„Управляваният“ хаос като инструмент за преразпределянето на света

в Свят


След разпадането на Съветския съюз и налагането на еднополюсния модел, външната политика на САЩ се ориентира към налагането на глобална американска доминация във всички сфери – от политиката до културата. През 90-те и началото на 2000-те години, освободени от сдържащото влиянние на комунистическия блок,  Съединените щати постепенно наложиха на много държави по света своите правила на играта, включително собствените си западни ценности, ерозирайки в същото време техните икономики, превръщайки ги в свой суровинен придатък и демонстрирайки откровено пренебрежително отношение към културните и конфесионални особености на съответния регион. В случаите, когато местните политически лидери опитваха да окажат по-сериозна съпротива или просто не се вписваха в американската „координатна система“, те бързо биваха сваляни от власт. В различни точки на света бяха осъществени т.нар. „цветни революции“, следващи сходни сценарии, в резултат от които бяха свалени не само управляващите елити, но и бяха сериозно ерозирани основите на държавността в набелязаните „обекти“. Подчиняването на редица суверенни държави на доминацията на САЩ, намесата във вътрешните им работи, наред с декларираната от американския президент „изключителност“ на американската нация, говорят за наличието на нова тенденция в глобалната политика – неоколониалното преразпределяне на света, в хода на което като „колонизатор“ се изявява една единствена държава. За реализацията на поставените задачи се използва цял комплекс от сложни и многопластови технологии, имащи мрежови характер. Югославия, Грузия, Ирак, Тунис, Египет, Либия и Украйна са само част от списъка на държавите, в които бяха използвани тези технологии, като в резултат от това те станаха жертва на т.нар. „управляван хаос“. Отличителна черта на съвременната геополитика е непряката намеса във вътрешните работа на друга държава и последователното латентно въздействие върху най-слабите и места с последващо задълбочаване на вътрешните проблеми, което води до дестабилизация на ситуацията в нея.

Държави, в които са осъществени или е направен опит за „цветни“ революции

Осъществяването на подобно „меко“ въздействие позволява постигането на значителни успехи при минимални разходи на средства и ресурси като се постига външна илюзия за непричастност на организатора на операцията към разширяващия се хаос.

Американските стратези заимстваха технологията на „управлявания“ хаос от сферата на природните науки, прилагайки я в социална сфера още през 70-те години на ХХ век, когато в САЩ беше публикувана книгата „Ред от хаоса: новият диалог между човека и природата“ (4). В този труд, базиращ се предимно на данните от физиката и химията, хаосът се разглежда като следствие от динамичната неустойчивост на сложните системи. Основната му идея е, че хаосът притежава не само разрушителна сила, но може да се превърне и в „генератор на ред“.

През 80-те години на ХХ век в САЩ активно започнаха да се разработват технологии за дестабилизирането на икономическия и социален живот в държавите, представляващи „интерес“ за Америка. Самите режисьори на „управлявания“ хаос се стремяха да удържат хаоса под контрол, формирайки нов ред, съобразен с интересите на Съединените щати. Технологията на „управлявания“ хаос беше създадена в Института Санта Фе, намиращ се в столицата на щат Ню Мексико, в близост до ядрения център на САЩ. Самият институт е основан през 1984 под егидата на Пентагона и Държавния департамент като целта му е да адаптира теорията на „управлявания“ хаос за реализацията на конкретни геополитически цели. Под патронажа на Държавния департамент на САЩ бяха създадени „групи за кризисен мониторинг и управление“ на политическите процеси, които – според мнозина експерти са косвено свързани с военно-политическите конфликти в Карабах, Таджикистан, Босна, Косово и други „горещи точки“ (5). В основата на геополитиката на хаоса пък са залегнали трудовете на редица известни западни анализатори. Важно място сред тях заемат тези на Джийн Шарп, основател на Института Алберт Айнщайн, който насърчава „изучаването и прилагането на ненасилствени методи за разрешаване на конфликтни ситуации“. Шарп стана световно известен именно благодарение на книгите си, посветени на теорията и практиката на „ненасилствената борба“. Най-популярни сред тях са „От диктатура към демокрация“ и „198 метода за ненасилствени действия“, които са преведени на десетки езици и се използват като практически пособия при организацията на „цветни“ и „кадифени“ революции в различни точки на света (27).

Технологията на „управлявания“ хаос

Технологията на „управлявания“ хаос представлява сложен системен механизъм чиито елементи са свързани помежду си по един доста причудлив начин, а резултатите от практическото му прилагане, в хода на своето развитие, могат да варират в различни посоки. Без оглед на конкретния регион, в който се прилага, тази технология обикновено залага на следните елементи: информационните войни, кибератаките и шпионажа, корупционното управление, разпалването на националните и религиозни конфликти, стимулирането на различните форми на сектантство, прокарването на фалшиви ценности и ерозията на националните и културни основи на съответната общност. Целта на тази „мека“ агресия е преформатирането на неудобните държави, трансформацията на масовото съзнание, понижаване съпротивителния потенциал на обществото и неговата способност да се самоорганизира и лишаването му от историческа памет.

Анализирайки технологията на „управлявания“ хаос като глобална заплаха за съвременния световен ред (мнозина експерти вече поставят знак за равенство между тази технология и оръжията за масово унищожаване), следва да очертаем основните етапи на практическата и реализация. Така, на първия етап се осъществяват мащабни и целенасочени усилия за подмяната на културно-смисловия код на нацията и разпространението и налагането на фалшиви ценности. Под прикритието на привлекателните идеи за свободата, либерализма, демокрацията и толерантността, в съзнанието на нацията биват ерозирани фундаментите, гарантиращи целостта на социалната и система. Основните „целеви групи“ на тази пропагандна кампания са младите хора и тези на средна възраст, тъй като – от една страна – те са най-податливи на информационния натиск, а от друга – тези групи от населението по-лесно могат да бъдат убедени  да се включат, при необходимост, в уличните протести и демонстрации срещу съществуващото управление. В този смисъл, основната задача на стратезите на „управлявания“ хаос е установяването на контрол върху образователната система, промяната на учебните програми на учениците и студентите, разпространяването на „правилните“ учебници, писани в съответствие с необходимата концепция. Тези учебници обикновено не просто ерозират единната система от знания на учащите си, но и в редица случаи съзнателно очернят историята на съответния народ или пък – точно обратното – я митологизират.

Друг изключително мощен инструмент за въздействие върху общественото съзнание са медиите, с чиято помощ се осъществява трансформация на масовото съзнание и мирогледа посредством силното въздействие на съвременните средства за манипулация на цялата духовна сфера на индивида, използвайки за целта съвременните информационни и социално-културни технологии. Така в електронните медии постоянно се налагат еднотипни шоу-програми и реклами на стоки и услуги, осъществява се мощна пропаганда на неограничения от нищо консумативизъм и хедонизъм. Сложните проблеми и интелектуални предавания постепенно изчезват от „праймтайма“ на големите електронни медии, като в най-добрия случай биват прехвърляни към онези части от денонощието, в които гледаемостта е най-слаба. Следването на подобна практика през достатъчно продължително време води до постепенното затъпяване на зрителите, понижаване критичността на мислене на нацията и по-голямата и податливост на външни внушения. Специално място се отделя за възпитаването на чувство за свръхтолерантност, доколкото това води до неспособност и нежелание за съпротива срещу външното въздействие и покорна готовност за възприемане на всички външни идеи и поведенченски стереотипи, приравнявайки ги със собствените национални ценности. Самата толерантност се превръща в своеобразен „фетиш“, неуважителното отношение към който неизбежно води до заклеймяването на онзи, който си го позволява, и превръщането му обект на критики и подигравки. Тоест, става дума за пълномащабна световна информационно-психологическа война, в хода на която се ерозира културата на солидарност и се налага култ към парите, както и социал-дарвинистките стереотипи в представите за човека и обществото. По този начин рязко се понижава способността на големи маси от населението за съпротива, самоорганизация и развитие. Всичко това формира специфична среда на постепенно отслабващ национален дух, отхвърлящ държавността и национално-културните традиции. Именно в подобни условия обаче, се чувстват най-комфортно и всевъзможните екстремистки движения.

След като общественото съзнание бива „размекнато“ и запълнено с алтернативни смисли и ценности (обикновено става дума за потребителски ценности), стратезите на „управлявания“ хаос пристъпват към втория етап от реализацията на своята технология. Посредством медиите, различни институции, рейтингови и социологически агенции, активно започва се прокарва тезата, че резултатите от изборите са предрешени далеч преди провеждането им, почти всички политически партии и движения са бутафорни, ключова роля в управлението на всички сфери на икономиката и обществения живот играя корумпираните чиновници, докато обществените организации на практика не влияят върху социалните процеси, държавата не гарантира нормални условия за живот на своите граждани и не се спазват основните конституционни права. Повечето от тези постановки обикновено намират потвърждение в реалния живот, което само усилва въздействието им върху съзнанието на хората. Всичко това стимулира политическия абсентизъм, апатията и разочарованието сред гражданите. В психологията подобна ситуация се дефинира като „заучена (придобита) безпомощност“. Ако човек бъде поставен в положение на „принудителна безпомощност“, където от собствените му решения и действия не зависи нищо,     той постепенно се приучава към нея и престава да се опитва да прави каквото и да било (8). Естествена реакция на това усещане за пълна безпомощност може обаче да стане отмъстителната агресия, тласкаща гражданите към противозаконни действия. Сработва механизмът на колективната безотговорност, чиито израз е „защо за тях (т.е. за управляващите) може, а за мен – не?“. Идейният плурализъм (трансформирал се във всепозволеност), размиването на моралните принципи, рязкото повишаване на материалните претенции, особено в средите на елита, все по-неуправляемата икономика – всичко това са компоненти на „управлявания“ хаос, гарантиращи постигането на най-важния резултат – демонтажа на съществуващите национални държави, традиционни култури и цивилизации.

През първите етапи от реализацията и, технологията на „управлявания“ хаос може да провокира и определен демографски ефект – съкращаване числеността на населението, което не представлява интерес за стратезите на новия световен ред. Така, либералните икономически реформи в постсоциалистическото пространство доведоха до демографска катастрофа, стимулирайки спада на раждаемостта и повишаване на смъртността. Сексуалната революция, пропагандата на хедонизма, неограниченият консумативизъм и крайният индивидуализъм водят до рязко намаляване на раждаемостта, а социал-дарвинизмът и равнодушието към нещастието на другите лишават индивидите от воля за живот и стимулират увеличаването на смъртността. Формирането на широко социално „дъно“ от бедни, бездомни и болни хора, поражда и своеобразен механизъм за „евтаназия“, защото сред тези категории смъртността е особено висока. Още повече, че това „дъно“ непрекъснато засмуква все нови и нови контингенти (9).

Успоредно с формирането на политическия абсентизъм и размиването на културно-цивилизационните основи на нацията, стратезите на „управлявания“ хаос пристъпват към реализацията на третия етап на своята технология – овладяването на лостовете за икономическо управление и формирането вътре в конкретната държава на контролирани от тях икономически елити. Тази задача се реализира посредством активното „внедряване“ в националната икономика на транснационалните корпорации, транснационалните престъпни организации, както и на наднационални органи и организации, контролирани от инициаторите на стратегията на „управлявания“ хаос. Най-често това става чрез глобализацията на икономическите процеси и интегрирането на националната държава в различни международни икономически организации, в които тя така и не става пълноправен участник.

Новият глобален елит

Резултатите от анализите на редица авторитетни западни икономисти показват, че икономическият растеж във водещите държави се постига не толкова чрез развитието на производството, колкото посредством преразпределяне на богатствата между силните държави и страните от „Третия“ свят. Това става възможно чрез рязкото отслабване на националната държава (обикновено след вкарването и в дълговия капан), приватизацията и изкупуването на всички видове национални ресурси, включително природните (10). При това, под натиска на международните финансови институции, самата национална държава се превръща в инструмент на този модел на глобализация – най-вече осъществявайки приватизацията и съкращавайки разходите в социалната сфера и за финансиране на такива национални системи, като науката и културата. За постигането на оптимален резултат, на този етап е необходимо в конкретната страна да се формира група от либерално настроени управленски кадри както в сферата на държавното управление, така и в тази на едрия бизнес. При това, колкото и добри професионалисти да са тези хора, на практика те се оказват прости изпълнители на глобалната мрежова игра. Както посочват експертите, принадлежащите към висшата икономическа прослойка на съвременния свят не живеят в своите страни, предпочитайки постоянно да обикалят свърхлуксозните хотели и закрити резиденции в различни точки на планетата, а общите им интереси се гарантират от частни армии от наемници. Тази нова глобална прослойка на собственици и управленски кадри не е обвързана достатъчно здраво с нито една държава или социална група. Основната част от либералите се осъзнават не като част от собствената си страна, а от глобалната управляваща класа. Предвид на транснационалния и характер, интересите на последната влизат в конфликт с прогресивно отслабващите национални държави, както и с всяка национално и културно самоидентифицираща се общност, като такава (1). Както посочва проф. Михаил Делягин, елитите на държавното управление постепенно започват да се осъзнават не като част от своята нация, а като елемент от глобалната управляваща класа и, съответно, започват вместо да управляват в интерес на националните държави, да управляват държавите и нациите в интерес на глобалните мрежи, обединяващи представители на финансови, политически и технологични структури, които не се чувстват обвързани с една или друга държава. Естествено, подобно управление съзнателно игнорира интересите на традиционните общества, формирали се в рамките на държавите. Пазарните отношения се заменят с правилата на глобалния бизнес (11). Системата, подготвяща (или по-скоро „отглеждаща“) антинационалните икономически елити, които обслужват интересите на глобалния бизнес, е една и съща без оглед на регона, в който се реализира тази технология. Формирането на мрежи от агенти за влияние, осигуряващи нагнетяването на хаос и последващото овладяване на държавното управление, се осъществява чрез подбора на подходящите кадри още по време на следването им в съответните държави и последваща допълнителна подготовка в престижни американски (западни) университети, където те получават необходимите познания за осъществяване на качествен икономически анализ на ключовите предприятия и отрасли на икономиката с цел тяхната бъдеща приватизация и преминаването им в ръцете на транснационалните корпорации.

По правило, въпросните кадри първоначално стават университетски преподаватели, а след това преминават на държавна служба, като част от тях получават възможността да се превърнат в олигарси. При първоначалния им подбор е особено важно те да са неособено богати, умни, цинични, алчни и космополитно настроени. Те не трябва да са привързани към Родината си или да ги е грижа за държавата. Нито пък да се смятат за длъжни да защитават и образоват собствния си народ. Понятия, като „съвест“, „патриотизъм“ или „солидарност“ са им напълно чужди, те се стремят не към популярност сред масите, а по-скоро към максимално влияние върху управляващите в съответната държава. Освен това, трябва да са догматично предани на идеята за „пълното раздържавяване на икономиката“ и „свободния пазар“ и, разбира се, да са достатъчно послушни на отвъдокеанските си приятели и международните финансови организации (12).

Един от най-известните създатели на теорията за „управлявания“ хаос Стивън Ман (виж статията му „Теорията на хаоса и стратегическото мислене“, в бр.4/2012 на Геополитика – б.р.), който лично участва в създаването на много огнища на напрежение, определя като ключови механизми за генериране на хаос „подпомагането на демокрацията и пазарните реформи“, „повишаването на икономическите стандарти и ресурсните потребности, изместващи идеологията“. Според Ман, основните инструменти за създаването на хаос на една или друга конкретна територия са: подпомагането на либералната демокрация, подкрепата за пазарните реформи, повишаването на жизнения стандарт на населението и най-вече на елита и изместването на ценностите и идеологията на заден план.

Както можеше да се очаква, всички тези постановки бяха активно реализирани в поссоциалистическото и постсъветското пространство и заложени в основата на т.нар. „цветни революции“. По правило, загубата на ключовите лостове за икономическо управление в държавата и преходът към външно ръководство, осъществявано от глобалния бизнес, водят до рязко влошаване на жизненото равнише, понижаване на БВП и масово обществено недоволство. Междувременно медиите продължават да култивират в масово съзнание идеалите на обществото на потреблението,  в резултат от което придобиването на все повече стоки и услуги се превръща ако не в смисъл на живота на гражданите, то в ключов елемент на тяхното ежедневие. Притежаването на последен модел мобилен телефон, ползването на максимално бърз Интернет или на други модерни технологии (автомобил и т.н.) се превръща в ключов белег за социален успех. В същото време влошаването на икономическата ситуация в страната закономерно генерира психологическо напрежение в потребителското общество, тъй като част от принадлежащите към него биват лишени от възможност за самоутвърждаване, сдобивайки се с поредната статусна „играчка“. От друга страна, това задълбочава поляризацията между различните групи население, най-вече заради все по-голямата разлика в материалното им благосъстояние. В тези условия, реализацията на технологията на „управлявания“ хаос навлиза в своя четвърти етап, в чиито рамки се формират разнообразни обществени организации, младежки движения и религиозни секти. Основната задача на този етап е максималното разединяване на нацията и противопоставянето между различните съставляващи я общности (на религиозна, етническа, политическа или културна основа). На свой ред, вътрешните проблеми, материалната неосигуреност и повишеното общо ниво на агресия водят по-нататъщната ескалация на проблема. Различните нации започват да си припомнят старите вражди и взаимните си претенции, като върху конфликтите на национална основа се наслагват и религиозните сблъсъци. Изострят се противоречията между различните течения вътре в самите религии. Възникват различни екстремистки групировки, склонни към провокирането на безредици. В условията на социална криза и глобализация ставаме свидетели на интензивна етническа миграция, формираща новия конфликтогенен фон на международните отношения.

В хода на практическата реализация на така очертаните заплахи, ситуацията може да излезе изпод контрол, което да провокира етническа война на всички против всички и регресивен разпад на големите (много)национални общности. В рамките на реализацията на технологиите на „управлявания“ хаос, процесът на преформатиране засяга и традиционните вероучения. Това се случва чрез масовия „експорт“ на чужди на местната религиозна среда тоталитарни секти (евангелистки, сциентологични и т.н.). Техните адепти активно си пробиват път към върховете на властта, като това се случва най-често в православните държави. Така например, ако се вярва на украинските медии, доскорошният премиер на страната Арсений Яценюк е станал част от т.нар. Сциентологична църква (секта, основана през 1953 от американския писател Рон Хъбард) още през 1998, когато работи като кредитент консултант в киевския филиал на Райфайзенбанк. По странно стечение на обстоятелствата, веднага след това кариерата му рязко тръгва нагоре (13). Въпреки широкото разпространение на нетрадиционните религии в постсоциалистическото и постсъветското пространство, фактът, че повечето от тях идват от САЩ остава неизвестен за мнозина (става дума на Църквата на Христос, Обществото за Кришна-съзнание, Сциентологичната църква и др.). А всяка тоталитарна секта, изолирайки паството си от останалите граждани, работи за дезинтеграцията на обществото.

На четвъртия етап от реализацията на технологията на „управлявания“ хаос се поставя задачата за максималното ерозиране на комуникационните връзки вътре в обществото, като това се постига, чрез:

– индивидуализацията, посредством неолиберализма, атомизацията на обществото, затварянето на индивида в социалните мрежи, създавайки му илюзията, че там разполага с широк кръг за общуване;

– ерозията на връзките с най-близкото социално обкръжение с помощта на сектантските организации и понижаване качеството на живот на по-голямата част от населението;

– влошаване на транспортните връзки вътре в страната и затрудняване възможностите за придвижване, което капсулира жителите на отдалечените региони, откъсвайки ги на практика от останалата страна и нейните проблеми;

– разпалване на религиозните и етнически противоречия;

– задълбочаване на социалното разслояване на обществото и създаване на комуникативни бариери между различните прослойки;

– формиране на система на елитарно (платено) образование, достъпно за ограничена част от обществото.

Както е известно, социологията използва понятието „аномия“, с което обозначава социалната патология, разпадането на връзките между членовете на обществото и дезорганизацията на обществените институции, както и масовото девиантно и престъпно поведение. Това е състояние, при което значителна част от обществото съзнателно нарушава съществуващите норми и правила. Изпадайки в състояние на аномия, цели социални групи престават да се чувстват част от обществото и напълно се отчуждават от него, отхвърляйки общоприетите социални норми и ценности. Несигурното национално положение и загубата на чувството за солидарност водят до ръст на девиантното поведение (14).

Стимулирането на „революционното напрежение“

След като на глобално и регионална равнище успешно се формира система от „критични зони“ в сферата на политиката, финансите, икономиката, религията, търговията, информационните комуникации, образованието и екологията, технологията на „управлявания“ хаос навлиза в своя пети етап, чиято цел е стимулирането на „революционното напрежение“ в набелязаната държава. В най-новата история повечето „правилни“ революции се реализират по един и същ сценарий: използва се някакъв незначителен повод (събитие) в сравнително благополучни държави със стабилен политически режим, като действията на протестиращите провокират светкавичната одобрителна реакция на Запада, който призовава управляващите да прекратят насилието срещу „демократичните“ революционни сили. В организационен план, е необходимо да бъдат консолидирани противниците на съществуващия режим и да се дестабилизира ситуацията в страната, включително с помощта на криминални елементи, радикални националисти, адепти на различни тоталитарни секти, маргинализирани млади хора и обществени (например студентски) протести, като се дискредитират държавните институции, особено тези отговарящи за сигурността. От ключово значение за организаторите на хаоса е да успеят да формират във властовите структури или в средите на опозицията критична маса от проамерикански или прозападни марионетки, както стана например по време на „цветните“ революции в Грузия и Украйна (5). Основните постановки на геополитическата доктрина за „управлявания“ хаос предполагат:

– обединяването за определен период  на разпокъсаните политически сили, недоволни от съществуващата политическа система и законното правителство;

– ерозия на увереността на управляващите в собствените им сили и лоялността към тях на армията, службите за сигурност и другите силови структури;

-пряка дестабилизация на ситуацията в страната, стимулиране на протестните настроения, включително чрез привличането на криминални елементи и ултранационалистически групи (в мюсюлманския свят за целта се използват радикалните ислямистки организации), така че да бъде провокирана паника и недоверие към правителството;

– организиране на смяната на властта посредством „демократични“ избори, въоръжени действия или други методи.

Когато анализираме технологията на „управлявания“ хаос следва да сме наясно, че в основата му е заложено, преди всичко, реално съществуващото обществено недоволство в конкретната страна и липсата на нормални канали за взаимодействие по оста „власт-общество“, когато негативното самоусещане на населението провокира осъзнат социален дискомфорт. В същото време е необходимо наличието на организирана група, способна да влияе върху вътрешнополитическите процес във въпросната страна и представляваща „инкубатор на революционни настроения“ (например опозиционно настроената интелигенцията, младите хора или някоя радикална революционна групировка)(2). Обективно погледнато, тази общност следва да изиграе ролята на своеобразна „пета колона“. При това задължително трябва да бъдат поставени под контрол постоянно действащите информационно-комуникационни канали, по които тези идеи се транслират ефективно.

За да могат разединените и до голяма степен аполитични маси да бъдат накарани да излязат по улиците на градовете и да се радикализират техните настроения, активно се прокарва тезата за „престъпния характер“ на съществуващия режим. Управляващите биват обявени за врагове на народа, които задължителна трябва да бъдат свалени. Целенасочено се прокарва разделението на обществото на „наши“ и „чужди“, като към последните се причисляват всички противници на ескалацията на революционния конфликт. В резултат от това разделение в обществото възникват опасения да не се остане встрани от модното бунтарско течение, което вдига около себе си много по-голям шум, отколкото правителствените сили. Още повече, че „бунтарите“ обикновено са склонни да използват силови методи срещу противниците на „революционното насилие“. Тълпите протестиращи започват активно да възприемат символите и лозунгите на „революционното ядро“ (розите и знамената с кръстове в Грузия, или свития юмрук в Украйна). Постепенно се налага информационният образ на „победата на революцията“ и неминуемата положителна трансформация на цялото общество, която ще последва „веднага след това“. Всичко това подгрява емоционално протестиращите тълпи, изключва критичното съзнание на участниците и води до появата на колективно и лесно направлявано отвън мислене. Формулата „ние, добрите и те, лошите“ се превръща в постоянен източник на интерпретации, позволяващи всяко събитие да бъде изопачено и използвано в интерес на създателите на хаоса. Управляващите обикновено пропускат именно  този етап от радикализацията на масите, възприемайки случващото се като поредните младежки безредици и обяснявайки го с прекалената употреба на алкохол или наркотици. По правило, подобно лекомислено отношение има крайно негативни последици за режима. Забавянето и колебанието относно използването на силови методи, съчетани с грамотно провеждана информационна пропаганда, се възприема от опозицията като знак за слабостта на управляващите и провокира още по-голямото недоволство на масите. Паралелно с това нараства и самоотъждествяването на последните с „революционерите“, т.е. да бъдещ „революционер“ става въпрос на престиж. В резултат доскорошната маргинална опозиционна групировка много бързо се сдобива с голям брой съюзници.

Всяка отстъпка на режима или готовността му за преговори, се възприемат от тълпата като победа и допълнително стимулира претенциите и. Технологията на „управлявания“ хаос се основава на познаването на дълбочинните социокултурни детерминанти на деструктивната активност и съзнателно стимулира сред масите стремеж към разрушаване, нажежава ситуацията, т.е. стреми се към наслояване на емоциите по формулата „ние, добрите срещу тях, враговете“. Тоест, недоволството и обвиненията се синхронизират.

„Врагът“ постепенно започва да се възприема като „чужд биологичен вид“, като по този начин автоматично отпадат и всички ограничения по отношение на методите на борбата срещу него. Много показателно в това отношение е тезата на нацисткия идеолог Йозеф Гьобелс, че „външно евреите с нищо не се различават от хората, но всъщност не са хора“. На този етап, режимът често започва сам да съдейства за ръста на революционния ентусиазъм и, съответно, на революционното насилие: все по-непопулярният елит се оказва все по-неадекватен на ситуацията, като на преден план в неговите среди излизат най-одиозните политически фигури. Украинската криза през 2014, изгарянето на хора в Профсъюзния дом в Одеса и наказателните операции срещу мирните граждани (нямащи нищо общо с въоръжените бунтовници) на Донецк и Луганск бяха пряк резултат от реализацията на тази технология (26).

Ключова роля на този етап играят социалните мрежи. Практически във всички държави, оказали се мишени на „управлявания“ хаос, оперативното регулиране на действията на тълпите беше организирано чрез изпращането на съобщения за насрочените митинги и други акции в социалните мрежи и електронната поща, както и на мобилните телефони. В случая е важно да отбележим, че управляващите сървъри на

Facebook, Twitter, както и Hotmail, Yahoo и Gmail, се намират в САЩ и се контролират от съответните служби, разполагащи с достъп до цялата необходима им информация. След това, за експлозията на максимално „подгрятата“ тълпа се оказва достатъчен и най-малкият инцидент или провокация, в резултат от които започват сблъсъци с органите на реда и мирните демонстрации се трансформират в пълномащабен граждански конфликт. Както посочват експертите, след избухването на поредната „цветна революция“, в съответната страна се формират и продължават да съществуват в течение на доста време възбудени, истеризирани общности от хора, които масово губят способността си за критичен анализ на действителността. Неадекватността и истеризацията на масите ги поставя в пряка зависимост от „спонсорите на демократичния процес“. Губейки способността си за алтернативно мислене, те изпадат състояние на своеобразно „историческо вдетиняване“ и по собствена инициатива превръщат страните си в полуколонии. По този начин се формира нова глобална колониална империя, управлявана с чисто информационни методи и средства и разширяваща се именно благодарение на „управлявания“ хаос (3).

Както посочих по-горе, в технологията на „управлявания“ хаос, активно биват въвличани тинейджърите и младото поколение, като цяло. Обективните особености на психологията на тази възрастова група обслужват нуждите на манипулаторите на масовото съзнание. Безкритичното мислене, емоционалното възприемане на околния свят и стремежът към самоактуализация се оказват благоприятна почва за формирането на хаос в обществото от страна на самите млади хора. Така, през 2008 САЩ иницираха създаването на глобален Алианс на младежките движения (Alliance for Youth Movements, което през 2011 се преименува на Movements.org). На практика, тази организация се финансира от САЩ и ключовите им западни съюзници. Те и оказват всестранна техническа и организационна продкрепа, включително обучение и координация на опозиционните младежки движения в глобален мащаб, но най-вече в Близкия Изток, Северна Африка, Латинска Америка и постсъветското пространство. На учредителната среща на организацията, провела се в Ню Йорк, участваха високопоставени служителни на Държавния департамент, членове на Съвета за международни отношения (CFR), съветници в Департамента за вътрешната сигурност на САЩ, както и множество представители на американските корпорации и медийни групировки, включително AT&T, Google, Facebook, NBC, ABC, CBS, CNN, MSNBC и MTV (15). В декларацията за целите на Алианса се посочва, че това е неправителствена организация подпомагаща младежките активисти по места така, че те да могат да оказват по-голямо влияние върху развитието на света. През 2009 идеите на Алианса на младежките движения получиха активната подкрепа на държавния секретар на САЩ Хилари Клинтън. Сред основателите му са бившият съветник на  Кондолиза Райс, Джаред Коен, който в момента е сред водещите мениджъри на Google, обслужващ изключително влиятелния Съвет по международните отношения. Партньор на Алианса е и британската организация Quilliam, създадена от бивши египетски политически затворници и активисти на радикалната ислямистка формация Хизб ут-Тахрир. Наскоро Quilliam получи от британското правителство сериозен грант на стойност един милион паунда, освен това се твърди, че си сътрудничи тясно със специалните служби на Великобритания. Основната и задача е изготвянето на препоръки за „вътрешната ерозия“ на ислямистките групировки и провеждането на подготвителни курсове за организиране на масови протести за „социалните активисти“. Сред участниците в Алианса е и египетската опозиционна организация „6 април“, която през 2011 изкара на улиците хиляди протестиращи, опитвайки се да свали правителството на египетския президент Хосни Мубарак. Технологията на тези протести се основаваше на свободното използване на Интернет-мрежите, с чиято помощ се координираха действията на опозицията. Според един от участниците в революционните събития в Египет, протестите са били планирани от т.нар. „Революционен съвет на младежта“, в който са влизали едва 15 човека. Всички те са били или членове, или симпатизанти на младежкото движение „6 април“. При това Facebook и Twitter бяха използвани от движението не толкова за общуване, колкото за да бъдат заблудени службите за сигурност. Така, когато настъпи т.нар. ден „Х“, последните очакваха протестиращите на едни места, докато те събираха привържениците си на съвсем други. Само за пет минути, ползвайки обикновени телефони, те съумяха да мобилизират над 300 човека. Според един от организаторите на протестите Амр Салех,  те постоянно са принуждавали полицията да разпръсква силите си, подавайки и фалшива информация, и са използвали Facebook и Twitter едва когато активистите вече са заели предварително посочените им позиции. Понякога, с цел възпламеняване на напрежението, целенасочено се били подбирани бедняшките райони на Кайро като например Имбада (квартал който през 90-те се контролираше от радикалната организация Джамаа ал-Исламия), където населението много по-лесно може да бъде вдигнато на бунт срещу режима (16).

След като ситуацията в страната започва да излиза изпод контрола на властта, а протестиращите тълпи, подстрекавани от провокаторите, демонстрират все по-агресивно поведение, от страна на световното обществено мнение и лидерите на западните държави започва да се оказва активен информационен и дипломатически натиск върху съответния режим и държавния глава. Така реализацията на технологията на „управлявания“ хаос навлиза в своя шести, заключителен етап. Нагледна илюстрация за това са събитията в Египет през 2011. Непосредствено след сблъсъците между местните силови структури и все по-агресивните демонстранти, редица държави започнаха да сипят обвинения срещу режима, че нарушава човешките права и е „недемократичен“. Така например, швейцарският външен министър заяви, че е „обезпокоена от насилието в Египет“ и призова властите в Кайро да „уважават свободата на словото“ (17). На свой ред, тогавашният турски премиер (а днес президент) Ердоган се обърна към Хосни Мубарак с думите: „Вслушайте се във виковете на хората и техните искания. Действайте в интерес на мира, сигурността и стабилността на Египет. Вземете мерки за да удовлетворите желанията на народа. Правилата на демокрацията изискват уважение към волята на хората и техните искания и не допускат те да бъдат игнорирани“(18). Държавният департамент на САЩ пък призова египетските власти да не използват сила срещу демонстрантите, а самият президент Обама поиска незабавно да се пристъпи към смяната на президента. В няколко канадски градове, включително в Монреал, бяха организирани митинги в подкрепа на египетската „революция“ (20).

Естествено подобна позиция на Запада и неговите съюзници допълнително дестабилизира ситуацията в страната, деморализира правителството и усилва вярата в победата на „революцията“. Всичко това доведе до оставката и последвалия арест на египетския президент Хосни Мубарак. Абсолютно същият сценария беше използван и за смяната на управлявщия режим в Тунис през 2011, както и в Украйна през 2014. Реакцията на Запада на случващото се в тези държави беше една и съща, като исканията за спазване на демократичните права, а на практика – за пълната капитулация на управляващите там режими, се повтаряха от големите медии като добре заучени шаблони.

Съзнателното провокиране на гражданска война

В случаите, когато политическият режим в конкретната държава прояви политическа воля и решителност, отказвайки да се подчини на информационния и политическия натиск на Запада, технологиите на „управлявания“ хаос в тази страна може да се развие по два различни сценария. Първият, включва въоръжаването на протестиращите маси и формирането на големи бунтовнически групировки, които влизат във въоръжен сблъсък с правителствените сили, т.е. страната на практика бива тласната в бездната на гражданската война. Именно по този начин се развиха революционните събития в Либия и Сирия. САЩ активно съдействаха за въоръжаването на либийските групировки, воюващи против Муамар Кадафи, както и на т.нар. въоръжена опозиция в Сирия. Вашингон обаче не се ангажира с пряката доставка на оръжие в Либия, възлагайки тази черна работа на съюзниците си от Близкия Изток – Катар и Саудитска Арабия. Както посочи в тази връзка президентът Обама: „Ако искахме сами да доставяме оръжие в Либия, вероятно щяхме да намерим начин да го направим. Истината обаче е, че търсим други възможности за подобни доставки“ (21). По-късно голяма част от това оръжие, чиито канали за доставка имаха полуофициален характер и не се контролираха от никого, се оказаха в ръцете на радикалните ислямисти. Както подчертават редица експерти, ситуацията с оръжейните доставки привлича вниманието на Националния съвет за сигурност на САЩ, но там стигат до извода, че въоръжаването на джихадистите е „по-малкото“ зло и тези доставки продължават, без върху тях да се упражнява какъвто и да било контрол. Според високопоставен сътрудник на Държавния департамент, в това отношение Саудитска Арабия отива по-далеч дори от Катар, изпращайки в Либия въоръжение, което преди това е било купено директно от САЩ. Така, радикалните ислямисти се сдобиха с огромно количества американско оръжие и боеприпаси. След свалянето на Кадафи обаче, добре въоръжените ислямисти (т.е. доскорощната либийска „демократична“ опозиция) стартира въоръжена борба с привържениците на светската власт. В резултат от това, огромно количество оръжие (включително и американско) започна да се разпространява из целия регион, посредством мрежите на радикалните мюсюлмански групировки. Така то попадна в ръцете на терористите от Мали и редица държави от Северна Африка. Впрочем, оръжие от Либия се появи и в различни други „горещи точки“, включително в арсенала на сирийския филиал на Ал Кайда „Джабхат ан-Нусра“ сражаваща се със сирийската армия. Друга част от него пък попадна в ръцете на бойците от палестинската групировка „Ислямски джихад“ (22).

В основата си, военната фаза в реализацията на технологията на „управлявания“ хаос има системен характер и преследва далеч отиващи планове. Политическият преврат и смяната на политическия лидер в набелязаната държава са само елемент от голямата геополитическа комбинация, целяща дестабилизирането на ситуацията в целия регион и преформатирането на световния ред в свой, собствен интерес. Освен оказването на военна помощ на антиправителствените сили, стратезите на хаоса могат, при определени условия, да предприемат и открита военна интервенция на територията на една или друга суверенна държава. Както стана например през март 2011, когато международната коалиция, оглавена от Франция, САЩ и Великобритания, стартира военна операция в Либия. Френската авиация нанесе първите точкови удари по армията на Кадафи, а американските и британски бойни кораби атакуваха либийската противовъздушна отбрана с ракети „Томахоук“ (21). Същият сценарий трябваше да бъде реализиран и в Сирия, ако не бе твърдата позиция на Китай и Русия, които блокираха проекторезолюцията на Съвета за сигурност на ООН за налагане на санкции срещу сирийското правителство, допускаща и пряка външна военна намеса в тази страна.

Когато говорим за практическото прилагане на технологията на „управлявания“ хаос, следва да сме наясно, че тя представлява изключително печеливш механизъм за нейните стратези, без оглед на това, до каква степен те съумяват да я реализират на практика. Осъществяването на всеки от изброени по-горе етапи на тази „мека“ война, сам по себе си, е сериозен успех за нейните стратези. Не бива да забравяме, че зад игрите на голямата геополитика винаги се крият прагматичните интереси на глобалния бизнес (т.е. на транснационалните компании – ТНК), който печели от всяка дестабилизация на ситуацията извън границите на собствената си държава. Както вече посочих, на сегашния етап по-нататъщното успешно развитие на ТНК в глобалното пространство е възможно само при отслабването на икономиката на другите държави и превръщането им в суровинен придатък и обект на икономическа манипулация. В рамките на технологията на хаоса постигането на тези цели е не по-малко важно, отколкото създаването на марионетни политически режими във всички точки на света. Така например, след революционните събития в Египет, темповете на икономическия растеж на страната към ноември 2011 спаднаха драстично от 8% до по-малко от 1%. Валутните и резерви пък намаляха с цели 40%, а борсовите индекси на Египет паднаха за броени дни с 11%. Затова пък търсенето на американски долари в страната скочи със 100%. Отромен брой хора се опитваха да обърнат парите си в твърда валута, което доведе до рязко повишаване курса на долара и недостига му на местния валутен пазар (23). В същото време самите САЩ се възприемат от останалия свят като остров на политическа и социална стабилност, което ги превръща в притегателно място за капиталовите потоци. Между другото, Съединените щати използват този инструмент за обогатяване още в периода преди и по време на Втората световна война и на практика са заинтересовани от избухването на мащабна война в Европа. По онова време огромен брой банкери, индустриалци и учени емигрират от Стария континент в САЩ, спасявайки се от военните действия и ексцесиите на нацизма.

Миграцията и стратегията на „управлявания“ хаос

В наши дни една от задачите, които си поставя американският модел на „управляван“ хаос е повтарянето на сценария от ХХ век, само че сега, вместо войната и нацизма, в Европа се използва факторът на масовата миграция на т.нар. „бежанци“ от Северна Африка и Близкия Изток. Именно поради това, проблемите с миграцията на Стария континент не слизат от челните страници на големите медии и информационни агенции. Основната цел на американските стратези на хаоса е да стреснат европейския бизнес с нахлуващите орди на арабските „варвари“, заплашващи да унищожат европейската цивилизация. И, както се вижда, стимулирането на миграционния хаос вече започва да дава своите плодове. По данни на валутните анализатори на Deutsche Bank, през последните няколко мосеца изтичането на капитали от ЕС е достигнало над 300 млрд. евро. Икономистите прогнозират, че през следващите няколко години от Европа могат да изтекат около 4 трилиона евро. Ако този сценарий се реализира на практика, курсът на еврото ще продължи да пада, а ЕС ще бъде принуден да се превърне в масов кредитор и, следователно, ще попадне във финансова зависимост от САЩ (24). Друго важно направление в реализацията на интересите на транснационалните компании от САЩ е износът на втечнен шистов газ (LNG) в Европа. През последните години в света се разгръща активна битка за пазарите на енергоносители, като основните участници в нея са САЩ, Русия и близкоизточните държави. В момента обаче, Съединените щати не разполагат с необходимата транспортна инфраструктура, без която са невъзможни мащабните доставки на американски LNG на европейския пазар. Повечето от съществуващите в САЩ газови терминали са предназначени за вътрешни нужди и не са подходящи за износа на енаргоносители, където се изисква друго оборудване и транспортна логистика. Всичко това засега не позволява на САЩ да осъществяват мащабен газов износ в Европа. Според експертите, американците трябва да спечелят време – около пет години, за да решат тези технически проблеми. Но дори ако всички трудности с експортните и приемащите LNG-терминали бъдат преодолени и американският шистов газ започне да постъпва в големи количества на европейския пазар, стойността му по съвсем обективни причини ще бъде по-висока от тази на руските газови доставки. Разбираемо е, че в сегашните условия европейците не са склонни да жертват толкова средства за удовлетворяване енергийните интереси на САЩ. Ето защо, за да накара европейските политически лидери да подпишат желаните договори с американските газови доставчици, Вашингтон се нуждае от влошаването на икономическата и социалната ситуация в Европа, както и от изострянето на политическите отношения между Брюксел и Москва. Само при подобно развитие, американската газова стратегия има шанс за успешна реализация. Именно затова мнозина анализатори разглеждат сложната ситуация с огромния мигрантски поток към Европа, натрупването на все повече социални проблеми и нарастващото етническо и културно противопоставяне в редица държави от Стария континент, именно в светлината на умело планираната технология на „управлявания“ хаос. Нестабилността в Близкия Изток и по периферията на Европа (и дори в нейното ядро) вероятно ще продължи още няколко години, или поне дотогава, докато американските компании не съумеят да решат проблемите с техническата си инфраструктура в газовата сфера, защото в противен случай европейският пазар ще си остане затворен за тях (25). Тоест, в контекста на технологията на „управлявания“ хаос,  Европейският съюз, като естествен съюзник на САЩ, изглежда също такъв заложник и обект на латентно манипулиране, както и държавите от Близкия Изток.

Друг елемент на стратегията на „управлявания“ хаос е гладът. По данни на Организацията по прехрана и земеделие към ООН, днес от глад страдат над един милиард хора по света, а от недохранване (в една или друга степен, количествено или качествено) е засегнато почти половината човечество. Експертите прогнозират по-нататъшно повишаване на световните цени на продоволствените стоки и допълнително изостряне на проблема с глада на планетата. Неблагоприятните за селското стопанство климатични промени, войните и въоръжените конфликти превръщат проблема с глада в един от най-актуалните. Както е известно, отговорът на западните ТНК на продоволствения проблем беше появата на глобалния пазар на разнообразни генномодифицирани продукти. Лидер в това отношение стана базираната в САЩ транснационална компания Monsanto Со, тясно свързана с гиганта на хранителната индустрия  Coca-Cola и контролираща пазара на генномодифицираните сортове соя, царевица, памук и пшеница (1). Споровете за ползата и вредата от тези продукти за човешкия организъм продължават, но няма съмнение, че продоволствената зависимост на една страна от вносните стоки и възможността за увеличаване или намаляване обемите на техните доставки, е великолепен начин за стимулиране възникването на условия за социални сътресения и дестабилизация на ситуацията в региона.

Технологията на „управлявания“ хаос, която активно се използва от Запада за реализацията на геополитическите му цели, може успешно да се реализира във всеки регион, където са налице съществени икономически и социални проблеми, без оглед на етническия и конфесионалния им аспект. Най-ефективна обаче се оказва тази технология в мрежовите общества, активно ангажирани в глобализационните процеси. В мрежовите общества има много по-малко организираност и разсъдливост и самите те изглеждат много по-близо до хаоса, непредсказуемостта и спонтанността, отколкото обществата, основани на рационалната йерархия (28). Използвайки мрежовия принцип на въздействие, „управляваният“ хаос оплита всички сфери на обществото – от образованието, медиите и науката, до икономическите и политическите процеси. На пръв поглед, в началните етапи от нейното развитие, тази технология не представлява опасност за националната сигурност, тъй като тя традиционно е завоалирана с красиви и увличащи лозунги за либералните ценности, свободата на словото, демокрацията, толерантността и т.н. Когато обаче в конкретната страна бъдат създадени необходимите уславия, мрежовият принцип на ентропията светкавично сработва, водейки до пълния крах на държавността. Ефективното противопоставяне на технологията на мрежовия „управляван“ хаос е изключително сложно, а комплексни мерки за борба с този опасен феномен все още не са формулирани, което дава основание да го смятаме за една от глобалните заплахи пред съвременния световен ред.

Написано от Д-р Максим ВАСИЛИЕВ, старши преподавател в Псковския университет за Българско геополитическо дружество

loading...

Последни от Свят

NGO-нахалство

Едно евроатлантическо NGO, носещо претенциозното заглавие Европейски съвет за външна политика, тези дни изготвило
Отиди Горе