна. Когато разбира, че съм от България, моментално вади едно издание с преведени на руски български народни приказки. Имахме и „Под игото” на Иван Вазов, разказва тя, но преди няколко дни го продадохме. Казвам й, че се радвам, задето имат книги от български автори. Доста са намалели напоследък, признава Белла Николаевна, но от време навреме се появява по нещо. После ме пита дали в България се продават руски книги така, както преди години. Отговарям, че се продават, само че за разлика от преди днес цените им са твърде високи. Ясно ми е всичко за търговските надценки и за обяснимото желание на вносителите също да печелят, но все пак руските книги у нас са твърде скъпи. Допълвам, че е много по-смислено да си ги купувам оттук, отколкото в София. Значи трябва да идвате по-често, усмихва се Белла Николаевна. Така и ще правя, обещавам й аз.

Петър Волгин

* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на редакцията на a-specto

Последни от Свят

Отиди Горе