Вашият виртуален всекидневник за новини,анализи и коментари,като никой друг

Ген. Тодор Бояджиев: Българското разузнаване отказа оферта на мафията в Ню Йорк

в България
Loading...

„Изповед на шпионина“. Това е заглавието на новата книга на ген. Тодор Бояджиев – разузнавач, първият главен секретар на МВР след промяната през 1989 г., депутат във Великото народно събрание и 39-ия парламент, автор на „Разузнаването“, „Човекът – шпионинът Ким Филби в спомените на генерал Тодор Бояджиев“, “Разузнаването като занаят”, „Разговори за разузнаването“, „Тайните операции, които промениха света” („Лиоте“ Разцепващ фактор“ „Голгота“) и двутомника “Наръчник на шпионина”. 

Както подсказва заглавието, „Изповед на шпионина“ съдържа редица автобиографични моменти. В нея намират място и интервюта, които разузнавачът е давал през годините, поглед върху редица важни операции на българското и световното разузнаване, политически събития като реформите в МВР и службите след 1989 г., пожара на Партийния дом и др. Според самия автор книгата съдържа „мемоари, становища, оценки“. Бихме добавили – спомени и оценки, които обхващат повече от цяло столетие – от живота на войводата от ВМОРО Лефтер Мечев, негов дядо, до последните световни политически събития, вещаещи нова Студена война. 

„От нищо не се срамувам и от нищо не се отказвам“, пише ген. Бояджиев в предговора на осмата си книга, посветена на разузнаването. 
Авторът и на широко известния вече лозунг „Разузнавачи от всички страни, обединявайте си“ е роден на 10 октомври 1939 г. Завършва радиоинженерство през 1963 г. и в същата година постъпва на работа в Четвърто техническо управление на Държавна сигурност. По-късно е преназначен към Научно-техническото разузнаване на Първо управление на ДС. 
От 1967 до 1972 г. работи под прикритие на заместник-търговски представител в Ню Йорк, където успява да вербува чужди граждани за нуждите на научно-техническото разузнаване (НТР) на България. През 1977 г. заминава за втори мандат в САЩ, този път под прикритието на съветник в представителството на страната ни в ООН. След завръщането си през 1981 г. е назначен за заместник-началник на Първо главно управление на ДС. На 7 февруари 1990 г. е назначен за началник на Централното информационно-организационно управление, но остава на поста само един месец до 29 март 1990 г., когато става първия главен секретар на МВР. На 12 май 1992 г. напуска системата. Създава и оглавява асоциацията „Български евроатлантически разузнавателен форум“ (БЕРФ). 

Поредната му книга не е само увлекателен разказ, който заради потапянето в шпионската тема пали въображението, но и анализ на политически събития и извор на познания за механизмите, които движат политиката. Обемът е респектиращ – близо 550 страници. 
„Изповед на шпионина“ излиза с клеймото на „Сиела“. Премиерата е на 23 февруари, в навечерието на Тодоровден, в Централния военен клуб в София.

Епицентър.бг ще предложи на читателите си два откъса от книгата – за първия мандат на разузнавача в САЩ и за така наречената „българска следа“ в атентата срещу папа Йоан Павел II. (Публикуваме откъсите със значителни съкращения.)

САЩ – първа командировка

Пристигнах в Ню Йорк (б. ред. – 1967 г.) в средата на сезона, но случих добро и не особено влажно лято.
Независимо от всички поръчения и задачи, с които ме изпрати моето ръководство, едва ли някой си е въобразявал, че научно-техническото разузнаване ще направи бърз и смайващ прощъпулник  на американска територия. За това просто нямаше обективни предпоставки и българското разузнаване си даваше добра сметка за това.
На първо място ние за разлика от поляци, унгарци, а и другите съюзници от Варшавския договор не разполагахме със свой подходящ контингент. Българската икономическа емиграция е една от последните европейски емигрантски вълни към САЩ и нейните представители, с няколко изключения, не бяха успели да пробият над нивото на дребния бизнес. Политическата емиграция, също малобройна, беше така разединена в политически партийки, фракции и групи, че беше невъзможно сериозно да се разчита на някакъв запазен патриотизъм и национална привързаност. По-скоро това бе контингент, разработван по линия на контраразузнаването, отколкото по линия на външнополитическото и още по-малко по линия на научно-техническото разузнаване.

Икономическите отношения между България и САЩ тръгваха почти от нулата. В началото основните стоки, за които можех да търся партньори, бяха килими, метли, дървени закачалки, щипки за пране, билки, сирене, нищожни количества вино, тютюн, розово масло и други от този тип. Очевидно е, че в този кръг не можеше да се очаква появата на кандидати за вербовка по линия на НТР.

Първата ми “разузнавателна” задача в САЩ бе поставена на третия месец след пристигането ми и беше по поръчка на стария ми Седми отдел на Оперативно-техническото управление на МВР. Години наред те бяха купували от чикагска фирма миниатюрни микрофони, т. нар. “буболечки”. Изведнъж се оказва, че тези микрофони са на път да попаднат в ембарговите списъци. Трябваше да им се помогне за реализацията на новата поръчка.
Свързах се с фирмата и се договорихме да ми продадат необходимото количество – не повече от една шепа “буболечки”. Плащане в брой.
Един ден преди договорената среща, с осем хиляди долара във вътрешния джоб излетях с вечерния самолет за Чикаго. На летището взех такси и поисках да ме закара до центъра. Моят английски ли бе неразбираем за шофьора, или той реши, че центърът е неговото родно негърско гето, но както разбрах след слизането от таксито, аз бях в центъра на чикагския Харлем в девет часа вечерта на един подранил зимен ден на ноември. С осем хиляди долара в джоба и единствен бледолик в твърде забутания и тъмен квартал. Помня, че основният страх през следващите трийсет минути бе не толкова, че нещо лошо може да ми се случи, а страхът че ако, не дай си Боже, това стане, Центърът ще реши, че съм изчезнал с парите. Ако оцелея, за да го разкажа сам, няма да ми повярват. Все пак сумата беше твърде голяма.
Слава Богу, останах си само със страха и неприятния херпес, който изби следващия ден на устната ми. И удовлетворението, че искането на бившите ми колеги бе изпълнено.

През следващата година станах неволен участник в една комична “операция” за противодействие на “идеологическата диверсия”.
В началото на лятото на 1968 г. град Боулдър, щата Колорадо, стана домакин на първото юношеско световно първенство по борба. България участваше с пълен отбор. Делегацията се водеше от тогавашния председател на Комитета за младежта и спорта Тончо Тонев и освен спортистите включваше такива знаменитости като проф. Райко Петров, доктор Генов и вече станалия легенда Боян Радев. Той по това време вече действаше и като сътрудник – охрана на тогавашния министър на вътрешните работи Ангел Солаков.
По една “случайност” по същото време в университетския кампус където бяха настанени спортистите от Източна Европа се провеждаше летен семестър по славистика с американски студенти. “Българската” студентска група включваше 10-11 младежи и трима- четирима преподаватели. От тях имаше само един българин – госпожа Цвета Джоунс. На мен ми беше известно, че тя е била секретарка на г-н Кирил Бляк, човекът, участвал активно във вербовката и ръководството на Иван-Асен Георгиев.

Междувременно в ръководството на нашата група постъпиха сигнали от едно-две от момчетата от отбора за това, че госпожа Джоунс твърде настойчиво обработва някои от тях “да изберат свободата”. Доколкото повечето от момчетата не бяха свръхинтелигентни, атаката бе доста елементарна – обещания на светли перспективи за леко забогатяване, коли, момичета и т.н.

В един от състезателните дни с Боян Радев отидохме в залата за състезанията. Вървяха някои от средните категории, но веднага ни направи впечатление, че на един от задните редове г-жа Джоунс говореше нещо разпалено на едно младо българско турче, окичило се вече със златен медал в най-леката категория. Седнахме зад тях и почти неволно станахме свидетели на безграничните обещания, които раздаваше госпожата на 16-годишното момче. Особено се наблягаше на това как момичетата били луди по него, след като станал шампион. В този момент Боян се наведе напред и потупа госпожата по рамото. Тя се обърна и като позна Боян Радев, въпреки прехвърлените вече над шейсет години се изчерви като момиче. А Боян невъзмутимо започна безкрайно образно и нецензурно да й обяснява какво може да й се случи, ако този млад  и надарен юноша, вместо на младите момичета вземе да окаже на нея съответното внимание. Този път освен госпожа Джоунс и аз се изчервих като невинно момиче. След този цветист монолог целомъдрената госпожа изчезна от Боулдър, а Боян записа лична победа срещу мръсната идеологическа диверсия на империализма. В интерес на истината момчетата го боготворяха и след този случай, който мълниеносно се разнесе между тях, и звезди да им сваляха, нямаше никакви шансове за пробив в техния патриотизъм.

В края на 1970 г. получих лични благодарности от председателя на ДКНТП професор Иван Попов за едно наистина фундаментално изследване по въпросите на изчислителната техника и прогноза за нейното развитие в САЩ през следващото десетилетие. Тази разработка бе плод на задълбоченото изучаване на огромен обем информационни материали от открити източници и резултат от създадените широки контакти в средите на водещите американски фирми в областта на компютрите. На практика това бе един разузнавателен информационен продукт, въпреки че не съдържаше никакви секрети. Доколкото той щеше да изиграе някаква роля в процеса на планиране и развитие на българската електроника, неминуемо е представлявал интерес за някои от американските специални служби.

Очевидно това стана причина при едно от поредните ми пътувания до Западния бряг съвместно с един от личните съветници на проф. Попов и активното дискутиране на първата редакция на въпросния документ в хотели, мотели и на редица други места по време на пътуването ни, при връщането ни в Ню Йорк моят багаж да не пристигне и въобще да не се намери. Не преживях загубата особено трагично, тъй като вторият екземпляр се съхраняваше в търговското и аз самият не виждах нищо грешно в това “колегите” от ФБР да видят, че не се занимавам с непозволена дейност. Така или иначе съветникът на професора отнесе екземпляр, а няколко месеца по-късно ми писа, че моят документ е най-често препрочитаният от председателя на комитета и стои на лично место на неговото бюро. А колкото до багажа ми, вече владеех дотолкова добре английски, че направих красив скандал с богато използване на американския сленг на представителите на авиокомпанията и стойността му до голяма степен бе възмездена. Дали някой е покрил техните разходи, това те си знаят.

Едва ли някой може да очаква, че като професионалист ще си позволя да вляза в детайлите на своята оперативна работа. Това просто няма как да стане, но все пак мисля, че мога да разкажа още един случай. Преди да го направя, искам да подчертая нещо, в което и тогава, и сега дълбоко вярвам.
Цялата ми работа в САЩ като български разузнавач е била ориентирана към обслужване на български, национални интереси, без да нанася съществен и дори частичен ущърб на американските интереси.

Наложеното и непрекъснато разширяващо се ембарго, особено в сферата на електрониката и новите технологии, беше нож с две остриета. Тази политика спъваше всякаква възможност за легално сътрудничество, от една страна, и от друга – пречеше и на американските фирми да развиват изгоден бизнес в Източна Европа. Като правило европейските им съюзници и транснационалните клонове на американските гиганти твърде често си затваряха очите за изискванията на КОКОМ и без особени терзания предлагаха всичко. Но го предлагаха много по-скъпо, отколкото би могло да се намери в САЩ.

От друга страна, това, което разузнаването беше в състояние да придобие, никога не е застрашавало сериозно интересите на американските фирми. То се възпроизвеждаше с едно изоставане от няколко години, в повечето случаи на по-ниско ниво и никога не би могло да конкурира американските разработки, още повече че те така или иначе не можеха да се предложат на страните от СИВ. Успехите на българското научно-техническо разузнаване по-скоро обслужваха българската конкурентоспособност в рамките на СИВ, помагаха на България да получи една или друга специализация и да не се превърне в аграрен придатък на социалистическата общност. Колкото и парадоксално да звучи, дейността на научно-техническите разузнавания на социалистическите страни подхранваше конкурентната борба вътре в СИВ, въпреки наличието на силно централизирано общо планиране и работеше в полза на пазарните принципи на макрониво.

В крайна сметка не правехме нищо по-различно от това, което западните разузнавания правеха срещу нас. Играта, без да има написани правила се водеше със съблюдаването на определена етика и толерантност и всичко се свеждаше до това кой, кога и как ще успее да бъде на по-високо интелектуално и професионално ниво и да запише червена точка или да инкасира черна такава.

Ето конкретен пример за това.
В СИВ се водеше изключително остра борба коя соц.държава ще получи специализация за производството на магнитни дискови пакети. Ставаше дума за производство с гарантиран пазар за милиарди преводни рубли.
С помощта на научно-техническото разузнаване България беше пред качествен пробив в тази област. Единственото оставащо нерешено тясно место беше във финалната обработка на алуминиевите подложки на магнитните дискове.
Задачата беше поставена на резидентурата в Ню Йорк. Започна проучването и сондажът къде и как може да се реши, и то по най-бързия, но по  възможност и най-легален начин. Решението трябваше да се намери за месеци.
В контактите ми с една от водещите фирми в бранша се появи ново лице – новоназначен вицепрезидент от италиански произход. Твърде скоро по негова инициатива, къде със заобикалки, къде на прав текст ми бе дадено да разбера, че той има широки и ефективни контакти в една от нюйоркските “фамилии” и гарантира безопасна пряка доставка без никакви митнически затруднения и формалности. Фирмата беше готова и предлагаше да използваме този канал за осъществяване на сделката. 

Информирах Центъра. Отговорът беше светкавичен: “Никога, при никакви обстоятелства и никакви условия не се разрешава за изпълнение на наши задачи да се осъществява контакт и да се използват подобни възможности.” В края на грамата се повтаряше: “никога, никъде, при никакви условия”. В личното ми дело, в графата “награден лист” се появи първото ми наказание – “мъмрене” –  за това, че даже съм си позволил да занимавам Центъра по този въпрос, вместо начаса да отхвърля категорично направеното предложение.

Историята имаше любопитен край. Срещнах се с президента на фирмата и заявих, че ако имат сериозно намерение да направим бизнес, да търсят подходящ начин и да не предлагат варианти, “нарушаващи американските закони”. Категорично отказах да продължа да третирам сделката с “новоназначения вицепрезидент”.
Какво и как направи фирмата не знам, но след два месеца получиха експортно разрешение и подписахме сделка за 750 хиляди долара в столицата на щата Оклахома. През 1970 г. това бяха много пари. Но срещу тях България получи необходимата специализация в СИВ.

Като връх на всичко бях приет от губернатора на щата, за да получа официална диплома, с която ме акредитираха като Посланик на добра воля на щата Оклахома. До летището ме изпратиха с лимузината на губернатора.

Гордеех се и се гордея с този акредитивен документ. Малко петънце върху този факт хвърли това, че когато през 1991 г., по време на служебна командировка в САЩ посетих този щат и се похвалих на официалните си домакини от ДЕА – Службата за борба с наркотрафика – с тази титла, с разочарование научих, че тя ми е била дадена от губернатор, който след това е излежал присъда за корупция по време на мандата си. Надявам се, че дори и косвено нямам принос към присъдата му. А за мен документът си е валиден, защото освен губернаторския подпис има и релефния, златен печат на щата.

***

Как Ричард Шифтър стана приятел на България

В края на април 1990 г. на официално посещение в България пристигна г-н Ричард Шифтър – заместник държавен секретар по човешките права. Последното му посещение в България е било по време на т.нар. възродителен процес. Тогава след едно доста ултимативно настояване от американска страна, по лично нареждане на Тодор Живков е организирано посещение в района на Кърджали. Разбира се министър Георги Танев е дал необходимите нареждания и г-н Шифтър е бил достатъчно активно “охраняван”. Толкова силно, че е охладило всякакво  желание да се контактува с него.

След посещението Шифтър е докладвал във Вашингтон, че България е страна с тежък полицейски режим. От този момент той не пропуска сесия на ООН, международна конференция и всякакъв друг подходящ форум за остри атаки срещу България по въпроса за правата на човека.
Като такъв “приятел” на България заместник държавният секретар пристигна в София да инспектира има ли промяна с човешките права след 10 ноември. Още от Вашингтон бе поискана специално среща “с отговорен представител в МВР”.
На 27 април 1990 г. в 9,00 часа г-н Шифтър, заместник-министърът на външните работи на България г-н Иван Гарвалов, официален преводач и двама отговорни дипломати от Посолството на САЩ в София бяха на прага на моя кабинет. Нашият екип бе не по-малко представителен. Посрещнахме ги с генерал Леонид Кацамунски – началник на Главно следствено управление, и полковник Йордан Орманков, следователят водил българското разследване срещу Агджа с обвинение за клевета срещу НРБ и вече началник на пресцентъра на министерството.

Какво сме му говорили за реформата в МВР, няма да преразказвам. Беше вярно, точно и гостът се впечатли.
В 9:50 Шифтър демонстративно погледна часовника си, обяви, че в 10,00 го очаква министър-председателят Луканов и затова трябва да прекратим срещата. Но иска да направи заключителен коментар.
Съдържанието на коментара най-общо се свеждаше до това, че българската Държавна сигурност е имала възможност да организира атентата срещу папата, направила го е и затова, докато не си признаем този “грях” официално, никой няма да ни повярва, че се променяме.
Градусът на напрежението се вдигна. Гостът не ме остави да реагирам, стана и, заобиколен от свитата, тръгна. В коридора, виждайки голямо бяло петно на стената, спря за момент и с подчертана ирония запита: “Тодор Живков ли висеше там. ”Реагирах малко троснато: “Не. Джерджински. И за разлика от Тодор Живков не го свалихме, а го преместихме.”
Използвах създалата се пауза, за да вмъкна: “А вашето заявление, г-н Шифтър, за атентата срещу папата ми напомни един стар американски анекдот.”
Попадението бе точно. Като истински американец Шифтър не устоя на изкушението да чуе вица. Започнах да разказвам:
“В американски съд прокурорът обвинява подсъдимия, че е касоразбивач, защото в гаража му са намерили оксижен, ъглошлайф и други инструменти. Обвиняемият се обръща към съдията:
– А кога ще ме съдите ваша светлост, за изнасилване?
– Кога? Къде? Коя? – скача прокурора.
Никоя, следва отговора на подсъдимия. Но имам необходимия инструмент!”

И веднага направих извода: ако говорим за възможности, ЦРУ има многократно по-големи възможности от българското разузнаване. Нека те да признаят авторство за атентата срещу Светия отец.
Това бе истинският край на срещата.

След един час в кабинета ми иззвъня правителственият телефон. На линията бе министър-председателят.
– Бояджиев, какво си направил? – с прикрит смях в гласа запита Луканов. Господин Шифтър твърди, че след разговора в МВР става активен приятел на България. Убеден бил, че със служители, които имат чувство за хумор, даже и в МВР реформата ще върви.
Че г-н Ричард Шифтър наистина е променил отношението си към България, почуствахме скоро след това. А на 16 януари 1996 г. на дипломатическото парти по случай окончателното отпътуване на американския посланик, Монтгомери отново ми разказа каква “трансформация” е преживял Шифтър след срещата в МВР. Вицът за касоразбивача станал един от най-популярните в Държавния департамент през 1990 г.
Така е понякога с вицовете. И не само с тях.

В следващия откъс – истината за „българската следа“ и какво знаеше ЦРУ за атентата

Епицентър.бг

//bultimes.com/planirali-ubijstvo-na-us-poslanika-v-bg-i-da-vzrivyat-hotelite-sheraton-kempinski-i-amerikanskoto-posolstvo/

Последни от България

Отиди Горе