Каква комбинация на Запада унищожи Москва? (втора част)

в Свят
Loading...

Каква комбинация на Запада унищожи Москва? (първа част)


Русия вече се е сблъсквала с аналогична истерия на Запада през миналото столетие, когато се строеше газопроводът „Уренгой-Памара-Ужгород”

С развитието на железопътния транспорт на Британия ѝ се появява идеята да възроди сухопътния „Велик път на коприната”. Все пак влаковете се движат по-бързо и значи е възможно значително да се увеличи стокооборотът по този път. И тогава Лондон замисля да построи железопътна линия от Шанхай до Дамаск. Но за това е необходимо да се уговорят, подкупят, наплашат, или по-накратко, да се установи абсолютен контрол над правителствата на всички държави, през територията на които трябва да мине този път. И Британия се заема с това.

Но в Петербург също разбират, че „Русия трябва да се срасне със Сибир”. Не може Далечният Изток завинаги да остане далечен, иначе в някакъв момент ще се откъсне като опашката на гущер. Освен Одеса, на Русия ѝ е нужно поне още едно незамръзващо целогодишно пристанище. Такова пристанище става Порт Артур, взет под наем от Китай за 49 години. В столицата е взето решение да се построи транссибирска магистрала, съединяваща това пристанище с европейската част на Русия. Това е глобален проект. Така наречената „Голяма азиатска програма”, която, в случай на нейното осъществяване, би могла да погребе владичеството на Британия над морските търговски пътища от Азия в Европа. А „който контролира световните търговски пътища, той контролира световните финанси …”.

И както читателят може да се досети, това решение предизвиква поредната вълна от русофобска истерия по бреговете на Темза. Британските вестници се давят в жлъч и изискват от британското правителство за пореден път да спре руския агресивен мечок. Но как да стане това? Ами със същите методи, с които сега Западът плаши своето население – да заяви, че има заплаха от страна на Русия. И Англия започва антируска кампания в Япония.

На японците активно им внушават, че огромната Руска империя ей сега ще нападне малкия им и беззащитен остров. И за да се защитят от това, им е необходим съюз със силна и могъща държава. Феодалната самурайска Япония, смятана в началото на XX в. за страна от третия свят, веднага става стратегически партньор на Велика Британия. Договорът за дружба, търговски и съюзнически отношения между Британия и Япония е съставен и подписан буквално в течение на няколко дни, което не се случвало никога, нито преди това, нито след това в историята на Британия.

На Япония се отпускат огромни военни кредити. В английските корабостроителници започва строителство на броненосци за „страната на изгряващото слънце”. Към японската армия потичат като буйна река най-добрите образци на английското въоръжение, като се започне от пистолети и се стигне до оръдия и най-новите тогава американски картечници на Луис (как тук да не си припомним за „Джавелин” и другите отделени за Украйна средства за „сдържане на руската агресия”). Японските вестници също влизат в антируската истерия и масово публикуват пасквили и карикатури на царя, Русия и руснаците.

Шовинистичната самозабрава достига своя апогей в нощта на 27.01.1904 г., когато Япония, без да обявява война, напада руската ескадра на рейд в Порт Артур. Сега няма да се впускаме в разясняване причините за поражението на руската армия в тази война. За нас е важно да разберем, че главният печеливш в случая остава Западът и на Русия не ѝ се удава да осъществи глобалния си стратегически проект. Западът задълго поставя на този квадрат от шахматната дъска своя силна фигура.

Втората световна война е толкова значително събитие, което по исторически мащаби се е случило съвсем неотдавна, че да се оцени напълно нейното значение едва ли засега е възможно. Но все пак трябва да се направят някои бележки.

Хитлер излага геополитическите си планове в двете си книги „Моята борба” и „Втора книга”. А плановете са много прости. Смятайки немската нация за основа на развитието на европейската цивилизация, Хитлер си задава въпроса, откъде да намери жизнено пространство за нейното развитие? Отговорът е очевиден: ако не може да се развива на Запад, тъй като там е Атлантическият океан, значи може да се развива само на Изток.

В разговор с известния швейцарски дипломат, историк и комисар от Лигата на нациите в Данциг, Карл Буркхарт, фюрерът отбелязва: „Всичко, което правя, е насочено срещу Русия. Ако Западът е толкова глупав или толкова сляп за това и не може да го разбере, ще бъда принуден да сключа договор с руснаците и да нанеса удар на Запада, а след неговото поражение да се обърна и, обединил възможностите си, да нападна Русия. Нужна ми е също Украйна и тогава никой няма да може да ни принуди да гладуваме както по време на последната война”.

Хитлер предвижда с активна атака да постави Русия в положение мат, като изтласка руснаците зад Урал и да постави на всички освободени квадрати от шахматната дъска западноевропейски фигури. Но се случва точно обратното и сега вече Съветският съюз, след трудна борба, заема квадратите на шахматната дъска в Източна Европа, което е естествена реакция на Русия, за да се огради от неспокойните си западни съседи. От страна на СССР това е шах, а не мат.

Не изминават и четири години след Победата, когато бившите „съюзници” се обединяват в Северноатлантическия блок (НАТО) за „противодействие на заплахата от страна на Русия”. И да, в уставните документи на НАТО основната цел на блока е точно така директно записана. Вече през 1954 г. Хайнц Гудериан (Heinz Guderian – германски генерал от ерата на нацизма, привърженик на доктрината за „блицкриг”, ръководител на войските при нахлуването в Полша, в Битката за Франция и в операция „Барбароса”, нахлуването в Съветския съюз), чиито танкисти през есента на 1941-ва г. разглеждат с бинокли стените на Москва, издава малка брошура под скромното заглавие „Може ли Западна Европа да бъде защитена”. Това е доста любопитен труд, който и до днес е настолна книга на русофобите от всички бои и националности – от генсека на НАТО до последния журналист в Daily Mail. Всяка глава на тази книжка може да бъде взета и смело да бъде отпечатана в западните СМИ и никой няма да разбере, че това е писано преди повече от половин век. За пример ще дам само един цитат.

„Вземете картата на днешното деление на Германия на зони и си представете нашето положение и нашите граници. Границите на Западна Европа минават от Аквилея на брега на Адриатика през планините Караванка, Бургенланд и до Дунав при Пресбург (Братислава – б.пр.) и после по моравско-бохемската граница до Цит, а оттук по линията Одер-Нейс. Но заради съществуването на окупационните зони на Съветския съюз в Австрия и Германия, сферата на неговото господство се простира много по-надалеч на запад от тези политически граници. На цялата територия от Енс до стените на Пасау, а също, както вече споменахме, до река Вер и стените на Любек са се разположили руски войници и управлява руска администрация.

Ето такава е „другата форма на демокрация”, за която са мечтали западноевропейските политикани още през 1945-1946 г., когато запълват нюрнбергските трибунали с руски съдии, за да съдят защитниците на Европа. Може да се мисли каквото и да е за делото на Хитлер, но когато се огледаш назад, виждаш, че той е водил борба в интересите на Европа, въпреки че при това е правил страшни грешки и пропуски. Нашите войници се бориха и умираха за Европа, дори и всеки от тях поотделно да не го е осъзнавал”.

И така, великата шахматна партия продължава.

Векове наред основни стоки по световните търговски пътища са златото, подправките, тъканите, коприната, брашното, металите, дървото и др.. Двигателят с вътрешно горене дава живот на още един стратегически продукт – нефта. Втората световна война се нарича още „моторната война”, заради огромното количество военна техника, която се използва в битките. Битките за завземане и задържане на нефтодобивните райони в Румъния или Кавказ имат крайно ожесточен характер. Но най-любопитното е, че основните запаси от нефт се намират пак в този сухопътен участък на „Великия път на коприната” – Сирия, Ирак, Иран и Арабската пустиня.

Оттогава този регион от Близкия Изток става наистина сърцето на световното геополитическо противопоставяне: Суецкият канал и Средиземно море с техните морски търговски пътища между Китай и Европа; Русия, която се стреми да се влее в този търговски поток; а сега освен всичко друго нефт и газ, които водят до невероятен икономически ръст както на Запада, така и на страните от бившия пустинен полуостров. Но, разбира се, Западът не може да остави всичко това на самотек.

Турция, предишният стопанин на тези територии, започва да играе двойна роля в плановете на Запада. От една страна, тя, както и преди, трябва да сдържа Русия в Черно море. Затова е и членството ѝ в НАТО (но в Европа не искат да я виждат и затова не я приемат в ЕС вече повече от 50 години), затова са и натовските войски в базата „Инджирлик”. В същото време национален герой на Британия става Лоурънс Арабски, който по нареждане на британските спецслужби вдига народите на Арабския полуостров на „освободителна война против турското владичество”, с което те тутакси попадат под протектората на Франция и Англия.

През XX в. в периода на СССР Русия за дълго време се намира, може да се каже, в политическа и икономическа изолация от Запада. В някаква степен това е и целенасочена вътрешна политика да се опира на собствените си сили. Но ето, че през 1966-та г. я посещава френският президент Шарл де Гол. Трябва да кажем, че на Запад никога не са го обичали. Той провежда независима политика, вади Франция от НАТО и в очите на Запада е нещо подобно на „Марин льо Пен на XX-ти век”. И освен всичко друго, започва да дружи със Съветите …

Но за Съветския съюз това е пробив. Договореностите за доставка на съветски нефт във Франция предизвикват в Европа шок, сравним с този от победата на Петър Велики над Карл XX при Полтава. Скоро настъпва икономическата криза от 1973 г., когато Западът временно се скарва със Саудитска Арабия и за нула време цените на петрола скачат от 3 долара за барел на 15-18. В тази ситуация Русия започва да се възприема като алтернатива за оказване на натиск върху Саудитите. Съветски нефт постъпва и в други европейски страни. Постепенно се появява зависимост на европейската икономика от нефта на СССР и зависимост на съветската икономика от нефтените доставки за Запада.

От 1947 г. Британия вече не е в състояние икономически да реализира същността на своето военно присъствие по целия свят. Първо от Британската империя отпада Индия – „най-скъпоценният камък в короната на Нейно Величество”. След Индия следват и другите страни. Към днешния ден Велика Британия отново се превърна в малката островна държава – Малобритания, с излизане от която заплашват вече и малките остатъци от „британската корона” – Шотландия и Северна Ирландия, но манталитетът, амбициите и надутостта на малобританците все още си остават имперски.

Наистина, „свещеното място не остава празно” и на мястото на британското световно владичество след Втората световна война САЩ поемат курса към световно доминиране. Брентънуудското финансово споразумение направи американския долар световна валута; щаб-квартирите на всички международни организации от ООН до Червения кръст и ЮНЕСКО се пренесоха в САЩ; създаде се НАТО и неговите бази се разположиха на практика в същите региони на света, където преди това бяха разположени базите на Британския кралски флот, всичко това напълно обезпечи тази задача.

САЩ станаха световен съдия и световен жандарм, уверени в своята непогрешимост, неподсъдимост и безнаказаност. Нито една страна в света не може с нищо да се противопостави на САЩ. Базите на НАТО в Германия, Персийския залив, Япония и Филипините, съхраняването на златните резерви на Германия, Холандия, Италия, Норвегия и Испания в банковите авоари на Федералната резервна система на САЩ направиха европейските страни още по-подвластни на англосаксонската политика, отколкото по време на „златния век” от времето на управлението на британския премиер-министър Палмерстон. С увереност може да се каже, че през втората половина на XX век никой не смееше да противоречи на САЩ, освен … Русия. Противопоставянето между двете свръхдържави СССР и САЩ е същността на „студената война” от миналия век.

Скоро след започването на доставки на съветски нефт във Франция, и в Европа също се появява идеята за доставки на съветски нефт в Европа. Проектът „Уренгой-Памара-Ужгород” е трябвало да бъде осъществен през територията на тогава още съветска Украйна до Ужгород, а оттук да се доставя нефт в Австрия, Германия и другите страни. Но в този момент става ясно, че в СССР няма технологии за производство на тръби с голям диаметър. Било е предложено да се сключи договор за доставка на тръби от Германия за сметка на доставка на газ. И всичко било наред, но това не устройвало Съединените Щати.

Тогава те, както и сега, се опитват да си осигурят доставки на свой газ в Европа. И за да провалят газовия договор СССР-Европа, САЩ налагат санкции на европейските страни участващи в проекта. Но Европа е твърде силно заинтересована от този проект, затова след многобройни и продължителни преговори и съдебни договорки газовият проект е реализиран. По този начин Европа и Русия се оказват свързани помежду си с обща пъпна връв, а Украйна за дълги години получава „независимост” по отношение на основния си източник на постъпления в хазната и възможност във всеки момент да се вклинява в руско-европейските икономически отношения.

Разпадът на Съветския съюз довежда не само до това, че Русия губи огромни промишлени територии и няколко десетки милиона квалифицирани инженери и работници, но и до това, че Западът започва да заема нови позиции на „шахматната дъска” на границата с Русия ….

Автор: Руслан Москвитин, iarex. ru
Превод: Д. Атанасова / Българска легия за защита

Последни от Свят

Отиди Горе