Ескалация без край

в Свят

В украинската криза залогът вече не се съдържа в битката за геополитическата ориентация на страната, а в това как нейният колапс ще се отрази на фона на глобалното противопоставяне между Запада и Русия. И на чия сметка ще се запише случващото се там. Защото интерпретацията на фактите и събитията в Украйна се превръща във фактор, който маркира света на утрешния ден.

Ако Съединените щати и Европа покажат безпомощност по отношение на случващото се в Украйна, това ще означава, че ролята им на глобален лидер е силно девалвирала. Вследствие на което или ще трябва да редуцират своите амбиции, или да вложат много повече ресурси за тяхната реализация.

За Русия провалът също би имал много тежка цена.

Той по същество ще означава признание, че страната не е в състояние да подплати амбициите си да бъде незаобиколим фактор на постсъветското пространство и трябва да търси друго, много по-семпло и неимперско поведение на световната сцена. Което пък ще постави въпроса за търсене на нов вътрешнополитически модел на управление, който да замени катастрофиралия Путинов авторитаризъм.

Но освен че превърнаха битката за Украйна в тест за това кой ще формулира принципите на новия световен ред, Западът и Русия са подложени на въздействието на още една конфронтационна сила, която е до голяма степен парадоксална. Става въпрос за това, че всяка проява на активност от едната страна разширява арсенала, който може да приложи другата страна в конфликта. Така подкрепяните от американците и европейците протести на Майдана доведоха до помитане на режима на Янукович, като значимостта на този факт далеч не се крие в настъпилата властова промяна в Киев, а в това, че стартира процеса на изграждане на автентична и радикална проруска групировка. Обратно, изградените с помощта на Москва „народни републики” на Донецк и Луганск, които обозначиха сепаратизцията на Украйна, доведоха до определена консолидация на останалите територии на страната около централната власт и което е много по-важно, накараха западните сили в много по-голяма степен да се ангажират с подкрепа за новите власти в Киев.

Този процес на взаимно въвличане в кризата продължава

и краят му не се вижда. Свалянето на полет MH 17 стартира процес на ускорено налагане на нови санкции срещу Русия, но това само би тласнало Путин да предприеме много по-обхватни действия за разрушаване на украинската държавност. Така се завихря крайно опасна спирала. Изолацията на Москва кара руското ръководство да компенсира този факт с обозначаването на определени „успехи” в украинската си политика, а това от своя страна ще изисква все по-голямо изостряне на отношенията между Русия и Запада. Както в Москва би се възприело за провал, ако страната им се окаже изправена пред икономическа изолираност и същевременно съществува една умиротворена, консолидирана и просперираща Украйна, така и във Вашингтон и Брюксел ще отекне сблъсъкът с една действителност (макар и не официално призната), при която Украйна или се е разпаднала, или се превърнала в поле на перманентен граждански конфликт.

Същевременно освен наличието на военни действия на югоизток

предстои Украйна да изпита поредица от социално-икономически шокове,

които тя едва ли ще понесе. Правителството на Яценюк бе на практика бламирано от парламента поради икономическата си политика, а проблемите в тая област тепърва ще се разрастват. Промишленото производство буквално е спряло, за инвестиции в тази обстановка е смешно и да се говори, местната валута стремглаво се обезценява, а състоянието на бюджета е такова, че парите за провеждането на т.нар. антитерористична операция свършват през август. Отделно бяха повишени значително цените на жилищно-комуналните услуги, като се стигна и дотам, че поради дългове бе спряно газоподаването за Киев.

Украинците трудно ще понесат цялата тази тежест. Загубата на територии за държавата, загубата на социален статус за хората, увяхващата надежда, че избраният цивилизационен модел ще донесе така жадуваното благоденствие, всичко това ще разруши из основи идеята за модерна украинска държавност. Наместо страната да постигне някакви средноевропейски стандарти, тя може да се превърне в подобие на днешна Сирия – целият ѝ ресурс да бъде насочен единствено за подавяне на сепаратизма и за силово поддържане на някакво подобие на единство.

Всичко това прекрасно устройваше Путин.

Tой се нуждае от точно такъв пример, който да показва какво се случва с една страна от постсъветското пространство, решила да поеме по пътя на евроатлантическата интеграция. В този аспект за Кремъл до момента на свалянето на полет MH17 ситуацията изглеждаше благоприятна. Руснаците можеха да се ограничават с изпращането на дискретна помощ за бунтовниците в Донецк и Луганск и да изчакват момента, в който украинската агония ще добие необратим характер. Трагедията с малайзийския самолет промени кардинално положението.

В западното информационно пространство бе наложена гледната точка, че вината за случилото се принадлежи на сепаратистите, и на този фон всяка проява на апатия от западните институции вече стана немислима. Обществените настроения също се преобърнаха и европейските правителствата, които саботираха до този момент налагането на по-мащабни санкции спрямо Москва, бяха принудени да изоставят досегашното си поведение. Така стратегията на Кремъл, че може да използва кризата като острие, разсичащо евроатлантическата солидарност, се провали с трясък. От тук насетне Путин ще трябва да калкулира наличието на все по-голяма политическа и икономическа изолация между Русия и Запада с всички произтичащи от това последици.

Но мисълта, че ще отстъпи, изглежда невероятна. Изтеклите наскоро „сведения” от германското разузнаване, че в обкръжението на руския лидер се води яростна борба между „ястребите” и „гълъбите”, е направо несериозна. Дали немските разузнавачи се опитват да покажат, че видите ли, санциите вече носят ефект, дали просто тестват поведението на самото путинско обкръжение, или просто са „клъвнали” изфабрикувана информация, това не е ясно. Но че

никаква борба няма в Кремъл, това е повече от сигурно.

Западните медии и наблюдатели са склонни да наслагват собствения си политически опит и върху руската действителност, забравяйки, че политиката в днешна Русия следва закони, наложени от самия Путин. Те не допускат да се коригира отвън собственото му поведение. И това най-добре се разбира именно от хората, които стоят най-близо до него. Извън този кръг може да има среди, които да копнеят за промяна на поведението, но те нито разполагат с механизъм да прокарат такава промяна, нито се ползват с обществена подкрепа, за да инициират натиск „отдолу”. Според социологическо проучване на Левада център броят на руснаците, които се безпокоят от налагането на санкции на страната им, е е спаднал за един месец от 53 на 36 процента.

Така единствената възпираща сила, която може да наложи промяна на поведението на Путин, е собственият му интелект. Именно в подобна насока бе и отправеният апел на бившия американски посланник в Москва Майкъл Макфол, който заяви, че положението е наистина безнадежно, ако руският президент сам не достигне до извода, че е необходимо да се работи за „деескалация” на конфликта.

Но поне към момента на Путин едва ли му се въртят подобни мисли в главата.

Вживял се в ролята на гениален глобален актьор,

той ще се опита да тласне ситуацията в Украйна към още по-крайни измерения. За него е важно да покаже, че не санкциите са оръжието, пред което Москва ще капитулира, а напротив, те са своеобразно покачване на залога от страна на Запада, който не просто трябва да се „плати”, но си струва и да се наддава. Така ще се постави на още по-голямо изпитание както украинската държавност, така и евроатлантическата солидарност, като последната ще трябва да формулира своето бъдещо поведение отвъд призмата на икономическите и политическите санкции. Нещо повече, на Путин сигурно би му се искало да влезе в ролята на открит антагонист на Запада, да подложи руската политическа и икономическа действителност на определена турбуленция, за да покаже нейната здравина. Това в определена степен би истински осмислило съществуването на днешния строй в страната.

Пределът на неговото поведение опира в необходимостта от извършване на пряка руска военна намеса. Той смята, че това е единственият опасен сценарий, който би го лишил от поле за вътрешно и международно маневриране. Затова и сам пожела Съветът на Федерацията да отмени разрешението, което му позволяваше да използва въоражените сили, тъй като държи колапсът на Украйна да настъпи под формата на имплозия, от вътрешен взрив, който да разкъса националната и институционална тъкан на страната. За него е важно именно вътрешноукраинските противоречия да генерират основанията за продължаване на конфликта, а външният фактор, доколкото действа, само да интезифицира неговото протичане, но не и да го подменя. Впрочем в преследването на тази цел достатъчно му помогнаха дотук и западните сили, които също се потрудиха за възникването на днешния разлом в украинското общество.

Лошото е, че

САЩ и Европа вече трудно могат да изградят някаква стратегия,

която да консолидира различните течения в Украйна. Прекалено много кръв се проля, прекалено се задълбочиха разделителните лини в обществото, за да може да се търси някаква база за съгласие. Току-що обявената инициатива от Джон Кери за примирие има малки шансове да успее. Нито властите в Киев имат интерес да започнат реален мирен процес, което ще означава да признаят сепаратистите като представители на Югоизтока, нито пък последните ще се съгласят да сложат оръжие, без да бъде гарантирана някаква автономия на територията, върху която са се разположили. Това, което реално може да постигне подобно примирие, е да позволи на двете страни да натрупат нови ресурси за продължаване на бойните действия.

При това нестабилността в Украйна може да се превърне в ръцете на Путин в оръжие, което да въздейства върху Запада по-силно, отколкото въздействат западните санкции върху Русия. Идеята, че руският режим ще стои мирно, докато бива икономически задушаван, е повече от наивна. Напротив, именно в подобна ситуация той ще се опитва да максимализира загубите за своите противници и да пренесе част от украинската драма във вътрешнополитическият им дебат. Било под формата на бежанска вълна, било като разговор за смисъла от тясното ангажиране с една кървава касапница на постсъветското пространство, или пък необходимостта да се търсят нови пътища за диалог с Москва. А тези пътища са вече трасирани от Путин. Само се чакат желаещите да тръгнат по тях.

Георги Георгиев, ГЛАСОВЕ
Loading...
Ескалация без край by

Последни от Свят

Отиди Горе