Вашият виртуален всекидневник за новини,анализи и коментари,като никой друг

Проф. Людмил Георгиев: Отвъд догмата за „лявото и дясното“ – насред сблъсъка между националното и глобалното

в България
Loading...

Отвъд догмата за „лявото и дясното“ – насред сблъсъка между националното и глобалното (първа част)

Безспорно е, че всички идеологически концепции – фашистка, комунистическа, национал-социалистическа, социал-демократична или пък либерално-демократична, изцяло продукти на Западната цивилизация, се конструират в различни исторически ситуации с оглед изпълнението на две фундаментални задачи: първо, да подменят регулативните функции на традиционните религиозни католически и протестантски представи върху мисленето и поведението на хората; и второ, заедно с тази подмяна да възпроизвеждат глобалните претенции на западния свят и всеки негов конкретен исторически лидер за световна хегемония в определено историческо време.

Иначе казано, на мястото на вековните католически намерения за световно господство, довели до загубата, между впрочем, на десетки и стотици милиони човешки живота, се появяват политическите претенции за глобална хегемония чрез маската на „научно-обоснованите“ идеологически конструкти. Всички те, без разлика на това дали са фашистки, комунистически, национал-социалистически, социално или пък либерално-демократични, си приличат в своята фундаментална визия за света и хората – всички те отхвърлят категорично като „ненаучна“ и лишена от всякакъв „здрав разум“ християнска идея за Рая и Ада като отвъд земни форми на живот; настоявайки, че те и само те са в състояние да осигурят Рая, но тук, на земята (1; 2).

Известно е, че в „борбата“ си за този Рай, същите тези идеологически концепции осигуриха десетки милиони жертви само през ХХ в., а поголовното изтребление на хората, които си позволяват да се усъмнят или пък да се противопоставят на стремежите за реализация на западната представа за „земния Рай“, продължава и до днес. Наистина е потресаващо западното идеологическо лицемерие, което зад лозунгите за „свободата“, „щастието“ и „Райския живот на земята“ поощрява геноцида, грабежите и издевателствата над несъгласните с това „местни аборигени“, повтаряйки буквално регламентираното от католическата църква човешко убийство заради глобалната власт, но в „Името на Христос“. (1; 2).

Парадоксът на ужасяващата смяна на религиозните с идеологическите регулатори на мисленето и поведението се свежда до изобретяването на привидната, но пък скрита за човешките маси опозиция „ляво – дясно“, призвана единствено да не позволява на хората да осъзнаят действителните причини за техните собствени проблеми в борбата им за съществуване.

Наистина е изумителен фактът, че вече две столетия политическата система на Западната цивилизация, претендираща „естествено“ да бъде в същото време универсално значима за всички човешки общества в света, продължава да поднася на хората в смлян вид „извечната борба“ между лявото и дясното, заблуждавайки ги, че левите преразпределят богатства заради някаква въображаема „социална солидарност“, докато десните, видите ли, създават тези богатства в очакване по-късно от тях да се ползват и „другите“. Каква фундаментална илюзия, какво уникално заблуждение за пред „обикновените“ хора, които в забързания ритъм на ежедневието едва ли са в състояние да проумеят цялата тази измама дори и след края на Студената война, в която официално „левият комунизъм“ беше „победен“ от „дясната либерална демокрация“, а в парата на мисловните напъни на Франсис Фукуяма това значеше постигането най-после на „земния Рай“.

Оказва се, че идеологическата конструкция „ляво – дясно“ продължава не само да властва, но и почти да изчерпва партийно-политическата координатна система на „модерните западни общества“, вменявайки същата матрица на цялото останало човечество, защото това е „върхът на прогреса“, зад който всъщност „срамежливо“ надниква все същата глобална претенция – няма нищо по-лесно за нейното осъществяване, ако най-напред наложиш една унифицирана идеологическа партийно-политическа система, в която местните „борби за нови борби“ всъщност ще скриват от безпросветната човешка маса действителните намерения на западната международна олигархия. А, ако това не е достатъчно, унифицирането може да продължи и по редица други направления – например да вкараш „социалния пол“, „третия пол“ и джендър-идеологията като цяло.

С други думи, съвременното възпроизводство на твърде остарялата, но пък представяна като универсално значима за всички общества по света западна партийно-политическа система, в чиято основа стои опозицията „ляво – дясно“, цели да прикрие от масите реалните измерения на поредната западна панацея – либералнатадемокрация. А те се свеждат до простата истина, че в условията на същата „демокрация“, олигархията е тази, която си ситуира едни или други, „леви“ или „десни“партии, които предлага на политическия изборен пазар, на който ошашавената човешка маса избира между едните и другите, въобразявайки се, че по този начин се превръща в субект на собствения си живот. Каква ужасяваща измама, нали?!… (1; 2).

Иначе казано, в условията на „либералната демокрация“ не е налице пряко общуване между реалните субекти на властта – олигарсите, и всеки шашардисан народ, тъй като олигархията „общува“ с хората и обществото чрез създадените от нея партийни организации – „леви“ или „десни“, които се явяват посредници в тези отношения. Очевидно е, че в дейността си и „леви“, и „десни“, в крайна сметка ще отстояват интересите предимно на своите създатели – олигарсите, защото иначе не биха могли по никакъв начин да съществуват. Олигархичното спонсориране, тоест реалното структуриране на собствени „леви“ или „десни“ партии, и за кампаниите, и за осъществяването на техния „партиен живот“, със сигурност не е безвъзмездно – напротив, всяка парична вноска в подкрепа на „левите“ и „десните“ изисква своята възвръщаемост плюс лихвите и още нещо „след това“. По този начин симбиозата между всяка национална олигархия и нейните „леви и десни партии“ е съдържанието на онова, което опростено се нарича задкулисие – всъщност това е нормалната практика във всяка една либерално-демократична страна, защото това е нейната истинска партийно-политическа система, а тъкмо тя е тази, която демонстрира по категоричен начин измамата, наречена „демокрация“. (1; 2).

На всичко отгоре международната олигархия, реалният властелин на съвременните процеси, изфабрикува и наднационални партийни образувания, наричани с обещаващото за нормалните хора наименование „интернационал“, или т.нар. „европейски партии“, чрез които отново се поднася основополагащата, но твърде куха като реално политическо съдържание партийна опозиция „ляво – дясно“. И за да бъде измамата абсолютна, европейските или интернационалните „леви или десни партии“, тоест международните посредници на днешната международна и наднационална олигархия, публично венцехвалят тази партийно-политическа система като единствено правилната и възможната, като неподлежащия на съмнение връх в развитието на политическата система, като най-сигурния начин за съществуването на „Европа“, докато отзад, задкулисно, обслужват предимно интересите на международната олигархия, съгласно принципите на либералната демокрация. Вероятно няма да бъде изненадващо, ако кажа, че фундаменталната цел на наднационалната съвременна олигархия е премахването и унищожаването на националното, на националната държава с оглед реализацията на олигархичните идеи и претенции за глобална политическа, финансова и икономическа хегемония. По този начин съвременното политическо противопоставяне съвсем не е в допотопната опозиция „ляво – дясно“, а във войната между националното и глобалното.

Твърде показателен е фактът, че такива международни политически колоси като Китай (много по-рано), Индия (много по-късно) и Русия (още по-късно), започнаха да осъзнават действителните намерения за глобална хегемония, скрити зад представяната като универсална западна вътрешна и външна партийно-политическа система, и да търсят, и да намират своите собствени пътища за бъдещето, опирайки се и възпроизвеждайки своите исторически традиции, религиозни и културни представи за света и хората. Още Дън Сяопин, неслучайно наричан „Бащата на съвременен Китай“, по недвусмислен начин преформулира конфуцианската многохилядолетна същност на китайската нация, а това е единствено възможното и то тъкмо културно обяснение на неговата фундаментална максима – „Една държава, два строя“. Максима, която по никакъв начин не може да бъде обяснена от позициите на западната идеологическа догматика, просто защото тя е културно-специфична, а не универсално значима. Същото направиха и индийските политически лидери, предефинирайки индуизма като фундаментално значима за индийското общество културна концепция, с чиято помощ Индия да осигури своя национален суверенитет, да защити собствената си национална държава. В Русия преди около 15 г. Владимир Путин положи началото на същия процес, предефинирайки историческата идентичност на страната си като хилядолетен стълб на православието, а очакванията са, че през следващия си президентски мандат той ще успее да реализира разтърсващи промени в партийно-политическата структура на Русия, чрез които тя да скъса окончателно с въобразения за универсален западен  идеологически модел на „ляво-дясната“ политическа система.

И в трите случая, тоест и при Китайския, и в Индийския, и при очертаващия се Рускипът, налице е тотално възвръщане към собствените културни и религиозни основания на самото им историческо съществуване, чрез което върху основата на тези традиции се изгражда и адекватна на тях собствена политическа система. Фундаментът на тази система категорично е гарантираното съществуване и възпроизводство на собствената национална държавана националното срещу опитите на глобалното, разбирай международната западна олигархия да владее света. Очевидно е, че тези собствени политически системи не могат да носят със себе си претенцията за универсална значимост, тъй като и китайското конфуцианство, и индийският индуизъм, и руското православие, нямат и не могат да имат глобалните хегемонистични претенции на католицизма, услужливо заети от западната идеологическа догматика. Тъкмо по този културно-специфичен начин, трансформиран в собствена и оригинална политическа система, особено Китай и Русия, се оказват и ще се оказват не само мащабните национални противници на глобализма, но и реалните фундаментални стълбове на очертаващия се пред очите ни многополюсен политически свят. (1; 2).

Интересно е, че подобни процеси, макар и в не такива размери, вече се наблюдават и в Европа, а техни носители са онези политически субекти, които все повече настояват за запазване на националния суверенитет, на гарантираното съществуване на собствената национална държава. На този фон изглежда естествена тоталната кампания срещу тях, осъществявана от наднационалната международна олигархия, притежаваща огромната част от медиите, които веднага ги дефинираха като популистки, а също и от страна на посредниците на олигархията – вътрешните, които на свой ред са и членове на съответните европейски „леви“ и „десни“ партии, тоест ние сме свидетели на уникална по своите размери борба на вътрешната и на международната олигархия, на вътрешните и международните „леви“ и „десни“ партии, против всеки опит да се промисли и после да се отстоява собствения национален суверенитет, собствената национална държава. По този начин се оказва, че съвременният политически сблъсък съвсем не е между „ляво“ и „дясно“, както се опитват да ни го показват всевъзможните идеологически шамани, превърнали се в слуги на същата тази олигархия чрез посредничеството на „левите“ и „десните“ партии, на които уж симпатизират. Фундаменталният съвременен политически сблъсък, който със сигурност ще определя и бъдещето не само в световен, но и в „нашия“ европейски мащаб, е сблъсъкът между националното и глобалното, между самоосъзнатите перспективи на своята суверенна и независима държава, и глобалистичните опити на международната олигархия и нейните „леви“ и „десни“ партийни посредници да бъде срината националната държава. В този смисъл възниква закономерният, но риторичен въпрос – възможна ли е лява или дясна политика, дори и в тяхната остаряла интерпретация, при отсъствието на националенсуверенитет и краха на националната държава?

Изглежда става обясним фактът, че чрез днешното „съвършенно“ западно общество при божественото тържество на най-прогресивната политическа система на либералната демокрация, осем души от същата международната олигархия, повтарям, осем души на земята притежават богатства по-големи, отколкото повече от половината от населението на света, а един процент, повтарям, един процент, които също са част от същата тази международната олигархия, притежават повече богатства от осемдесет и два процента от жителите на планетата?!… Да ми кажете после нещо за съвременното „ляво“ и „дясно“? Не, благодаря!…

  1. Георгиев, Л. (2014). Критическата психология на политиката и историята, Университетско издателство „Свети Климент Охридски“, София, 2014;
  2. Георгиев, Л. (2017). Критическая психология политики и истории, Издательство „Российский институт стратегических исследований“, Москва, 2017.

П.П. Във втората част на тази статия ще се опитам да отговоря на въпроса: къде сме ние, къде са българите и България в тази съвременна ситуация?

Отвъд догмата за „лявото“ и „дясното“ – насред сблъсъка между националното и глобалното (втора част)

Симптоматично е, че след като през миналата неделя в сайта на Клуб „24 май“ беше публикувана първата част на този текст, а после беше препечатана и в „Поглед инфо“, според мои приятели са последвали идентични реакции както от страна на „ляво“, така и на „дясно“ идентифициращи се интелектуалци или пък откровено симпатизиращи на самообявилите се български „леви“ и „десни“ партии.

От психологическа гледна точка подобно единство със сигурност е следствие от начина, по който и елитите, и „обикновените“ хора в България възприемат претенцията на въобразената за универсално значима западна партийно-политическа система, в чиито фундамент стои допотопната западна идеологическа догма за възпроизвеждащото се и днес титанично противопоставяне между „лявото“ и „дясното“.  Изглежда дори и фактът, че съвременните „леви“ и „десни“ партии както на нивото на все по-изчезващия национален суверенитет на отделните страни-членки от Европейския съюз, така и особено на общоевропейско ниво в лицето на „лявата“ Партия на европейските социалисти и на „дясната“ Европейска народна партия, се превръщат не само в посредници, но и в откровени защитници на днешната наднационална олигархия, независимо дали тя е американска или западно-европейска, въобще не се осъзнава. Съвсем не се провижда и обстоятелството, че и ПЕС, и ЕНП чрез техните местни сателити, които милеят да се идентифицират като важна част от съответните „европейски партийни семейства“ – забележете каква откровена глупост и отричане от националното е подобна европейска партийна идентичност, в края на краищата полагат неимоверни съвместни усилия, за да бъде решена по недвусмислен начин основната задача, която им е поставила същата тази наднационална олигархия – да бъде унищожен националния суверенитет и да бъде срината националната държавност на страните-членки. Може би не е случайно, че един от основните днешни адепти за превръщането на Европейския съюз в Европейски съединени щати, е видният европейски „ляв“ политик – лидерът на Германската социал-демократична партия Мартин Шулц, а пък Истанбулската конвенция, която цели да подпомогне унифицирането и по този начин бъдещия край на всяка независимост на отделната национална държава, също е „ляв“ проект? В този случай обаче, макар и идентифицирани като „леви“, и двата проекта се радват на учудващата подкрепа на „европейските десни“, което би трябвало да разчовърка обвитата в паяжини идеологическа мисловна дейност, ако не на дежурните „леви и десни идеологически шамани“, то поне на мислещите „обикновени хора“ в отделните европейски държави.       

Изглежда резонният въпрос: „къде сме ние, къде сме ние българите и България в цялата тази съвременна ситуация, в която не идеологическата догма за „лявото“ и „дясното“, а фундаменталният сблъсък между националното и глобалното пронизва съдържанието на днешните и бъдещите политически процеси в световен и европейски мащаб?“, може би вече има своя отговор, но нека се помъчим да го разгледаме по-подробно. Особено като имаме предвид последния определено комичен факт, че в България „европерчещото се либерално малцинство“ полага истерични усилия да подкрепи „левия европейски проект“ Истанбулска конвенция, а пък българските „леви“ категорично го отхърлиха???…

В няколко думи отговорът на този въпрос се намира в краткия виц: „Какво ще стане след края на света? Ами всички оцелели ще се преместят в България, защото тук нещата се случват петдесет години по-късно!“…

Иначе, имайки предвид традиционните български етно-културни, екзистенциални и политически представи, регулиращи векове наред мисленето и поведението не само на „елитите“, но и на „обикновените“ хора, става психологически обяснима лекотата, с която ние за пореден път трансферираме националния си суверенитет и доброволно приемаме едни или други всевъзможни ограничения пред националната държава към поредния външен гарант за елементарното ни оцеляване, в този случай спрямо Европейския съюз и НАТО. Между впрочем, ако бъдем искрени, в цялото си историческо съществуване България почти никога не е била, но и днес не е точно това, за което мечтая – суверенна и независима държава. За българските политически „елити“, но за жалост възприемано на драго сърце и без никаква съпротива от народа, тъкмо копирането и трансфера на родна почва на чужди партийни модели векове наред се е разглеждало в едновременното му двойно значение: първо, като най-краткият и лесен път за вътрешна реализация на поредната историческа модерност, и, второ, като най-сигурната перспектива за джиросване на отговорността за съществуването и възпроизводството на собствената държава на всеки нов исторически външен гарант, който обаче за сметка на доброволното отдаване на националния суверенитет да осигури властовите амбиции на всеки един „български политически елит“ в историята. Византинизмът, русизмът, германизмът, съветизмът и евро-атлантизмът са онези партийно-политически модели, независимо от начините на тяхното налагане във вътрешно-политически план, които в едно или друго време се идентифицират от „българските политически елити“ като „модерни“, но пък превръщането им последователно в идеологическа конструкция на държавата винаги води до загуба на нейната независимост и суверенитет. Не бива да смятаме, струва ми се, че днешното време се различава от другите предшестващи ситуации в нашата история – мантрата на съвременните „европейски идеологически модернисти“, че сега за „първи път“ сме открили „истинската ни принадлежност“ към „модерния свят“, между впрочем е до болка позната за всеки наш преход към поредната, но този път „правилната цивилизация“, за всеки пореден „цивилизационен избор“, който всъщност прикрива нашите собствени комплекси и невъзможност да промислим държавата си. Драма, уникална българска драма, нали?!…

Вероятно няма да бъде изненадващо, ако кажа, че побългаряването на всеки един чужд партийно-политически модел в историята винаги е носило със себе си уникално комични характеристики, макар че в същото време последствията от подобно политическо мислене и поведение винаги са били трагични както за държавата, така и за „обикновените хора“, а колкото и парадоксално да звучи на пръв поглед, точно толкова трагични са били последиците и за самите „български политически елити“. Не знам за вас, но аз определено избухвам в тъжен смях всеки път, когато ми се обяснява от българските медии, но и от „европейски политици“, например, че формацията на слугите и на обслужващия персонал на бившата червена „аристокрация“ ГЕРБ, наложила през тези години неокомунистическо-мафиотски стил на управление на държавата, била „дясна партия“, която е и „достоен член“ на „дясното европейско партийно семейство“?!… В такива моменти от време на време започвам да се замислям, дали пък аз нещо не съм в ред, дали не съм превъртял, за да не разбирам, че партията на „селската десница“, ако приемем, че СДС, ДСБ и другите подобни формацийки се представят като „градска десница“, че ГЕРБ и нейният партиен и държавен вожд, Тракийският войн от Банкя или Капо ди тути капи, всъщност са си съвсем „модерни европейски партийни субекти“, които немедлено водят страната към светло европейско бъдеще, онази толкова лелеяна европейска модерност и възцаряване най-после и за първи път в историята ни на прогреса и цивилизационното ни развитие?! Може би след като не оценявам по достойнство европейската политическа мощ на Джендъра от Банкя и Партията Му – модерно „дясна“, значи сигурно съм за лечение?!… А дали пък истината не е друга, позната всъщност от нашата собствена история – „европейските десни модернисти“ просто се правят на ударени и поощряват неокомунистическо-мафиотския начин на управление на Вожда и Учителя, но в замяна изискват изпълнение на поставената от наднационалната олигархия задача по предаването на националния суверенитет и независимостта на държавата?!… Все ми се струва, че това е по-вярно, дори и с риска да изглеждам просто невменяем или пък обикновен предмодерен и патриархален български селяндур, особено в очите на десните идеологически шамани, в чиято европейска модерност никой не би трябвало да се съмнява, особено след като в един глас с техните партийни началници ни побъркаха заради Истанбулската конвенция, обръщайки гръб и на народното мнение, и на категоричното становище на Българската Православна Църква!…

По същия начин, макар и в малко различни мелодраматични нюанси, пребивава и гръмко наричащата се „модерно лява“ БСП, която дори води с едни „европейски гърди“ пред своите бивши слуги от ГЕРБ, защото тъкмо едно нейно номенклатурно отроче се е превърнало днес в ръководител на другото прогресивно „европейско партийно семейство“ – Партията на европейските социалисти. Изглежда вече никой нормален човек в нашата Родина не се учудва на европейското лицемерие, което покровителства не само Джендъра от Банкя дори при неговото комунистическо и бандитско минало, но и Отрочето на висшата комунистическа номенклатура не за друго, а защото и двамата са готови без да им мигне окото непрекъснато да продават българския национален суверенитет, а това за прогресивните европейски „леви и десни“ политици и партии е свръхзадачата, спусната им от наднационалната олигархия. Ако оставим настрана парадоксалния факт, че Отрочето въведе преди време в страната плоския данък, който и за финансов дилетант като мен няма нищо, ама нищо общо, с каквато и да „лява“ политика, ще видим, че и днес Отрочето, вече като Шеф на ПЕС, продължава със своята антинародна и антинационална дейност. Без дори да влизам в подробности мога да спомена само последната политическаистерия на Отрочето около партийното обсъждане на Истанбулската конвенция – по „елитарно-български“, но определено карикатурен начин, заканата, че ще изключиш твоите доскорошни другари от прогресивната Партия на европейските социалисти, защото не са съгласни с теб, а така ще се изложиш пред господарите от наднационалната олигархия, предизвиква не само присмех, но и дълбоко омерзение.

Разбира се, че абсурдността на „лявото“ в България се вижда не само в европейските проекции, но и във вътрешно-политически план, тъй като тя е положена още в началото на т.нар. „демократичен преход“ – тя е следствие от неистовото желание на първите идеолози Андрей Луканов и Александър Лилов на всяка цена да бъде удържано единството на „партията-майка“, но не толкова по идеологически съображения, колкото за да се запази властта на 300-те комунистически фамилии, която полека се преобразува от политическа във финансово-икономическа. Нека не забравяме, че във всички бивши страни от социалистическия лагер бившите комунистически партии се разделиха мирно и почтено поне на две – социал-демократична и старата откровено комунистическа част. В България, заради въобразеното „единство“ преди години, „лявото“, което БСП иска да олицетворява, също се превърна в една побългарена политическа карикатура, подобно на „дясното“, тъй като и до днес е невъзможно съвместяването на множество несъвместими интереси вътре в „модерната лява“ – между бизнес-кръгове, партийни ръководители, партийна бюрокрация и незабравените леви тежнения на огромната част от членовете и привържениците. Във всеки случай, имайки предвид непоколебимата про-евро-атлантическа позиция на БСП със сигурност мога да твърдя, че тя също е част от онзи днешен европейски „партийно-политически елит“, за когото националният суверенитет и отстояването на националната държава са повече остарели добродетели, отколкото реалност, макар че позицията на Корнелия Нинова и ръководството й за Истанбулската конвенция и отхърлянето на диктата на ПЕС заслужават внимание, поради което ще се върна в края с две думи на този факт заради евентуалната бъдеща визия на „модерната лява“.

Що се отнася до „либералите“ от „найевропейскодемократичнопрогресивната партия“ в България – Движението за права и свободи, все ми се струва, че ако е налице европейска директива, подкрепена и от европейските либерали, всеки член на партията да си извади лявото око или да си отреже дясното ухо, за да изглежда „по-европеец“, но това да бъде вменено и на целокупното народонаселение, то Централният съвет на ДПС с пълно единодушие ще подкрепи подобни мерки, за да се засвидетелства привързаността към „евро-атлантическите ценности“. С други думи, не въобразената от робски комплексираната българска маса „про-турска“ линия, а членството в „европейското либерално семейство“ и споделяния от ДПС, подобно на ГЕРБ и БСП, „евро-атлантически васалитет“ на България, обслужва и ще обслужва единствено загубата на националния суверенитет и независимата държавност на страната.

За онова „партийно-политическо“ недоразумение, странно защо се самонарекло „Обединени патриоти“, което всъщност си е един абсурден политически трикрил-шестогъзник, просто дори не ми се говори. Имаше преди време някакво „анти-евро-атлантическо“ пърхане на една част от тази невнятна конфигурация, но то бързо премина в равномерно властово дишане в прегръдките на Капо ди тути капи, а управленската съвместност явно е предостатъчно основание да забравиш клетвите „пред олтара на Отечеството“, газейки на драго сърце идеята за национален суверенитет и независима държавност.

Резюмирайки днешната трансформация във вътрешно-политически план на допотопната идеологическа догма за „лявото“ и „дясното“, а и невъзможността да бъде осъзнато реалното съдържание на съвременните и бъдещите политически процеси в световен и европейски мащаб, чието съдържание е сблъсъкът и войната между националното и глобалното, мога да обобщя карикатурния, но заедно с това и трагичен образ на сегашния „български политически елит“, който е драматично повторение на образа на неговите събратя от предишни исторически ситуации, макар и със съвременна специфика – нито „дясното“ е национално дясно, нито „лявото“ е национално ляво, нито „либералното“ е национално либерално, нито „патриотичното“ е национално патриотично. Всички поотделно и вкупом, целият днешен „български партийно-политически елит“, в края на краищата възпроизвежда по един безкомпромисен начин управленската историческа традиция – отказ от национален суверенитет, от независима национална държава, тяхното делегиране в полза на поредния „модерен спасител“ – в случая на Европейския съюз и НАТО, но за сметка на гаранциите за собствените властови позиции и амбиции в рамките на страната, където е позволено всичко, включително и геноцида над собствения народ. Какво друго е, освен геноцид, безпрецедентната и непозната в цялата ни история съвременна демографска катастрофа, драги?!… И истеричният стремеж на нейния фон да бъде ратифицирана Истанбулската конвенция и чрез нея да бъде преформулирано българското законодателство, което в бъдеще ще доунищожи и без това загиващата българска нация?!… Очевидно е, че единственият стремеж на този „елит“ е да бъде изпълнена задачата на наднационалната олигархия относно края на националната държавност и националния суверенитет чрез безумното  типично диктаторско посредничество на европейските „леви“, „десни“ и „либерални“ партии! Някой да ми каже нещо за „демокрацията“?!… Не, благодаря!…

Колкото и парадоксално да изглежда на пръв поглед, особено във връзка с изминалите, но и предстоящи дискусии относно Истанбулската конвенция, единствено БСП има шанса да се позиционира национално, но за да бъде този процес необратим, тя трябва да направи една драматична от всякаква гледна точка стъпка – да подаде заявление за напускане на Партията на европейските социалисти. Вероятно някой друг път бих имал възможността да обясня логиката на подобен акт, ако все още ми е интересно, разбира се, както и да изложа задължителните последващи крачки при положение, че БСП наистина иска да има своя историческа мисия относно бъдещето на независимата национална държава и толкова необходимото възвръщане на националния суверенитет на България, тоест да бъде адекватна на съвременния и бъдещ политически сблъсък между националното и глобалното. Нека дотогава обаче, защото може и да не ми е в дневния ред, както „левите“ партийни чукундури, така и „левите“ идеологически шамани да бъдат така любезни да си размърдат мозъците, за да не се окаже за пореден път прав моят Духовен Баща и Учител, проф. Минчо Семов, Бог да го прости, който ми казваше: „Синко, на политиците трябва да се пише кратко и ясно, защото четат бавно и трудно!“… Гениално, нали?!…

В заключение ще кажа, защото ми е известно не само от вече почти двумесечната дейност на нашия Клуб „24 май“, а и от изследователската ми практика досега, че ние, българите, в края на краищата искаме да чуем нещо оптимистично, което ще сгрее сърцата и ще положи фантазиите за някакво светло бъдеще. Или, както казва моят приятел проф. Иво Христов: „Ние, българите, винаги искаме прости решения на сложни въпроси, но по възможност да не се напрягаме чак толкова много!“… Ще кажа само, че към момента, но и за радост, единствено Българската Православна Църква успява да очертае някакви перспективи за бъдещето, за нашето собствено национално достойнство, чрез което безспорно да се отстоява национален суверенитет и независима национална държава, но, забележете, чрез осъзнаването най-после на нашата собствена цивилизационна православна принадлежност и идентичност! А това не е малко, помислете, драги!…

Проф. Людмил Георгиев,
Поглед.инфо

Четете още от проф. Людмил Георгиев

* Проф. Людмил Георгиев е роден на 23 юли 1960 г. в гр. Трън, Пернишка област. През 1985 г. завършва СУ “Св. Климент Охридски” с първа специалност психология и втора специалност философия. От 1988 г. е редовен асистент в СУ. През 1990 г. става доктор по социология, а през 1999 г. – доктор на психологическите науки.

Последни от България

Отиди Горе