Джей Пи Морган

в Свят
Loading...

P. е емблема на американската финансова аристокрация и олицетворява прехода към върховенството на финансовия капитализъм. Той е син на милионер, но за дълъг път единственото, което можеш да вземеш със себе си, е умът.

През 1901 г. в замъка Уиндзор за първи път стъпват американски мултимилионери. Това е делегация на Търговската палата в Ню Йорк, която е поканена по случай тържеството за коронацията на Едуард VII, крал на Великобритания и Ирландия (и император на Индия). Британският крал е доста любопитен да се срещне с влиятелните американци. Особено се интересува от Джей Пи Морган и Андрю Карнеги. Карнеги обаче отказва да пътува до Великобритания и единственият некоронован финансов крал в Уиндзор се оказва Морган. Съвсем скоро той е създал своята корпорация „Юнайтед Стейтс Стил”, един промишлен гигант, извикващ благоговеещ страх както у коронованите особи, така и у простолюдието. Пресата съобщава: „Вниманието на всички събрани начело със самия крал беше съсредоточено върху господин Морган и в това любопитство имаше огромна доза възхищение”. Придворните се опасяват, макар и на шега, че Морган, който изкупува художествени ценности и произведения на изкуството от Англия, като нищо ще „реши да купи и Уиндзор”. А един отбританските вестници, критично отнасящ се към посещението на американците и изобщо към финансовата им инвазия, просто „предлага” за крал на Великобритания да бъде коронован Морган вместо Едуард. Самият Морган наистина излъчва кралско величие и власт в огромен мащаб. Той напомня за пищността и великолепието на знатните търговци от времената на Ренесанса. Зад неговото величие стои банковата къща „Морган” (J.P. Morgan & Co), която е овладяла финансовата власт в най-мощната индустриално развита страна в света – Америка. Това е времето, в което новата финансова и старата наследствена аристокрация се обединяват. Въпреки че самата колонизация на американския континент представлява сама по себе си протест срещу аристокрацията и нейните порядки, сред заселниците се запазват силно класовите и кастовите различия. Америка също е безумно снобска точно както и стара Англия. Родът на Морган води началото си от Майлс Морган, който пристига в Бостън през 1636 г. заедно с братята си Джон и Джеймс. Те, както и много други емигранти по това време, търсят по-добър живот, напускайки Уелс, тъй като дребното дворянство преживява трудни времена. Колониалните емигранти са простовати хора въпреки аристократичните претенции на някои от тях. Те произхождат от низините на английското общество, няма какво да губят и се втурват към приключенията в неусвоените територии на Америка. Сред заселниците има търговци, дребни фермери, механици, наети слуги, осъдени длъжници, всякакви хора, „презрени” от английската система на привилегированите. На всички тях им предстои да създадат най-съвършената цивилизация на XIX и XX век. Приравнявайки личните интереси към религията, пуританите възпитават неудържима страст към собствеността, към придобиването на лични ресурси, към забогатяването, което става много важен аспект на развиващия се капитализъм. Дядото на Джей Пи Морган е предприемчив и успешен янки. Той се казва Джоузеф Морган, ражда се през 1780 г. и става известен най-вече като собственик на хотел-ресторант в Хартфорд. Умира на 67 години, оставяйки след себе си сравнително добро състояние. Освен хотела Джоузеф притежава и няколко линии на дилижанса, играе на борсата, изобщо е достатъчно умел и хитър американец. Бедняците са много, но Морган е убеден,че Бог е справедлив: глупаците не ги поливат, те растат сами, затова единствената отговорност на по-умния човек е да ги заобикаля. Морган натрупва немалко състояние, а синът му Джуниус започва да гради свой собствен бизнес. Още на 16 години Джуниус Морган започва работа като счетоводител в банка. По-късно, използвайки парите на баща си, основава със съдружници в Ню Йорк банковата къща „Кетчум, Морган и Ко”. Скоро обаче напуска това партньорство, защото намира Морис Кетчум за безпринципен спекулант. Захваща се с галантериен бизнес и става партньор на „Дж. М. Биби и Ко”. Търговията на съдружниците толкова много процъфтява, че те започват нов банков и застрахователен бизнес. Джоузеф е решителен, има обострено чувство за достойнство, не е мошеник, притежава хладен консерватизъм, а негова вродена черта е презрението към демокрацията. Прогресивните социални движения не се харесват на консервативния Морган. Именно този Джуниус Морган става баща на прочутия Джей Пи Морган, който ще пожелае да покори цяла Америка.

Легендарният Джон Пирпонт Морган се ражда на 17 април 1837 г. Той е единствен син на Джуниус Морган и на Джулия Пирпонт, която пък е дъщеря на свещеника, поета и бунтаря Джон Пирпонт. Дядото на прочутия Джей Пи Морган по майчина линия, Пирпонт, е преподавател в академия, адвокат и търговец, а по някое време приема и предложението да стане пастор в една църква в Бостън. Този човек обаче освен свещеник е и социален бунтар. Една от реформите, за които най-много настоява Пирпонт, е да се отмени влизането в затвор заради дългове, което непрестанно застрашава бедняците. Мотивът е, че не може бедността да се приравнява с престъпността. По онова време всяка година в Америка около 75 хиляди човека попадат в затвора заради дългове, а само в Бостън – около 1400. Половината от тези наказания се дават за дългове, по-малки от 20 долара, а една вдовица от Провидънс е осъдена дори за 68 цента. Огромен проблем за обществото тогава е и робството. Темата разпалва страстите из цяла Америка и Джон Пирпонт е един от най-активните организатори на борбата срещу робството. Неговите възгледи обаче срещат съпротивата на много хора, включително в църквата, където работи. Спират му възнаграждението и той е извикан в съда да се защитава по обвинение в лош морал, задето иска да премахва робството, апелира за въздържание от алкохол и настоява за отмяна на затвора за дългове. Делото започва през 1841 г., продължава шест месеца и привлича огромно обществено внимание. Съдът оправдава Пирпонт. После започва Гражданската война и 76-годишният Пирпонт се записва в армията с идеята да приключи с робството. Това е дядото на Джей Пи Морган по майчина линия. Между него и дъщеря му явно настъпва разрив, защото Пирпонт умира през 1868 г. в пълна бедност и с дългове. Докато съпругът на дъщеря му става милионер. В този период от американската история е пълно с некомпетентност и мошеничество, банките често са спекулативни, незаконни предприятия еднодневки, които се появяват само за да съберат парите и да изчезнат. Понякога крахът на банките се съпровожда с кръвопролитие и безредици. Банките пускат в обръщение безброй кредитно-парични и дългови книжа, удобни за спекулации и измама на народа, а не за удовлетворяване на нуждите на промишлеността и търговията. Такова състояние поражда огромна корупция, а кликите на банкерите започват да манипулират правителството, докато един ден вестник във Филаделфия заявява с възмущение: „Корупцията процъфтява пищно у нас, а банковата система е главният корупционер”. Но тъй като капитализмът функционира посредством мрежа от сложни финансови отношения, банките продължават да се роят. Относно това време трябва да се отбележи и още един важен факт, това е нарастването на вноса на европейски капитали, силно необходими за финансиране на американската промишленост и търговия. Правителството на САЩ продава своите облигации зад граница, за да финансира инфраструктурата, а огромен брой предприятия, включително железниците, продават свои собствени ценни книжа на европейски инвеститори. Подобна действителност поражда създаването на редица банки, които се специализират в международен валутен обмен и продажба на американски ценни книжа на европейските инвеститори. Най-важна сред тези банки става „Джордж Пибоди и Ко” със седалище на американците в Лондон. През 1863 г. Джуниус Спенсър Морган (бащата на Джей Пи) става съдружник в тази банка, а десет години по-късно след оттеглянето в пенсия на Пибоди фирмата започва да се казва „Дж. С. Морган и Ко”. Това е и началото на банковата къща „Морган”. Съдружникът Джордж Пибоди е изключителен оригинал. Той е майстор на правенето на пари и ловко прониква в британското аристократично общество. Огромна част от състоянието си Пибоди похарчва за филантропия – той дава два и половина милиона долара за строителство на образцови домове за бедняци в Лондон, три и половина милиона долара подарява за образование на негрите от Юга след Гражданската война и още два и половина милиона долара дарява на американски научни и образователни фондове (в днешно изражение са стотици милиони). Това е много необичайно и удивително във време, когато се смята, че двадесет хиляди долара за благотворителност са впечатляваща сума. Докато мрачният Джуниус Морган участва помпозно в благотворителни мероприятия от „социален и морален характер” единствено в качеството си на „задължен към обществото аристократ”, то Джордж Пибоди наистина се трогва дълбоко от човешкото нещастие. Пибоди има характер на истински фин хуманист. Синът на Джуниус – Джон Пирпонт Морган – започва работа отначало като счетоводител в „Дънкън, Шерман и Ко”, а после и в банката на баща си „Дж. С. Морган и Ко”. Джон Пирпонт Морган (Джей Пи) е единственият от успелите промишленици и финансисти, дошъл на власт след Гражданската война, който не е постигнал всичко самостоятелно от нулата, а е син на милионер. До 12-годишна възраст Джей Пи Морган живее в Хартфорд в семейната къща на фамилията. Няколко години е под наблюдение на лекарите заради проблем с белите дробове, а на 14 години постъпва в английската гимназия в Бостън. Той е доста затворен, малко общува с другите синове на богати родители, обикновено е сдържан, мълчалив и враждебен. Джей Пи е среден ученик, той е бавен, горделив и вечно недоволен. Не блести с нещо, но се учи упорито. Най-добър е по математика. Но какво значи да си умен? Усърдният стремеж да изглеждаш умен всъщност пречи на това да бъдеш умен. Умността на един човек се вгражда в начина му на живот. Ако животът му е празник на провала, значи е по-малко умен, отколкото си въобразява. След завършване на средното си образование здравето на младия Морган все още не е много добро, затова той прекарва известно време на Азорските острови, а после прави обиколка на Европа и учи две години в Университета в Гьотинген. Баща му Джуниус силно се безпокои за сина си. Притесняват го неговата особена сдържаност, властния му и прикрит нрав, който не е само кастово високомерие, а просто е такъв по природа. Освен всичко това Джуниус място не може да си намери: причината е, че открива у сина си смущаваща липса на талант. Никаква страст, никакво желание за работа, всичко това тревожистария Морган. Династическият импулс го кара да превърне единствения си син в добър банкер, който да продължи семейния бизнес. Джуниус се лъже. Под високомерната сдържаност на Джей Пи се крие нещо чувствително, даже почти романтично. Когато е на 22 години, Морган се влюбва силно в Амелия Стърджис, която е болна от туберкулоза и се намира на ръба на смъртта. Амелия живее по това време в Париж и Джон оставя бизнеса си, за да се отправи при нея, умолявайки я да се омъжи за него. Амелия отхвърля предложението, но Морган не може да приеме отказа. Двамата се женят, но след три месеца Амелия умира независимо от неговата огромна любов. От този момент нататък Джей Пи затрупва своята сантименталност завинаги. Той се превръща в силен, мълчалив, изключително влиятелен човек, чиято единствена слабост е красотата на Средновековието. Властта е неговият идеал, а жените са само трофеи, служещи за притурка към неговата сила. Морган никога не участва наистина в любовта. В любовта той е само зрител. Смята, че душата е източник на болка. По-удобно е човек да е бездушен, вместо да е изпълнен с чувства, които го нараняват. Джей Пи фокусира вниманието си изключително само върху банковото дело и старият Морган спира да се безпокои. Когато избухва Гражданската война в Америка, Джей Пи е на 24 години. Както много богати младежи, и той избягва военната служба, като наема доброволци за 300 долара. Освен Морган и всички останали от бъдещия висш ешелон на Америка не участват във войната. Джей Гулд се занимава с посреднически услуги, Джим Фикс продава на правителството одеяла, Уилям Вандербилт се занимава с фермерство, Джон Рокфелер инвестира в преработка на нефт, Андрю Карнеги е на гражданска служба, а Филип Армор прави спекула със свинско и когато свършва войната, той реализира „кратка” продажба на своето занимание, като печели два милиона долара. Всички призиви „да бъдат робите свободни” не трогват тези хора, те имат други интереси. По време на войната Джей Пи, високомерен и масивен млад човек, концентрира своето внимание върху бизнеса на своята собствена фирма „Дж. П. Морган и Ко, частни банкери”. Нищо от неговия вид не напомня, че много скоро той ще се превърне в гениален майстор, който умее да прави големи пари. Морган, разбира се, участва и в сделки, които могат да се охарактеризират като мошенически, още повече, че по време на войната „Ню Йорк Таймс” пише, че контрактите за армията и флота са разточителни и корупционни. В онези времена мошеничеството придобива систематичен характер, налице са крупни машинации между производители, посредници, спекуланти, политическа администрация, военни ведомства, банкери и пр. с цел източване на държавния финансов ресурс, на хазната. Военни поръчки, нефт, ценни книжа и злато – спекулациите пораждат и пищен лукс от богатства, които обгръщат малцина хитреци, един от които е Джей Пи. Всички повтарят: „Корупцията ще ни погуби!”. Но по време на Гражданската война в САЩ Джей Пи Морган е все още начинаещ финансист. Неговите способности се формират доста бавно, възходът му към върха е колеблив, но силата и престижът на фирмата на баща му прикриват тези дефицити и недостатъци на темперамента. Американската промишленост излиза от Гражданската война по-мащабна, по-защитена с инвестиционни капитали за нови производства, налице са консолидация и обединяване на промишлените предприятия. Духът на хищничеството за богатство обладава обществото. През 1877 г. на обяд в чест на Джуниус Морган се събират известни банкери, промишленици, спекуланти, собственици на железници, търговци и др., включително Джон Джейкъб Астор и Теодор Рузвелт-старши, общото състояние на които се оценява на 1 милиард долара. Председателстващият Самюъл Дж. Тилдън казва: „Хората, които виждам пред себе си, владеят и управляват колосални капитали. Вие вероятно се утешавате с илюзията, че работите за себе си, но аз се осмелявам да кажа, че вие работите и за другите хора. (Аплодисменти.) Когато вие планирате своята работа съобразно личния си интерес, всемогъщото и мъдро провидение направлява голяма част от вашите усилия за благото на обществото. Собствениците на колосални капитали фактически се явяват доверени лица на самото общество”. Тази вдъхновяваща философия оправдава не само трупането на огромни богатства, но най-вече оправдава средствата за тяхното натрупване – жестоката разправа с конкурентите, всякакво мошеничество, лъжа, корупция, кражби, експлоатация на работниците и пр. Времето следГражданската война в САЩ е период на безпрецедентна икономическа гражданска война. Фантастична сплав от неовладяема спекула, дива конкуренция, политическа и бюрократична корупция, незаконно и цинично манипулиране на законите в хода на различни хищнически операции. Войната е пиратска, тя се води за националите ресурси. Начинът на мислене е такъв: за всичко, което си струва да имаш, си струва да излъжеш. И нищо не е в състояние да спре тягата към парите. Под тежестта на всичко това обаче действат конструктивните сили на новата икономическа система на широкомащабното капиталистическо производство. И именно тогава, когато промишлеността придобива все по-крупни размери и функционира чрез все по-усложнени финансови отношения, банковата къща „Морган” се сдобива с могъщество. Тя израства на основата на международните сделки. Морганови продават на чуждестранните инвеститори милиони ценни книжа на американските железници. Книжата на вътрешния пазар вървят трудно, хората изпитват недоверие заради манипулациите на финансовите пирати. В същото време елитът на Ню Йорк е непристойно вулгарен, цинично се кичи със своите богатства. Не обръща внимание на нищо, което не е бляскаво, което не може да се изпуши, да се направи секс с него или което не може да забавлява. Разточителството е мярка за висока класа. Безспорно нюйоркският елит е възпитан, че има неща, много по-важни от парите, но за съжаление знае, че без пари не можеш да си ги купиш. Джей Пи има силен усет за хора и умело избира своите партньори. Голяма част от успеха му всъщност се дължи именно на способността му да избира правилните хора. През 1864 г. Джей Пирпонт привлича за свой партньор Чарлс Дебни, когото познава още от първата си работа като счетоводител в „Дънкън, Шерман и Ко”. Той преобразува фирмата си в „Дебни, Морган и Ко” и става американският представител на бащината фирма „Дж. С. Морган и Ко”, чието седалище е в Лондон. „Дебни, Морган и Ко” придобива репутацията на една от най-солидните и състоятелни банки, която се занимава с организацията на големи и дори национални проекти (например експортира заем към перуанското правителство за два милиона долара в златни облигации под седем процента). Строителството на железници поглъща огромно количество капитали. Конгресът много щедро финансира тези пътища, а чуждите инвеститори са потресени от огромните печалби, които те получават от акциите и облигациите от американските пътища. Железниците откриват достъп до нови земи, разширяват пазарите и способстват за географската и корпоративната концентрация на производството, те са много важен фактор за индустриалния прогрес след Гражданската война в САЩ. Както самостоятелно, така и съвместно със свои съдружници, банковата фамилия Морган продава на чуждите инвеститори огромно количество ценни книжа от бизнеса с железниците. Например през 1869 г. „Дебни, Морган и Ко” продават книжа на железницата „Канзас Пасифик” за шест и половина милиона долара. Но пиратите и мошениците навлизат в почтения бизнес с железните пътища и започват да рушат доверието на инвеститорите. Такъв е случаят с Джей Гулд и Джим Фиск, които усилено се занимават с железницата „Ери” и придобиват прозвищата „барони разбойници”. Това са хора, които владеят до съвършенство майсторството да превземат чужда собственост чрез документални, акционерни, финансови мошенически хватки. Самата личност на Джей Пи се формира във времето на пиратския бизнес, макар и той самият да няма общо с мошеничеството. Налага му се обаче да води войни и да оцелява в подобна среда на грабителство. Ако може да се перифразира Сенека, сред магнатите в бизнеса е като в гладиаторска школа: с когото днес са пили, утре с него ще се бият. Битката му с Джей Гулд и Джим Фиск започва, когато Джей Пи е на 32 години. Тази битка е важен етап от развитието на Морган като финансист и характер. Той не е мошеник, но е силен боец и отговаря на лъжата с лъжа, на вероломството с вероломство, на силата със сила. Отговаряйки на всичките им трикове с изчислени хватки, Морган печели войната срещу Гулд и Фиск. Дори Вандербилт, който майсторски владее всички пиратски методи на времето – подкупи на съд и законодатели, корпоративни машинации, жонглиране с финансите и „разводняване” на акционерния капитал, не успява да спечели срещу тези грандиозни мошеници. Вандербилт е безпринципен и жесток конкурент. Неговата любима фраза е „Няма да ви давам под съд, законът е много бавен, просто ще ви разоря!”. Вандербилт, който вече е собственик на няколко железопътни линии, започва битка за „Ери” – много важна транспортна железопътна линия, осъществена с правителствено финансиране. Но колкото повече акции купува на „Ери”, толкова повече му остава да придобие. Когато Вандербилт разбира за това, че е измамен, тутакси се сдобива със запор от съда върху пускането на нови емисии на акции на „Ери”. Джей Гулд и Джим Фиск избягват далеч от юрисдикцията на нюйоркския съд. Те завличат със себе си седем милиона долара в Ню Джърси и се окопават под охраната на свои хора. Вандербилт толкова се вбесява, че изпраща своите „силни момчета” да ги пребият, магазините в Ню Джърси затварят, полицията се приготвя за вмешателство, гражданите се въоръжават и всички очакват война между „бароните”. Тогава Джей Гулд се заема с това, което най-много може: той корумпира до неузнаваемост законодателите и съдиите в Ню Йорк и успява да оправи ситуацията, но Вандербилт започва война със съда, двама съдии са обвинени в корупция, делата се проточват с години. Накрая Вандербилт загубва над два милиона долара (които за онези времена са огромно количество пари) и контрола над „Ери”. Поражението на Вандербилт е безпрецедентно, той винаги е разгромявал до унищожение своите противници. Именно с пирата Джей Гулд, победителя на Вандербилт, се среща Джей Пи Морган, въвличайки се в битка за първата си железопътна линия – „Олбани и Саскуеханна”. Един ден Джей Гулд и Джим Фиск пускат декларация, че „Ери” закупува „Олбани и Саскуеханна”. И тогава предприятието, което е построено, също както и „Ери” с държавни средства, става обект на икономическа гражданска война, още повече, че линията непрекъснато се ползва за превоз на въглища и практически контролът върху въглищните региони на Пенсилвания зависи изцяло от тази транспортна линия. В хода на разприте вътре в дружеството и пред заплахата да бъде придобита от Гулд и Фиск президентът на компанията „Олбани и Саскуеханна” Джоузеф Ремси се обръща за помощ към Джей Пи Морган. Започва яростна война, в която всички средства са позволени, включително физическа разправа. Съвещанията на акционерите преминават в нещо като циркова арена – народни тълпи, полиция, ораторстващи адвокати, съдебни постановления, бойнитревоги, арести, обвинения в мошеничество, съдебни разбирателства, дела за неуважение към съда и пр. Животът на хората е доста мъчителен и беден и всички с нетърпение очакват спектаклите на истински войни, които се водят между бизнесмените. По това време единственият принцип е да нямаш никакви принципи. Джим Фиск е любимец на тълпите, винаги добре облечен, жизнерадостен и със сантиментални обръщения към множеството. „Той никога не обижда бедняците” – казват за него. Въпреки че „Олбани и Саскуеханна” е построена за хората, тя е напълно деморализирана. Обществеността силно негодува и тогава главният прокурор на щата Ню Йорк от името на народа възбужда дело срещу Морган, Гулд, Ремси, Фиск и 42 други лица. Целта е да се определи кои в крайна сметка са законните директори и управители на железопътната линия. Делото се гледа от Върховния съд, който през 1869 г. излиза с решение, че Съветът на директорите на Джей Пи Морган е законен, а този на Джей Гулд и Джим Фиск е плод на заговор и мошеничество. Победата на Морган срещу пиратите Гулд и Фиск произвежда огромно впечатление върху неговите съвременници и изстрелва неговия авторитет изключително високо. Още повече, че това са мошениците, от които дори Корнелиус Вандербилт е загубил и които много години тероризират американското бизнес общество със своите трикове, зли машинации и делови измами. Да побеждаваш не е въпрос само на огромен капитал. Изисква се още и комбинативен смел ум. Но тази първа победа е само прелюдия към бъдещите успехи на Джей Пи Морган. Банковата къща „Морган” се превръща в олицетворение на финансовата мощ на Америка по отношение на международните финанси. Много от дълговете на САЩ са рефинансирани благодарение именно на Морган. Втората голяма победа на Дж. П. Морган е свързана с разгрома на Джей Кук. През 1871 г. Кук е водещият финансист на Америка и представлява любопитно съчетание между хитрец и свещеник, конструктивен съзидател и отчаян спекулант, патриот и безпринципен богаташ. Той владее хитроумните политически интриги, подкупването на пресата и доверието на дребните инвеститори. Той има почти монополно предимство при продажбата на военни облигации, което поражда неприязън във финансовата конкуренция. След войната Кук продължава да върти бизнеса си около близки правителствени връзки и през финансиране на лоби в Конгреса, което работи в негова полза. Просто Кук получава правото да продава емисиите на почти всички правителствени заеми на вътрешния пазар, което дразни всички останали банкери. Негодуванието от Кук толкова силно нараства, че обезпокоеният Конгрес в стремежа си да отслаби влиянието му решава да продава ценните си книжа директно през Министерството на финансите. Проницателният и невероятно способен Кук обаче има един недостатък. Неговата власт никога не приема формата на диктатура, както по-късно това ще бъде при Морган. Кук само частично умее да налага волята си върху своите партньори и врагове, а в онези напрегнати времена, за да оцелееш, е нужен деспотичен маниер. Кук изобщо не притежава плашещата способност, която ясно съществува у Морган: категорично да принуждава противника към подчинение. Освен това банковата къща на Кук е една, съсредоточена върху себе си, докато Морган създава система, върху която основава своето превъзходство. Морган умее да партнира и да ползва партньорите си. Той умее да „ръководи” своите партньори. Джей Пи винаги се изказва от името на системата, докато Кук говори от името единствено на своята банка. Джей Пи създава усещането, че гилдията стои зад него, че говори от името на решаващо ядро от банкери. Това е много важен трик. Да въвлечеш другите в твоите цели. Основната роля на Морган е да остане в сянка и да убеди всички останали да се борят за неговата цел. Морган преди всичко умее да използва хората, той има бляскав талант да организира и ръководи. Неговата мълчаливост, която в началото изглежда като ограниченост, се оказва ефективна черта от умението му да властва. Напорист и енергичен, Джей Пи изцяло се въвлича в битката с Кук, чието падане му е силно необходимо, за да изгради своето лично финансово превъзходство. Банката на Кук с право се опасява, че конкуренцията ще предприеме ход срещу тях, за да овладее сферата на правителствения бизнес. Кук обаче подозира, че Ротшилд ще създаде синдикат за получаването на следващите правителствени заеми. Ротшилд наистина прави опит за изтласкване на Кук от бизнеса, но министърът на финансите Боутуел отхвърля идеята за нова схема по рефинансирането на ценните книжа. Самият Кук, който е вкарал огромни количества пари в избирателните кампании на Републиканската партия за преизбирането на президента Грант, както и в купуването на огромен брой конгресмени, които са му задължени във финансов план, се чувства уверен в тяхната лоялност. Морган обаче никога не прави подобна грешка. Той презира политиката и политиците, тъй като ги намира за изключително ненадеждни. Морган също спонсорира Републиканската партия, но повече като поддръжник на консервативната политика в обществото, отколкото като идея да ги корумпира пряко за конкретни цели в бизнеса. Той също е правил дарения за Грант независимо от дълбоката некомпетентност и корупцията на неговата администрация. Когато през 1873 г. Министерството на финансите приема решение за емитиране на нов заем, и Морган започва мащабна битка едновременно срещу Кук и Ротшилд, като организира синдикат от няколко банки. Конгресът все повече е склонен да приеме решение за пряка продажба на облигациите, защото в противен случай банковите групи ще лишат дребните инвеститори от възможността за закупуване на книжа и ще отправят облигациите в ръцете на банкерите, брокерите и крупните инвеститори. Морган настоява: „Аз не зная друг начин заорганизиране на правителствен заем освен с помощта на банкерите”. Морган разгръща болезнена политическа кампания срещу Грант, при която президентът е публично шантажиран за връзките му с Кук. Натискът през медиите толкова се усилва, че в крайна сметка доминото, построено от Кук, рухва с гръм и трясък независимо от подкупените конгресмени. Министърът на финансите Боутуел решава да направи компромис и да раздели облигациите по равно между групата на Кук (включително Ротшилд) и групата на Морган. Това е втората грандиозна победа на Морган, тъй като неговата група настоява за равно участие, което практически и постига, разрушавайки монопола на Кук в правителствените заеми. Малко по-късно в хаоса на всеобщата нервност на пазарите, липсата на пари в американската икономика, засилването на рецесията на промишлеността, в хода на няколко банкови фалита изчезва от света и банковата къща на Джей Кук. Той фалира с гръм и трясък, най-вече заради огромната тежест на една придобита с машинации железопътна линия, която обаче се оказва безполезна и от там губеща. Джей Кук, който винаги с лекота е получавал доверието на дребните инвеститори, започва да получава горчиви писма със следното съдържание: „Работих двадесет години, за да събера малката сума от 360 долара. Когато дойдохме във вашата банка, казахте, че парите ни са на сигурно място”. С паниката през 1873 г. започва и петгодишна депресия, която води до жестоки затруднения у фермерите, до огромна безработица, съкращаване на заплатите и нагнетяване на гражданско недоволство. През 1877 г. работниците в Америка устройват такива масови протести, че богатият елит основателно се паникьосва и започва да говори за опасност от революция. Недоволството се излива основно в нападения върху банките, а враждебността срещу банкерите никога не е била толкова остра, затова те започват да мислят за промени в банковата система на САЩ. Протестите поразяват политиците, банкерите, промишлениците и финансистите. Демонстрациите на работниците се разгонват със сила. А богатите споделят по време на луксозните си тайни срещи: „Нима работническата класа изпитва угнетение?! Несъмнено е така. Но Бог повелява на великия да бъде велик, на дребния – да бъде дребен!”. След краха на Кук Морган участва в поредица от сделки с правителствени дългове, още повече, че депресията и недоволството усилват нуждата от гарантирани книжа, в които биха могли да се вложат парите. Например през 1876 г. синдикатът, организиран от Морган при новия финансов министър Джон Шерман, поема задачата за рефинансиране на правителствения дълг, като продава облигации (4,5 и 4-процентни) за 235 милиона долара, с които купува 6-процентни облигации и злато за 40 милиона долара за обезпечаване на ценните книжа. Тази финансова операция донася на Морган 25 милиона долара. Той постепенно придобива лидерска позиция във финансите и дори започва да поставя условия на правителството. При всяка следваща депресия се налага банките на Морган да посредничат за заемите на правителството и не само – да извършват операции на фондовата борса с цел повишаване на доверието на пазара и въвеждане на устойчивост.

През 1889 г. Морган се сдобива с контрол над някои от най-важните железопътни линии и обединява техния финансов потенциал. Той събира президентите на железниците и им заявява: „Банкерите удържаха победа, а президентите загубиха”. От този момент започва „морганизацията” на Америка, тоест контролът на финансите над промишлеността. Това е и началото на централизацията както на финансите, така и на промишлеността. Империята, която Морган строи в американската промишленост, често се разглежда от гледна точка на неговата личност. Той има рязък характер, неудържим стремеж към финансова власт, към пълен контрол над нещата, които го заобикалят, и не може да се задоволи с традиционната функция на инвестиционен банкер, който е просто един посредник между корпорациите и инвеститорите, продавайки им книжа. За Морган властта е диктатура, той се разпорежда с хората, парите и собствеността еднакво безцеремонно, постоянно изисква подчинение и рязко потушава всяка съпротива. Но освен че внушава страх, Джей Пи излъчва и огромно доверие, авторитет, опора, благонадеждност. Морган е изключително консервативен. Той откровено признава реалността, понякога дори до цинизъм. Такъвчовек никога не мечтае, не поставя прекалено отдалечени цели, никога не позволява на своето въображение да оригиналничи – това може да се окаже опасно. Морган не е оригинален, той няма характер на първооткривател, той е практичен организатор и великолепен управленец. Някои талантливи финансисти като Джей Кук например могат да рискуват да прокарат железници по още неразработени територии, други създават промишленост на пусто място, но всички тези рискове изобщо не са част от характера на Морган. Винаги е по-лесно да завоюваш, отколкото да управляваш. Джей Пи притежава рядкото умение да управлява. Той консолидира предприятия, но никога не ги създава от нулата. Въпреки това Морган олицетворява една революция, която го превръща от агент на промишлеността в неин собственик. Това е революцията на финансовия капитал. До Гражданската война в Америка промишлеността е раздробена и се управлява от отделни хора или партньорства. Заинтересовани лица събират капитал, не много голям, стават собственици на предприятия и ги управляват. Функциите на банките по това време са свързани единствено с финансиране на сделките с промишлени товари. По това време капиталистът търговец е главният предприемач. По-късно с развитието на промишлеността капиталистът търговец е изместен от капиталиста промишленик. Обаче ако отначало капиталистите промишленици са създавали корпорациите, то по-късно обединенията на промишлеността започват да изискват толкова огромен капитал, че на капиталиста промишленик му се налага да отстъпи на втори план и да стане зависим от акционерите и финансистите. Финансовият капиталист получава доминираща роля. През 1879 г. банковата къща „Морган” участва в сделка с Уилям Вандербилт и продава акции на железопътната линия „Ню Йорк Сентръл” в Лондон. Тази линия сама по себе си представлява железопътна империя. Уилям е синът на стария Корнелиус Вандербилт, който наследява от баща си колосални активи, както и всички противоречия и цялата неприязън на обществото към фамилията му. Само че Уилям не притежава нито силната воля, нито пиратската страст на своя легендарен баща. В пресата се разгръща мащабна кампания против Вандербилт, който е наричан „опасен монополист” заради това, че владее 87% от „Ню Йорк Сентръл”. Разкрита е и връзката с Джон Рокфелер, който тайно използва дискриминационни тарифи и отстъпки, за да унищожи конкуренцията. Синът на Вандербилт не може да се справи сам и обсъжда проблемите си с Джей Пи Морган, към когото все повече капиталисти се обръщат за съдействие и с крупни предложения. Вандербилт иска да продаде част от своите акции в „Ню Йорк Сентръл”, за да парира обвиненията в монополизъм, а също и да предотврати назряващата конкурентна борба между „Ню Йорк Сентръл” и „Уобаш, Сейнт Луис и Пасифик”, в която има интереси самият Морган. Уилям и Джей Пи решават да продадат акции на Вандербилт за 25 милиона долара в Англия и да сключат съюз между двете линии. „Концентрацията на собствеността отключи много нападки върху „Ню Йорк Сентръл”, но продажбата на акции ще снижи числото на враговете и ще увеличи приятелите” – пишат вестниците. Новите акционери ще обезпечат важно влияние, което ще затрудни в бъдеще евентуално предприети враждебни юридически мерки. Тъй като „Ню Йорк Сентръл” се превръща в най-важната железопътна линия, тя вече не може да бъде собственост на един човек. Постепенно такова отделяне на собствеността от управлението довежда до налагането на финансов контрол над промишлеността. Едно от условията, които Морган поставя на Вандербилт, за да осъществи продажбата на акциите, е да получи представителство в Съвета на директорите в „Ню Йорк Сентръл”. Искането на Морган подсказва преход към още по-директно банково въздействие върху управлението на корпоративната промишленост. В резултат от този договор, който изумява Уолстрийт, „Уобаш, Сейнт Луис и Пасифик” получават два директорски поста в съвета на „Ню Йорк Сентръл”, както и излаз по линията към Атлантика. А „Ню Йорк Сентръл” усвоява югозападното транспортно направление, което е под контрола на „Уобаш, Сейнт Луис и Пасифик”. Значението на тази сделка е подобаващо оценено от медиите: „Окончателната цел на това ново обединение явно е установяването на една власт над цялата система от железни пътища от Ню Йорк до Великия Северозапад, а след това и до Сан Франциско”. Причината, която кара Морган да навлезе в бизнеса с железници, е, че са налице остри проблеми, снижаване на ценността на инвестициите и недоволство у работниците, пълна деморализация на този бизнес, което застрашава да произвежда трусове на фондовата борса. Чарлс Адам, президент на „Юнион Пасифик”, казва: „Акционерите се жалват, че губят, директорите са неориентирани, банкерите – изплашени. Системата от железници, особено на запад от Чикаго, се управлява по начин, който неминуемо ще доведе до финансова катастрофа. Нечестните методи на снижаване на тарифите, тайните отстъпки, косвените и скритите плащания за изменения на графика на движение, към които прибягват пиратстващите управленци, са безпрецедентни…”. До 1880 г. американските железници се строят с държавни пари, вложени са 700 милиона долара и са отделени 155 милиона акра обществена земя, което е империя от около 242 хиляди квадратни мили, по-голяма от цяла Франция. Всичко това поражда спекулации, политическа корупция, низки морални устои на целия бизнес и колосални кражби. Още повече, че правителствената помощ се съпътства от липса на правителствен контрол заради теорията за конкурирането на частното предприемачество. За да започнеш да правиш линия, кандидатстваш за правителствено финансиране, след това пускаш и акции на дружеството, а излезеш ли на борсата, пиратите могат да изкупят собствеността, да получат място в управлението с финансови машинации и след това да се разпореждат, както намерят за добре. По това време железниците водят конкурентна война помежду си, която е разрушителна за техните тарифи и води до банкрут на много от тях. Някои железници се строят дори само с цел шантаж. Такива предприятия печелят от три източника: от продажбата на ценни книжа на населението, от строителната компания, която собствениците специално създават, за да измамят хазната, слагайки ужасяващо надути цени за строителството, и от продажбата на новата железопътна линия на конкуренцията, чиито линии се движат паралелно. Правителството не възпрепятства строежите на паралелни линии заради идеята за свободна конкуренция и защото смята, че това ще доведе до снижаване на цените. Деморализацията на железниците ги прави рискова и често губеща инвестиция, а от там руши и общия пазар на ценни книжа, което пряко засяга банковата къща „Морган”. Това е причината Джей Пи да реши да се намеси в този бизнес, опитвайки се да въведе определен ред, договорни отношения и предсказуемост в управлението. По официални данни в периода между 1873 и 1879 г. европейските инвеститори губят 600 милиона долара в американски предприятия заради банкрут или мошеничество. Английските вестници пишат: „Резултатите от войните за тарифите на превоз на американските железници са толкова ужасни за акционерите, че е необходимо да се намери радикално решение, иначе всички бъдещи инвестиции щебъдат загубени”. Така проникването на банковата къща „Морган” в сферата на железниците започва с реорганизация на някои банкрутирали пътища, като целта е финансова централизация и контрол. Джей Пи притежава конструктивна сила, алчност, огромна решителност и практически умения. Всичко това нямаше да има смисъл, ако Джей Пи не притежаваше и диктаторски дух да налага своите решения. След реорганизацията на всяка железница Морган грубо заявява на нейните мениджъри независимо от тяхното възмущение: „Сега всичко е моя собственост!”. Опозицията никога не плаши Морган, той е безжалостен към всеки, който оспорва неговата власт. А когато някой от неговите юристи му казва, че определена цел не може да бъде постигната легално и съобразено със закона, Джей Пи отговаря така: „Не ми е нужен юрист, който да ми казва какво аз не мога да направя. Аз наемам юрист, за да ми каже как аз да направя това, което искам да направя!”. Реорганизацията на железопътните компании, която извършва Джей Пи Морган, включва три аспекта: 1. Финансова реорганизация, която е свързана с реабилитация на финансовия й имидж. Железницата става платежоспособна. 2. Консолидация на интересите. Морган винаги се стреми да отслаби конкуренцията на базата на пряко сливане или чрез хармонични отношения на основата на общ интерес. Представители на Морган или самият той участва в много директорати на различни железници и има възможност да прокарва съюзи. 3. Контрол. За да се обезпечи провеждането на реорганизацията и да се следят интересите на самия Морган. По този начин Джей Пи започва да става могъща фигура, която има своя ръка във всяка възможна посока. Войната за мощ и значение не е лесна. Но властта върху железните пътища се превръща постепенно във власт върху цялата промишленост, защото дори съвсем малка разлика в тарифите на превозите може да означава избор между успеха и фалита на определен бизнес. Промишлениците и магнатите на железниците сключват тайни споразумения срещу определени производители и така решаватразположението на играчите в сферата на цял сектор. За да прекрати ужасния хаос в този бизнес, Джей Пи решава да събере всички президенти на западните железопътни линии на поредица от срещи, на които да се постигнат определени споразумения и правила относно търговията между отделните щати, например да се постигнат публично установени, разумни, уеднаквени и стабилни тарифи за превозите. Много от президентите на железопътните компании участват в тези срещи неохотно, но все пак идват. Някои от тях обаче отказват с мотива: „Никакви консерватори не са ни необходими, за да управляваме нашата собственост. Ние сме отговорни пред нашите акционери, а не пред Уолстрийт”. Съвещанията и предложенията на Морган, породени от неговата непоносимост към безпорядъка, означават внасяне на контрол от страна на финансистите върху независимото управление на железниците, което представлява началото на финансовата диктатура в Америка. Съвещанията се провеждат в библиотеката на Джей Пи Морган сред книги, ръкописи и произведения на изкуството. Тези съвещания обаче не са между равни, тъй като председателстващият Морган поставя директно ултиматум: „Целта на тези съвещания е всички собственици на железници никога да не вземат закона в свои ръце и да се разправят помежду си, както беше досега. Това не е прието в цивилизованите страни ине трябва да се практикува.” Това е повече от указание, това е заплаха. Зад тази заплаха стои огромна финансова мощ. Това е съвсем ново за президентите на железопътните компании, които са свикнали да постъпват така, както си искат, като извършват всевъзможни удари един върху друг, обитавайки „баронските” си владения. Някои от президентите се опитват да възразят срещу секретността на срещата, а други да обяснят, че железопътният бизнес е авантюризъм и не се поддава на законово регулиране. Морган обаче настоява да се създаде организация на железопътния бизнес, която да въведе единни тарифи. Такова споразумение все пак се постига, макар и не веднага и с много трудности. В течение на десет години възникват шест големи железопътни системи, четири от които са под контрола и влиянието на Морган. Железопътната империя на Морган постепенно обхваща и въгледобивната промишленост. Пет от железопътните корпорации с помощта на подконтролни компании владеят основните находища на въглища и контролират две трети от добива. Четири от тези компании принадлежат на Морган, а една на Вандербилт. Железопътните компании лесно могат да фалират независимите предприемачи, но пък те им се отплащат, като въвеждат в конституцията на Пенсилвания положение, което забранява железопътна корпорация да бъде и собственик на находище. За съжаление тази клауза лесно се прескача с фиктивни компании. Тъй като правителството е абдикирало от контрола върху икономиката, все някой трябва да упражнява този контрол. Но природата не търпи празно и тогава това място (на правителството) се заема от финансовия капитал. Финансистите подчиняват промишлеността, вместо съвместно да се подчиняват на по-ефективен правителствен контрол. Икономистите все още разсъждават за „свободната конкуренция”, за „невидимата ръка на пазара”, която направлява икономическата действителност. Обаче истината е съвсем друга: огромните индустриални сили, възникващи от концентрирания капитализъм, не могат да се направляват от нищото, от „невидимата ръка”, защото предизвикват икономическа гражданска война с огромни загуби за всички. Затова обединението, централизацията и контролът стават крайно необходими. Финансовата централизация обаче способства да се съкрушат дребните предприемачи, което окончателно изостря социалните противоречия.

През 1892 г. аграрните радикали организират партия, която да се бори със златния стандарт, и наричат златния стандарт „заговор против човечеството”. Натискът да падне златното покритие и да се обезценят парите е много голям. Фермерите смятат, че евтините пари ще приключат с депресията, ще намалят дълговете им и цените на селскостопанската продукция ще се повишат. За разлика от тях банкерите са убедени, че златната валута обезпечава финансовата стабилност на страната, а собствениците на облигации се надяват да се повиши стойността на техните ценни книжа. Златото е международен монетарен стандарт. Златният стандарт на САЩ започва бързо да се стопява от обмена на ценни книжа срещу злато. Когато европейските инвеститори започват да си продават ценните книжа, това предизвиква главоломно изтичане на злато от държавата. През 1894 г. резервът на Министерството на финансите толкова намалява, че са необходими спешни мерки. Правителството решава да пусне облигации за придобиване на злато от чужбина. Но само година по-късно златото на САЩ отново потича към Европа и златният резерв на Америка пада до 42 милиона долара, като възниква реална опасност от прекратяване на обмяната на книжа срещу метал. Ситуацията е силно усложнена и между американските банкери и Министерството на финансите започват тайни преговори. В резултат се стига до заключението, че проблемът може да се реши само с организиране на международен синдикат, способен да върне златото от Европа. Това решение дава пълния контрол над ситуацията в ръцете на финансистите Морган и Ротшилд. Огаст Белмонт е представител на Ротшилд, но преговорите води Морган. След като двете банкови къщи „Морган” и „Ротшилд” се договарят, Белмонт заминава за Вашингтон за среща с министъра на финансите Джон Дж. Карлайл. А представител на министерството се среща с Морган в Ню Йорк. Морган заявява следното на представителя на американското правителство: „Аз ще се постарая да осигуря необходимото злато от чужбина, но при условие че остане в мое разпореждане, а в случай на успех вие ще направите частен договор за златото”. Министерството не се съгласява с тези условия, настоявайки на обичаен заем, който Морган отхвърля. В крайна сметка се стига до среща на Морган с президента на САЩ Кливланд. Президентът настоява за обществен заем, докато Морган предлага синдикатна операция. Преговорите са твърде бурни. Накрая Морган предлага на правителството да обезпечи запасите от злато, използвайки Закона за Гражданската война, който позволява на Министерството на финансите да купува златни облигации или банкноти. Морган ще осигури златото, срещу което ще получи облигации на правителството. Кливланд приема това предложение. Съглашението включва синдикатът на Морган да предостави на хазната злато за 65 милиона долара, като получи срещу това 4-процентни облигации по 104 долара за 62 милиона. Договорът обаче съдържа и две допълнителни клаузи, свързани със защитата на американската хазна от изтичане на злато. Което означава, че Морган се ангажира да предотвратяваекспорта на злато посредством контрол върху чуждестранния валутен пазар. Тази операция на синдиката на Морган донася големи печалби. Облигациите идват от правителството по 104 долара, а се предлагат от Морган по 112 долара и цената им дори се увеличава до 118, а в един момент и до 123 долара. По-късно, когато американският Конгрес разследва сделката, Морган отказва да съобщи своята печалба. „Мога да дам подробности за преговорите на сделката и до момента, в който правителствените облигации стават моя собственост, след като съм ги заплатил. По-нататък как аз се разпореждам с моята собственост, това е моя лична работа” – отговаря Морган пред Конгреса. С този договор с Морган американската държава временно закрепва положението със златото. Но споразумението предизвиква огромни критики заради зависимостта на правителството от банкерите. През тази година синдикатът на Морган не е просто синдикат, той се превръща в централизиран финансов механизъм. При отсъствие на централна банка, както например Английската банка, правителството е безпомощно в извънредни ситуации и попада в зависимост от Морган и др. По това време започва да се изгражда и митът Морган. През неговата банкова къща минават и редица заеми в помощ на други държави по определени проекти. „Морган е велик! Няма да се учудя, ако създаде синдикат за купуване на Британската империя!” – казва сенаторът Марк Хана. Икономическите промени, които пораждат феномена Морган, изменят и американската аристокрация. Американските богаташи започват да превъзхождат англичаните, пишат вестниците: „Английскатааристокрация е жалко зрелище в сравнение с нашите богати американци, защото нашата аристокрация се базира на успешен бизнес”. Както по-късно ще обобщи Маргарет Холси, американска писателка, живяла за кратко в Англия: „Англичанин никога няма да ти плисне супата в лицето – просто няма да те покани на вечеря”. И ако европейската аристокрация възниква от феодалния бандитизъм, то американската възниква директно от парите. Само че бързото натрупване на пари не поражда добър вкус. Повечето милионери купуват предмети на изкуството така, сякаш купуват акции, политици или промишлени предприятия. Вкусът на Морган е малко по-изящен от този на всички останали. Неговите агенти системно обикалят Европа и купуват невероятни неща за колекцията му, която се оценява на 50 милиона долара. Относно жените Джей Пи е точно такъв, какъвто и в бизнеса. Той ги придобива. Още през 1865 г. се жени за Франсис Луиз Трейси, от която има три дъщери и един син. Това е един нещастен безлюбовен брак. И двамата предпочитат да си общуват с други хора, отколкото помежду си. Всъщност между съпрузите щастието е невъзможно. Просто защото всичко се вижда до дъно. А в щастието има непозната нишка, една линия на очакването, на нещо, което предстои. В брака всичко е отминало. Той е пристан за отказали се от щастието хора. Когато дъщеря му Луиза се омъжва през 1901 г., получава един милион долара от баща си, също брилянти и колие. За усмиряване на тълпите по време на сватбата й са ангажирани цяло подразделение полицаи. За Джей Пи завоюването на жените е спорт, както придобиването на пари или предмети на изкуството. Той отдавна не може да обича. Въпреки че у него има известна сантименталност. Той гледа на женската красота като трофей на властта, която притежава. Обикновено мъжете, постигайки огромен успех, пари и власт, се отказват от жените, които са ги съпътствали в борбата. Новобогаташите в Америка елементарно и първично влачат със себе си буквално цели хареми от жени. Подобно на всички богати мъже в живота на Джей Пи има много жени, чиято красота става символ на неговия успех. Но в никакъв случай неговият любовен живот не прилича на детска стая. Джей Пи Морган е мъж до мозъка на костите си. Любовните му романи се развиват във възвишено-пренебрежителен стил, страшно интелигентно и без да бъде произведен нито един просташки скандал. Първо, Джей Пи подбира интелигентни жени, което трудно се комбинира с изискването да са и красиви. И, второ, Джей Пипарира вероятността за скандали с това, че е внимателен и щедър. Той им дава пари, но и не само това, намира им богати съпрузи, урежда изцяло живота им, създава им спокойно щастие, с което гарантира и своето емоционално спокойствие. Понякога Джей Пи е толкова скучен, че би доскучал и на дяволите в ада. Но не и на жените. Жените са готови да изтърпят неговото присъствие, което прилича на дълготрайно отсъствие, само защото е безкрайно богат. Богатството привлича по фантастичен начин жените. Жените не се раждат покварени. Те се покваряват по пътя към щастието. Всъщност да можеш да управлявашжените, парите, предметите на изкуството и собствения си добре подреден живот – това са специални умения, които не всеки забогатял мъж притежава. В това се заключават и истинската власт, блясъкът и великолепието на богатството, което радва. Защото можеш да имаш богатство, което да те прави нещастен. Хората се заблуждават, че щастието идва от количеството пари. Грешка. Щастието идва от способността да си организираш щастие с парите, които имаш. Но преди това трябва да знаеш какво е щастие. В щастието няма излишък. Всяко пресищане погубва щастието. То е твърде крехко, балансът му е твърде фин, почти невъзможен. Балансът между пожеланото и светкавично сдъвканото. Морган е преследван от носталгията за старата наследствена аристокрация, която е имала изискани маниери, възвишени жестове и е тънела в културно великолепие – музика, стихове, изобразително изкуство и пр. Само че придобиването на изкуство още не е култура. Културата е творчество, особен начин на живот, фин начин на мислене. Културата много трудно се съчетава с пиратски войни за придобиване на пари. Всъщност купуването на предмети на изкуството от богатите хора е опит да се скрие пълното отсъствие на творчески и културен живот у тези умове на сделките. Американската култура в онези времена се свежда единствено до закупуване на изкуство. Но в никакъв случай не и до създаване. „Богатите са слепци, сред тях никой не прави дарения от чисто сърце. Те правят дарения за собствена защита. Защото, ако се лишат от това, ще останат само варварството и кражбите” – казва Абрахам Хюит, милионер и филантроп. Рокфелер например добре използва филантропията за въздействие върху общественото мнение. Чрез филантропията той се превръща от „ужасна хиена” в „почтен възрастен богат господин”. Джей Пи презира лицемерната филантропия – да привлечеш вниманието на обществото, като дариш пари и покажеш това на всички. Въпреки това той прави многодарения за различни църкви. В сравнение с Рокфелер и Карнеги обаче Морган си остава един много дребен незначителен филантроп. Морган не свързва църквата нито с морала, нито със страданието, за него тя е просто атрибут на отминалата аристокрация.

През 1892 г. Морган участва в създаването на „Дженерал Илектрик Къмпани”, която хармонично сътрудничи с „Уестингхаус Илектрик Къмпани”, която пък заема господстващо положение в електрическата индустрия. Морган има участие и в редица други предприятия като „Уестърн Юнион телеграф”. Сега, когато железниците са в голяма степен реорганизирани и под контрол, Джей Пи се готви за нови завоевания. Водещ отрасъл става металообработващата промишленост и най-вече производството на стомана. В една бързо развиваща се индустриална икономика, в която се произвеждат огромно количество машини, има огромна нужда от желязо и стомана. Лидер в стоманопроизводството е Андрю Карнеги, който е безжалостен конкурент. През 1898 г. Морган създава „Федерал Стил Къмпани”, за да се превърне в основен (не доминиращ, но важен) фактор в стоманопроизводството. Морган консолидира няколко компании, за да може да се сражава с Карнеги, тъй като Андрю не признава никакви общи интереси и съглашения, неговият метод е война до пълно унищожение на конкурента. Морган не е финансов гений, той просто е добър организатор на кампаниите си. Той разработва умни планове, използва масирани удари и концентрира пари в решаващо направление в точния момент. Джей Пи има склонност към математиката и много бързо управлява и подрежда цифрите при всяко ново предложение. Морган много точно оценява хората и притежава едно решаващо за успешния бизнес качество: хладнокръвно използва тези, които презира. Когато заминава за Европа, на неговите партньори е заповядано да му телеграфират за всяка сделка над 5 милиона долара и за всички въпроси, които имат политическо значение. Морган много строго следи за съхраняването на своята власт. Докато Джей Пи Морган олицетворява процеса на проникване на финансовия капитал в промишлеността, то „Стандарт Ойл” на Рокфелер представлява трансформацията на промишлените капиталисти във финансови фактори. Рокфелер и неговите партньори имат спекулативни наклонности, ето наблюдението на финансист от онова време: „Техните ресурси са толкова огромни, че върху каквото и да се концентрират могат да направят каквото си поискат, никой няма шанс срещу тях. Това е просто ужасна мощ!”. „Стандарт Ойл” не зависи от никакви банки, тя самата представлява банка с огромни наличности. Между Рокфелер и Морган има особени отношения. Рокфелер завижда на грубата властност на Морган, освен това много се дразни от презрителното му високомерие. В същото време Морган изпитва истинска антипатия към Рокфелер вероятно, защото на него не може да наложи каквото и да е, просто трябва да подхожда като с равен. Между двамата силни се усеща известна борба за превъзходство. Рокфелер се намесва и в банковия бизнес през една от най-добрите конкурентни банки на Морган, „Нешънъл Сити”. Вотговор Джей Пи Морган организира „Юнайтед Стейтс Стил Корпорейшън”. Решението за нея Морган взема през 1900 година. Тази гигантска корпорация възниква като обединение в металургичната и стоманената промишленост, това обединение е толкова огромно, че финансистите от Уолстрийт се съмняват, че дори и Морган може да финансира подобна крупна операция. Но основната цел на Морган е експортът и САЩ стават най-големият в света производител на желязо и стомана. Единствената самодостатъчна компания в металургията е тази на Карнеги. Всички останали зависят от него. И всяко обединение в този бранш зависи от контрола върху корпорацията на Карнеги. Рокфелерови се отказват да финансират такова сериозно по обем начинание, още повече, че техните ресурси не са така мобилни като тези на Морган. За подобно обединение трябва да се осигури и широко обществено участие, а Морган като инвестиционна къща ще може да осигури подобно участие. В същото време Карнеги непрекъснато конкурира компанията на Морган „Федерал Стил” по начин, който му казва: „Или купувай! Или воювай!”. Карнеги е един от най-крупните капиталисти, който не зависи от Уолстрийт. Той вече е доста стар и се стреми да продаде своя бизнес. В определен смисъл Андрю Карнеги създава „Юнайтед Стейтс Стил Корпорейшън” посредством своята компания, заставяйки Морган да предприеме определени действия. Проблемът на „Юнайтед Стейтс Стил Корпорейшън” е свързан с това каква цена трябва да се заплати за предприятията, които ще влязат в обединението. Трите стоманени предприятия на Морган ще влязат там, където им каже техният собственик, другите компании са готови да продадат собствеността си, но срещу определена цена. Цената, която поисква Андрю Карнеги за своята „Карнеги Стил Къмпани”, изумява дори Джей Пи Морган. Той поисква 447 милиона долара налични и в акции и облигации на „Юнайтед Стейтс Стил Корпорейшън”. Морган обаче приема предложената невъзможна цена, защото компанията на Карнеги е безценна и решаваща за бранша. По тази причина и старият лисугер Карнеги си позволява да иска невъзможна сума. Няколко месеца след сделката Джей Пи и Андрю Карнеги се срещат на борда на трансатлантически лайнер. Тогава Карнеги казва: „Знаете ли, Пирпонт (а надменният Морган винаги се обижда, когато го наричат по този начин), аз много мислих и стигнах до извода, че съм направил грешка. Трябваше да ви поискам още сто милиона”. Тогава Морган му отговаря честно и без емоции: „Ако бяхте ги поискали, щях да ви ги дам”. И към себе си наум добавя: „Само и само да се избавя от теб”. На Уолстрийт разказват, че Андрю Карнеги бил толкова ужасно разстроен от този отговор, че до края на деня повече не изял нито една препечена филийка с мармалад, въпреки че са му любимите. Философите смятат, че човешкият живот преминава в желания и съжаления. Животът на Джей Пи обаче е от онези, другите животи, на осъществените желания. Никой не знае дали това е щастие или изпитание. „Юнайтед Стейтс Стил Корпорейшън” има почти пълна самодостатъчност, предстои й обаче да си осигури достатъчно източници на руда, иначе съдбата й ще зависи от милостта на Рокфелерови, които държат превъзходството в добива на руда чрез „Лейк Супериор Консолидейтед Айрон Майнз”. Когато възниква необходимостта от среща с Джон Рокфелер, Морган се отказва и заявява: „Той не ми харесва”. Но не това сдържа Джей Пи. Той просто не може да принуди Рокфелер да приеме неговото предложение, така както прави с другите, а високомерието на Морган не му позволява да общува с Рокфелер като с равен. Но козовете с рудника са у Рокфелер, затова на Морган все пак му се налага да го покани на разговор в своя офис, за да обсъдят детайли по общо споразумение. Джон Дейвисън Рокфелер обаче, силно наслаждавайки се на възникналата ситуация, отговаря на Морган, че никога не посещава центъра на града, и го кани да му направи официална визита. На Джей Пи му се налага да приеме поканата, но това му струва невероятни вътрешни усилия. При срещата Морган направо започва да говори за бизнеса, но Рокфелер го прекъсва: „Аз вече не се занимавам с това, ще трябва да сесрещнете с моя син”. Рокфелер се усмихва, а Морган се вбесява. Изпращат да повикат Джон Д. Рокфелер-младши. Когато пристига синът, Джей Пи направо му казва: „Както разбирам, вашият баща има намерение да продаде „Консолидейтед Айрон Майнз” и предава това във вашите ръце. Така че, колко искате за нея?” Тогава синът се учудва: „Нямам никаква информация, че баща ми иска да продава нещо. Ако това е всичко, господин Морган, желая ви хубав ден!”. Възмутен от развъртането и мачкането на неговата гордост, Морган се отказва повече да обсъжда тази сделка, но железорудните шахти на Рокфелер са крайно важни за „Юнайтед Стейтс Стил Корпорейшън”. Затова той моли свой партньор, един от сътрудниците на Карнеги, да проведе преговорите. За шахтите на Рокфелер, които наистина съдържат приказни запаси от леснодостъпна руда, Джей Пи заплаща 79 милиона, 417 хиляди долара в акции на „Юнайтед Стейтс Стил”. Но сделката осигурява пълно превъзходство на корпорацията в бранша, включително и в ресурсите. Общият капитал на този супер тръст е 1 милиард и 400 милиона долара. Правителството решава да разследва създаването на „Юнайтед Стейтс Стил”, но главният прокурор Нокс казва, че нищо не може да се направи. Корпорацията има 43 хиляди акционери и 24-ма директори, сред тях са Джей Пи Морган и Рокфелер, представители на влезлите в обединението корпорации, както и представители на някои финансови учреждения, и др. „Нашата идея беше да организираме холдинговакомпания с толкова голям капитал, че нито една конкурентна компания да не може да купи контролния пакет и да оспорва властта в нея” – казва Джей Пи. Компанията на Морган произвежда 60% от националното производство на желязо и стомана, той притежава много железници, 112 кораба, превозващи руда, и огромни запаси от желязна руда, въглища, природен газ. Почти цялата американска промишленост започва да зависи в една или друга степен от тръста на Морган. Само три месеца след създаването на това обединение започват размирици и недоволства сред работниците. Морган е категоричен: „Няма да има никакви компромиси!”. Работниците искат да се обединят, за да могат да си издействат колективни отстъпки от ръководството, но техните желания бързо са потушени. В нито една от влезлите в обединението корпорации преди не е имало профсъюзи. Дори директорите от бившата компания на Карнеги смятат, че всеки работник, който протестира, трябва да се бие по главата, за да му мине. В света на парите няма място за човека. В „Юнайтед Стейтс Стил” работят 200 хиляди работници. Един от начините да се контролират опитите за работнически профсъюзи е вербуването на доносници сред работниците. Само някой някъде да проговори за профсъюз и веднага се донася на ръководството, след което неблагонадеждният бива уволняван. През 1905 г. новият президент Теодор Рузвелт повежда борба с тръстовете в Америка. Джей Пи Морган истински презира политиците, но политиците не могат да си позволят да го презират. Морганизацията е свързана по сложен начин с политиката на държавата. Централизацията на промишлеността и финансите предизвиква много силни противоречия и недоволства в обществото, което няма как да не сблъска правителството на страната с банковата къща „Морган”. Макар и много магнати да признават превъзходството на Морган, все пак има и такива, които го ненавиждат или му се опъват. Това е нещо като нелюбовта на мишките към тигъра. Джей Пи има изключително малко приятели, той никога не иска съвет от своите партньори, а просто ултимативно заявява: „Аз ще направя така”. Във външния вид на Джей Пи има нещо малко плашещо. Той има агресивна челюст, огромен нос, който много го притеснява, космати, рошави вежди, пронизващ поглед. Морган е отмъстителен, особено към хора, които са му причинили щета. За да го накараш да промени мнението си или решението си за нещо, е нужна умела дипломация с добри аргументи. Самият Морган, неговото огромно самочувствие и цялата му дейност безспорно му създават изключително много врагове. Те не смеят да поведат война срещу него, но се стаяват и се надяват. Единствено Рокфелер е достатъчно мощен, за да му отправи покана за битка. Една от грешките, които Морган прави, е да морганизира трансатлантическите морски превози. Там господства остра конкуренция и войните за тарифи са чести. Джей Пи Морган предлага да се обединят американските, английските и германските корабни линии в международен тръст. След като става собственик на две американски линии, Морган купува британската „Лейленд Лайн” през април 1901 г. Германия и Великобритания са в мощна опозиция, тъй като се предполага, че американците ще получат превъзходство по море. Германците се оттеглят напълно от преговорите, като запазват собствеността си върху германските линии. Германските вестници пишат: „Необходимо е да се предприемат спешни мерки за запазване на германските линии от действията на американците”. Британците също са настроени против. Най-яростно напада американците „Дейли Мейл”. Британският парламент назначава Комитет за разработка на мерки за ликвидирането на опасните последствия от създаването на обединението на Морган. Един от резултатите на този комитет е излизането от преговорите на „Кунард Лайн”, която получава от правителството огромна субсидия, за да не участва. Но Морган им предлага такива печалби, че повечето британски корабособственици независимо от националните интереси се предават в ръцете на Морган. Те заявяват, че предложенията на Морган са толкова екстравагантни, че не могат да не ги приемат в интерес на своите акционери. Така възниква „Интернешънъл Меркантайл Марин”, която се оказва една от големите грешки на Джей Пи Морган. Пазарът на ценни книжа е пренаситен заради подобни тръстови обединения. Морган разчита на субсидия от новия републикански Конгрес, но надеждите му не се оправдават. Освен това океанските превози изпадат в депресия. Това огромно обединение се оказва пълен провал. По същото време започват да падат акциите и на любимата перла на Морган „Юнайтед Стейтс Стил Корпорейшън”. През 1903 г. започва тежка криза и много капитализирани обединения фалират. „Юнайтед Стейтс Стил” прекратява изплащането на дивиденти за две години, което довежда до голямо снижаване на стойността на акциите. Изплашените акционери продават акциите си, за които Карнеги казва, че необезпечените акции са вода, а привилегированите – въздух. Всичко това толкова подкопава силата на Джей Пи, че от финансов магнат, който е боготворен, обществеността започва да го изобразява като финансов мошеник и пират, грабител на вдовици и сираци. От 1901 г. до 1903 г. Джей Пи Морган от полубог се превръща в шарлатанин. Сатиричните издания шаржират Морганкато фокусник, който сам себе си дискредитира. Карнеги се смее, Рокфелер злорадства, а враговете на Морган смятат, че той никога няма да възстанови своя авторитет. Дето се вика: „Всички сме достатъчно силни, за да понесем нещастията на другите”. Морган мълчаливо и високомерно посреща ударите. Той най-после научава нещо много важно – животът никога не ти дава нещо, което не може да ти отнеме. В същото време с редица свои действия по отношение на железниците президентът Теодор Рузвелт кара Морган да му се подчинява и да действа в посоката, която правителството му посочва, което изключително унизява Джей Пи, който смята, че на „Негово кралско величество” му е позволено всичко. Морганизацията сама по себе си е борба с правителствения контрол. Самият Морган е против всяка намеса на правителството, неговата фраза е: „Оставете ни намира, конкуренцията ще реши!”. Морган обаче е достатъчно умен, за да се измъкне от лошата ситуация. Всичко и всички пристигат навреме, но само за тези, които знаят как да изчакат. В продължение на три години той не предприема никакви активности, а се опитва да въведе ред и ликвидност в собствената си банкова къща. През 1905 г. настъпва разцвет, дивидентите се изплащат и стойността на акциите на „Юнайтед Стейтс Стил” отново скача нагоре. След две години отново настъпва масова финансова криза, естествен ход на капитализма. Разцвет се нарича само кратката почивка между две кризи. Морган този път е подготвен, намира се в готовност, има ликвиден ресурс и бизнесът му не е засегнат от сриването. Обаче отново под контрола на правителството не е нито една банкова институция, която да мобилизира ресурси по време на криза. Отново на американското правителство му се налага да моли за помощ Морган и отново това, което една организирана банкова система може да направи, Морган трябва да прави по пътя на импровизацията и използвайки своя диктаторски стил. Това наистина е звездният час на Морган, кулминацията на неговото могъщество. На президента Теодор Рузвелт, който винаги се е сражавал с богатите, му се налага даприеме диктата именно на Морган посредством Министерството на финансите. Когато банките започват да рухват една по една, Морган мобилизира всички възможни финансови сили, източници на пари в американското общество, разпределя ги сред банките и другите финансови институции, за да облекчи тежката финансова ситуация. „Джей Пи Морган и Ко” обявява, че ще използва всички дивиденти от дейността си плюс тези от железниците около 2 милиона и 700 хиляди долара, за да ги въведе на пазара. Рокфелер играе с 10 милиона в една тръстова компания и обещава още 50 милиона. Банките импортират злато от Европа. Всички възможни пари се изливат на борсата, а Морган уговаря „силните” да не продават. На 28 октомври вестниците съобщават, че ситуацията на пазара се връща към нормалното си състояние. Паниката отминава, но не без фалити и самоубийства на няколко президенти на тръстови компании. В Ню Йорк има 100 хиляди безработни, а из цялата страна около 3 милиона. Хората са готови да работят за 35 цента на ден. В разгара на тази финансова паника седемдесетгодишният Андрю Карнеги, наслаждавайки се на игра на голф, казва: „Всичко е хубаво, когато става още по-хубаво!”. След края на кризата всички възхваляват Морган, в бюлетина на Ротшилд се говори за „възхищение и уважение към Морган”, а пресата го определя като човек – финансов гений. Заедно с това обаче започва открито да се говори, че едва ли не Морган нарочно е предизвикал финансовата криза, за да съкруши своите конкуренти и да укрепи собствената си мощ. Такива обвинения се повдигат и в Конгреса, като все повече мнения се чуват относно нуждата от правителствени регулации. Разбира се, Джей Пи не е създател на икономическите кризи. Но хората винаги имат нужда от „зъл таен враг”, който е виновен за всичките нещастия, които ги сполетяват. Ситуацията в американското общество се усложнява от острото социално неравенство и назряват различни видове протести. Един ден, несдържайки своите чувства, президентът Теодор Рузвелт нарича магнатите на Америка „сборище от глупци и идиоти”, а техният реакционен снобизъм, който спира реформите – „съучастник в радикализма”. Той обяснява, че сериозните социални проблеми, предизвикани от промишленото развитие, изискват ново законодателство. В своята политика Теодор Рузвелт е реалист, той настоява за въвеждане на федерално регулиране на корпоративните обединения, за да се избегнат злоупотребите. Големият бизнес до известна степен трябва да е подчинен на правителството. Но всички много богати хора в Америка по онова време мощно се противят както на правителственото регулиране, така и на социалното законодателство, което би дало повече права на работниците и социално слабите. Те обвиняват Рузвелт, че се меси в бизнеса, което няма да доведе до нищо добро. В същото време Теодор Рузвелт заявява, че неговата политика е опит да се накажат „успешните измамници”. Американските магнати обаче силно се възмущават, че Рузвелт приема техните пари за президентските си кампании, а след това обяснява колко са „лоши богатите”. Например през 1904 г. в предизборния фонд на Теодор Рузвелт въпросните „лоши” вкарват 2 милиона и 100 хиляди долара, сред тях Джей Пи Морган – 150 хиляди долара. Един от сътрудниците на Морган в „Юнайтед Стейтс Стил”, Хенри Фрик, казва: „Опасявайки сеот поражение на изборите, Теодор Рузвелт практически падна пред нас на колене, обеща да бъде добър, да остави на мира железниците и корпорациите само и само да му дадем пари за кампанията. И ние му дадохме. Но по време на втория си мандат той наруши всички свои обещания. Ние не получихме нищо срещу нашите пари”. Магнатите ненавиждат опитите на Рузвелт да въведе правителствени регулации и се борят всячески срещу това, но най-много ги угнетява фактът, че президентът презира тяхното богатство. През 1908 г. Рузвелт пише: „Аз просто не мога да се заставя да се отнасям с уважение към много богатите хора. Мога да бъда вежлив с Морган, Карнеги или Джеймс Хил, но не мога да се отнасям към тях с уважението, с което възприемам професор Бери, изследователя на Арктика Пири, адмирал Евънс или пък историка Родес”. Постепенно органическата нелюбов на Морган към Рузвелт преминава в бурна безпричинна ненавист. Когато Теодор Рузвелт напуска своя пост, след като му изтича мандатът през 1909 г. и се отправя към Африка, Джей Пи казва на свой приятел: „Надявам се първият лъв, който срещне, да изпълни достойно своите задължения”. Въпреки всички трудности Теодор Рузвелт успява да прокара няколко закона, свързани с правителствени регулации, най-вече в железопътния бизнес. Президентът Рузвелт възбужда 25 съдебни дела за нарушение на антимонополните закони, а следващият президент Тафт – 45 дела. Макар че Тафт го смятат за „консерватор” в сравнение с „радикалния” Рузвелт. Конкретните форми на регулиране обаче се развиват много бавно. Въпреки всичко започва разследване срещу стоманения тръст на Морган, както и срещу неговия финансов тръст. Морган, който вече е на 76 години, се явява на разпитите в компанията на своя син, на седем партньори и осем адвокати, чиито хонорари за два дни са 45 хиляди долара. Старостта не е за глезльовци и Джей Пи отговаря смислено, напълно адекватно и решително. Той излъчва сила и безцеремонна увереност. От всички действия, заведени срещу него, излиза с високо вдигната глава. На Комисията по разследването не й се удава да му пришие някакви нечестни или скандални постъпки. В отговорите му пред комисията и в поведението му през цялото време се усеща една мегаломания, че той се счита за олицетворение на нацията. Следователят се среща очи в очи с един финансов деспот, майстор на правенето на пари, направен от това тесто, от което възникват диктаторите. Джей Пи Морган умира в Рим на 31 март 1913 г. Папа Пий казва: „Тойбеше велик и добър човек”. Англичаните правят служба в негова памет в Уестминстърското абатство. Там са крале, звезди, финансови и промишлени магнати, прочути фамилии, Вандербилтови, Рокфелерови и много други. Морган си отива сред огромно величие и блясък по начин, който би му харесал. Всъщност много от богатите около Джей Пи са доста по-богати от него. Морган не е чак толкова богат. Морган винаги се е стремял към властта и контрола в бизнеса, а не толкова към самите пари. Смъртта доказва безсмислието: тронът е само стол, покрит с кадифе.

* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на редакцията на a-specto

Мистериозни убийства на топ банкери по цял свят заедно със семействата им

Последни от Свят

Отиди Горе