Самотният революционер

в Свят

Той е сред основните организатори на Октомврийската революция, най-големия социален експеримент в историята на XX век. Той е създателят на Червената армия, която осигурява победата на болшевиките в последвалата Гражданска война. Той е неистов привърженик на идеята за „перманентната революция“, благодарение на което името му вдъхновява не само руските радикали от началото на миналото столетие, но и бунтовната младеж в Европа и Америка от края на 60-те години. Влиза в безмилостен сблъсък с Йосиф Сталин, един от най-могъщите хора на планетата по онова време, което ще доведе до смъртта му, а и до трагичния край на почти всичките му близки хора. Той е Лейба Бронщейн, известен на света като Лев Давидович Троцки.

Повечето евреи в Руската империя са бедни хора, които страдат от всевъзможни дискриминационни мерки. Семейството Бронщейн, което живее в Херсонска губерния (днешна Украйна), е изключение. Бащата Давид е едър земевладелец. Освен че има собствена земя, той взема и такава под аренда, притежава парна мелница, много добитък, а за него работят десетки ратаи. В къщата, където на 25 октомври 1879 г. се ражда Лейба, има виенска гарнитура и пиано, непостижим лукс за повечето поданици на империята, да не говорим за евреите, в онзи период. Любопитното е, че Давид постига всичко това, бидейки абсолютно неграмотен. Ето какво пише по този повод Троцки в биографията си:„Баща ми се научи да срича, когато вече беше стар, за да може да чете поне заглавията на книгите ми. С вълнение го гледах през 1910 г. в Берлин, когато упорито се мъчеше да разбере книгата ми за германската социалдемокрация”. След избухването на революцията Давид Бронщейн се оказва приклещен между две еднакво страховити опасности. Трябва да бяга и от „червените”, защото е заможен земевладелец, и от „белите”, защото е баща на един от най-омразните им болшевишки водачи. Разбира се, Октомврийската революция му отнема всички имоти и той завършва живота си като ръководител на малка държавна мелница край Москва. Малкият Лейба е много по-свързан с майка си, която всяка вечер чете на децата си разнообразни книжки. На 9 години момчето заминава да учи в престижно държавно училище в Одеса и скоро става първенец на класа. Както пише един от биографите му: „да бъде пръв навсякъде и във всичко – това бе определящата черта в характера на Бронщейн, а другите страни на психиката му служеха единствено като второстепенни елементи” . Освен учебната литература той чете всички книги, до които успее да се добере. Налага се хората, при които живее в Одеса, продължително да го умоляват да остави четенето поне за малко, за да си поиграе навън. Вечер пък се водят дълги спорове, защото момчето категорично отказва да си легне, преди да е завършило поне главата на книгата. Успехите в училище го карат да изпитва чувство за превъзходство спрямо останалите, да смята, че е несравнимо по-умен от тях. Тийнейджърът Бронщейн изобщо не се притеснява да демонстрира егоцентризма си, поради което няма особено много приятели сред съучениците си. Още тогава у него се оформя убеждението, че на света има твърде много посредственост и че с глупостта трябва да се води безмилостна борба. Само въпрос на време е ученолюбивият младеж да попадне под влияние на революционните идеи, които започват да разклащат изглеждащата вечна руска империя. В края на XIX век радикално настроените руснаци имат две алтернативи – да тръгнат по традиционния път на народничеството с неговото преклонение пред селските маси и екстремистки форми на съпротива или да изберат изглеждащия много по-модерен марксизъм и неговите изглеждащи абсолютно научни закони. Младият Бронщейн, който след Одеса продължава обучението си в град Николаев, първоначално се отнася подчертано скептично към марксистката мода, завладяваща много негови връстници. Разбира се, той, както и повечето от тях, няма особено дълбоки познания по темата. Съпротивата му е по-скоро израз на желанието да не бъде като другите, да демонстрира свой собствен характер, дори и в радикалната опозиционност. А че от тук насетне ще върви по пътя на крайната опозиция срещу имперското статукво – в това младежът изобщо не се съмнява. Неговите революционни настроения стават причина за ожесточени спорове с баща му при кратките връщания в родния дом. Когато Лейба започва да говори за необходимостта от дълбоки преобразувания на руското общество, за изкореняване на неравенството, за конституция и демократични свободи, едрият земевладелец Давид удря по масата и завършва всеки спор с категоричната констатация, че „това няма да го бъде и след триста години”. В този случай прав се оказва синът, а не бащата. Тази правота обаче ще се отрази пагубно на семейство Бронщейн. Троцки губи окончателно битката със Сталин и е депортиран от създадения благодарение главно на неговите усилия Съветски съюз, а брат му Александър публично се отрича от него. Това обаче не го спасява. През 1936 г. Александър Давидович е арестуван, осъден е като „заклет троцкист” и е разстрелян. По-малката сестра на Троцки Олга се омъжва за друг болшевишки лидер – Лев Каменев. Двамата се развеждат още през 1927 г., но независимо от това сталинското отмъщение застига не само Каменев, който е разстрелян през 1936 г., но и бившата му съпруга и децата им. И двамата им синове, Александър и Юрий, са осъдени на смърт. Майка им Олга е арестувана през 1935 г. и разстреляна 6 години по-късно.

Разбира се, в края на XIX век никой не притежава такова макабрено въображение, за да си представи в какво ще се превърне практическата реализация на революционните идеали. Тогава споровете в радикалните среди се водят основно между народниците и марксистите. Младият Бронщейн постоянно участва в подобни препирни и по време на една от тях се запознава с Александра Соколовская. Тя е студентка по акушерство, шест години по-голяма от него и чете „Капиталът”. Бронщейн бързо разбира, че харесва да спори с нея и че първоначалната му съпротива срещу марксизма започва да се стопява. Едва ли младежът изведнъж е осъзнал колко правилни са постановките на Маркс и Енгелс. По-скоро е привлечен от страстта, с която Александра защитава тезите им, и осъзнава, че има все по-малко желание да им противоречи. Двамата се влюбват, съчетавайки по този начин революционния плам с любовния. Не се ограничават само с приказки, а вземат пряко участие в организирането на нелегална социалдемократическа група. Разбира се, никой, в това число и Бронщейн, няма и понятие от конспиративна работа. Полицията бързо влиза в дирите на „смутителите” и в началото на 1898 г. организацията е разбита. Лвов, какъвто псевдоним си е избрал младежът, е осъден на 4 години заточение, а любимата му Александра получава по-лека присъда. Малко преди да се отправят към Сибир, двамата получават разрешение да се оженят. През следващите две години на заточение в Иркутска губерния им се раждат две момичета – Зина и Нина. Едва прехвърлилият двайсетте години баща, продължава неистово да чете, а и прави първи опити на журналистическото поприще.

Под псевдонима Аристид Ото изпраща статии във вестник „Восточное обозрение”. Пише за всичко – за сибирското село, за положението на жените, за творчеството на Гогол, за философията на Ницше. Някои негови статии, характеризиращи се с безкомпромисност в оценките, попадат на Запад. Руските революционери емигранти веднага забелязват новия автор, и му измислят друг псевдоним Перото. През 1902 г. Лейба научава, че негови статии са стигнали до издавания от Ленин вестник „Искра” и са направили добро впечатление. Вече няма никакво, ама никакво желание да пропада в далечния Сибир. Решава да избяга. Фактът, че ще се наложи да изостави жена си с двете им малки деца, не го тревожиособено. Революционната дейност е несравнимо по-важна. Александра се съгласява с този план. Всъщност няма и особено голям избор. Бягството на мъжа й ще сложи и край на взаимоотношенията им. Малко по-късно, когато вече е във Франция, той ще се запознае с жената, в която страстно ще се влюби и с която ще остане до смъртта си. Съдбата на Александра е трагична. През 1935 г. е осъдена на заточение. Две години по-късно е върната в Москва, за да бъде съдена отново. Този път присъдата е разстрел.

Когато Лейба бяга, се налага да си измисли име, което да впише във фалшивия документ за самоличност. Пише фамилията Троцки, както се е казвал старшият надзирател в Одеския затвор, и името му е Лев. Беглецът успява да напусне Русия и първото място, където се спира, е Виена. Там се запознава с Виктор Адлер, основателя на Австрийската социалдемократическа партия. Във Виена Троцки остава съвсем малко, защото истинската му цел е друга – Лондон. В британската столица живее един друг руски революционер – Владимир Улянов, известен много повече с псевдонима си Ленин. Именно с него Троцки няма търпение да се запознае. Това става в едно много ранно октомврийско утро на 1902 г. Троцки буквално нахълтва в малката квартира на Ленин, събуждайки и домакина, и съпругата му Надежда Крупская. От подробния му и задълбочен разказ за моментната ситуация в Русия Ленин остава с впечатлението, че има нужда точно от такъв интелигентен и готов на всичко млад човек. Бъдещият първи ръководител на съветската държава е напълно прав, що се отнася до интелигентността и готовността за действие на ранния си посетител. Бърка единствено по отношение на това, че младият човек ще го следва безпрекословно във всичко. Просто Троцки винаги има свое мнение и не се притеснява да го казва. Даже когато то не се харесва и на най-близките му хора. Съвсем скоро той става член на редколегията на „Искра” и започва да изнася беседи на събиранията на руските емигранти. Бързо става известен. По-късно Лев Давидович самокритично ще напише: „Пристигайки в Лондон, бях абсолютен провинциалист във всеки един смисъл на думата. Не само в чужбина не бях ходил. Даже и в Петербург не бях стъпвал. От Москва и Киев познавах само етапните пунктове за бъдещите заточеници”. Тази провинциалност обаче никак не пречи на Троцки да впечатли по-старите емигранти. Анатолий Луначарски, бъдещият министър на образованието на Съветска Русия, разказва, че Троцки е поразил задграничната публика с красноречието и впечатляващите за един млад човек познания. Макар някои да не го приемат сериозно заради възрастта му, всички признават ораторския му талант и острия му ум. Единственият, който открито не харесва новия емигрант, е Плеханов. Георгий Валентинович живее на запад още от 1880 г. и е всепризнат „баща и патриарх на руския марксизъм”. Именно този корифей се отнася крайно скептично към новодошлия Лев Давидович. Според Исак Дойчер, най-известния биограф на Троцки, Плеханов просто завижда. Да, той е „бащата” и „патриархът”, само че славата му вече залязва, докато звездата на Лев Давидович свети все по-ярко. Ленин започва да го праща и в други европейски градове, където изнася реферати и се запознава с тамошните руски емигранти. През 1903 г. Троцки се установява за по-продължително време в Париж. Именно там се запознава с жената, която ще замести в неговото сърце Александра. Това е Наталия Седова. Наталия Ивановна е умна и привлекателна. Семейството й е заможно и тя е учила в Института за благородни девици в Харков. Изключена е от там за свободомислие, след коетозаживява в Париж, където учи история на изкуствата в Сорбоната. Новопристигналият емигрант веднага й прави впечатление не само с революционните си речи, но и с широките си познания в най-различни области. Привлича я също така неговата непосредственост. След няколкодневна обиколка на парижките забележителности, включваща Лувъра, Люксембургската градина и всевъзможни изложбени зали, Лев резюмира по следния начин впечатленията си от френската столица: „Прилича на Одеса, само дето Одеса е по-хубава”. Двамата скоро стават мъж и жена. От тази връзка се раждат двама сина – Лев и Сергей, които, както повечето близки хора на Троцки, ще имат трагичен край. Междувременно в редиците на руската социалдемокрация в изгнание протичат изключително бурни процеси. Оформят се две групи, които се сблъскват решително по време на Социалдемократическия конгрес, проведен в края на 1903 г. в Лондон. Групата, предвождана от Ленин, настоява партията да се превърне в силно централизирана структура с революционна и безкомпромисна марксистка програма. Другите социалдемократи, чийто най-виден представител е Юлий Мартов, искат партията да бъде свободен организъм, като в програмата й да се говори не само за диктатура на пролетариата, а и за възможността властта да бъде получена по парламентарен начин. Тъй като постигането на компромис между двете тенденции се оказва невъзможно, привържениците им се разделят. Групата на Ленин става известна като болшевики, а тази на Мартов като меншевики. В началото на дискусиите Троцки подкрепя Ленин, но към края им вече е на страната на меншевиките. На пръв поглед този избор изглежда странен, защото още от самото начало на революционната си дейност той е привърженик на най-радикални действия. В случая обаче връх вземат личните му симпатии. Макар че отношенията му с Ленин са добри, Троцки е много по-силно привлечен от интелигентния реформизъм на Мартов, отколкото от черно-бялата безкомпромисност на Владимир Илич. Критичното отношение на Лев Давидович към доскорошния му ментор непрекъснато се засилва, за да намери най-ярък израз в брошурата „Нашите политически задачи”, издадена през 1904 г. в Женева. Там Троцки нарича Ленин „демагог”, „сух статистик”, „злобен човек” и директно го обвинява, че се стреми да се превърне в партиен диктатор. „Такъв си е Троцки! – пише Ленин в едно писмо до любовницата си Инеса Арманд. – Винаги верен на себе си – увърта, хитрува, преструва се на левичар, а помага на десните, докато все още може.” Студенината между двамата ще продължи до самото навечерие на Октомврийската революция. След което двамата ще станат изключително близки. В борбата за Лениновото наследство обаче, която започва веднага след смъртта на вожда през януари 1924 г., Сталин ще изрови всички критични статии, които някога, преди много години Троцки е публикувал за вожда. Целта му е да докаже, че неговият съперник е бил „антиленинец” от самото начало. Макар и в онзи период на социалдемократически разцепления Лев Троцки да е критично настроен към Ленин и болшевиките и да симпатизира на Мартов, той не се присъединява към неговата меншевишка фракция. Всъщност най-близкият партиен другар на Троцки по онова време е Александър Парвус. Това е човекът, който ще го запознае с теорията за „перманентната революция” и ще го направи неин вечен почитател. Зачатъците на тази теория могат да бъдат открити още в трудовете на Маркс и Енгелс. Класиците на марксизма смятат, че революцията е непрекъснат процес, по време на който се извършва смяна на абсолютната монархия с конституционна, след това идва буржоазната република и в крайна сметка властта отива при пролетариата. Но и това не е краят, защото пролетарската революция не може да бъде ограничена в една-единствена държава, а неизбежно ще приеме международен характер. Приносът на Парвус тук е, че отделя централно място на Русия в теорията за „перманентната революция”. Тъй като в руските условия на практика няма силна буржоазия, нейната роля трябва да бъде изиграна от пролетариата. Той е длъжен да вземе властта, да излъчи „работническо правителство”, а тези действия ще доведат до радикализиране на пролетариите в другите развити страни, които също ще се вдигнат на революция, убеден е Александър Лвович. Троцки вярва, че социалистическата революция започва на национално ниво, развива се на международно и завършва на световно ниво. Точно в момента, когато двамата с Парвус обсъждат всички тези въпроси, действителността в Русия им предоставя отлична възможност да се опитат да приложат теориите си в практиката. На 9 януари 1905 г. мирно шествие, съставено от работници и техните семейства, се отправя към Зимния дворец в Петербург, за да връчи на император Николай ІІ своята петиция. Тя съдържа както икономически искания (8-часов работен ден, увеличаване на надниците, подобряване на условията на труд), така и политически, най-важното сред които е свикването на Учредително събрание. Силите на реда откриват огън срещу невъоръжените демонстранти, в резултат на което загиват повече от 100 души, а стотици други са ранени. Именно тези събития служат като повод за избухването на първата руска революция от 1905 г. Наблюдавайки какво се случва в родината му, Троцки решава, че няма защо да си губи времето в чужбина. Още през февруари той пристига в Русия. През октомври вече е в столицата Петербург, където междувременно е пристигнал и Парвус. Двамата вземат пряко участие в създаването на Петербургския съвет на работническите депутати и са избрани в неговия Изпълнителен комитет. По това време революционният кипеж в империята достига връхната си точка. В най-големите заводи са обявени безсрочни политически стачки, а на много места избухват въоръжени сблъсъци между революционерите и силите на реда. Властта правилно преценява, че са необходими отстъпки, за да бъде спряна вълната на радикализация на обществото. На 17 октомври 1905 г. император Николай ІІ издава прословутия си либерален манифест, който гарантира свободата на словото, неприкосновеността на личността и свикването напарламент, Думата. Гражданите вече имат право да се сдружават в съсловни и политически организации. Троцки обаче е настроен крайно скептично към „царската милост”. По време на едно от многото събрания, на които изнася речи, той казва: „Царският манифест не е нищо друго освен къс хартия. Днес ви го дадоха, утре ще го накъсат на парченца, както правя аз”. След което демонстративно накъсва документа. Само че независимо от радикализма на Троцки и привържениците му императорският манифест е изиграл ролята си за сваляне на напрежението. Либералните среди и голяма част от интелигенцията са доволни отцарските отстъпки и вече не искат революция. В опит отново да повдигнат революционния дух на масите Парвус, Троцки и останалите ръководители на Петербургския съвет пускат т.нар. „фискален манифест”, в който призовават населението да не плаща никакви данъци и такси, защото самодържавието нямало „представителен характер”. Властта може и да не е достатъчно „представителна”, но бързо показва, че търпението й по отношение на радикалите е изчерпано. На 3 декември 1905 г. полицията арестува цялото ръководство на съвета. Следва публичен процес, по време на който Троцки отново се превръща в звезда благодарение на ораторския си талант. Майка му, която седи в залата, е възхитена както от държанието на сина си, така и от уважението, което му засвидетелстват всички, дори и представителите на обвинението. „Майка ми беше убедена не само че ще ме оправдаят, спомня си по-късно Троцки, но и че по някакъв начин ще ме наградят.” Е, не го награждават. Осъждат го на доживотно заточение в Сибир. Още по пътя обаче Троцки успява да избяга. Най-напред се укрива във Финландия, а после заминава за Западна Европа, където ще остане през следващите десетина години.

През този период Троцки категорично отказва да се присъедини както към болшевишката, така и към меншевишката фракция на руската социалдемокрация. Твърдата убеденост в собствените сили го кара да вярва в мисълта, че именно на него се пада историческата задача да обедини двете групи. Въпреки всичките му усилия обаче те упорито не желаят да се обединяват. Понеже има много свободно време, Троцки се отдава главно на журналистиката. През 1908 г. започва да издава във Виена руския вестник „Правда”. Четири години по-късно обаче болшевиките решават да пуснат вестник със същото име. Троцки е силно подразнен от това плагиатство и дори нарича Ленин „паразит”. В крайна сметка болшевиките, макар и малка партия в изгнание, все пак имат повече възможности, отколкото „обединителят” на социалдемокрацията, който е принуден да отстъпи. Докато Троцки издава своя вестник, основен негов сътрудник е Адолф Йофе. Адолф Абрамович е изключително интересна личност. Неговият баща е богат бизнесмен, който притежава всички транспортни и пощенски връзки в Крим, има голяма къща в Москва и е „любимият евреин на Сергей Витте”, който е министър, а по-късно и премиер на Русия. Когато дъщерята на Адолф Йофе го пита как при такъв произход е станал революционер марксист, той отговаря полушеговито-полусериозно: „Като малък бях много дебел и ме беше срам да си играя с другите деца. Затова си стоях вкъщи и четях. Така се докарах до революцията”. След края на гимназията Йофе учи медицина в Берлин, а после право в Швейцария, но основните му занимания са свързани с подготовката на революцията в Русия. По времето, когато работи заедно с Троцки в „Правда”, Йофе се лекува при виенския психоаналитик Алфред Адлер. По този начин и Лев Давидович се запознава подробно с теориите на Зигмунд Фройд. През следващите години Адолф Йофе се връща нелегално в Русия, хванат е от полицията и е осъден на вечно заточение в Сибир. Освободен е след Февруарската революция от 1917 г. Взема дейно участие в Октомврийската революция, след което става дипломат. Посланик е в Германия, Австрия, Китай, Япония. През всичките години остава верен на Лев Троцки, което ускорява края му. Още в началото на 20-те години се разболява от полиневрит, но независимо от това остава един от малкото, които подкрепят приятеля си в неравната му борба със Сталин. В крайна сметка не издържа на напрежението и се самоубива през 1927 г. Съпругата и дъщеря му прекарват повече от 20 години в сталинските лагери, а синът му е разстрелян през 1937 г. Във Виена Троцки се интересува не само от психоанализа, но следи внимателно всички нови тенденции както в науката, така и в изкуството. Издържа жена си Наталия и двете си малки момчета с журналистическа дейност и с парите, които заможният му баща праща от Русия. Това му позволява да води един доста добър за руски емигрант революционер начин на живот. Обикаля редица европейски столици, където присъства на семинари и конференции, посещава музеи и галерии и пише доста професионални статии за изкуство. През 1912 г. заминава да отразява хода на Балканската война и на Междусъюзническите войни като кореспондент на радикалния вестник „Киевска мисъл”. Изпраща повече от 70 статии от театъра на бойните действия. Само дето пише не като неутрален кореспондент, а като човек, който има определено отношение към ставащото. Първите му кореспонденции са пълни със съчувствие към славянските народи, които се борят за освобождение от гнета на Османската империя. Когато обаче Троцки осъзнава, че славяните възлагат основните си надежди на Русия, а за него тя се олицетворява от омразното самодържавие, рязко сменя тона и започва да защитава турците. Статиите му стават толкова антиславянски, че българските власти забраняват достъпа му до фронта. След края на бойните действия Троцки се връща във Виена, но не остава дълго там. През 1914 г. избухва Първата световна война, в която Австро-унгарската империя и Русия са врагове. За да не бъде интерниран, Троцки заедно със семейството си напуска страната още на втория ден след обявяването на войната. Те минават през Швейцария и се установяват във Франция, където остават през следващите две години. През цялото време Лев Давидович лази по нервите на френските власти с революционната и антивоенната си дейност. В крайна сметка французите не издържат и го депортират в Испания, където моментално го арестуват като „известен анархист”. Троцки бурно протестира срещутова отношение и за да се отърват от него, испанските власти го качват заедно със семейството му на един презокеански кораб, който заминава за Съединените щати. На 13 януари 1917 г. корабът акостира в пристанището на Ню Йорк. Ето как Лев Троцки описва първите си впечатления след пристигането: „Озовах се в Ню Йорк, в този приказно-прозаичен град на капиталистическия автоматизъм, където по улиците тържествува естетическата теория на кубизма, а в сърцата – нравствената философия на долара. Ню Йорк ми импонираше, тъй като най-пълно изразява духа на съвременната епоха. Квартирата срещу 18 долара месечен наем беше с невиждани за европейските представи удобства: електричество, газова печка, баня, телефон, автоматично изкачване на продуктите и също така автоматично спускане на кофата за боклук. Всичко това изведнъж подкупи нашите момчета в полза на Ню Йорк. Телефонът стана най-интересното нещо в живота им. Такъв войнствен инструмент нямахме нито във Виена, нито в Париж”. Оказва се обаче, че няма особено много време за свикване с американския начин на живот. Само месец и половина след пристигането на Троцки в САЩ в Русия избухва Февруарската революция. Тя слага край на монархията, но тепърва има да се решава какво ще се случва от тук нататък. Лев Троцки решава, че не бива да се бави, и се качва заедно с жена си и двете момчета на първия кораб за Европа. Само че не успява да стигне в Русия толкова бързо, колкото му се иска. В Канада имиграционните власти ги свалят и ги пращат в лагер. Това става по искане на Великобритания, която се опасява, че пристигайки на родна земя, Троцки ще дестабилизира положението там. Независимо от революцията Русия продължава участието си в Първата световна война и британците нямат никакво намерение да се лишат от такъв съюзник. Временното руско правителство е принудено от радикалните елементи в обществото да поиска освобождаването на Троцки. В крайна сметка наистина го освобождават. Когато той най-после пристига в Петроград, все още не е сигурен към коя точно партия или фракция ще се присъедини. Независимо от факта, че не е представител на никоя групировка, веднага е избран за член на Петроградския съвет. Спомените за активното му революционно минало от 1905 г. са още живи, а поведението му в момента показва, че и сега няма никакво намерение да върви след събитията. Стремежът му е да ги направлява. Само че месец преди него в Петроград е пристигнал един друг човек, който е твърдо решен да оглави новата, този път социалистическа революция. Това, разбира се, е Ленин. Докато по-голямата част от активното руско общество още се радва от победата над самодържавието през февруари, Владимир Илич шокира публиката със своите Априлски тезиси. В тях Ленин настоява, че Русия няма нужда от междинен, повече или по-малко продължителен „буржоазен” етап в революционния процес. Русия, пише Ленин, няма нужда от парламентарна демокрация, а от незабавна нова революция, която да даде властта на пролетариата и на най-бедните селяни. Правоверните руски марксисти, дори и най-радикалните от тях, са слисани от подобно предизвикателство къмтеориите на Маркс и Енгелс. Двамата големи ясно са казали, че успешна пролетарска революция може да има единствено в най-развитите капиталистически държави, докато Русия е всичко друго, но не и развита капиталистическа държава. Съответно в техните очи тезисите на Ленин са просто невнятно бълнуване. Бащата на руския марксизъм Георгий Плеханов казва, че призивите на болшевишкия лидер за завземане на властта са „безумен и изключително вреден опит да се всее анархистично безредие на руска земя”. Нещо повече, дори в ръководството на собствената си партия Ленин среща неразбиране. Хора като Каменев и Сталин смятат, че „буржоазният” етап от революцията няма да приключи скоро и че с Временното правителство трябва да се търсят компромисни решения. В тази ситуация, когато повечето революционери от февруари, включително и много болшевики, призовават за търпение, Ленин намира съюзник за своя радикализъм в лицето на Троцки. В този момент Лев Давидович вече е изоставил амбициите си да примири различните фракции на руската социалдемокрация. Политическият нюх му показва, че възгледите на Ленин най-добре отговарят на настроенията на масите, които искат най-вече три простички неща: незабавно излизане на Русия от войната, земята да бъде дадена на селяните, а фабриките на работниците. Троцки смята, че това може да бъде осъществено единствено при моменталното превръщане на„буржоазната” революция в „социалистическа”, сваляне на Временното правителство иустановяване на „диктатура на пролетариата”. Той развива тези идеи на многобройните срещи и митинги, на които винаги печели сърцата на аудиторията. Убедителното му красноречие много скоро го превръща в любимец на радикално настроената работническа и войнишка публика. Предпочитаното му място за изява е залата на някогашния цирк „Модерн”. Ето как Лев Троцки описва атмосферата там: „Слушателите ми бяха работници, войници, отрудени майки, улични гамени – угнетените маси на столицата. Всеки квадратен метър бе зает, всяко човешко тяло, притиснато до крайност. Малки момчета седяха на раменете на бащите си. Майки прегръщаха пеленачетата си. Балконите всеки миг можеха да се срутят под прекомерната тежест на човешките тела. Проправях си път до трибуната през тясна просека между хората, понякога ме отнасяха на ръце”. Само с няколко изречения той успява да запали въображението на студентите, работниците, войниците, да ги накара да повярват, че революцията, а оттам и най-справедливият възможен живот са на една ръка разстояние. Участието на подобни форуми дава възможност на Троцки да види, макар и за кратко, двете си дъщери от първия брак: 16-годишната Зина и 15-годишната Нина, които са фанатични поклоннички на баща си. Той, разбира се, има и фанатични противници, които го обвиняват в див популизъм. Някои пък като есера Михаил Генделман пророчески заявяват: „Същите работнически маси, които издигат така високо „работника” Троцки, ще стъпчат интелектуалеца Бронщейн”. Естествено, в онзи момент пророкът на революцията няма подобни притеснения. Задачата му е една – да спечели колкото се може повече хора за каузата на социалистическата революция. Наблюдавайкивнимателно развитието на своя някогашен ученик, а впоследствие политически съперник, Ленин стига до извода, че тъкмо това е човекът, който трябва да бъде до него в бурните дни на 1917 г. Още повече, че Троцки за първи, а може би и за последен път е готов да смири егоцентризма си, да се откаже от водещата роля и да признае първенството на Ленин. През месец юли Лев Давидович официално става член на болшевишката партия и веднага е избран в ръководството й. В този момент Временното правителство независимо от така характерните за него нерешителност и слабост, най-после осъзнава, че трябва да вземе мерки срещу тази партия, която открито призовава за неговото сваляне. След една болшевишка демонстрация, която за малко не води до революция, властта решава да действа срещу болшевишките лидери – Ленин е принуден да се скрие във Финландия, а Троцки е арестуван. Този път престоят му в ареста не продължава дълго. Той вече е любимец на най-радикално настроената част от руското общество, която заплашва с въоръжени бунтове, в случай че не бъде освободен „трибунът на революцията”. В началото на септември Троцки е пуснат под гаранция и веднага поема ръководството на Петроградския съвет на войнишките и работническите депутати. Междувременно създава Военно-революционния комитет в Петроград, който ще изиграе основна роля в предстоящата революция. Понеже Ленин се появява в столицата едва през октомври, именно Лев Троцки е човекът, който ръководи в негово отсъствие болшевишката партия и я подготвя за вземането на властта. Това става неочаквано лесно. Повечето от военните части, разположени в Петроград, на практика се ръководят не от офицерите, а от болшевишките активисти. В дните преди революцията самият Троцки постоянно обикаля казармите. Лично успява да убеди колебаещия се гарнизон в Петропавловската крепост в необходимостта от колкото се може по-бързото установяване на съветска власт в страната. Пред събралите се войници Троцки изнася пламенна реч, в която казва: „Съветската власт ще даде всичко на бедните и на страдащите в окопите. Ти, богаташо,имаш две шуби – дай едната на войника. Имаш топли ботуши? Стой си вкъщи. Твоите ботуши са нужни на работника…”. Веднага след 25 октомври (7 ноември) 1917 г., когато болшевиките вземат властта, се поставя въпросът, как да бъде наречено тяхното правителство. Ето спомена на Троцки за този съвсем немаловажен лингвистичен казус: „Как да се наречем? – разсъждава на глас Ленин. – Само не министри. Това е гнусна и изхабенадума”. „Може би комисари – предлагам аз. – Не може ли „народни”?” „Народни комисари? Какво пък, това може би ще стане – съгласява се Ленин. – А цялото правителство?” „Съвет, разбира се, съвет… Съвет на народните комисари, а?” „Съвет на народните комисари? – подхваща Ленин, – това е чудесно: ужасно мирише на революция”. Всички главни участници в онзи революционен кипеж разказват, че в дните на революцията и последвалата Гражданска война възгледите на Ленин и Троцки на практика са идентични и именно те двамата вземат най-важните решения за развитието на Съветска Русия. В този период двамата са идентични като виждания, за това говорят дори и материалите на контрареволюционната пропаганда. Агитаторите на „бялото движение” не спират да громят диктатурата на „Ленин и Троцки” и да призовават за „решителна борба с терористичния режим на Ленин и Троцки”. Веднага след Октомврийската революция възниква въпросът, какъв пост да бъде даден на Лев Троцки в новото правителство. Ленин му предлага да поеме вътрешните работи. Троцки категорично отказва, позовавайки се на еврейския си произход. „И без това враговете ни постоянно пишат, че нашата революция е „еврейски заговор”, аргументира се той, защо да им даваме още поводи в тази насока?” Представата за Октомврийската революция като за „еврейско дело” продължава да живее дори и днес. Това безспорно е едно от най-глупавите обяснения на онези епохални събития. Факт е, че в революцията участват много евреи. Само че тяхното участие се дължи не на някаква „световна” конспирация, а на съвсем обективния факт, че във времената на Руската империя тъкмо евреите са най-преследваното и дискриминирано национално малцинство. И е съвсем логично именно те да имат най-активно участие в най-революционните партии. Що се отнася до масовото участие на евреи в структурите на новата власт, то това също няма нищо общо с каквато и да било „световна еврейска конспирация”. След октомври 1917 г. е сменен целият административен апарат на държавата. Навсякъде, във всяка сфера са необходими нови хора, и то такива, които все пак да притежават минимална грамотност. В редиците на обикновените селяни и работници няма много такива хора. Те могат да бъдат намерени основно сред евреите, в чиято хилядолетна култура култът към образованието винаги е бил изключително силен. След като Лев Троцки отказва да се занимава с вътрешните дела, Ленин го назначава за комисар по външните работи. Така той трябва да реализира едно от основните обещания, с които болшевиките са спечелили масите – излизането от войната. Оказва се, че това е изключително трудна задача. Германците са съгласни да сключат мир, но при крайно унизителни за руската страна условия. Една част от болшевишките лидери са твърдо против такъв мир. Те абсолютно вярват, че социалистическата революция в Германия е въпрос на време, и смятат, че един подобен мирен договор е предателство на „пролетарската кауза”. Ленин, който оценява доста по-реалистично ситуацията, настоява мирът да бъде сключен, независимо от условията, защото в противен случай германските войски просто ще смажат болшевиките. В тази крайно напрегната ситуация Троцки, който ръководи съветската делегация на преговорите в Брест-Литовск, отново проявяваоригиналност. Той излиза с екстравагантната формула „нито мир, нито война”. Това означава, че руската армия няма да се бие, но и че страната му няма да подпише „унизителния договор”. Германските преговарящи са сащисани. Те нито са били свидетели, нито са чували за подобна практика в дипломатическите отношения. Все пак вцепенението не трае дълго и германското командване нарежда всеобщо настъпление по целия руски фронт. Няма кой да им се опре, защото руската армия отдавна не съществува. Изправени пред неминуем крах, болшевиките приемат схващането на Ленин и мирният договор, чиито условия междувременно са станали още по-унизителни, е подписан. Лев Троцки подава оставка като комисар по външните работи и още същия ден е назначен за комисар по отбраната. Това решение на Ленин на пръв поглед изглежда много странно, защото Троцки дори не е служил войник, а и не е известно да разбира особено от военно дело. Но това решение ще се окаже най-верният му ход в цялата Гражданска война.

Когато през март 1918 г. Лев Давидович поема поста, армия в реалния смисъл на думата не съществува. Има червеногвардейски отряди, в които войниците решават с гласуване кой да ги ръководи и какви сражения да се водят. Този анархистичен модел върши работа, когато трябва да се превземе Зимният дворец, но е абсолютно безполезен, когато трябва да се водят регулярни сражения с подразделенията на „белите”. И това скоро става безпощадно ясно. „Белите” части, в много от които офицерите са повече от редниците, лесно разгромяват неорганизираните „червени” отряди. Ето защо първото нещо, което прави Троцки като нарком по отбраната, е да върне единоначалието, строгата субординация и задължителната наборна служба. Един от най-спорните въпроси, който новата власт трябва да реши, е за отношението към бившите царски офицери. Да, една част от тях веднага са минали към „белите”, но много други не са го направили и просто си седят у дома. Някои от болшевишките лидери са твърдо против привличането им в Червената армия, опасявайки се от измяна. Лев Троцки е на съвсем друго мнение. Той смята, че всекибивш офицер, който иска да служи в новата армия, трябва да получи този шанс. Троцки защитава тази теза не защото е особено толерантен, а защото прекрасно разбира, че независимо от целия революционен ентусиазъм, ако в армията няма поне минимален брой професионалисти, Гражданската война ще бъде загубена. На упреците на своите съпартийци по този повод той разпалено отговаря: „Можете ли да ми намерите десет дивизионни командири, петдесет полкови командири, двама командващи армия и един командващ фронта… и то още днес? И всички те да бъдат комунисти?”. В крайна сметка надделява именно неговото виждане. Още повече, че „белите” завладяват все нови и нови територии. В тези изключително критични дни именно Троцки е един от малко хора, които продължават непоколебимо да вярват в крайната победа. А неговият личен принос за нейното извоюване наистина е огромен. По време на цялата Гражданска война той прекарва основната част от времето си по фронтовете, а не в кабинета си в новата столица в Москва. За да стига колкото се може по-бързо до местата, където се водят най-решителните сражения, той се придвижва със специален влак, който ще се превърне в една от легендите на Гражданската война. Въпросното превозно средство няма нищо общо с традиционните влакове. Той на практика представлява подвижен административен апарат. В началото се състои от 12 вагона, в които пътуват около 250 души – охрана, секретари и всевъзможни помощници. Впоследствие влакът е разделен на две, като в него се включва и авиоотряд с два самолета. Появата на влака на Троцки в близост до бойното поле моментално повишава бойния дух на червеноармейците. Троцки заедно с Ленин се възприема като основния човек в революцията. Обикновените войници никога не са виждали толкова високопоставена личност във властовата йерархия да се намира толкова близо до свистенето на куршумите и до взривяването на снарядите. Да, той не разбира от военни стратегии, но прекрасно разбира от психология. Осъзнава, че ако иска да спечели войната, трябва да прояви смесица от голяма щедрост и безмилостна суровост. Лев Давидович лично награждава отличилите се бойци с медали, оръжие и пари. В същото време не се поколебава да изпраща на разстрел както войниците, така и командирите, които са показали и най-малко колебание пред лицето на врага. Военният отряд, който пътува с него във влака, носи специални кожени униформи. По-късно Троцки ще напише: „Появата на тозиотряд на някое особено опасно място винаги предизвикваше поразителен ефект. Когато знаеха, че влакът е само на няколко километра от огневата линия, дори и най-малодушните поделения и особено техните командири, хвърляха в боя всичките си сили”. Освен всичко друго влакът на Лев Давидович разполага с действащи радио и телеграфски връзки, с чиято помощ той има директен достъп до Москва, а и следи изкъсо международното положение. Тъй като доста време си е изкарвал прехраната като журналист, Троцки започва списването във влака на специален вестник, който се нарича „На път” и се разпространява сред воинските части. Понеже е наясно със силата на пропагандата,постоянно води със себе си двама секретари, фотограф и кинооператор, а при кратките си връщания в Москва оставя огромни купища снимки и документи. Когато се налага, Лев Троцки взема директно участие в бойните действия. През август 1918 г. лично оглавява битката за Казан. Успява да затегне дисциплината, въвеждайки драконовски мерки от сорта на т.нар. „децимация”, тоест заповядва да бъде разстрелян всеки десети войник от Втори петроградски полк, напуснал самоволно бойното поле. През 1919 г. „белите” части на генерал Юденич са в подстъпите на Петроград, а бойният дух на червеноармейците е толкова нисък, че независимо от голямото им числено превъзходство те се готвят да се откажат от отбраната на града. Пристигането на Троцки в последния момент успява да обърне нещата и „белите” са разбити. Успехите на Червената армия, чийто създател е именно Лев Давидович,издигат личната му популярност до невероятни висини. Само че по време на Гражданската война той печели не само приятели. Печели и врагове. Сред тях най-непримиримият е Йосиф Висарионович Джугашвили – Сталин. В месеците преди Октомврийската революция Троцки почти не забелязва грузинеца. Сталин обикновено мълчаливо пуши лулата си, не влиза в спорове с никого и педантично изпълняванарежданията на Ленин. След революцията той става народен комисар по въпросите на националностите, а в началото на Гражданската война е изпратен на Южния фронт. Основната му задача е да отговаря за отбраната на Царицин (по-късно преименуван на Сталинград, а днес се нарича Волгоград). Градът има ключово значение, защото осигурява връзката между районите на север, контролирани от болшевиките, и зърнопроизводителния юг. Поведението на Йосиф Висарионович скоро започва да дразни Троцки. Сталин открито го пренебрегва като ръководител на цялата армия и се обръща директно за указания и инструкции към Ленин. Наркомът по отбраната обвинява грузинеца в неподчинение и иска от Ленин да го отстрани от поста заради некадърност. Сталин контраатакува с тезата, че Троцки прекалено се доверява на бившите царски офицери. Ленин прави няколко опита да помири двамата противници, но всички те завършват без успех.

Огромната работа, която извършва Лев Троцки по създаването и ръководството на Червената армия, изобщо не го откъсва от идеите за разпространяването на революцията в световен мащаб. До края на живота си той ще продължи да вярва в постулатите на „перманентната революция” и да смята, че победата на пролетариата не е възможна в една, отделно взета страна. Още през 1918 г., когато дори победата на болшевиките в Гражданската война изглежда крайно проблематична, Троцки нарежда да бъдат изпратени големи суми пари в Германия за революционна пропаганда. Предлага също така в Южен Урал да бъдат сформирани няколко кавалерийски полка, които да бъдат изпратени в Китай и Индия за подклаждане на революционния процес. „Завършването на социалистическата революция в национални граници е немислимо, тя няма да завърши преди окончателната победа на новото общество по цялата планета”, настоява той. Лев Троцки неведнъж изразява съжаление, че пролетарската революция не е започнала в развити държави като Германия, Англия или САЩ, но е твърдо убеден, че това ще стане по-късно. Само че тази негова убеденост се споделя от все по-малко негови колеги в ръководството на новата държава. Гражданската война е спечелена и революционният устрем започва да се уталожва. Хората, в това число и огромната част от болшевишкия елит, искат спокойствие, а не все нови и нови екстремни вълнения. Лев Троцки, изглежда, не забелязва това, защото не спира да говори за необходимостта да бъде разпалван, разпалван и разпалван пожарът на световната революция. Докато е ръководител на Червената армия по време на Гражданската война, всички го слушат внимателно и много често се съгласяват с тезите, които говори. След победата обаче нещата започват да се променят. Троцки продължава да бъде честван като човека, до голяма степен изковал тази победа, нообожанието съвсем не е толкова силно, особено в средите на партийния елит. Нормално, дошло е мирното време, а в мирното време той вече не е така съдбовно необходим. Има и допълнителни фактори, които лека-полека преобръщат отношението към него. Най-напред Ленин получава серия от инсулти, които го правят нетрудоспособен.Така Лев Троцки губи основния си съюзник. Но не е само това. Колкото повече прогресира болестта на Владимир Илич, толкова по-ясно се очертава въпросът за неговия приемник. На пръв поглед изглежда, че този въпрос има лесен отговор. Кой друг, ако не Троцки, най-близкият му човек по време на революцията и Гражданската война, заслужава да го наследи на поста ръководител на съветската държава? Самият Лев Давидович, естествено, мисли точно така. Само че не така мисли мнозинството от партийното ръководство. В техните очи Троцки е прекалено ярък, твърде популярен, твърде независим, за да го допуснат лесно до партийния връх. На всичкото отгоре през последните години Лев Давидович съвсем откровено е показвал какво мисли за останалите си колеги от съветското Политбюро. Изобщо не е спестявал виждането си, че интелектуално превъзхожда всички тях. А пък победата на Червената армия в Гражданската война му дава допълнително основание да се смята за много по-способен от всички останали да управлява страната. Още преди смъртта на Ленин обаче „всичките останали” решават, че няма да дадат властта в ръцете на този „егоманиак”. Още Владимир Илич е жив, когато Сталин, Каменев и Зиновиев организират първия неформален триумвират, чиято основна цел е да препречи пътя на Троцки къмпартийния връх. Понеже не върви да го атакуват лично, все пак той все още носи ореола на абсолютен герой от Гражданската война, на масирана критика подлагат схващанията му за перманентната революция. Започват да се организират партийни събрания из цялата страна, както и да се публикуват многобройни статии, чийто основен смисъл е да бъде оборена тази концепция. А покрай оборването на концепцията, естествено, върви и кампанията за дискредитирането на нейния основен пропагандатор. След смъртта на Ленин тази кампания се превръща в лавина. Не само Сталин, Зиновиев и Каменев, но и останалите членове във висшия ръководен орган на Съветска Русия – Политбюро – са срещу него.Борбата срещу Лев Троцки се води не само от страниците на вестниците и на партийните събрания. Сталин, който има невероятен бюрократичен усет, прекрасно разбира, че ако иска веднъж завинаги да отстрани основния си противник, трябва да спечели на своя страна управляващия апарат. Още през 1922 г. Йосиф Висарионович е назначен на длъжността генерален секретар на болшевишката партия. Тогава това е чисто административна длъжност и никой не се интересува от нея. Сталин обаче е наясно, че тъкмо подобна длъжност ще му осигури тоталния контрол върху партията. В течение само на две-три години той напълва административните структури с предани лично на него служители. Едновременно с това отстранява всички, които показват дори и най-малки симпатии към основния му опонент. Парадоксалното е, че с поведението си, особено в началния етап на кампанията срещу него, Троцки всъщност помага на Сталин. Много често Лев Давидович дори не отговаря на обвиненията, защото смята, че е под неговото достойнство да слиза на такова ниво. Предпочита да си взема отпуски по болест, за да има време да чете и пише, вместо непрекъснато да влиза в глупави според него спорове. Освен това е твърдо убеден, че както и да го клеветят партийните ръководители, обикновените хора никога няма да забравят решаващите му заслуги за успеха на революцията и за победата в Гражданската война. Именно тук е най-голямата му грешка. Хората много бързо забравят. А особено много са склонни да забравят нечии заслуги. И най-важното: независимо от харизмата, красноречието и интелекта си Троцки няма никакъв шанс срещу оформящата се с бързи темпове съветска бюрократична машина.

През 1925 г. го отстраняват от поста народен комисар по отбраната. Сега вече Сталин е абсолютно сигурен в победата си. Независимо от всичките си победи досега той все още се е боял от човека, който командва армията. След отстраняването му от този важен пост Сталин може най-накрая да въздъхне с облекчение. Останалото е въпрос на време. През 1926 г. Троцки е изключен от Политбюро, година по-късно и от Централния комитет на партията, а през 1927 г. и от самата партия. Съдбата му прави пълен кръг – той, който е довел тази партия до победата през 1917 г., както и до победа във войната с „белите”, сега бива превърнат в „партиен враг”. Само че точно когато всичко е изгубено, Лев Троцки отказва да се предаде. Вече никой вестник не смее да публикува статиите му, но той не спира да пише и да апелира към все по-стесняващия се кръг от свои привърженици да се борят срещу оформящата се Сталинова диктатура. На 25 октомври 1927 г. в чест на десетата годишнина от революцията Троцки организира паралелна манифестация от няколко хиляди души в Москва и Ленинград. Разбира се, силите на реда бързо се справят с тази последна проява на открито неподчинение срещу властта. Стотици троцкисти са арестувани и осъдени на затвор и заточение. И все пак пред Сталин стои основният въпрос, какво да прави със самия Лев Давидович Троцки. Независимо че врагът му вече няма никакво институционално влияние и че постоянно е заклеймяван като „контрареволюционер” и „антиленинист”, той все още е твърде популярен, за да бъде тикнат в затвора или „самоубит”. Взема се решение да бъде изпратен на заточение в Алма Ата. На това трето заточение след първите две по царско време Лев Давидович се отправя само със съпругата си и сина си Лев, който през следващите няколко години ще се превърне в основен негов помощник. В затънтения казахстански град обръчът на тайните служби е здраво стегнат около него. Кореспонденцията му се проверява най-внимателно, а много често писмата изобщо не стигат до него или стигат, но с голямо закъснение. По-малката му дъщеря Нина умира от туберкулоза, а баща й научава за това след два месеца и половина. Независимо от всичко обаче Троцки успява все някак да поддържа контакт с останалите на свобода свои привърженици и да призовава за свалянето на Сталин от власт. Ето защо новият пълновластен съветски господар решава, че докато съперникът му е в страната, няма да бъде спокоен. Затова през 1929 г. Лев Троцки насилствено е екстрадиран от Съветска Русия в Турция. По ирония на съдбата корабът, с който най-близкият съратник на Ленин напуска родината си, за да не я види никога повече, се нарича „Илич”. Но съвсем скоро Сталин горчиво ще се кае, че изобщо е оставил жив основния си опонент.

През следващите 11 години живот, които му остават, Лев Троцки не спира да пише книги и статии, като основна мишена в тях са, естествено, новите господари на Съветска Русия и най-вече самият Сталин. Веднага след пристигането си в Турция той публикува статията „Как можа това да се случи?”, в която подлага генералния секретар на унищожителна критика: „Какво е Сталин? Това е най-забележителната посредственост на нашата партия… Политическият му кръгозор е крайно тесен. Теоретичното му равнище е също толкова примитивно. Компилаторската му книжка „Основи на ленинизма” бъка от ученически грешки. По начин на мислене той е упорит емпирик, лишен от творческо въображение. Отношението му към фактите и хората се отличава с изключителна безцеремонност. Сталинизмът е преди всичко автоматична работа на апарата”. Още докато е в Турция, Троцки решава, че писането изобщо не е достатъчно в борбата срещу сталинизма. Той иска да създаде международна организация, чиято основна цел е да възстанови истинските принципи на революцията, брутално подменени от Сталин. За целта обаче трябва да заживее в центъра на Европа, което се оказва много трудно. За правителствата на европейските държави той е „опасен революционер”, „заклет анархист”, изобщо човек, чието присъствие би нарушило уредения живот в съответната страна. Все пак през 1932 г. Лев Троцки пак получава разрешение да се установи във Франция. Той пристига там с кораба „България” и започва трескава дейност по създаването на така желаната организация, която нарича Четвърти интернационал (създаденият след Октомврийската революция Трети интернационал, преименуван по-късно на Коминтерн, вече е на пълното подчинение на Сталин). В работата по създаването на тази структура основна помощ му оказва синът му Лев Седов. Това, което нито бащата, нито синът ще разберат, докато са живи, е обстоятелството, че най-близкият сътрудник на Лев, Марк Зборовски, е агент на съветските специални служби. Така Сталин знае до най-малките подробности всичко, което замислят неговите опоненти. А пък да бъдеш роднина на Троцки се оказва изключително опасно. Съпругът на починалата му от туберкулоза дъщеря Нина е арестуван и по-късно разстрелян. По-голямата му дъщеря Зина все пак получава разрешение да напусне СССР заедно с детето си и да се присъедини към второто семейство на баща си. По това време обаче тя показва признаци на психическо заболяване, а и недоброто отношение към нея на мащехата й допълнително влошава нещата. Баща й успява да я убеди да замине в Берлин на лечение, което обаче не дава резултат. На 5 януари 1933 г. Зинаида се отравя с газ. Така за по-малко от пет години Лев Троцки губи и двете си дъщери, а предстоят и още удари. Той особено се тревожи за съдбата на по-малкия си син Сергей, който е останал в Съветския съюз. Сергей Лвович никога не се е занимавал с политика. Понеже има интерес към техниката, завършва политехнически институт и още преди да навърши 30, става професор. Аполитичността обаче не го спасява. През 1935 г. е арестуван и осъден на заточение в Красноярск. Започва работа като инженер в местния завод. Само следгодина е обвинен, че се опитал да отрови работниците с генераторен газ. Осъждат го насмърт по бързата процедура. От децата на Троцки остава жив само синът му Лев. Той е любимецът на Лев Давидович. Боготвори баща си и фанатично вярва в правотата му. Когато започват атаките срещу Троцки, синът му изоставя следването си и става най-близкият помощник на баща си. Вече в изгнание, той се нагърбва с огромната работа по създаването на Четвъртия интернационал и по издаването на книгите на Троцки. За да е по-близо до центъра на събитията, остава в Париж, докато баща му и майка му се преселват в Мексико от съображения за сигурност. На 8 февруари 1938 г. Лев получава остра апендицитна криза. Най-близкият му приятел, агентът на съветските тайни служби Зборовски, го закарва в малка частна клиника, управлявана от руснак имигрант. Операцията преминава успешно, но четири дни по-късно здравословното му състояние внезапно се влошава. Лев Седов умира на 32 години. Същата година съпругата му Анна, която е останала в СССР, е разстреляна. Няма преки доказателства за участието на съветските служби в смъртта на Лев Седов, но Троцки и съпругата му са абсолютно убедени, че синът им е отровен по заповед на Сталин. След смъртта и на последното си дете, Троцки споделя с най-близките си, че вече не вижда смисъл да живее. Все пак отпъжда мисълта за самоубийство, защото не иска да достави това удоволствие на Сталин. Всевластният московски господар обаче не забравя врага си. След масовите чистки и манипулираните съдебни процеси от втората половина на 30-те години той се е разправил с всичките си някогашни опоненти. Само Троцки е останал жив и този „пропуск” трябва да бъде поправен. В Мексико е пълно със съветски агенти, като службите изпращат една специална диверсионна група, която получава задачата да ликвидира Троцки. С цената на всичко. Междувременно Лев Давидович и жена му живеят в къщата на световноизвестния мексикански художник Диего Ривера. Ривера е един от създателите на мексиканската компартия, но я напуска, защото тя остава вярна на Сталин, а художникът е върл троцкист. Затова за него е огромна чест да посрещне в дома си самия Лев Давидович. Само дето не очаква, че проповедникът на световната революция ще се  влюби в жена му. Да, отношенията между Диего Ривера и Фрида Кало никога не са били пример за образцов съпружески живот. Двамата непрекъснато си изневеряват, постоянно серазделят и събират. И все пак връзката на Лев Давидович с Фрида дълбоко наранява Диего. Както и Наталия, разбира се. В крайна сметка Троцки прекратява отношенията си с талантливата художничка, но, естествено, няма как да продължи да живее в дома на съпруга й. Двамата с Наталия се преместват в нова къща, която прилича на малка крепост и е охранявана от полицията. По това дреме Троцки започва да пише книга за Сталин. Работата върви изключително трудно. Той е написал толкова неща за основния си опонент, че има чувството, че не може да измисли нищо ново. И все пак е убеден, че трябва да издаде такъв труд, да разкаже на света какво представлява „безскрупулният московски господар, най-безсрамно узурпирал Лениновото наследство”. Благодарение на шпионите си в обкръжението на Троцки Сталин моментално научава за последните му творчески планове. И е решен да направи всичко възможно те да останат недовършени. Специалната група в Мексико получава задачата да действа веднага. Изпълнителите прекрасно знаят какво ги чака в случай на забавяне или неуспех – връщане в СССР, обвинение, че са „врагове на народа” и смъртна присъда. Първият опит за убийство на Троцки е извършен през нощта на 24 май 1940 г . Специална група, предвождана от фанатичния сталинист, художника Давид Сикейрос, атакува къщата му. Нападателите елиминират охраната и обсипват с огън от куршуми спалнята, където се намират Лев Давидович, Наталия и внукът им Сева (син на дъщеря му Зина). По някакво чудо никой от тримата не получава и драскотина. По-късно Сикейрос ще напише, че неудачното покушение се дължало на неопитността на стрелците. Ръководителят на съветската диверсионна група на място Наум Ейтингон знае, че няма право на повече грешки. За да изпълни задачата по ликвидирането на Троцки, той прибягва до последния си коз. Става дума за човека, останал в историята с името Рамон Меркадер. Той е роден през 1913 г. в богато испанско семейство, но от младеж е запален привърженик на комунистическата идея. Сражава се в редовете на републиканците по време на Испанската гражданска война. Основна роля за неговите идейни пристрастия изиграва майка му Еустасия Каридад дел Рио, която е твърдо убедена комунистка и агентка на НКВД. Именно тя свързва сина си с представителите на съветските тайни служби. През 1938 г. той също става техен агент. На следващата година по поръчение на руснаците той заминава за Ню Йорк със задачата да се внедри в редовете на тамошните троцкисти. Там той прави големия си удар, запознавайки се с потомката на руски емигранти и активна троцкистка Силвия Агелоф. Младата жена не е особено красива и затова упоритите ухажвания на привлекателния испанец бързо й замайват главата. Двамата стават любовници, след което Рамон, който се представя за бизнесмен, заминава за Мексико „по работа” и моли Силвия да дойде с него. Влюбената жена веднага се съгласява. Тя е добре позната в средите натроцкистите и затова лесно е приета в дома на Лев Давидович като секретарка. Рамон често я докарва до работното й място с колата си. Така охранителите свикват с любезния годеник на Силвия и той не предизвиква подозрения. Междувременно Меркадер вече е получил задачата си от Ейтингон: ликвидирането на Троцки. През май 1940 г. той за първи път влиза с колата си в къщата, за да помогне на Силвия да разтовари покупките. След няколко седмици всички в къщата толкова са свикнали с него, че Наталия Седова ги кани със Силвия да пият чай. Следват още няколко рутинни посещения, за да дойде накрая и съдбоносната визита. На 20 август 1940 г. Меркадер идва сам и се заговаря с Троцки на двора. Казва му, че носи статия, която много би искал Лев Давидович да прочете. Троцки го кани в кабинета си. В момента, в който Троцки започва да чете статията, Меркадер вади алпийска брадвичка и я стоварва със страшна сила върху главата му. Противно на всички природни закони възрастният мъж не се строполява безжизнен, а се вкопчва в нападателя си. Меркадер успява да го отблъсне, побягва, но е настигнат и задържан от охраната. Лев Троцки веднага е закаран в болницата, където умира на следващия ден. По време на съдебния процес Рамон Меркадер твърди, че е действал напълно сам, воден единствено от идеята, че Троцки е трябвало да умре, защото разцепвал световното комунистическо движение. Не признава връзката си със съветските служби независимо от всички мъчения. Получава максималното наказание по тогавашните мексикански закон – 20 години затвор. След пълното им излежаване заминава за Куба, а от там тайно е изпратен в СССР. Получава званието герой на Съветския съюз, орден „Ленин” и медал „Златна звезда”. Работи в Института за марксизъм-ленинизъм под името Рамон Иванович Лопес. Почти никой в СССР не знае кой всъщност е този човек. В средата на 70-те години отново отива в Куба и става съветник на Фидел Кастро. След смъртта му през 1978 г. е кремиран, а прахът му е погребан на Кунцевското гробище в Москва. Има и паметник. Лев Давидович Троцки е погребан близо до къщата му в Койоакан. Има и обелиск, зад който е издигнат пилон с червено знаме, спуснато наполовина. Ето какво пише за него философът Николай Бердяев, един от най-задълбочените изследователи на руския комунизъм: „Животът на Троцки поставя изключително сериозния въпрос за драматичната съдба на революционната индивидуалност, за чудовищната неблагодарност на всяка революция, низвергваща и изтребваща най-изявените си дейци… Лев Троцки е един от малкото болшевики, опитал се да съхрани красивия образ на революционера…”.

Изт.: Лев Троцки „Моят живот”, Дм. Волкогонов „Троцки. Демонът жертва”

* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на редакцията на a-specto

loading...
Самотният революционер by

Последни от Свят

Отиди Горе