Вашият виртуален всекидневник за новини,анализи и коментари,като никой друг

Маршал Пилсудски отказва да умре

в Свят

Бащата на нова Полша е погребан преди 80 години, но и днес пряко влияе на световната политика. Животът му смайва с обратите си.

С тежък поглед и очи, потънали под дълбоките аркади, маршал Пилсудски е квазидвойник на Ницше. Моржовите мустаци допълват приликата. Характерът му е въплъщение на ницшеанството: желязна воля, аскетизъм и властолюбие. С тази разлика, че за него Бог не е мъртъв. Ражда се католик, после става протестант, преди отново да се върне в папското лоно. Но цял живот тачи една неизменна богиня: родната му Полша. Юзеф Клеменс Гинятович Косчеша Пилсудски се ражда през 1867 г. в село Жулов край Вилнюс. Поляк е, а расте в Литва като поданик на Руската империя. Тази тройственост ще бележи живота му. Империята го задушава, ала Полша му е тясна. Израства в малка аристократична резиденция. Язди с баща си из местните гори и се фехтува с братята си Адам, Бронислав и Ян. Учи пиано. Говори руски не по-зле от полски и литовски, а френски и английски учи от майка си. Но училището не го влече. В двора на руската гимназия във Вилнюс нерядко избухват свади. Бият се поляци и руснаци, белоруси и евреи, украинци и поляци. Униформите често зеят със скъсани копчета. Поляците впрочем не са единни. Мнозина са лоялни към империята. Като дългуча Феликс Дзержински, с лице на Дон Кихот и стъклен поглед. Той мрази царя, но не и Русия. След години Юзеф и Феликс ще станат кръвни врагове. Ала за това е още рано. В средата на XIX век империите изглеждат непоклатими, а младият Юзеф заминава за Киев да учи за доктор. Уви, не му е писано да спасява хора. Напротив. Животът му ще бъде жалониран от много трупове. С брат му Бронислав скоро се заклеват в крайно лявата терористична организация „Народна воля”. Другарите им майсторят самоделни бомби в сумрачни квартири. След седем провалени атентата успяват да взривят император Александър II, нашия Цар Освободител. Свиват обръча и около наследника му Александър III. Но братя Пилсудски попадат в мрежите на Охранката. Бронислав е изпратен за 15 години в сибирска каторга. Юзеф се отървава с 5 години заточение. В следствените килии е пълно с брадати, очилати фанатици, войнстващи атеисти, „човеко-богове”, изпълзели от романите на Достоевски, хипнотизирани от разни утопии. Пилсудски е аристократ, рядка птица сред бедните евреи и руснаци, които заскрежените вагони откарват в Сибир. Той няма социален идеал. Осъзнава, че едничката му мечта е да възкреси Полша. Сънува уютната семейна резиденция, следобедния чай в библиотеката. Докато революционерите анализират Маркс, в килиите Юзеф чете военна история или просто реди пасианс. И кашля. В Иркутск политическите затворници вдигат бунт, затварят го в леден карцер, което уврежда здравето му завинаги. Тъмничарите му избиват два зъба. Преживяното в царските душегубки превръща Пилсудски в маниакален русофоб, който обявява лична война на империята. „Всички руснаци са прикрити империалисти”, пише по-късно той. „Дори революционерите. Характерен за техния разум е стремежът към централизъм. Те не понасят разнообразието, не умеят да помирят несъгласията. Затова и отхвърлят идеята за осъзната организация на обществото. Това е причината да има толкова анархисти сред тях. Странното е, че никога не съм срещал републиканец сред руснаците.”

По-късно той ще се разочарова и от сънародниците си, но ще остане верен на родината си. Докато преподава математика на селските деца по поречието на Лена, където пощата пристига с кораб веднъж на два месеца, Полша му се привижда като изгубен рай. Когато най-сетне се връща в Европа, се записва в Полската социалистическа партия. За него тя е само инструмент за възраждане на Полша. Затова аристократът Пилсудски печата вестник „Работник” в салона на дома си. Научава се да говори езика на марксистите. Но Охранката скоро го арестува и разбива печатницата. Този път Юзеф симулира лудост и офейква по чаршафено „въже” през прозореца на петербургската психиатрия.

ПРОМЕТЕЙ ОТ ТОКИО

През 1904 г. избухва Руско-японската война, която ще оповести началото на края на Руската империя. Юзеф е вече на 37, семеен, с две дъщери, но зарязва всички битовизми и заминава с кораб за Токио. Пилсудски е просто един анонимен поляк, но влиза в контакт с японското правителство и предлага да сформира полски легион от пленените воини на Негово Величество Николай II, които гинат от глад в манджурските лагери. Сред тях има немалко поляци. Убеждава японското разузнаване, че ще му подава сведения от щаба в Петербург. Проси оръжие. Получава само известна сума, за да подпали чергата на Русия от изток. В Токио Пилсудски за пръв път формулира пред японците своята прометеистка стратегия за разпад на Руската империя. Според нея Полша като най-значима и национално осъзната част от безбрежното царство на Романовата династия следва да въстане и да обяви независимост. „Да запали прометейския огън” и да се превърне във фар за всички останали в „тъмницата на народите”: украинци, белоруси, прибалтийци, кавказци. Рухването на Руската империя е въжделена цел за Токио, Лондон, Берлин и Виена, затова прометеизмът ще предизвика жив интерес в геополитическите среди. Разпадът на Русия е и признатият хоризонт на днешната американска геополитика, а инструментализирането на националните противоречия е основната му стратегия (справка Украйна). В този смисъл Юзеф Пилсудски може да се счита за идеен баща на доминиращото течение в новата американска политика спрямо Москва. Друг поляк, Збигнев Бжежински, дългогодишен стратег на източната политика на Вашингтон, актуализира прометеистките идеи на Пилсудски в контекста на новото време.

ГОДИНИТЕ НА ТЕРОРА

Когато заминава за Япония, съратниците изпращат Юзеф като луд, но когато се завръща с парите от Токио, престижът му рязко нараства. Пилсудски създава десетки нелегални бойни групи, които организират атентати срещу царски сановници. Взривяват полицейски офицери, отстрелват внедрените агенти на Охранката, бунят духовете във фабриките на индустриалния Лодз. Стачниците в цялата империя са свикнали казашките ескадрони да ги разгонват с нагайки, но на 13 ноември 1904 г. във Варшава от тълпата излизат неколцина от хората на Пилсудски и откриват огън срещу кавалерията. На всеобщата стачка през 1905 г. на улицата излизат над 400 000, окуражени от дързостта на Юзеф. Полската социалистическа партия се разцепва: „старците” на Пилсудски вземат курс към въоръжена борба и прегръщат национализма, докато „младите” на Роман Дмовски остават верни на социалната революция. Дуелът между двамата политици олицетворява вечната дилема на Полша: Пилсудски ще гледа на запад, към Германия, а Дмовски ще ратува за съюз с Русия. И двамата ще умрат преди Втората световна и няма да видят как Берлин и Москва си поделят Полша.

СЕГА ИЛИ НИКОГА

Пилсудски е надарен с изключителен политически нюх. Не просто провижда бъдещето, но умее да изпреварва събитията. Докато в Русия бесят революционерите от 1905-а, а болшевиките ближат раните си в Европа без надежда за скорошен реванш, неуморният Юзеф отива в Австро-Унгария и измолва благословията на Виена да създаде полска военна школа в Краков. Войната с Русия е неизбежна, счита Пилсудски, и „германският свят ще има нужда от полски офицери”, горещи се той из разните министерски канцеларии във Виена и Берлин. Животът на Юзеф скоро влиза в изумителен паралел с този на неговия съименник Йосиф Сталин. Бъдещите диктатори прохождат като дръзки обирджии, а съдбите им се сплитат завинаги. И двамата се захващат с „експроприации”. През 1907 г. Сталин организира тифлиския банков обир. При акцията загиват 40 човека, но болшевиките прибират около 2 милиона евро днешни пари.

През септември 1908 г. Пилсудски ръководи обира на пощенски вагон от влака Варшава–Петербург, който откарва полските данъци в имперската столица. И той прибира над милион. В горещото лято на 1914 г., когато Европа губи разума си и войната лумва на изток и на запад, Юзеф се впуска в гросмайсторска партия. Счита, че за възкресяването на Полша е нужно Централните сили (Германия и Австро-Унгария) да победят Русия на Източния фронт, а сетне Франция и Британската империя да ги разгромят на Западния фронт. И събитията ще сбъднат въжделенията му. Докато полската политическа класа е объркана, Пилсудски заявява ясно кредо: „Днес само мечът тежи на везната, на която се решава съдбата на нацията”. Следват го 12 хиляди подготвени офицери. Вечният му съперник Роман Дмовски предпочита да подкрепи царския манифест на Николай II, обещаващ широка автономия на Полша след победа във войната. Но зад Дмовски няма въоръжена сила. Пилсудски вклинява войските си в опразнените от руснаците и австрийците зони и установява местна, полска власт. За да се хареса на Лондон, обещава, че армията му няма да воюва срещу цялата Антанта, а само срещу Русия. За да го приемат французите, нарича войниците си „граждани” по аналогия с воините на Френската революция. Прибягва до блъфове. За да установи авторитета си, подписва заповедите от името на „Националното правителство във Варшава”, макар такова де факто да не съществува, а той да командва само няколко хиляди „граждани”. През юли 1916 г. „полските легиони” дават 2000 убити в битката при Коцюхновка, но успяват да забавят руското настъпление. Пилсудски решава, че това е моментът да играе ва банк. Хвърля оставка пред Берлин и Виена заедно с целия си щаб. Заплашва да се оттегли, ако Централните сили не обещаят независимостна Полша, която счита, че вече е откупена с кръвта на загиналите. Обезкървени от войната, Германия и Австро-Унгария клякат пред ултиматума и благославят полската независимост. В новото полско правителство Пилсудски е в сенчестата роля на военен министър, от когото обаче зависи всичко. Той няма търпение да види мечтата си сбъдната и отказва войските му да полагат клетва пред немски офицери, каквото е условието. За трети път в живота му го арестуват, този път германците. Затварят го в Магдебург. Междувременно историята преминава в галоп. В Русия болшевиките вземат властта, Австро-Унгария се разпада, Германия губи войната. През юли в подземието на Ипатиевския дом в Екатеринбург е разстрелян последният руски император Николай II заедно със съпругата, прислугата и непълнолетните деца. Пилсудски приветства бруталното престъпление, което туря край на династията на Романови. Чете вестници и се блъска между четирите стени на килията като муха под стъклена чаша. Научава историята от вестниците. Той се има за сценарист и протагонист на полската независимост, а сега гние в затвора в момента на дългоочаквания хепиенд. Но Юзеф е опортюнист. Влиза в преговори с немското разузнаване. През юли 1918 г., четири месеца преди да млъкнат оръжията, германците го връщат във Варшава с пломбиран вагон, също като Ленин, но при едно условие. Да отдалечи нова Полша от Антантата. Юзеф приема унизителната роля, защото знае, че Германия е вече на колене и от сделката ще спечели само той. Насред хаоса и разрухата той отново изпъква с бистър поглед. Пред съратниците си във Варшава казва: „На запад можем да спечелим толкова, колкото ни позволи Антантата, като притисне Германия, а на изток вратата е отворена и от нас зависи дали ще я прекрачим и колко далеч ще стигнем”. Успехът го опиянява. Като землемер разхожда пергела по картата чак до Киев. С Генщаба обсъжда настъпление към Белорусия. Прометеизмът вече е тесен за неговите амбиции. Някогашните си съратници социалисти отпраща с думите: „Другари, аз се качих на трамвай „Социализъм” до спирка „Независимост”, където слязох. Вие можете да останете и до последната спирка, но нека оттук насетне си говорим на „господине”. За някогашния социалист Пилсудски Русия не е страна на победилата революция, а рухнала империя, чието наследство подлежи на разграбване.

Loading...

МЕЖДУВЛАСТИЕ

Да обединиш Полша през 1918 г. означава „да стиковаш 9 законодателства, 5 валути и 165 вида локомотиви”, твърди един полски историк. В армията на новата държава се вливат войници с немски, австрийски и руски униформи, довчера воювали за трите покойни империи. Самият Пилсудски е назначен от парламента за Naczelnik Państwa, нещо като временен държавен глава. Вечният му съперник Роман Дмовски пък оглавява алтернативно полско правителство в Париж под опеката на Франция. Пилсудски обаче демонстрира политическа виртуозност. Дава право на глас на жените, въвежда 8-часов работен ден и печели всенародна популярност. За да стопи леда с французите, назначава за премиер знаменития композитор и пианист Игнаци Падеревски, който има достъп до най-изтънчените салони в Париж. Маестро Падеревски омайва французите. Дмовски е принуден да се оттегли. Версайският договор окончателно официализира Полша на картата на Европа. Пилсудски, който вече е обявен за маршал, е приет в Елисейския дворец. В златната книга на френското президентство той пише: „Без свобода и справедливост силата се изражда в насилие и тирания. А свободата и справедливостта без силата са детинщина и празнословие”.

МЕЖДУМОРИЕ

„Войната на гигантите приключи. Тази на пигмеите започва”, обобщава Чърчил в дните след края на Първата световна. Европа още дълго трепери от историческия трус. А Полша на Пилсудски е ключов актьор в тези вторични трусове. На север тя воюва с Литва (1920 г.), която счита за своя територия, но ще загуби. Родното село на Юзеф остава отвъд границата. На юг Чехословакия успява да откъсне от Полша Тешинска Силезия. В Галиция (1918-1919 г.) Полша влиза в кървав конфликт със западноукраинските националисти, които са обявили мимолетна независимост под формата на Западноукраинска народна република, еднакво враждебна към Москва и Варшава. Полша побеждава, но регионът остава трън в петата на новата държава. Полската република търси своите граници. А Пилсудски е опиянен от успеха на своя блян и крои нов, този път мегаломански план. Лелее създаването на Междуморие: гигантска федерация, простираща се от Балтийско до Черно море и включваща Литва, Белорусия и Украйна. Лидерската роля, естествено, е призвана да изиграе Полша. В романтичен унес някои полски генерали и интелектуалци предлагат конфедерацията да приобщи още Финландия и Молдова, Естония и Латвия. Пилсудски обаче е човек на действието и бърза да не пропусне сгодния момент, докато Русия е в исторически нокдаун.

ЧУДОТО НА ВИСЛА

Войната между Съветска Русия и Полша е предопределена. Днес Варшава си отрежда ролята на жертва, но през 1920 г. се сблъскват две утопии. Тази на световната революция и тази на Междуморието. През 1919 г. в Унгария е обявена съветска република, а в Германия въстават спартакистите. Ленин и Троцки считат, че е настанал историческият момент Червената армия да поеме на запад и да подпомогне установяването на съветска власт в цяла Европа. Първият удар обаче нанася Пилсудски. Маршалът е убеден, че „независима Полша е обречена без независима Украйна”, и сключва съюз с украинските националисти на Симон Петлюра, които бягат от Киев, подгонени от червените. Двамата забравят старите вражди и през април 1920 г. 700-хилядна армия поема на изток. На 7 май превзема Киев. Болшевиките воюват на много фронтове и никога няма да забравят този нож в гърба, забит от Пилсудски. По това време съименникът на Юзеф, Йосиф Сталин, е член на Революционния военен съвет на Югозападния фронт. Сиреч в окопа отсреща. Той няма да прости на Юзеф коварството от април 1920 г. През май обаче Първа конна армия на Будьони пробива полския фронт, а постът командващ руския Западен фронт поема бъдещият маршал Михаил Тухачевски. Той е руският Бонапарт на Октомврийската революция: генерал на 27 години, интелектуален, безпощаден, дързък, но неопитен. Заповедта за настъпление на Тухачевски е красноречива за амбицията на Москва: „На запад се решава съдбата на световната революция. Пътят към световния пожар преминава през трупа на Бяла Полша”. В Кремъл Ленин вече мечтае как победа над Полша ще срине Версайския ред в Европа, който се зловиди на Германия, а с това ще активира доминото на революциите по целия континент. През август Червената армия вече е пред Варшава. Западът е в паника. Париж и Лондон изпращат „съюзническа мисия” от високопоставени офицери в помощ на полската армия. Маршал Фош и генерал Вейган съветват Пилсудски как да организира отбраната на полската столица. Щабните карти подготвя не друг, а младият капитан Шарл дьо Гол. Бъдещият президент на Франция е респектиран от маршала, от когото се учи на дързост, самостоятелност и опортюнизъм. В горещия август на 1920 г. Пилсудски е загърбен от сънародниците си. „От стария му престиж не бе останало нищо”, пише британският историк Норман Дейвис. „Като революционер преди войната бе довел партията си до дрязги и разцепление. Като маршал бе превзел Киев и Вилнюс, а сетне ги бе загубил. Бе напуснал Социалистическата партия, германските и австро-унгарските си съюзници, но бе отказал да се съюзи с Антантата. Затова Франция и Англия го възприемаха като нелоялен съюзник, който води Полша към разгром. В Съветска Русия пък го вземаха за слуга на съюзниците, който ще способства за рухването на империализма. Всички, от Ленин до Лойд Джордж, го считаха за политически и военен провал. През август 1920 г. всички бяха убедени, че катастрофалната му кариера ще приключи с падането на Варшава.” Битката на Висла започва в средата на август. Междувременно полското разузнаване пробива шифъра на Червената армия. Планът на руското настъпление е разстлан на масата във Варшава. От своя страна Сталин съзира в Тухачевски опасен конкурент и хвърля Първа конна армия за превземането на Лвов, в разрез със заповедта на командващия, който разчита на кавалерията да пробие южно от Варшава. Троцки бълва телеграми, заклеващи Сталин да изпълни заповедта. С фатално закъснение, на 31 август уморените ескадрони на Будьони потеглят към Варшава, но търпят поражение. В адската жега на 31 август под Комаров се разиграва най-грандиозната кавалерийска битка в историята, завършила с победа за поляците. Това е краят на болшевишката мечта за световна революция с огън и меч. 60 000 червеноармейци попадат в полски военнопленнически лагери, където измират от недохранване и болести. Години по-късно, през пролетта на 1940 г., Сталин ще ликвидира със същата безпощадност 22 000 пленени полски офицери и интелектуалци край Катин. Той не забравя. Войната завършва с мирен договор, подписан в Рига (1921 г.), който оставя и двете страни неудовлетворени.

ЕВРО-МЕЖДУМОРИЕ

Мечтите са като веществата. Не загиват, само преминават от една форма в друга. Мечтата за световна революция крушира пред Варшава през август 1920 г. Днес шества под американска редакция като глобализация чрез силова демократизация. Междуморието също умира през 1920 г., когато Пилсудски зарязва своята утопична мечта. Но през 1974 г. полските геополитици Гедройц и Мерушевски (и двамата изгнаници) съживяват идеята под ново име ULB (Украйна–Литва–Белорусия). Прометеистката доктрина на Пилсудски и по-късният му блян за Междуморие са в основата на днешната атлантическа политика спрямо Русия. „Цветните революции” в постсъветската периферия са непризнати деца напрометеизма, а Източната политика на ЕС си поставя за цел изграждането на политикоикономически проевропейски буфер между Русия и Евроатлантическия блок. Активната роля на Полша в „Оранжевата революция” в Украйна (2005 г.) и на ЕС в силовата смяна на властта в Киев през 2013 г. (под красноречивия лейбъл Евромайдан) доказват, че идеите на Пилсудски остават на въоръжение.

ЕСЕНТА НА МАРШАЛА

Сблъсъкът с парламентарната демокрация уморява маршал Пилсудски, който е обиден на сънародниците си. Чувства заслугите и доблестта си недооценени. „Поляците са прекрасна нация, но народ от курви”, твърди, че го чул да казва един от приближените му. През декември 1921 г. той сдава президентството на приятеля си Габриел Нарутович, но два дни по-късно един налуден художник от крайната десница го застрелва. Маршалът е дълбоко разколебан в демократичните си убеждения. През май 1925 г. Пилсудски организира преврат с помощта на няколко леви партии и с цената на 375 убити. Но това е само началото. През 20-те Юзеф Пилсудски е черната овца на болшевиките. В Полша намират приют всевъзможни врагове на комунизма, а в Москва го наричат „стражевото куче на империализма”. През границата преминават шпиони и диверсанти в двете посоки. Някогашният му съученик от Вилнюската гимназия Дзержински, начело на болшевишката ЧК е безпощаден. „За нашите противници четири стени са много. Една им стига”, отсича „железният Феликс” и подписва разстрелните списъци. По повод него Пилсудски презрително подмята: „Феликс така и не се научи да лъже”. Юзеф обаче се надценява. Скоро разбира, че и самият той не умее да лъже достатъчно, за да си играе на демокрация. Затворите на Полша са препълнени с опозиционери. „Който на 20 не е бил социалист, на стари години става кучи син”, роптае маршалът, но скоро в килиите са наблъскани и някогашните му съпартийци социалисти. В началото на 30-те започва и кървавата война на Варшава с украинските националисти. „Съдерете им кожата, не щадете ни жени, ни деца”, разпорежда Пилсудски след убийството на вътрешния министър Перацки, организирано от Степан Бандера.

Старият маршал се оттегля в уединение. Живее спартански, храни се сам. Като най-висше благоволение кани някой от презрените политици на партия шах, за да обсъдят текущите дела. Пилсудски пуши непрестанно и пие чифир, онзи предозиран чай, който навремето в Сибир каторжниците от неговата младост ползвали вместо дрога. Работи нощем. Спи само час-два по обяд. Угрижен е. Усеща, че любимата му Полша, „това прокълнато място” между Германия и Съветска Русия, е теренът на бъдещата война. Знае, че тя е неизбежна. Когато нацистите идват на власт, Пилсудски моли Франция да проведе превантивна война срещу Германия, но никой не го чува. „Западът е отвратителен”, гневи се маршалът, който е принуден да избира между Хитлер и Сталин. През януари 1935 г. кани Херман Гьоринг на лов в Полша, но отказва на райхсмаршала да присъедини Полша към похода на изток. Умира три месеца по-късно.

* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на редакцията на a-specto

Loading...

Последни от Свят

Отиди Горе