The Bulgarian Times

Среща в Истанбул

в Свят

Утре в Истанбул ще се осъществи срещата на високо равнище между Русия, Турция, Франция, и Германия…за Сирия.

Който все още има каквито и да е илюзии за международното право, би трябвало даже само от това изречение да се стресне, и да се събуди.
Бог да прости международното право, в случай, че изобщо го е имало някога. На срещата за Сирия, решавана от държави, само една от които географски съседства с нея, няма…представител на Сирия.
Срещата е в Истанбул – град в държавата Турция, която е окупирала с военна сила незаконно голяма част от северна Сирия и Идлиб.

И забележете – единствените, които са поканени официално като въоръжена сила в Сирия, тоест, намират се там на законни основания – Русия, нямат нищо против срещата в точно този формат, по този начин.

На срещата няма не само тези, които запалиха войната в Сирия (САЩ, Великобритания, Израел), но няма и тези, които платиха и бяха медиатора за тази война: Саудитска Арабия, Катар и другите арабски монархии от Арабистаните на полуострова и около него. Показателно. Не ви ли светна червената лампичка?

Няма ги даже и Иран, които са тези, които заедно с Русия (а в много отношения – и значително повече) изнесоха на гърба си огромната част от тази война.

Няма и другите преки съседи на Сирия, които би трябвало да се интересуват живо за това, което става до техните граници: Йордания, Ливан, Ирак. Те са изключени от този разговор.
Защо?

Защото разговорът ще е за следвоенното “възстановяване” на Сирия. Тоест – за формалиризиране на нейната фактическа подялба.
Разговорът ще е кой и колко ще плати и какво ще иска да получи за това?

Заявеният формат като “среща на високо равнище” всъщност е малко пресилено.
Продължителността и продуктивността на тази среща може да бъде определена по-скоро като briefing (кратка работна среща).
Краят на самата среща отсега мога да прогнозирам, че ще се отличава твърде слабо от началото и.
Няма как да се договорят, защото не искат, не могат и просто няма как да го направят като взаимно-приемлив вариант.

Формално темата е т.н. “пътна карта“, която трябва да завърши с политическото регулиране и приемането на нова конституция за Сирия. Като задължително предварително условие (условие SINE QUA NON), сочено от мнозинството на срещата е отстраняване на Башар Ал Асад от власт.

Повтарям – от тези решения са изключени не само самата Сирия (!), като обект на тези преговори и решения, но даже и почти всички нейни преки териториални съседи, с изключение на военно-окупиралата части от нея Турция.

Защо не могат да се договорят?
Съдете сами.

Турция.
Какво иска Турция и какво може да изиска, защото има достатъчно силни карти за това?

Турция иска първо Асад да бъде отстранен от власт.
Второ – иска (без значение – дали ще го каже честно и явно) не само да запази вече окупираните територии, но даже и района на Манбидж, до Табка и (защо не) и голямата част от провинция Алепо (заедно с града, разбира се) така, че “човката” на нейната провинция Хатай (също откъсната на времето от Сирия) да се изравни по хоризонтала до Ефрат. Крайната цел: Турция иска да контролира търговския път поне от Мосул (Иран и Ирак) до Искендерун и да държи в шах портовете на Средиземно море в Латакия.

Районът, който Турция иска за себе си.

Интерес лесно обясним, разбираем, от геополитическа и хищническа гледна точка. Разбираем и от традиционно турска гледна точка: Ердоган има остра нужда от победоносна война, а победоносна е война, която завършва не само с изпълнение на заявените формални цели на войната, но и с териториално и ресурсно разширение.
За целта Турция иска изчистване и изтласкване на максимално количество кюрди от подконтролните и територии. Временно – на левия бряг на Ефрат. Ще се пазарят за това със САЩ – те отговарят за региона.
Това е което Турция иска в региона.
Сега е редно да изброим и какво Турция не иска да има и да вижда в Сирия.
Преди получаването (по един или друг начин) на всичко това Турция не иска в района да остава Русия, особено като военно присъствие. И ще се пазари за това. Дълго, упорито, витиевато, по ориенталски, ако трябва със седмици, месеци и/или години.
Ердоган не може да си позволи отстъпки. Финансовата система на Турция търпи тежки наказателни удари за бунта на Ердоган – не позволи да бъде убит при опита за преврат на 14-16.07.2016, а такива непослушания се наказват. Тоест – градуса на социалното напрежение в Турция расте. Рейтингът му не е толкова стабилен, въпреки, че дестабилизацията все още е далеч от срива на популярността на Путин в Русия. Ердоган едва ли ще го допусне.

Русия.
Какво иска Путин, Русия от тази среща и от Сирия?

Изключително труден и разнопосочен списък от “желания”, от които също няма как да се отстъпва повече.
Русия иска да остане военно в Сирия, защото само това би могло да предотврати опасността от Средиземно море американски и натовски ракети да долетят до Москва и главните европейски градове на Русия за броени минути. Технологично скъсеното време, което на практика парализира възможността за вземане на ответни решения и отбраната на населението и обектите от такъв удар просто налагат поне военното присъствие на Русия в района. “В района” = там където ни пускат, и искат, а в Средиземно море и в Леванта това е само Сирия.
Тази необходимост е резултат от неефективната колониално-наложена руска военна доктрина за “ответен удар”. Тази “ответна” доктрина я поставя в положение на изчакване и потвърждение, че такъв удар (пуск) срещу тях има и чак тогава имат правото да вземат управленчески и военни решения за защита и отговор.
Точно тази уязвимост остави Русия без варианти, когато стана дума за Крим. През пролетта на 2014 опасността Крим да стане база на НАТО и САЩ беше вече въпрос на седмици и месеци. И пак по точно тази причина Русия не може да си позволи да се изнесе и от Сирия военно.

Освен всичко това (което е националният интерес на Русия от гледна точка на военната сигурност) в Сирия Русия (по-точно – корпорации на хора и структури, приближени до Президента Путин) имат мощни интереси, за които вече са направени огромни и тежки разходи. В превод – интереси, от които не можеш да се откажеш, освен ако го направиш в режим на признаване на поражение. Това в условията на топящия се като пролетен сняг рейтинг на Президента Путин в самата Русия (вече е под 50%, и това не е краят) би било фатално не само за самото му управление, а и за самия него физически.
Гарант (макар и формален и слаб) за тези цели и интереси в Сирия е само Президента Башар Ал Асад. Ако го няма Асад, всички уговорки, всички гаранции, които той вече даде и би могъл да защити, изчезват. Русия и Путин получават поредното тежко геополитическо поражение.
По тези причини Путин по никакъв начин няма да е в състояние да приеме главното искане на останалите участници на срещата: отстраняването на Асад от властта в Сирия. Освен, ако не си е написал завещанието, или е повярвал в лъжовни обещания за приятна и осигурена лична пенсия в хубави места. Те и индианските вождове вярваха на обещания и договори.

Какво ще иска Франция?
Традиционното: Сирия всъщност е една от последните френски колонии. За Франция и хората, които представляват нейния елит, независимостта на Сирия е нещо условно, на границата на недоразумението. Угрозата за френските мултинационални компании, които работеха и извличаха ресурси от Сирия е недопустима. Това, което загубиха при бащата на Башар – Хафез Ал Асад, те смятат, че им принадлежи по право. Вече са приготвили не само ножа и вилицата, но и са си затъкнали бялата кърпичка в яката на ризата, за да не се окапят при плюскането на военно-смазаната Сирия. Все пак, щом бяха записани и признати за “победители” във ВСВ срещу Хитлер (с който воюваха само някои френски партизани), защо да не се пишат победители и получатели на трапезата на следвоенна Сирия?
За целта, разбира се, Франция също ще изисква отстраняването на Башар Ал Асад от власт. Даже именно Франция вероятно ще му предложи да го пенсионира красиво и богато в пряко съседство до чичо му – изгнаник в Париж, на авеню Фош 75.

Авеню Фош 75, Париж. Там живее чичото-изгнаник на Башар Ал Асад.

Какво иска Германия?
Това е интересен въпрос.
Ако оставим настрана някои чисто корпоративни интереси, по-скоро в относително бъдеще пожелателно време, Германия в случая “иска” това, което и е казано да “иска”.
Германия, да не забравяме, е военно-окупирана, победена страна. Такива страни, дори и със статута на васали, нямат право на самостоятелна външна политика. Когато такъв васал се намеси или говори на тема външна политика, особено толкова отдалечено географски и даже континентално, това означава, че чрез нея говори някой друг. Някой, който има правото да взема решенията. Някой, който има правото да си избира и назначава “говорители”, каквато в случая ще бъде Меркел.
Естествено, Меркел ще бъде още един глас в хора “Башар ал Асад трябва да си отиде“. Кой е суфльорът и поръчителя на този рефрен, знаем всички.
Още повече, че ако ще има поствоенно възстановяване на Сирия, това възстановяване ще е въпрос на пари (а къде се намира Европейската Централна Банка, помните ли?), и на компании, които да възстановяват и да “усвояват” това възстановяване.

За какво възстановяване става дума ли?
Ами за такова, поствоенно, за което веднъж преди около половин година Башар Ал Асад вече изтърва една цифра: “около 400 млрд”. Кеф ви USD, кеф ви евро. Но сумата е внушителна.
Изтърва я пред Русия и Иран. Но нито една от тях както по отделно, така и заедно не могат да я платят. Задънена улица.
Всъщност, и да можеха, и да искаха, нямаше да им разрешат. Защото войната в Сирия не беше направена, за да ползват други “плодовете” от разрухата и възстановяването на войната, нали така?

Кой е канил Русия и Иран в Сирия да воюват?
Башар Ал Асад? Ами той да се оправя, тогава.

Кой разреши на Русия да воюва в Сирия ли?
Деликатен въпрос, с неприятен за изстрадалото русофилско ухо отговор, но…замълчи, сърце…

Накратко, някой трябва да плати. Но условията за това плащане са такива, че нито Русия, нито Иран могат да се съгласят на това. Сирия, както се разбрахме, никой не я пита. Няма вече такъв политически субект, който има думата по този въпрос пред тези играчи.

Всички знаят, че на тази среща не може да бъде постигнато съгласие. Защото съгласието за едни е смърт политическа за други. А може и не само политическа.
Всички знаят, и знаят, че другите знаят, че те знаят.
И че решение няма да има. В смисъл, дипломатическо, правово и “прилично” решение просто няма как да има.

И за да има все пак някакво решение, се изчакват и подготвят събития, които да омекнат (разбирай – сварят) някои от участниците. Омекнат до степен изключване от уравнението, от преговорния процес.
И такива събития безусловно предстоят. Това също всички го знаят.

Защо е тогава тази безсмислена среща утре ли?
Протокол…

Автор: Д-р Пламен Пасков

Последни от Свят

Отиди Горе