Вашият виртуален всекидневник за новини,анализи и коментари,като никой друг

Жорж Бенсусан: “Мултикултурното общество все повече е синоним на мултиконфликтно общество”

в Свят
Loading...
“Как да се интегрираш към нация, която отхвърля собствената си история и се самоунижава безкрайно? Понятието за национална идентичност беше окарикатурено, докато то е дълго конфликтно творение, започнало през втората половина на ХVI век с т. нар. религиозни войни. В този вакуум започна раздробяване на идентичността, вектор на насилие, промъкна се едно мултикултурно общество (да не се бърка с мултиетническо общество), което все повече е синоним на мултиконфликтно общество”, казва френският историк Жорж Бенсусан, автор на “Изгубените територии на републиката”, в интервю за сайта causeur.fr.

 

 

Още преди 16 г. историкът Жорж Бенсусан изобличи ислямизацията на някои квартали в “Изгубените територии на републиката”. В интервю за causeur.fr той потвърждава своите наблюдения.


 

– В словото си при получаването на Националната награда за лаицизъм с чувство на признателност споменахте двамата си учители в основното училище на булевард “Белвил”, където сте били в последните години на войната в Алжир. Наричате това училище “моралната матрица”, където “лаицизмът в действие означаваше интеграция в топилнята на Великата нация от 1794 г. и на републиката”. Какво е състоянието на тази “морална матрица”? Позволено ли е все още да свързваме понятието “република” с понятието “нация”, след като второто непрекъснато е обвинявано за всички злини от президента, който все пак я представлява?

 

– Това беше морална матрица, защото тогава образувахме общество. Доминирането на икономическия императив все още не беше превърнало изцяло живота в стока, замразило отчасти човешките отношения в “студените води на егоистичната сметка” (Маркс), нито превърнало всяка дейност в спектакъл. Ние също така образувахме общество, защото мигрантският шок, подплатен през последните 20-30 г. с една задъхваща се, ако ли не неработеща интеграция, все още не беше деконструирал обществото, за да го вкара в сблъсъка на комунитаризми, парадоксално белязан от дискредитирането на понятието “идентичност”. 

 

Ние образувахме общество, защото общото благо имаше смисъл и левицата, въпреки своите недостатъци и разделения, все още се грижеше за интересите на народните класи. По онова време бяхме много далеч от светската левица, която процъфтя след избирането на Франсоа Митеран през 1981 г. и още повече след завоя през 1983-а. Все още не бе дошло времето на консумирания развод с народните класи, толкова добре анализиран от Жак Жюлиар, с “народа”, това опозорено понятие, на което се присмиват свободомислещите умове, но което все пак си остава осезаема реалност, при условие, че човек се движи, пътува, потъва в “дълбоката страна”.

 

Ако днес на лаицизма и интеграцията се гледа като на издънки на колониализма, това означава, че ние никога не сме излизали от колониализма. Тази жертвена схема, развивана от “Туземците на Републиката” и тяхната муза Хурия Бутелджа, се поддържа от малка част от интелектуалната левица, която я превърна в свой капитал за медиен бизнес. Тази визия е не само исторически погрешна, тя въвежда култура на извинението, която възпроизвежда колониалната схема, според която на другия не се гледа като на равен, а като на същество, унизено от страданието, която някога са му причинили моите предци. Днес лаицизмът и интеграцията се отричат в името на туземството (indigénisme): отдавна знаехме, че припевът за “правото на различност” един ден ще доведе до различност на правата. Дотук стигнахме. 

 

– 16 г. след публикуването на “Изгубените територии на републиката”, актуален ли е все още този основополагащ труд в описанието на една реалност, която някои не искаха да видят? Влоши ли се положението или бяха извлечени някои поуки?

 

– Ако 16 г. по-късно трябва да напиша отново “Изгубените територии на републиката”, бих я озаглавил “Изгубените територии на нацията”. Защото нацията е вкореняване, но без затваряне, това е отворената идентичност на Френската революция, която говори на френски и се обръща към хората, и не разделя човешките права от гражданските права, защото има човечество, само когато задълженията са свързани с правата. 

 

Често се забравя, че републиката е само форма на режим, макар и във Франция тя да носи духа на 1792-а, на 1848-а, на 1870-а, без да забравяме възстановяването през лятото на 1944 година. Прикриването на думата “нация” от страх идентичността да не се смеси с национализма, изключването и войната, помогна да спре интеграцията на милиони чужденци, пристигнали през последните 50 години. Как да се интегрираш към нация, която отхвърля собствената си история и се самоунижава безкрайно? Понятието за национална идентичност беше окарикатурено, докато то е дълго конфликтно творение, започнало през втората половина на ХVI век с т. нар. религиозни войни. В този вакуум започна раздробяване на идентичността, вектор на насилие,  промъкна се едно мултикултурно общество (да не се бърка с мултиетническо общество), което все повече е синоним на мултиконфликтно общество. 

 

Ако реалността потвърди това, от което се опасявахме, истинският въпрос засяга отговорността на онези, които отказаха да видят това, което им показвахме, обиждаха ни, наричаха ни “опростенчески умове”… 

 

Влоши ли се положението? Днес във Франция има над 500 “трудни” квартала, наречени “чувствителни квартали”, опустошени от трафик от всякакъв вид и белязани от напредването на салафизма. Извън нацията се образуват територии, неподатливи на републиканския закон, в които властта на държавата е измамна. Кой може да каже например, без да му мигне окото, че се спазва напълно законът от 2010 г., който забранява бурките? (…)

 

Ако не можем да разберем, че ни е обявена война, която противопоставя два напълно несъвместими светогледа, и т. нар. фундаменталистки ислям няма нищо общо с идеала на Просвещението, на който се основава нашият начин на живот, значи вървим към трудно бъдеще. И това е само литота… 

 

– Цитирахте изключително прозорливите думи на Мартин Лутър Кинг: “И накрая ние няма да помним думите на нашите врагове, а мълчанието на нашите приятели”. Можете ли да ни кажете нещо повече за тези приятели, след като преминахте през 30-месечна съдебна битка (Бенсусан бе обвинен в подтикване към расова омраза заради думите си за исляма и антисемитизма – бел. пр.)?

 

– Когато врагът ни е обявил война, не трябва да се оплакваме от ударите, които ни нанася. В замяна на това, когато лагерът, който смятаме за приятелски, мълчи, или дори се присъединява към ударите на нашите противници, това е възможно най-лошата ситуация, която можем да си представим. Мисля си за онази част от левицата, която превърна антирасизма в интструмент на “политическата коректност”, понятие, което е всичко друго, само не и безобидно, военна машина на истината, която в крайна сметка убива в зародиш всеки интелектуален живот… През януари 2017 г. срещу мен, заедно с ислямистите, беше Международната лига срещу расизма и антисемитизма (Licra). Решение, което дълбоко раздели тази организация (…)

 

– Какво мислите за проекта за Музей-мемориал за жертвите на тероризма, докато прокуратурата не се колебае да преследва историци, които като вас се опитват да вършат работата си свободно?

 

– Както правилно отбелязвате, проектът за “Мемориал за жертвите на тероризма” съвпада със съдебното преследване на няколко интелектуалци, обвинени в това, че просто казват какво виждат. Това е част от дихотомията на едно общество, което умножава морализаторските призиви, заклинания и осъждания, но се пази да назове източника на злото.

 

Създаването на Мемориал за жертвите на тероризма, когато войната срещу нас не е приключила, означава да признаем безсилието си. Намираме убежище в паметта, когато се отказваме от действие… Но когато отказваме да назовем един ислям, който все още не е извършил основна реформа (ще може ли?), и когато на касапницата винаги отговаряме с: “Няма да получите моята омраза”, това е път към поражението.

 

Ето защо ми се струва, че обсъждането на Мемориал за жертвите на тероризма, без да се посочи източникът на това насилие, ще си остане проявление на нашето безсилие да се изправим срещу войната, която се води срещу нас. От няколко години цитирам в тази връзка думите от проповедта на Босюе за Великден през 1662 г.: “Бог се смее на хората, които оплакват последиците от злините, чиито причини са и скъпи”. 

Автор: Ан-Софи Шазо, causeur.fr
Превод от френски за ГЛАСОВЕ: Галя Дачкова

ПО ТЕМАТА:

Монокултурните държави трябва да бъдат заличени!

Последни от Свят

Брекзит в 2 снимки

Loading... ПО ТЕМАТА; Един малко известен ФАКТ; Кралицата на Великобритания можеше да отмени резултатите от
Отиди Горе