The Bulgarian Times

Като опит за фалшива новина – Кой е бил Мойсей?

в България
Loading...

                В Англия, най-активно от всякъде, вероятно по замисъл на евреите, постоянно се тиражират какви ли не фантазии, за да се заблуждава световното познание, в опит да пренапишат историята в свой интерес. Очевидно е, че притчите в Библията са разобличени и те се опитват всячески да предокажат пред наивната световна общност своя отколешен блян, че са “богоизбрани”!

              Позовавайки се на БГНЕС, Блиц БГ може би неволно пуска безкритично фалшива новина, кой всъщност е бил Мойсей. Четем в неделната статия:

             “Учени и ентусиасти от цял свят продължават да търсят прилики и съвпадения между библейските текстове и историческите свидетелства от древни времена, опитвайки се да намерят съвпадения между личности от Стария и Новия завет. Британският учен Мат Сибсън обаче може би е открил част от историята, преплетена в библейската книга „Изход“…. Историкът предполага, че човекът, който е описан в Стария завет като Мойсей, всъщност е бил приближен на дъщерята на египетския фараон Тутмос Първи – Хатшепсут…

             Изследователят, който е проучвал есе на Скот Алън, озаглавено „Връзката на Сененмут“, посочва учудващи съвпадения. Сибсън отбелязва, че според интерпретация на Библията, Мойсей убил египтянин и напуснал страната по същото време, по което Сененмут изчезва през 1486 г. пр.Хр…”

              Видно е как на Запад се пренаписва история, един “другар” пише есе, втори “другар” започва да му го изучава и си съставя изводи с нови исторически открития. Защо пък ние българите да не си направим извода, че по-често се откриват похвати, как днешната ни история е написана да изглежда точно такава, и как е ставало това?! Същата процедура като при Библия > История на евреите.

             В отговор може да известим на уважаемите Блиц БГ и БГНЕС, истинската история за евреите и Египет от онези векове. А после ако са патриотични медии и портали, ако решат, нека тиражират на Запад тази истинска и научно подкрепена с автентични български извори информация.

             Един от непризнатите великани в общочовешката история е българският върховен жрец, духовен мислител и вожд на българите-авари-егсази Абар-Кам.

             Станал известен в дълбока древност, но забравен от истинската история на човечеството след Христа, Абар-Раджил, Абар или Авар-Кам (“Авар-Жрецът”) е роден 2000 г. пр.н.е. Родното му име е Джиен-Ас, т.е. “Джиенският Българин”, наречен на родното му място Джиен в Курган (Хиркания), някъде в Южното Прикаспие, а “Ас” е едно от десетките названия на българите в древността. В региона на Курган от хилядолетия обитават едни и същи племена от българския суперетнос, наричани по различни източници с множество имена: масгути, масагети, тугари, тохари, авари, алани, юечжи…, така че обърканата официална историография да ги тиражира като коренно различни народи.

             Когато станал на 20 години, Авар-Кам [ще употребявам тази най-уместна форма на името му] се наел на служба при царя на Харапската държава Раджил [в братска арийска Индия] Набий и три години бил на служба в неговия раджилски град Балъйм или Булем, заради което получил прякорите Саг-Раджит, т.е. “Българ-Раджи”, Раджил, Раджи, Балъйм-Ат. След като прослужил там три години и междувременно най-вероятно се е запознал с местни духовни учения и мистика, започнал да проповядва Единобожието и бил прогонен от Набий. Абар-Раджил се върнал в родния Курган.  

              В Курган Абар Раджил получил видение, през време на което от името на Бог чрез вестителя му Кулюг-Бала му били съобщени Божиите закони и писмото, което след много години нарекли агилско (финикийско, праславянско и гръцко) и било разпоредено да се съобщи на народа, че Бог е един и че хората са длъжни да следват божиите заповеди. Абар изпълнил това и предал на народа всичко това, написано в книгата му с Божиите заповеди “Торе”. Заради проповедите му, той бил намразен от чичо му, местният български управник Алвар, и бил прогонен в Зауралието. Там неговия народ масгути (масагети) се самонарекли ег-масгути, а персийците им казвали кук-чаги или ег-сази (“могъщи българи“), които впоследствие били възприети в Египет фонетично под наименованието хиксоси“. 

              Под натиска на Алвар, който не дал на кук-чагите покой и в Исадун (Западен Сибир, град Аркаим), и по решение на тогавашния император на Велики Българ или Аскъйп (“Скития“) Мар-Агил, Авар-Кам се премества първоначално в Съйнджак (Северен Кавказ), а после субата (ордата) му се преселва в областта Джилки в Капдаг (Мала Азия), разположена на юг от Българман -“Българските планини” (Източно-Понтийските планини в днешна Турция, между днешните гр. Сивас и гр. Зиле) и през 1973 г. пр.н.е. тук образува бейлика (“княжество“) Себер-Масгут или Кук-Масгут.

              В Капдаг той построил за себе си град Анагар, наричан още Ангара и Анкура (“Царска столица”, днешна Анкара), а неговият син Съйбаш – построил град Съйбаш (днешен Сивас). За своя син Шила [По библейската генеалогия родоначалник на евреите е бил Ебер (Евер) – т.е. Абар (Авар)-Кам, а родоначалник на арабите неговият син Йоктан. Освен това Библията назовава за родоначалник на арабите Измаил, сина на Авраам. Х. Грец, “История евреев” т.6, стр.75. Измаил е Шила по българските летописи, но там той е внук на Авар-Кам. Бел. авт.] Съйбаш построил северно от Съйбаш, град Шила (днешен Зиле). Реката протичаща около Шила, кук-чагите я нарекли Кук-Българ (днешна Ешил-Ермак), а планините между Шила и Съйбаш – Българтау (Български планини). Областта на град Шила започнали да наричат Масгут [Областите Масгут и Кук-Масгут Библията нарича “Гог и Магог”. А пък “Авар-Жрецът” е “Авраам” от Библията и “Ибрахим”от Корана (по Ф. Нурутдинов) ].

              Една част от българите попаднали в плен и под властта на Атрячския владетел (на древните българи от Атряч – Троя) Лекдиу (Атряч, Гуруглъй, Херакъл), толкова мощен, че го смятали за алп (дух, полубог). Съседите наричали пленените от Лекдиу българи, кулдаи, защото кулдаите били мнозинството от тях, но самите пленени предпочитали да се самоназовават по български кети (хора). Кетите много скоро подчинили всички свои съседи, в техния бейлик (владение). Под влиянието на езика на покорените, които останали мнозинство, името кети започнали да го произнасят във формата кади. Затова столицата на българите-кети (хети) и целият техен бейлик започнали да наричат Кадиш (днес Кадис). В последствие като хети започнали да наричат и местните кети. Кетите отглеждали прекрасни коне за Лекдиу, а той им охранявал техния бейлик.

                   Седмо поколение след Авар-Кам управлявал пра-пра-внукът му Чул-Ат. Чул-Ат, наречен на последния прякор на алпа Чулман, имал още четирима братя – Джим-Авар, Бал-Ас, Барис и Шен-Авар, които го поддържали във всичко. При него заради гнева на Лекдиу българите-авари били принудени да бягат на юг в Джир (Сирия). Тук те срещнали от джирците радушен прием, защото ги вдигнали да завоюват Мамил (Египет), който угнетявал Джир. През 1723 г. пр.н. е. Чул-Ат, който съставил план със своите братя, атакувал Мамил с пет армии, всяка от които имала по две колони. Мамилската войска, още щом авангардът й бил прегазен, се предала и ег-сазите завладели Мамил. Тази година влязла в българската хронология, като “годината на Мамил”. Чул-Ат, по прякор Чулман, станал цар на Мамил. Летописецът на Египет от ІІ в.пр.н.е. Манетон пише, че при царуването на (египетския) цар Тимаос, дръзки, неизвестни хора от източните страни внезапно нападнали страната му и без сражения лесно я завладели. Техният вожд се казвал Салатис (фонетично променено от Чул-Ат). А патриархът на еврейската история Йосиф Флавий І век, свидетелства, че на завователите на египетски им казвали хиксоси, което го превели на египетски като пастири, или царските пастири. Семитите живущи в Джир и Мамил наричали Авар-Кам пророк Ибрахим, а Чул-Ат Чулман – Сюлейман. Цялата страна била разделена на пет части, в четири от които губернатори станали братята на Чул-Ат. На самия Чул-Ат се паднала източната област, където той построил градовете Новия Ерсубулем (Йерусалим), Ас (Газа), Авар (Аварис) и Саръйкан (Кайро?!). Всички градски храмове, чиито камове (жреци) не приели Единобожието, били закрити. За биркам (върховен жрец) на Мамил Чул-Ат обявил кам Исбел, който първи от камовете признал абсолютната истина на Единобожието. Исбел обявил Чул-Ат за баръйнхан (“Българският Владетел Велик бик/Елен”от където възниква формата известна на света “фараон“), т.е. император на Мамил.

              По историята на Древен Египет от тринадесетата до седемнадесетата династии включително фараоните са били излъчвани от хиксосите. Последният български-аварски владетел (на хиксосите) Маджи (Мада) Суз-Таргиз от ХVІІ династия, за когото  Херодот, (кн. ІІ,102.),   пише, че е египетският владетел Сесострис (фонетично променено от Суз-Таргиз ), извършил плаване през морето Къйзъйл-Българ (Червено/Красиво море) и Когул (Индийски океан) и подчинил голям остров, наречен от тях Саръй-Алан (Цейлон, т.е “Райския остров”, или “Южният остров“) [взривяван днес, бел.авт.]. Завладял и източното крайбрежие на Африка и остров Мадагаскар, който получил неговото име Мада. Поради дългото време на отсъствие от Мамил и разточителството на ресурсите си навън, той дава възможност на египетските велможи да успеят да отхвърлят властта му при завръщавнето му.

              При първия фараон от осемнадесетата династия по историята от Манетон – Туммос (Тутмос), египтяните и хиксосите сключили договор, хиксосите (българите-авари) да напуснат мирно непревземаемата им столица Аварис в делтата на р. Тамил (Нил) заедно с целия си народ от 240 000 души и цялото имущество. Те се изтегили по-насевер в Балистан (“Българския лагер” – Палестина) и укрепили добре вдигнатия преди векове от дедите им “Свещен град” Иерусолим (Ерсубулем) [Етимологията на Ерсубулем произлиза от „Ерсу“ – „Бог“, „свещен“, едно от прозвищата и синонимните наименования на древнобългарския върховен бог, “Тангра” (Ас, Ерсу, Егби, Ходай, Таре и др.) и „бул“ – град, в старогръцки преминало като „полис“ с десоноризация на “б” в “п”. Етимологията на Йерусалим означава „Божи град“], където се събрал народа, за да се защитава от войнствените тогава асирийци. Манетон пише: “Тези по-горе наречени царе от така назованите пастири (коневъдци), както и техните приемници, властвали над Египет 511 години.” А по българските летописи този срок е по-малко от два века.

             Определено еврейските летописци подчертават, че след това българите-авари са престояли в земите на Балистан още няколко века, вследствие на което (по българските летописи) са дали сериозен отпечатък в развитието на историята и генофона на Източното крайбрежие на Средиземно море, Егейските острови,  Северна Африка и техен преход през Гибралтар, от Пиринеите до Великобритания, което е известно от българските летописи.

                   Чул-Ат се славил сред жените като прекрасен любовник и една арабска царица веднъж  специално дошла при него за да се убеди лично в това. Като се убедила, тя приела Единобожието и името Балгас, което на арабски означавало “Българ”. Тя била от страната Бин-Имен (Йемен). Тази страна впоследствие била управлявана от този син, заченат от срещата й с Чул-Ат. А пък арабите наричали българите барбари (бербери) и после така започнали да наричат тези араби, които започнали да развъждат коне. Арабите запомнили ег-сазите под името миджер, благодарение на джирците. Нали с Миджер аварите наричали Агаджир (Скития, Източна Европа) и на въпроса “Откъде сте дошли?” винаги отговаряли “От Миджер”, т.е. от “Гористата земя”. Джирците обичали да разказват легендата за нападението на “миджерите” в Мамил: “… Когато войската на миджерите се появила в Мамил на гърмящи колесници и с ловни барсове под балдахиновите сенници, то мамилците, почитащи котките, веднага се предали с думите: “Ние не можем да се бием с тези, чиито ловни котки са десет пъти по-големи от нашите!“… След оттеглянето на голямата част от българите от Мамил тяхното название “Миджер” завинаги останало за Мамил в арабската си форма “Мисир” (Мисра – Египет), а при евреите като Мицра.

              Точно в този период започва историята на еврейския народ… Манетон пише:”Откакто осквернените били изпратени в каменоломни, минало доста време (част от онези 511 г. според Й. Флавий) и царят (на Египет) им дал оставеният от едно време от хиксосите град Аварис, за да си имат свое пристанище. Този град по древно предание бил посветен на Тифон (българският алп Чулман – Танъйш). Като дошли тук, те се устроили и избрали за свой предводител някой си Осарсиф (Οσάρσιφος), който бил жрец в Хелиополис (“Град на Слънцето“) и всички дали клетва да му се подчиняват. В своя първи закон той забранил да се покланят на боговете, да се въздържат от особено почитаните в Египет свещени животни, но да ги жертват и ядат, да не общуват с никого, освен с тези с които са свързани с клетва…[подобно на някои от Десетте Божи заповеди]. Казват че този жрец, който основал тяхната държава и им написал законите, произлизал от Хелиополис и се наричал Осарсиф, по името на тамошния бог Осирис, но като се озовал сред тях, той променил името си на “Моюсес” (на старогръцки), на египетски означаващ “Спасен от водата”, т.е. Мойсей.

                   Тук в Мою- (“μωυ” – написано на старогръцки) ние като че ли виждаме древно изражение на българския глагол и морфема “мия”, “омивам” запазено днес в руски (омывать, мыть, обтекать) и в български. Името “Моюсес” произлиза от служенето му в храма на алпа на Слънцето в Хелиополис (“Град на Слънцето”) Мар, Мал, и същевременно в името му е заложена морфемата “м-ар” на български, която е “нещо свързано с водата”, омиването с вода за пречистване. В древния български и еврейски гласните се менят, съгласните остават. Ако Мойсей е първият еврейски жрец и баща на народа, изведен от Египет, то той се превръща като ренегат и богоизменник във вероотстъпник – от жрец на слънцето в езическа религия, активна в Долен Египет, се превръща в баща на юдейската религия, като първосвещеник на Единобожието, въведено обаче няколко века преди това от българския първосвещеник Авар-Кам и активно в Горен Египет, столицата Аварис.

                   Впоследствие, под ударите на мамилците, българите-авари били принудени да отстъпят в областта Гаил (Галилея) на границата на Бейнек (Финикия) и Джир (Сирия). Значителна част от мамилските роби, които избягали от Мамил заедно с тях, един ден предателски минали на страната на мамилците, и българите-авари отстъпили от Гаил в областта Кимер (Мала Азия). Оттук те продължили да нападат мамилците и своите роби изменници, които образували племето на джахудите (последователите на Йехова, юдеите талмудисти), оглавявано от миджаките (демагозите, фарисеите) – лабъйтци (на древен български “лабъйт” – боклук, мръсник), т.е. тринадесетото коляно на евреите, левитите, определени от Мойсей за жреци в племето на евреите. От смешението на народите на българите-авари с този на изгонените от Мамил роби, основно от воините българи с робините се е получило новото племе, което възприело вече бъдещото си име от етнонима на българите-авари, което произнасяли като “джавари/явари”, от тук се получило “евреи”.

                   За тази война свидетелства и самият Йосиф Флавий, кн.І, 26: След прогонването на Моюсес (Мойсей) и племето му от Египет от тогавашния фараон Аменофис, което се случило 519 г. след излизането на хиксосите от Египет, той изпратил посолство при хиксосите в Йерусалим, да ги извика на помощ, заедно да нападнат Аварис и предишната родина и на двата народа. “А дошлите от Йерусалим хиксоси заедно с нечестивите жители на Аварис [прокажените и робите, подвластни на Мойсей, впоследствие приели етнонима евреи] се отнесли с коренното население толкова нечовешки, че тяхното владичество за всички, които им станали свидетели на светотатствата, им се сторили най-ужасните от всички злини. Те не само опожарили градовете и селата до основи и не се задоволявали с разграбването на храмовете и оскверняването на статуите на боговете, но ги употребявали за разпалване на огъня и употребявали месото на почитаните свещени животни, като принуждавали самите жреци и прорицатели първо да ги заколят и принасят в жертва, а след това като ги събличали съсем голи ги прогонвали.”

             Съгласно с иджамските (на юдеите библисти-караими) книги, заедно с българите-авари, които също така били наричани кургани (хиркани) и егсази, от Мамил (Египет) в балистанския (палестинския) бейлик Кунан (оттук названието „Ханаан”) навлязло огромно количество египетски съюзници и роби на българите… Когато мамилците ги изгонили от там, те всички намерили приют в другия аварски бейлик Гайил (Галилея), т.е. „Господна земя” („гай” или „кай” означава „господен”), близо до Бейнек (Финикия) и Джир (Сирия). Там се съставил народа на иджамите (древните евреи)… Обаче по-късно някои миджаци (демагози, фарисеи), след като създали своя тайна организация, свалили от власт българите и обявили голяма част от тръгналия след тях мерзски и развратен народ на племето джахуди (йеховисти). Тези миджаци започнали да ги наричат лабъйтци. Разбира се, те оставили навсякъде българското княжеско достойнството, тъй като родени князе джахудите нямали, но повече не изпуснали властта от ръцете си. Част от непримиримите иджами се преселили в Канджал (Хетия), Джир (Сирия), Сувар (Ирак) и Барджил (Персия), а още по-късно и във Велика България, за да съхраняват там в чистота вярата на Абар-Кам Неголяма част иджами останала и в Гайил и като избрала подходящо време, изгонила лабъйтците и техните поддръжници в Кунан. Но и там лабъйтците успели да вземат властта в своите ръце и принудили местните бегълци-роби да признаят някои техни гнусни обичаи. Като обединили вярата на Абар-Кам с нечистите чужди обичаи, лабъйтците обявили тази скалъпена нова вяра на джахудите, като джахудизъм (талмудизъм). Няколко рода иджами, сътрудничещи с лабъйтците и изгонени от Гайил заедно с тях, по неволя станали келбири (свещеници) на джахудизма. Тази лъжевяра оправдавала най-ужасните и гнусни престъпления и разврат на джахудите, поради което била привлекателна за роби и простаци от всички цветове. Лабъйтците запазили властта в Кунан, притворно се подчинявали на своите силни съседи и не пропускали случай да разбият и разграбят заедно със силните, слабите съседи. Някъде около 500 години след това (в Х век пр.н.е.) те, след като присъединили към себе си нова тълпа от бежанци от Мамил, станали толкова нагли, че самостоятелно нападнали българския Гайил, където тогава управлявал егсазкия баг Саул („Здрав”, влезнал в джахудските писания като „Саул”)… Когато враговете начело с едноокия Галайбит („Голиат”) се приближили към града, то племенникът на Саул, младият Тайбит („Лицето на жребечето”, преиначен от джахудите като „Давид”) с първия си камък право в окото, убил главатаря на лабитците. След това аварите-иджами излезли от Гайил и завладели целия Кунан. Но след време, първоначално лямдийците (асирийците), а след това барджийците (персите) завзели Балистан (Палестина) и върнали властта на лабъйтците. Агаджирските и канджалските българи се опитали да помогнат на гайилските българи, но действали несъгласувано и лямдийците и барджийците окончателно унищожили бейлика Гайил (Галилея, като българско владение). Бейликът бил оплакван единствено от бейнеките (финикийците), с когото те били в постоянен съюз и жителите на два аварски града в Джиган (Югозападна Мала Азия), основани от синовете на Суз-Атряч (или Сесострис, последният аваро-български фараон, свален от власт през ХVІ век пр.н.е.) –  Мамил и Карил (Милет и Кария)…

             По българските летописи Авар-Кам е живял и бродил по света веднага след 2000 г.пр.е., но той не е минавал през пустинята, очевидно Синайската, както ни запознават с божията история. Авар-Кам е кооптиран от еврейското богословие като Авраам, от исляма като Ибрахим. Българите авари – хиксосите са завладели Египет през 1723 г.пр.н.е. По Йосиф Флавий и Манетон, те са владели Египет 511 г. Според българските летописи те са напуснали Мамил (Египет) около 1580 г. пр.н.е., укрепили се в Йерусалим и там са престояли още 519 г. и едва тогава пред портите му се явява пратеник на Мойсей, за да предложи на българите-авари, заедно да се върнат и нападнат Египет. Това се случва веднага и те завладяват и разгромяват отново Египет, общо около 13-17 години, след което окончателно са прогонени на североизток. От смешението на двата народа в земите на Балистан – Палестина и Гаил, Кунан (“Ханаан“), се формира новото племе, което приема етнонима от българите-авари – “джавари/явари”, откъдето произлиза и етнонима “евреи”.

             Точно този факт съсипва всячески юдейското мошеничество, че евреите са “богоизбран” народ! Изглежда, разобличаването на “богоизбраността” им е причината за всички беди на етническите родители на евреите, хилядолетният поход към тяхното историческо обезличаване и в крайна сметка физическото им заличаване с цел циничното си себеутвърждаване.  

             По математиката на тези исторически сведения от съзнателните прояви на Авар-Кам в процесите на Единобожието/Монотеизма, до проявите на Мойсей  като вожд и духовен глава на новопоявилия се еврейски народ, минават около 1000 години. Т.е. за Мойсей в исторически и теологически план може да се говори към 1000 година пр.н.е.

             Това е истинската история на Мойсей [Моше на еврейски, откъдето се получава и думата “мошеник”], уважаеми Мат Сибсън.

 

Автор: Валентин Вътов

Валентин Вътов е автор на Непознатата история на българите

 

© Copyright, Bultimes.com All rights Reserved

Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на редакцията на biltimes.com

Loading...

Последни от България

Отиди Горе