Всяка партия си заслужава своята Корнелия

в България


Интервю на Антоанета Киселинчева
от a-specto.bg

с Валентин Вацев, експерт по политически анализ, геополитика и международни отношения, преподавател по европеистика и политическа философия в Европейския колеж и в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”. 

Г-н Вацев, как разчитате ходовете на БСП, свързани с въвеждането на нови лица? Някои от тях можеха да бъдат лица на нови проекти, но бяха засмукани в БСП, като че ли се отряза възможността за нов политически субект вляво.

Българското ляво се появи в извънредни обстоятелства, живя извънредно и сега умира по извънреден начин. Както, впрочем, и дясното. За мен логиката на епохата е движението към автентичността. Сега в т.нар. ляво ще врят и ще кипят всякакви тенденции, разбира се с богати интригантски изпарения и смехотворни изпълнения. Да, в България предстои да се появи нещо принципно ново, което да претендира за лявост. Но това е само едната половина от проблема, а другата е, че самото понятие за ляво вече не е същото и това е много сериозно. Дали вкарването на отделни общоприети, общопознати личности е опит да се тушира този процес – по-скоро не. Доколкото разбирам, за г-жа Нинова стратегическите и културни пластове са непонятни. Ако погледнете възрастта й, може да познаете в кои години тя е формирала политическия си опит и култура. А политическото съзнание до голяма степен идва не от книжките, които четем, а от типа взаимодействия, в които влизаме. Нинова е дъщеря на епохата на великото политическо нищенство и от нея не може да очаквате мандарински прозрения или фундаментални проблясъци. Тя се справя нелошо в кучата обстановка, в която се намира. Работата й е да бие и тормози Бойко Борисов, умее го, умее да ти направи скандал и да те зарадва.

Но проблемът е друг и той не е неин индивидуален. Проблемът е, че винаги един партиен ръководител е репрезентатор на някакъв тесен партиен елит. Така е при всички. Аз помня елитите на Лилов, на Луканов, на Виденов и Първанов, на Станишев… Истинският въпрос при Нинова е кого репрезентира тя, какъв колективен субект, било то видим или невидим, взима решения. Част от него се вижда, но друга не се вижда. Вашата хипотеза е оправдана най-малко наполовина. Да, вкарването на подобни лица, до голяма степен безспорни, ярки, изявени в елита на депутатския корпус много силно влияе върху опитите по-нататък да се прави ляво движение. Но не смея да подозирам, че това е коварен замисъл.

БСП обещава промени в партията. И ето, сложиха в листите си няколко известни фигури, които се надяват да донесат успех. Ще има ли обаче съществена, вътрешна промяна в БСП, промяна в мисленето, а не само пиарско маскиране на старото?

Не. Това го слушам вече повече от 25 години. Всеки сезон се обещава радикална промяна. Обещанието за промяна е modus vivendi на БСП. Самата тя е тежко проблематизирана. Но първо искам да подчертая, че според мен криза има не на отделните политически сили. Както казва един класик, всяко семейство е нещастно по своему. Тоест дойдоха годините на неблагополучие във всеки отделен политически дом. И при всеки от тях има специфика. Диференцията е една в ДПС, и съвсем друга в Реформаторския блок. А БСП е къща, в която противоречията се виждат отдалече и те се научиха да не ги крият. Мисля, че да не се срамуваш от проблемите си – това по-скоро е здраве. За мен обаче изводът от това е, че самата политическа система е към края на своето съществуване. Ние сме в края на един цял политически цикъл, в който политическата субектност беше произведена от едно съзнание, което е анахронично и още в началото беше такова. То беше от рода на онези ултрамодерни нововъведения, които още на следващия ден се осъзнават като старомодни. Това беше провинциален тип модернизация, при която използваш като модерни субпродуктите на тези, на които подражаваш. Тогава идеята беше да се „направи дясно”, което не отговаря на нито една от дефинициите за дясно, освен едното единствено оправдание, че е антикомунистическо.

Това е една много семпла и мизерна железобетонна схема. Но нямаше кой да им каже, че има и ляв антикомунизъм, и че той е запълнил много периоди в европейската и световната история. Тези хора написаха на превръзките на челата си „долу комунизма”, но не знаеха какво е комунизъм. За тях то беше някакво абстрактно зло, което на всяка цена трябва да се пребори, но забавното е, че започнаха да се борят с него, когато то вече се беше самоубило. Защото българският комунизъм идейно умря още в средата на 70-те години. А през 80-те години той беше не вяра, а ритуал, само една изтляваща идеология на държавното управление, която беше най-приятно да се нарушава. Ние се реализирахме чрез нарушаването на канона. Точно както в последните десетилетия преди френската революция френската аристокрация се е занимавала именно с Фронда и с всяческо нарушаване на нормите на абсолютизма. Това е то българското дясно – идентифицира се с антикомунизма, но не се потруди да разбере какво е комунизъм. На българския антикомунист няма как да доведеш до съзнанието му разликата между явлението Сталин и явлението Троцки, а като не я знаят, те всъщност се превърнаха в обикновени троцкисти. Същото се повтори в по-сериозни мащаби в САЩ, където модерните американски десни са духовни и политически наследници на незабравимия Лев Давидович.

Българското ляво беше измислено в края на 80-те и началото на 90-те години по моделите на левия либерализъм. Всъщност големият интимен замисъл на тогавашния политически елит е да бъдем либерали, като левият либерализъм е нашето ляво, а десният либерализъм е нашето дясно. Така че лявото и дясното в България носят родовите белези на провинциалния либерализъм. Както навремето се шегуваше Тончо Жечев: „Аз съм Мадам Бовари от Шумен”. Това е дълбокият, некултурен, непросветен провинциализъм, обременен и със съответните провинциални комплекси на човека, който желае да влезе в света като използва старите дрехи на Началството.

Но в момента, в който произведоха лявото и дясното в България то вече беше архаично в света, в който нашите искаха да влязат. Лявото е смехотворно, на места мило, но безпомощно, нефертилно ляво-либерално. А дясното се идентифицираше не със собствен ценностен багаж и концептуална култура, а с това, че „ние не сме леви”.

И най-вече сме антикомунисти…

Да, и всичко това беше особено забавно, защото се случваше в отсъствието на комунизъм. Ако да би имало комунизъм, те биха могли да бъдат борци против него и биха носили достойнството на борбата. Но когато хора воюват срещу комунизма и го ненавиждат, защото три пъти са им отказали да ги приемат в комунистическата партия, което е разбило живота им и затова днес те се осъзнават антикомунисти, това е смехотворно. Другата половина на българските муджахидини на дясното бяха обикновен контингент на Шесто управление. Но в това няма нищо странно, защото така бе замислено явлението, което Андрей Райчев нарече „преход”. Идейният багаж на българския политически живот е демоде от момента на своята поява. Всичко беше втора ръка, внесено по контрабанден път и се опитаха да го продадат, както сега продават по подлезите блузки и полички по 2 лева.

И това ставаше в епоха, в която в Западна Европа се случваха изключително важни, интересни и съдбовни неща. Провинциалистът си хареса идеята да се облече с чисто новите дрехи на господарите, които вече са изхвърлени на бунището.

В момента обстановката в БСП съдържа и друго вътрешно противоречие, в листите има хора с диаметрално противоположни позиции, особено по някои външнополитически въпроси. Как партията ще комбинира визиите на проф. Иво Христов и Елена Йончева с тези на Вигенин и Стойнев?

Познавам т.нар. нови лица, и те имат своите достойнства. Но изобщо не съм сигурен, че един първокласен журналист трябва да става политик. Журналистиката е велика професия. И ако там си се реализирал и си задал стандартите и нормите, както прави г-жа Йончева, да влезеш в политиката – това не е от добър живот. Тома Томов рядко ще бъде интересен и ярък парламентарист, но неговата задача никога не е била да се занимава с политическо творчество. Проф. Иво Христов ще стои добре в парламентарната група.

Но те ли ще формират външнополитическите послания на БСП, според вас?

Не, няма кой да ги формира. За това ще им липсва Станишев. Той не е моят идеал за политическо ръководство, но Станишев поне имаше представа кое как се прави. Корнелия Нинова е типично кухненско явление – тя въплъщава Ленинския идеал за власт на народа, когато всяка домакиня може да управлява държавата. Но тя не бива да пипа външна политика.

Тоест, отново ще има разнопосочно говорене?

Да, разбира се. Това е стилистиката на социалистическия хор. Но аз бих избягал от дискурса за личностите, защото от всяка личност може да излезе нещо, а политическото изкуство е да подредиш личностите в някакъв фрейм, който да живее самостоятелен политически живот. Точно това липсва. Освен Елена Йончева, проф. Иво Христов и Тома Томов там сигурно има и други ярки личности. Но аз не виждам как може да събереш Елена Йончева с Кирил Добрев и Вигенин с Томов – те принадлежат на различни светове. Вярвам в силата на диакризиса, живеем във време, в което нещата се различават все повече и повече, това е Духът на различаването и така трябва да бъде. Но точно тези различия са ялови и разрушителни. Не се прави парламентарна група от Елена Йончева и Кирил Добрев.

Очевидно здравият смисъл не се и търси.

Търсят се хитрости, а най-често те са отрицание на здравия смисъл. Това е късофокусно мислене „от днес до довечера”. Това е разбирането за политиката като особен тип сръчност на ръцете, граничещ с джебчийство. Такова е разбирането за политическата технология като надиграване на противника на къси дистанции. Вероятно Корнелия Нинова това го може. Тук даже не става дума за нейния интелектуален багаж, а за начина на мислене на днешния елит на БСП. Те са объркани. След като не успяха да свикнат с Михаил Миков, а той не направи нищо, за да свикнат с него, след като Станишев ги остави, заминавайки за по-щастливи земи или по-скоро небеса, те се чувстват объркани и живеят от ден за ден.

Корнелия Нинова има ли визия за бъдещето на тази партия?

Не. Всеки има визия за бъдещето, но за някои бъдещето се измерва в десетилетия, а за други бъдещето е довечера, утре сутринта или „дай да доживеем до изборите, пък после ще видим”. Аз не искам да се занимавам с Корнелия Нинова – така е дошло, така ще бъде, нали всяка партия си заслужава своята Корнелия.

Въпросът е обаче, какъв политически замисъл има зад решението тя да бъде ръководител на БСП. Но погледнете и ръководствата на другите политически субекти. Борисов в момента е деморализиран. Женорята около него живеят от ден за ден. Няколко души се опитват да измислят нещо и върха на тяхното стратегическо мислене е в стил Антоний Гълъбов (подозирам, че загубиха президентските избори нарочно, защото да сложиш Цецка за кандидат значи, че или си пълен идиот, или имаш нещо предвид). Там има само няколко души, които се опитват да мислят стратегически, но върхът на стратегическата мисъл в кръга на Борисов е Гълъбов, който казва, че сега е моментът да поставим с крайна острота въпроса за битката срещу комунизма. Тоест, те ще измислят парния локомотив в началото на XXI век – това е трогателно. Аз разбирам, че в торбичката няма други стратегеми. Толкова се съдържа в интелектуалното куфарче на ГЕРБ.

Или вземете другата политическа сила, която ми става все по-симпатична – Реформаторския блок. Те приличат на скарано еврейско семейство. Там има мили хора и всеки има свое мнение, но не е съгласен с него. Това създава атмосфера на един весел хор, не много хармоничен, по-скоро има политическа додекафония. Всичко е толкова постмодерно, че вече е отвъд историята. Това са остатъците на „българската десница”, която, общо взето, изтече в канализацията на историята. А тези, които успяха да се задържат на решетката на канализацията, сега в момента изобразяват дясното.

Вземете също партията на Ахмед Доган, която бе замислена като идеален политически център на онази политическа вселена, която се провали пред очите ни. Според мен, Доган днес не знае какво да прави, но го прави загадъчно.

Да, основните политически субекти на българската политическа сцена са в дълбока криза. Казвате, че става дума за общ разпад.

Разпад на политическата концепция. Интелектуална, морална политическа, творческа недостатъчност на мисленето и действието на днешния български политически елит. Аз не приемам стилистиката, в която се говори със съдбовен глас за фундаментални катастрофи, за края на света, за наближаващия апокалипсис в стил: „OMG! Сичкишеомрем!” Обещанията на Фукуяма бяха силно преувеличени, историята продължава. Но ние навлизаме в нов цикъл на политическото битие на България, а това, което виждаме днес е пълната неспособност на българската политическа класа да произведе смисли, да предначертае посоки и да даде обяснение. Да не говорим за това, че е неспособна да дава и морален пример. Политическата класа е нефелна съвкупно, а не поотделно. Поотделно ще намерите и нормални хора, но цялата шантрапа е нефелна. Като мишпуха, това е еврейски термин за вечеринка на застаряващи еврейски госпожици, които ходят с майка си, надявайки се да открият шанса си. Мишпуха е братовчедска компания от хора, които са скарани и се мразят, но живеят заедно. Цялата тази мишпуха не знае как да живее, но не желае и да си отиде. И сега ще бъдем свидетели на намаляващи по калибър и замисъл хитринки. В този смисъл хитринките на Корнелия Нинова са емблематични за Духа на хитринката. Тук няма стратегически замисъл. Няма нарисуван образ на хоризонта на обществото. Те нямат и връзка с обществото, а просто искат да оцелеят. Ако успеят да оцелеят, ще си направят виенски бал и ще им бъде хубаво.

В БСП наясно ли са, че кръвопреливане на харизма от президентството към Позитано няма да е възможно за парламентарните избори?

Мисля, че не разбират. Съгласен съм с вашата формулировка – прави се опит за кръвопреливане на харизма. Това е като опит да се зарази някой с бременност. Но знаете, че някои състояния са незаразни. Ако приемем, че президентът ни има харизма, то те се опитват да прехвърлят някакви идеални активи. Това е крайно съмнителна като замисъл операция и невъзможна като изпълнение. Всичко това е тържество на късофокусното мислене, на хитруването от сега за след малко – идеята да се присвои победата на ген. Румен Радев.

Но там също има много неясноти, които бих искал да споделя. Първо, българският президент не е власт в нито един смисъл на думата. По конституция президентът не е власт. Той е символен репрезентатор на националното единство. Всъщност това е и обяснението на особената морбидност на изпълненията на Росен Плевнелиев. Той олицетворяваше нещо, което не съществува – няма национално единство, но той го олицетворява. Никак не е лесно да въплъщаваш това, което отсъства по дефиниция. Затова ние възприемахме Плевнелиев като побеснял анимационен герой, за когото не знаем какво ще направи след малко, но сме сигурни, че ще бъде глупаво.

Първото очарование на новия български президент идваше точно оттам. Ако Плевнелиев олицетворяваше отсъствието на национално единство, то Радев олицетворява отсъствието на Плевнелиев. Ние преживяхме мигове на щастие, че Плевнелиев вече няма да ни унижава колективно и поотделно. Засега Радев олицетворява отсъствието на Плевнелиев и аз съм благодарен за това. Боже, колко е хубаво! На този етап, при цялото дължимо уважение към държавния глава, аз не виждам какво друго олицетворява той. Може би той трябва да се отъждестви със задачите си – тогава, когато ги формулира. Но за мен е по-лесно да мисля за него като за двама човека. Първо, като за такъв, който има някакво усещане за суверенитет и национално достойнство. България си отпочива с такива хора. И от другата страна е неговата откровена атлантичност, неговият натовизъм. Виждам в него двама души и искам да видя във времето кой от тях ще надделее. Защото няма как едновременно да си патриот и да си привърженик на натовизма. Невъзможно е не защото не го искаме, а защото не може едно нещо да бъде и кръгло, и квадратно.

Идеята да присвоиш успеха и да го превърнеш в свой политически актив е глупава, защото успехът няма преносимост. Това е успех на човека Радев и на хората, които помагаха, на групата, която изобрети феномена „Радев”. Да, там има успех и той може да бъде мултиплициран, а може и да бъде пропилян. Ще видим. Засега е рано да се говори. Трябва да му се даде половин година, за да намери своите верни послания.

В БСП също има подобна дуалност – на патриотизъм и натовизъм. Там съчетават лица, които са несъчетаеми.

Вижте, това не е от добър живот. Това е желанието да се надхитрим, да надхитрят съдбата и голямата група хора, които са ги избрали.

С какво определени хора са толкова ценни за партията, че дори, когато местните организации не ги искат, те биват местени тук и там, само и само да получат място в парламента?

Много просто. Ръководството на БСП и самата БСП отдавна са две различни тела. Хората в Българската социалистическа партия се научиха да живеят като бурени – упорито, заровени дълбоко под земята. Българският социализъм е родово явление. То се предава от баща на син или дъщеря, предава се в селото, в рода. Идеята, че социалистите ще остареят и ще умрат се оказа безсмислено мечтание на хората, които не разбират смисъла на думите, които използват. Напротив, социализмът в България живее. Яростни антикомунисти изведнъж виждат, че синовете им са станали членове на БСП и това предизвиква семейни трусове в стила на Уди Алън. В поредния му филм един от синовете на семейството стана републиканец и това се превърна в семейна драма. „Как така в нашето семейство ще има републиканец?” Накрая синът се оправи. Оказа се, че е имал запушване на кръвоносен съд в главата, но когато тромбът се разнесъл, той се върнал към нормата, т.е. към Демократическата партия.

Българският социализъм е практически вечен. БСП живее в долна мъртва точка, на ниво махленски спомени, ругатни, базова комуникация, пиене на бира и живот на съседско ниво във входа. Това е неизтребимо и никога няма да изчезне. В този смисъл българският социализъм е най-старото явление. То съществува преди да се нарече социализъм и има дълбоки корени в духовния пейзаж на българското общество още от края на XIX век. Даже Вазов го е отбелязал, макар че не е бил съгласен с него, защото е имал други представи за добро бъдеще.

Второто тяло е ръководството на БСП, което живее собствен фантоматичен живот. Там всеки надхитрява себе си. Измислиха си собствен мартиролог и ритуали, имат национални герои от ранга на Кирил Добрев, който е убеден, че българската история му е длъжна и той трябва да получи дивидентите от трагедията на баща си. И разни такива личности от рода на Стойнев и други регионални хитреци, които смятат, че партията им принадлежи. Румен Петков уместно и точно ги нарича бизнес-социалисти.

Основателно ли е твърдението, че партията оцелява под формата на корпорация?

Да, ръководството е корпорация на хора, които се мразят, но могат да оцелеят само заедно. Разбира се, съставът на парламентарната група и на листите изразява точно това – да сме пак там и да продължим, но за да не разсърдим партията ще изберем ярки личности, каквито ние си измислим. Кой би възразил срещу Елена Йончева? А в сянката й – Вигенин и компания.

Липсата на експертност обаче остава.

Там имаше един Янаки, който дълги години работеше в ролята на Гуньо Адвокатина – политически юрист, който може да ушие юридическа дреха на политическата воля. Това е работата на политическите юристи и Янаки е брилянтен в това отношение. Може би ще намерят негов заместител, но такъв трябва да има. Класическата политическа компания, това е Бай Ганьо – източникът на Волята, Гочоолу и Дочоолу, които крепят ситуацията, Данко Харсъзина, който е силовото начало и Гуньо Адвокатина, който дава юридическата форма на политическата воля на Бай Ганьо. Това е универсалия на политическо съществуване.

Въпросът обаче е следният. Тези листи представляват опит за компромис. Аз съм съгласен, че трябва да има такъв, но вижте как правят компромис в Консервативната партия на Великобритания. Там има едно изключително властно и прието ръководство на партията, където не се правят неприлични неща. Всичко е достолепно, традиционно и осветено с блясъка на историята и традицията, и на големите пари, разбира се. След като изслуша мнението на всички регионални организации и местни клубове, това Ръководство има правото да избере отговорно как да подреди листите. И всички са съгласни. Но за тази цел трябва да си крайно авторитетен и партията да те приема. Днешната партия БСП не приема не толкова Корнелия Нинова, а върхушката си. БСП не е съгласна със собствената си върхушка. Това е големият проблем, а не характерът на Нинова. Нея утре може да я посети вдъхновението и да се събуди 7 пъти по-умна, отколкото е легнала, нали стават и чудеса…

Но проблемът е, че това са две политически тела. От едната стана е една хитрееща псевдолиберална върхушка, която е американо-евро-ориентирана. Яростно, истерично и фалшиво, разбира се. Какво му е европейското на Вигенин? Какво му е атлантическото на Ангел Найденов? Такава е върхушката, която събира негодуванието на цялото българско общество. От другата страна е партията, която си живее спокойно на квартално-махленско кръжочно равнище – да си спомним, че това все пак е щастлив начин на съществуване.

БСП призовава да се отървем от „паралелната държава”, а в същото време продължава да възпроизвежда непредставителен политически елит…

Няма непредставителен елит. Ако едно нещо е непредставително, то просто не е елит. Вие сте права, но аз предлагам да коригираме терминологията – това е деелитизация, разпад на елитни структури. Оттам идва и смехотворното усещане, че всеки момент на „Позитано” ще направят нещо смешно и ние ще се смеем. Влизайки в залата, ние вече сме в повишено настроение, защото знаем, че ще има веселба на сцената.

Има ли „Позитано” друг вариант за съществуване?

При тази върхушка – не! Но тя няма да си отиде, преди да си е отишла цялата политическа система. Ние сме в навечерието на нов политически цикъл. Тези хора ще си отидат, така както си отиват вещиците при пропяването на първи петли.

Какво е бъдещето на сегашната политическа система?

Смърт. И нищо друго, освен смърт.

И какво ни чака отвъд края?

След нея следва друга, автентична политика. Вижте катастрофата на днешния български пишман либерален елит, който вътрешно се е поделил на „леви” (с извинение) и „десни” (прости Господи!). Това е изначалната безсмислица на либералната идеологема, в която те повярваха безкритично. Това е криза на либерализма, но не в неговите парадни дрехи и претенции, а в смисъла му. Това е катастрофа на самото тяхно понятие за „политическо”. Политическото не е сфера на обществения живот, то е тоталност. Ако беше сфера, щеше да е възможно до тази сфера, която умира, да се появи друга. Това е провал на либералното разбиране за това какво значи думата политическо. Това е победа на Карл Шмит, на Фьогелин, на Лео Щраус, на Хайдегер, на Шпенглер, победа на Консервативната революция. Тоест катастрофа на европейския либерализъм. Всъщност, катастрофата се видя още в началото на XX век. След това произведоха няколко заместителя на първоначалния либерализъм и накрая се оказа, че днес под либерализъм разбираме троцкизъм.

Да, в България ще има политика, но не тази. Част от днешната политическа върхушка вероятно ще се процеди в следващата, тъй като не говорим за индивидуални съдби. Предполагам, че и за Вигенин има някъде място под слънцето, тоест вълните на историята вероятно няма да го измият напълно. Но ще се смени върхушката.

Как се прави това в условия на непълен и условен суверенитет? Прави се чудовищно трудно и може би не е напълно възможно.

Бих ви дал аналогия с Филипините. Това е неевропейска страна. Избирам нарочно този пример, защото ние също не сме европейска страна. Можем да притичваме до Брюксел без гранични формалности, но това не ни прави европейска страна. Най-изтъкнатият ни европеец е Бареков – такъв е нашият европеизъм. В края на XIX и началото на XX век Филипините бяха част от умиращата Испанска империя. Местните национални революционери поканиха американските си приятели като гаранти на световната свобода да дойдат да помогнат в битката срещу омразното испанско робство. Американците, разбира се, дойдоха, помогнаха, заедно изгониха испанците. Но отказаха да си тръгнат. Местните национални революционери, филипинските Ботев и Каравелов, се опитаха да ги изгонят с оръжие в ръка, но не стана. Американските гости им устроиха кървава баня. Оттогава до 70-те години Филипините са заден двор на САЩ. Всеки, който се опитваше да намекне на американците, че е време да си ходят, се оказваше, че е звяр, терорист, диктатор или идиот, или всичко заедно. Нещата се промениха, когато избухна вулканът Пинатубо и разруши военно-въздушната база „Кларк Фийлд”. Сега Филипините останаха само с другата американска военна база, откъдето идва главният им приход. Тоест, там умряха всички опити за национална култура, идентичност, самостоятелно развитие, суверенитет. Филипините са един щастлив заден двор на САЩ. Едва напоследък техен ръководител си позволи да противоречи и естествено започна да търси връзки с Русия и Китай. Но пък чувам, че бил нетърпим грубиян – което е естествено, нали само такива хора търсят контакти с Путин и Си Дзинпин.

Ние сме страна без суверенитет. Не може да очаквате нормален, автентичен политически живот там, където няма суверенитет. Затова днес основната задача на България е национално-освободителната война, тя предстои и можем само да се надяваме да не е много кървава. Другият вариант е да закрием България като държавност и да се превърнем в нещо като провинция на ЕС. Но това беше възможно само тогава, когато кризата в ЕС не беше напреднала толкова, колкото е сега.

Мога да се отнеса с разбираща усмивка към прогнозите на някои български политолози, че България ще бъде изчистена от населението си, за да се заселят по-хубави хора. Това по-скоро е литературно творчество. Българите ще останат. Но ние се връщаме в постмодерната си епоха, която всъщност е предмодерна. Логиката на либералното мислене предвижда, че нацията преодолява етничното и родовото като ги снема вътре в себе си и ги заличава, свеждайки ги до предпоставка на национално битие. Но според либерала и националното трябва да бъде преодоляно, анихилирано, за да дойде на власт индивидът в своя окончателен постисторически блясък. Най-добре е той да бъде мултикултурален, толерантен, а пък ако е и ЛГБТ, тогава вече пиршеството ще е пълно. Затова краят на историята от либерална гледна точка е нещо като финал на порно филм – всички са доволни, включително и кучето. Тази представа за либерален прогрес, който води до пълна победа на ЛГБТ-културата, в момента умира в собствената си безсмилица. Всички го виждат. Може би това не се вижда само откъм Червената къща. Погледнато от там всичко е наред. Някои се опитват да погледнат отвъд края на тази либерална модерност и виждат постмодерността, която е още по-измислена.

Но за мен става все по-вероятно след насилствения край на българския Модерн да се върнем към родоплеменното си съществуване и да преживеем следващите катастрофи като племе, което ще живее в няколко анклава на българска територия, на която ще има и други анклави – турски, цигански, а може би ще има и еврейско поселение. Както казва Аристотел: „Бъдещето на миналото е подобно”. Българското общество се готви за това – да живее до казана с ракията, да живее в задния си двор, готви се за миналото като за бъдеще. То се приготвя да живее в света на патриархалността, в който няма кой знае какво щастие, но има някакви белези на автентичност, колективна самотъждественост и мир със себе си.

Содомизмът днес е това, което се самопредставя и идентифицира с лозунга „Аз съм това, което съм”. Това просто е наследено от латинската представа за личността като за нещо самотъждествено и есенциалистко. А източноправославното разбиране за личност е нещо съвсем различно. Това е разбирането за силата, която ни прави да сме повече от самите себе си, защото ние сме личности само дотолкова, доколкото никога не сме равни точно на себе си. Така е на ниво индивид – но общността може да каже: „ние сме тези, които сме” и да даде подслон и жизнена среда на индивида, който не се гордее с идиотизма си. Защото според нашите либерали върхът на постмодерното развитие е пълната победа на идиота в старогръцкия смисъл на думата, човекът, който е независим от всички и живее сам със себе си. Той естествено е номад. Сутрин е мъж, вечер е жена, а по обед – в зависимост от настроението и атмосферното налягане…

Нищо от това няма да се случи, българското политическо битие ще продължи да се разгръща на родоплеменно равнище, на ниво семейство, вход и махала, тъй като дълбоката ни несуверенност и криптоколониалност ще ни пречат да развиваме суверенни форми на политическо представителство.

Но можем да се надяваме например на вече неуправляемите процеси в ЕС. За мен няма никакво щастие да членуваме в организацията, която воюва срещу християнската традиция. Началото на края на европейския проект беше, когато те се осъзнаха като противници на авраамическото начало, като носители на агресивния либерализъм, който сваля кръстовете, но слага символиката на Водолея. В този смисъл „онази” Европа си отива и аз няма да съжалявам за нея. Но този Европейски съюз е на път да намери новата си форма и там вече има нови леви и нови десни. И новите десни съвсем не са такива, каквито нашите десни си ги представят. Ужасната Марин льо Пен изобщо не е каквато си я представят – фашистка.

Какви са всъщност новите десни?

Те са регионалисти. Също и антиглобалисти по дефиниция. Те са хора, които воюват за мир с традицията. Абсолютно същото е и при новите европейски леви. В края на краищата все пак истината тържествува с много мъки. В моите модели за обяснение на света винаги тържествува нескритостта, истината. Понякога с блясък и величие, друг път с жестокост и злоба, но тя винаги тържествува. Ето я тази нескритост – модерността не е етапът след традицията, модерността живее върху традицията. Кризата на модерността е пресъхване на енергията, която тя е черпила от традицията. Отношенията между традиция и модерност не са диахронни, а синхронни.

Но днес често същият този процес ни бива представян с думата популизъм. Това не е ли опит да изиграем историята?

Вие имате предвид квалификации от типа на тези на Червената къща по адрес на Орбан. Вижте, има думи, които говорят не толкова за предмета си, колкото за този, който ги използва. Ако започна да ви обяснявам за разликата между вкуса на плътта на жълтата и черната раса, вие с ужас ще осъзнаете, че разговаряте с канибал. Или ако започна да ви разказвам какво очарование носят малките момиченца до 8-годишна възраст, вие също ще заподозрете нещо за мен. Когато някой ви казва, че нещо е популизъм, просто се вгледайте в него, за да видите, че всъщност това звукосъчетание е начинът хора, които се смятат за десни, да говорят за всичко онова, което според тях е ляво. Има ключови думи, които са емблематични за говорещия. Например, думата „тоталитаризъм”. Тоталитаризмът няма позитивно съдържание, той е другото име на Злото в либералната оптика. Но, ако злото е умерено и е поносимо, тогава можем да се съгласим, че не е точно тоталитаризъм, а е само авторитаризъм. Тоест в либералното съзнание ще намерите същата демонология от тъмните векове на Европа, това съзнание е населено с инкуби и сукуби. Днешният понятиен апарат на либерала знае каква е разликата между терорист и умерен терорист…

Модерната либерална демонология има технология за разграничаване между тоталитарист, авторитарист и прост диктатор. Провеждат се фини дистинкции, за които не са се досетили даже Шпренгер и Инститорис.

Знае се, че в онези години вещиците са били жени, които са предизвиквали всякакви злини – с лоши думи, с лош поглед. А днес такива са комунистите. Там, където има комунист, млякото се пресича, мъжете страдат от импотентност, а жените не раждат. И ние трябва с екзорсистки усилия да преодолеем това. Във всичко това днес аз виждам истината за днешния либерализъм, или ако щете постлиберализъм.

Признавам, че не знам какво е популизъм. Аз съм научен да търся смисъла на думите и когато една дума няма смисъл я отнасям към заклинанията и спирам да я използвам. Оказа се, че Модерността не е етапът след традиционността, а е нейно състояние. Модерността е особен начин на съществуване на Традицията. В момента, в който дренажните системи, които предават енергия от традиционните дълбини към модерното съзнание на културата днес, спрат да функционират, модерността започва да се изживява като кризисно събитие. Всъщност няма и криза. Има изтичане на либерални илюзии в канализацията на историята. В този смисъл, аз съм традиционалист. Не защото традиционализмът е велико идейно откритие, а защото знам какво е той. Той не е щастливо, но е живо съществуване. Постмодерността е разголване на модерните основания, и в България виждаме същото. Докато българският елит живее щастлив европеиден и атлантически живот, българите живеят с родоплеменната си култура. Разбира се, има мащабно оскотяване и озверяване, но така е и преди модерността. Живот в здрача – след залеза на Просвещението.

Нека насочим поглед към непосредствено предстоящото. Как смятате, че ще се представят ГЕРБ на изборите?

Помня, когато в ГЕРБ бяха деморализирани и уплашени. Не знам какво става в главата на Борисов и дали там въобще нещо се случва. Но тогава те усещаха, че трябва да се скрият и бяха готови сериозно да обсъждат въпроса за голяма коалиция – преживният процес е по-спокоен тогава. Защото това са хора, за които няма съмнение, че животът се е състоял и успехът е налице, но имат нужда от известно спокойствие, да бъдат оставени на мира, за да уредят завоеванията си. Оказа се, че това е невъзможно. В същия период някой излъга Корнелия Нинова, че Борисов ще бъде уплашен и че БСП ще победят, онези от ГЕРБ ще бъдат посъветвани да отстъпят малко, и че всичко ще мине мирно и тихо.

Кой обеща на БСП, че успехът им е в кърпа вързан? Там живеят с усещането, че победата им е предварително уредена и гарантирана.

Да, някой внуши на „Позитано”, че има кърпа, в която е вързано нещо. Имам известни подозрения кой е той. Възможно е също така и те сами да са се излъгали. Ние имаме потребността някой да ни излъже, а ако никой не иска, тогава трябва сами себе си да излъжем. Това е политическата стилистика на „Позитано” днес. Има и програмна песен по този повод. В нея маркизата се обажда от курорта в замъка си. Прекрасната маркизa Корнелия продължава да вярва, че „Tout va très bien” (Всичко е наред, бел.ред.). Борисов сам по себе си може да не е титан на мисълта, но около него има хора с добро зрение, които виждат, че „нашите противници на „Позитано” пак са объркани и отново лявата ръка не знае какво прави дясната”.

Защото листи, в които съседстват Елена Йончева и Кирил Добрев, са логически и морално невъзможни. Избирателната листа на едно партийно ръководство е въплъщение на неговата воля и разбиране не за успеха, а за природата на партията и на ситуацията. Така че в днешните листи на БСП можете да видите разкритата политическа душевност на ръководството на „Позитано”. Абсурдно е! И това не е измислен, а реален абсурд. Не казвам, че с абсурди не може да се печели. Някои от най-великите формули в политическата история са абсурдни по природата си. Но погледнато през очите на ГЕРБ това може да изглежда по следния начин: „Тези са луди и ние сега ще им покажем”. Ако Борисов реши да даде отпор, а не да търси косвени форми за разбирателство с БСП, той разполага с достатъчно пари, а и софийският криминалитет е на негова страна. Ще извадят от складовете вувузелите, (ще е необходим и един самосвал марихуана, защото ако революционерът не e напушен, няма да е готов за революция), ще раздадат тъпаните, белите рояли, велосипедите, свирките. В близкото минало бяхме свидетели на великолепен синтез между софийския криминалитет и софийските хипстъри. Няма да забравя кой пръв каза, че на власт трябва да дойдат умните, красивите, образованите и креативните. Това бе една госпожа-полковник във Военната академия, специалист по национална сигурност. В творчески исторически съюз, софийското хипстърство и криминалитетът могат да бъдат хвърлени срещу БСП, където доминанта е уплахът. Те винаги се боят нещо да не стане. На този етап не виждам защо му е на Борисов да се договаря.

И все пак, според вас реалистично ли е да се мисли за коалиция между ГЕРБ и БСП след изборите? Ще бъде ли постигнато работещо управление или ще влезем в спирала на нестабилност с избори пак на есен…

Коалиция между БСП и ГЕРБ е това, което ще стане по един или друг начин. Но не защото те ще се заобичат, а защото са изправени пред необходимостта някак да оцелеят. Главното действащо лице на българската политическа сцена е съвкупният политически елит. Той е колективен субект, който е многолик, но всъщност хората в него са единородни и единосъщни. Ще дойде момент, в който столовете на масата ще бъдат малко, а желаещите да седнат ще са много и ще трябва някак да се сместят, защото иначе си отиват. Голямата коалиция може и да не се състои, но самата потребност от нея ще продължи да витае и занапред. Тя ще остане иманентно желана като гранична основа на развитието на днешната ситуация. Но аз не мога да спра да си ги представям как прегърнати изчезват с писък, когато бесовското хоро приключи.

Имаме работа с част от късния социалистически елит на България и техните деца, роднини, балдъзи, шофьори, юристконсулти и специалисти по интимни подстрижки. Забелязвате ли този процес в листите на БСП – Янаки Стоилов следваше да си отиде, за да се върнат наследниците на „старите добри семейства” от годините на късния социализъм – връщат се с родовото си право, със съсловните си привилегии, с династическите си претенции и с непоклатимото си самочувствие на „истинските стопани” на Тази Страна. Този процес не е непознат и в другите „партии на прехода”…

Цялата тази политическа гмеж в момента е несъвместима с обществения живот на България. Този елит много отдавна не може да живее елитен живот, не може да носи отговорност, не може да чертае хоризонти, да задава морални примери и да отговаря за никакви стандарти. Но той ще направи всичко възможно да се задържи. Това може да се случи само в условията на единство под масата, а над масата те могат да се ругаят. Този елит не може да не се договаря вътрешно, за да произведе някаква работеща политическа формула. И тъй като парламентът изисква такава, а тя става все по-трудна и недостижима, не изключвам възможността 2017 г. да бъде година на много избори – нещо като раждане на три пъти. Вие ще кажете, че това е абсурдно, но това не пречи усилията да продължат. Но това пък би означавало, че обществото окончателно ще загуби интерес и ще започнем да изпитваме потребност от веселба като ги гледаме. Когато българите гледат елита си, резултатът е някаква странна смесица от желание да напсуваш колкото е възможно по-мръсно, и едновременно с това да се изсмееш. Смесица между погнуса, отчуждение, омраза, гняв и усещането, че „те са там, а ние сме тук и между нас няма нищо”. Ние сме в ситуация на два свята, от които единият е излишен, а над всичко това витае Негово Величество Абсурдът.

Затова в морално-политическо и психологическо отношение българското общество живее в навечерието на един Термидор.

Тези избори ще бъдат поредно, а надявам се и последно доказателство, че българският политически елит не става за нищо. За мен големият проблем е суверенитетът, но не като украшение, а като условие за развитие. Без суверенитет ние трябва просто да се опитваме да оцеляваме, опазвайки идентичност, население и доколкото е възможно територия. И да мислим за живот след потопа…

Нека приемем за правдоподобни социологическите данни, че подкрепата за БСП и ГЕРБ е почти равна. Как да тълкуваме това, като знак за добрата форма на БСП или като голям отлив от ГЕРБ?

Никой не е в добра форма. Ще наблюдаваме сблъсък не на сили, а на безсилия. Ще спечели този, който е най-малко слаб, а не най-силният. И това е тенденция, която непрекъснато се повтаря през последните десетина години. Политическата ни система е демонстрация на слабост. Продължавам да не вярвам на социолозите, но интуицията и социологическата ми култура ми говорят, че няма явно надмощие на нито една сила. Това обещава примерно равенство в парламента, в такива случаи някакви междинни сили побеждават. С тази роля беше замислено ДПС навремето – да бъде вечният балансьор, който да осигурява мира и стабилността. ДПС вече няма да може да го прави, освен това подозирам, че на Доган му е омръзнало от всичко.

Има възможност за патриотичен съюз от някакъв тип. Да кажем, с Каракачанов. Или пък Корнелия Нинова като министър-председател… но тогава тя ще трябва да крепи парламентарните си позиции с т.нар. „премяновски мнозинства”. Това е, когато ти искат вот на недоверие – в такава ситуация някогашният шеф на парламентарната група на БСП Красимир Премянов се изсили и при гласуването имаше 145 гласа. Като го попитаха: „Защо се престараваш?”, той каза: „Нека знаят с кого си имат работа!”.

Да, правителство ще има и е напълно възможно Корнелия Нинова да бъде министър-председател. Това ще струва много пари и много подмолна дейност. Другият вариант е при примерно равенство на безсилието да се обяви някакъв посредник, който е „нашата последна надежда, закопчайте коланите, дръжте се!”.

Всъщност, ние вече нямаме нужда и от парламент. Парламентът е точката, където се допират шоубизнесът и администрацията. Той е изчезващ от гледна точка на значението си. Истинските кабели, по които тече властта, са на друго място. И от президент нямаме нужда. Имаме нужда просто от обикновена, чистоплътна администрация. И този път американското посолство няма да ни спаси, защото САЩ навлизат в своя изолационистки период.

САЩ ще ни отпуснат юздите, така ли?

Да! Вижте, те никога не са настоявали да ни стягат юздите. По-скоро българският лакей недоволстваше, че „господарят ми не ме бие с пръчки и значи не ме обича”. Американците не искаха да имат бази в България, нашите се претръшкаха под лозунга: „Как така ще ни оставите без бази? Ма вие не ни обичате!”. Америка ни е отхлабила много отдавна, хич не им е до нас. ЕС също няма време да се занимава с нас.

Това не е ли една от причините дясното да изпадне в дълбока криза?

Разбира се, точно така е. И това не е просто криза, а фрустрация, объркване. Това е състоянието на едно дълго време неполивано мушкато. Точно животът се беше състоял и изведнъж свърши. За нашето „дясно” кризата на ЕС е криза на легитимността, на „raison d’être” („правото на съществуване”, бел. ред.). Вече го няма измисленото царство на пълното и окончателно щастие, където всички от сутрин до вечер свирукат Симфония №9, спят в сини чаршафи на жълти звезди, измисленият свят на ЛГТБ, мултикултурализъм и 50 оттенъка толерантност. Честно казано, никога не го е имало. Но в България стигна сигналът за това, че не се получи. Някои от най-слабонервните български „десни” най-вероятно ще си извадят скътаните партийни членски книжки от БКП.

Очаквам изборите без особен интерес, тъй като мога да се обзаложа, че обществото ще наблюдава с умерено силен интерес поредното бесовско хоро на българската политическа класа. Доминантата на българския политически живот е безсилието и безсмислието. На изборите очаквам примерно равенство, като някой ще се опита да го овладее организационно и да създаде работеща политическа формула. Но работещите управленски формули в България предстои да бъдат на ниво кмет. На централно ниво този политически елит не може без надзора на американския посланик и на европейското представителство в София.

Ситуацията се усложнява от това, че във Вашингтон сега започва период на изолационизъм, т.е. и да го молим, американският посланик няма да иска да се бърка. Той ще откаже да носи отговорност за нас. А в Европейския парламент предстои да ни обиждат и да ни обясняват: „Вие сте хубави хора, ама не ви е тука мястото”. Новият руски посланик, докато не получи заповед от Лавров, нищо няма да направи. Ще се държи любезно. Работата на всеки посланик е да прави добро впечатление и да пише доклади. Очаквам тази година руският геополитически интерес да мине през България, поради причини, за които ние даже не се досещаме. Там, където има голяма геополитика, няма как тя да не мине през България. И това не е поради някакъв наш национален характер, просто мястото ни е такова. Вижте къде се намира България на картата – геополитическият вектор на Русия минава през България. Но руският посланик няма нареждания да прави нищо особено. Американският посланик няма да се бърка. От ЕС ще ни питат: „Вие какво правите тука?”. Ето това е т.нар. процеп на свободата.

Но ние не сме свикнали със свободата.

Да, и това е голямото изпитание. Ами сега, какво? В заключение бих искал да кажа, че тази година абсурдът ще процъфти в своите окончателни форми. Единственото, което може да направи България е да се еманципира от собствената си политика в очакване на мрачни чудеса – и без да губим окончателната си надежда, защото ние сме исторически народ. И значи – случват ни се истории…

* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на редакцията на a-specto


“Както винаги, едно много умно интервю от Валентин Вацев! Човекът просто е много талантлив. БСП изхвърли такива като него, за да отглежда Вигенин и Стойнев…добавям, и Ангел Найденов…“ — Калина Андролова

loading...

Последни от България

Честна ГЕРБерска

😀 Колаж: Национален Протест срещу безобразията в България Депутат от ГЕРБ изнудвал търговец
Отиди Горе