Тайните армии на НАТО

в Свят


През първите години след Студената война бяха създадени уникални условия за достъп до редица масиви с документи на секретните служби в страните от Централна и Източна Европа.

Това позволи да се разкрият и голям брой детайли за тайните операции на КГБ – разузнавателната служба на едната от двете водещи сили в следвоенния свят, включително за дейността на КГБ в и с България. Същевременно, резултатите от дейността и намеренията към България от страна на разузнавателните служби на другата свръхсила САЩ останаха извън полезрението на експерти и учени.

През 90-те години на ХХ век Центърът за изследване на разузнаването към ЦРУ публикува няколко документални сборници, които съдържаха колекции с информационно-аналитично съдържание (т. нар. „Национални разузнавателни анализи“ — NIE), но не и оперативни материали. Неколкократните искания за декласифициране на този вид документация на ЦРУ, в съответствие със Закона за свобода на информацията (FOIA), бяха отклонявани поради съображения за „нанасяне на евентуални щети на националната сигурност на САЩ”.

По силата на друг законодателен акт от 1998 обаче, в периода 1999-2005 бяха разсекретени над осем милиона страници с документи за тайните операции на ЦРУ и предшестващите разузнавателни служби на САЩ  за периода 1941-1955. В последните няколко години (2007-2015)  допълнително бе предоставен достъп до редица нови материали по тази тематика. От особен интерес за нас е колекцията с документи за първата тайна операция на ЦРУ срещу България (1950-1955), която стана достъпна за ползване на 18 май 2013. В сравнение с колекцията от документи за операцията срещу Албания BGFIEND, която се състои от 31 тома с общо 2300 страници, достъпните засега материали за България са общо 48 документа.

Някои допълващи и уточняващи данни за тази операция се откриват в по-общи архивни материали, какъвто е например работният дневник на директора на ЦРУ ген. Уолтър Бедел Смит за 1951 или отделни персонални досиета на свързани с американското разузнаване лица. Всички тези нови документални свидетелства предоставят ценна автентична информация по важни теми, за които до сега имаше оскъдни сведения, основаващи се главно на спомени и периодични издания на дейци от българската политическа емиграция или на донесения от архивите на Държавна сигурност.

Важността на новите източници се повишава от техния характер – строго секретни анализи и отчети на Службата за политическа координация на ЦРУ (OPC/CIA), които съдържат конкретни исторически данни и коментари за организации и лидери на българската антикомунистическа емиграция на Запад, Българската охранителна рота към американската армия, емисиите на Радио „Горянин“, нелегално прехвърляне на агенти и пропагандни материали в България, и др.

В същото време задълбоченият и критичен прочит на новоразкритите американски архивни колекции разкрива еволюцията в създаването и прилагането на концепциите за тайни психологически и подривни операции, които в наши дни са по-общо клиширани с усърдно използвания термин „хибридна война“.

Службата за политическа координация и „тайните операции”

Още при създаването на Управлението на стратегическите служби (Office of Strategic Services — УСС) в разгара на Втората световна война се полагат основите на трите насоки в бъдещата дейност на УСС – стратегическо и оперативно разузнаване, психологическа война и подривни операции (включително и водене на „партизанска война“). Самото Управление функционално се разделя а две направления. Едното се занимава със секретно разузнаване (SI) и контраразузнаване (X-2), докато второто с наименование „Отдел за психологическа война“ отговаря за специалните подривни операции (SO) и моралните операции (MO), наричани още „черна пропаганда“.

През юли 1942 в ръководството на УСС е предложена първата дефиниция за целите и принципите на „психологическата война“. Психологическата война е определена като една от четирите форми на междудържавен конфликт наред с другите три форми – военна, политическа и икономическа. Сред основните цели на тази форма (Psychological Warfare) са

„объркване на противника, отслабване волята му за съпротива, създаване на вътрешни безредици и дисиденти чрез настройване на антагонистичните елементи едни срещу други“, а радиопропагандата е посочена като главно оръжие на психологическата война в условията на Втората световна война.

С приемането на Закона за национална сигурност на САЩ през юни 1947 се създават две от най-важните американски институции в сферата на сигурността – Съветът за национална сигурност (NSC) при Белия дом и Централното разузнавателно управление (CIA). Четирима от бъдещите директори на „Агенцията“ и много от старшия ръководен персонал са ветерани от УСС. През декември 1947 в един от първите доктринални документи на Съвета за национална сигурност – Директива NSC 4-A, е направен опит да се дефинира понятието за „тайни операции“ (covert actions).

Официалната дефиниция за „тайни операции” на ЦРУ е формулирана в следваща директива на Съвета за национална сигурност на САЩ за „психологическа война” от 18 юни 1948. (NSC/10/2). Съгласно документа, става дума за следните основни действия:

„пропаганда; икономическа война; превантивни операции, включително саботаж, евакуация или взривяване; подривни операции, включително подкрепа за нелегални съпротивителни движения; подкрепа на местните антикомунистически елементи в застрашените страни от свободния свят”.

За пръв път в NSC/10/2 е използвано понятието за „бели” (явни) и „черни” (тайни) операции. През май 1951 директорът на ЦРУ ген. Уолтър Бедел Смит предлага коригиран вариант на директивата за „Тайни операции и нелегални действия“, която заляга в нов документ на СНС от октомври с. г. (NSC/10/5). През 1954 неговият приемник Алън Дълес допълва концепцията за „бели”, „сиви” и „черни” пропагандни разузнавателни операции. Модерното разбиране за „тайни операции” е описано в книгата „Разузнаването: от тайните към политиката” на бившия заместник-директор на ЦРУ Марк Лоуентал (2002-2005) като: „операции между мира и войната”.

В изпълнение на директивата NSC/10/2, на 1 септември 1948 се създава Службата за политическа координация (Office for Political Coordination — OPC), първоначално замислена като Служба за специални проекти. Заедно със Службата за специални операции (OSO) OPC е натоварена с осъществяване на нелегалните действия на ЦРУ.

Докато OSO се занимава с по-дългосрочни разузнавателни и контраразузнавателни операции зад граница, OPC пряко отговаря за организиране на психологически, паравоенни и подривни тайни операции. Един от инициаторите за създаване на тази служба е Джордж Кенън – архитектът на американската политика за „сдържане” на комунизма. В качеството си на директор на Отдела за политическо планиране в Държавния департамент на САЩ той представя на 5 май 1948 първоначалния вариант на директивата за „тайни операции“ NSC/10/2.

В друг документ от 30 април Кенън определя „политическата война“ като „логично продължение на доктрината на Клаузевиц в мирно време“. Според него, тайните операции следва да бъдат обвързани тясно с актуалните приоритети във външната и военната политика на САЩ, поради което OPC при своето създаване е със специален статут – неговата дейност е направлявана в тясна координация с Държавния департамент, Министерството на отбраната и Обединения комитет на началник щабовете. За стратегическо ръководство на OPC към директора на ЦРУ са аташирани специални представители на тези три институции, като всяка от предложените тайни операции следва да се съгласува и одобри от всички тях. Сътрудниците на OPC обикновено използват за прикритие при осъществяване на мисии зад граница дипломатически или армейски длъжности, а в първите две години част от бюджета за някои „публични“ операции под контрола на ЦРУ формално се отпуска чрез Държавния департамент.

Съставът на OSO и OPC се подбира най-често от бивши служители на УСС от годините на войната. Първият ръководител на Службата за политическа координация с официална длъжност Помощник директор по политическа координация  (ADPC) е Франк Уизнър, предложен лично от Джордж Кенън. Той е ветеран от секретните операции на УСС, а последната му предишна длъжност е помощник заместник държавен секретар за окупираните територии.

Уизнър има най-съществена роля за развитието на тайните операции на американското разузнаване през следващото десетилетие. На 29 октомври 1948 в детайлен доклад до директора на ЦРУ той предлага основните структурни и функционални направления на OPS – психологическа, политическа, икономическа война и паравоенни действия. Функционалните групи се предвижда да осъществяват своята дейност на програмен принцип, поради което тайните операции обикновено са назовавани Проекти. Функционална група I за „психологическа война“ фокусира своето внимание върху проекти за печатна и радиопропаганда.

Функционална група II за „политическа война“ е насочена към изпълнение на четири вида проекти – поддръжка на вътрешни нелегални съпротивителни движения, подпомагане на бежанци от „Съветската сфера“, контакти с антикомунистически организации в „Свободния свят“, окуражаване политическата емиграция от страните в Източна Европа. Третата функционална група за „икономическа война“ предвижда организиране на проекти, свързани с валутни спекулации и „черния пазар“ . Най-секретната дейност се осъществява от четвъртата функционална група за „подривни операции“, която ръководи проекти в подкрепа на партизански движения, осъществяване на саботажни и диверсионни акции и подготовка на нелегална мрежа от паравоенни антикомунистически формирования в Западна Европа в случай на съветска инвазия и глобална война между противостоящите си два военнополитически блока. Последните проекти са обосновани с концепцията за обучени и екипирани stay-behind въоръжени групи, което в съвременния политически лексикон понякога се превежда и като „спящи клетки“ (sleeping cells).

През 1949 Алън Дълес предлага в меморандум до Съвета за национална сигурност Службата за политическа координация да бъде изцяло поставена в структурите на ЦРУ, като се премахне първоначалният сравнително автономен статут. Според Дълес, много по-ефективно би било секретното разузнаване и тайните операции да бъдат обединени в обща служба. Идеята е възприета от новия директор на Агенцията ген. Уолтър Бедел Смит, който осъществява в края на 1950 и други структурни промени с въвеждане на длъжности за заместник директори по основни направления.

От 4 януари 1951 контролът над тайните операции се осъществява от заместник-директора по планирането (DDP) Алън Дълес – легендата на американското външнополитическо разузнаване. След назначаването му за първи заместник директор на ЦРУ на 23 август 1951 Франк Уизнър заема мястото му като Директор на „Нелегалната служба“ (Clandestine Services) с официална длъжност Заместник директор по планирането (по-късно длъжността е известна като Заместник директор по операциите). На този пост той ръководи обединените в една дирекция OSO и OPC до януари 1959 г. Заместник на Франк Уизнър в OPC от октомври 1948 е Франк Линдзи, който го наследява през август 1951.

Сред близките сътрудници на Уизнър по това време е Кармeл Офи, бивш служител в посолството на САЩ в Москва и политически съветник към Съюзническото командване в Казерта в края на войната. По препоръка на Аверил Хариман в OPC постъпва Ричард Бисел, който през 1959 замества Уизнър като заместник директор по планирането. Друг ветеран, който се присъединява към екипа на OPC е Томас Карамесинес, работил под прикритие в посолството на  САЩ в Атина по време на гражданската война в Гърция. В периода 1949 – 1953 Карамесинес е ръководител на мисията на ЦРУ в Гърция, по-късно е на подобна длъжност в Италия, а в периода 1967-1973 също достига до поста Заместник директор по операциите.

В тясно сътрудничество с колегите си от OPC работят и други ветерани от войната, които заемат ръководни позиции в OSO, по-късно преминават през длъжността Заместник директор по планирането/операциите за да достигнат подобно на Алън Дълес до най-високата позиция в разузнавателната общност – Директор на ЦРУ – Ричард Хелмс и Уилям Колби. Ричард Хелмс от началото на 1951 е Помощник заместник директор по операциите (ADSO), а Колби в периода 1951-1953 е представител на OSO в Стокхолм и през следващите години 1953-1958 – в Рим.

При създаването си през октомври 1948 Службата за политическа координация се състои от около 30 служители, в следващата година е десетократно увеличена до 300 души и седем териториални „станции“ (еквивалент на „резидентури“), за да достигне през 1951 до 2812 щатни служители и още 3142 експерти, консултанти и технически персонал, наети на временни договори в 47 териториални станции!

Въпреки, че в новоразсекретените документи на ЦРУ все още остават скрити данните за утвърдените бюджетни разходи, някои от публикуваните в последните години изследвания посочват по-общи сведения. Ако за тайни операции през финансовата 1949 са отпуснати 4.2 млн щатски долара, през 1951 тези разходи вече са 82 млн. долара, което е близо 75 % от целия бюджет на ЦРУ! Въпреки това, през 1952 се преговаря с Аверил Хариман за допълнително финансиране на тайните операции с прехвърляне на значителни суми (4.8 млн долара) от Фонда „Маршал“ за икономическо възстановяване на следвоенна Европа.

Първите „психологически“ операции на OPC са продължение на предходни акции в Западна Германия, свързани с концепцията “stay-behind”, както и скрити действия за оказване на влияние върху общественото мнение в Западна Европа и Северна Америка. Такава е започналата преди създаването на OPC операция Mockingbird за привличане в пропагандните акции на влиятелни журналисти и главни редактори от водещи американски списания и вестници. Особено значение се отдава през първата година на операция QKIVORY (от 1950 с кодово название TPTONIC) за обединяване и подпомагане на антикомунистическата политическа емиграция от Централна и Източна Европа с предоставяне на възможности за водене на радио и печатна пропаганда.

Седмица преди формалното създаване на Службата за политическа координация, на 26 август 1948 Джордж Кенън обсъжда с директора на ЦРУ адмирал Хиленкотър, Франк Уизнър, директора на отдела за „чуждестранни радиопредавания“ в Държавния департамент (Радио „Гласът на Америка“) Чарлс Тайър, представителя на армейското разузнаване и бивш военен аташе в Москва полк. Айвън Итън, бившия политически представител на САЩ в София Майнард Барнс и други държавни служители предложението за създаване в Ню Йорк на „филантропична“ организация – американски комитет „Свободна Европа“.

Една от целите на бъдещата организация е организирането на радиоемисии за страните от Източна Европа, които да съчетават официалната („бяла“) и неофициалната („сива“) пропаганда, а в определени случаи по инициатива и под контрола на новата Служба за политическа координация също и „черна“ пропаганда.

На 17 февруари 1949 Уизнър представя доклад за организацията на скритото политическо ръководство над бъдещия Национален комитет „Свободна Европа“ (NCFE) от страна на Държавния департамент и OPC. Документът е обсъден два дни по-късно при Джордж Кенън. През април Франк Уизнър и номинирания за президент на бъдещия комитет Де Вит Пулс се срещат и с директора на ФБР Едгар Хувър за да го запознаят с целите и обхвата на операцията QKIVORY по обединяване и организиране дейността на политическата емиграция от Източна Европа чрез Комитета „Свободна Европа“. Хувър посочва едно деликатно съображение, че вероятно някои от емигрантите, с които ще се работи, са давали информации на ФБР, поради което настоява преди да се влиза в контакт с избраните лица, те да бъдат негласно проверявани от Бюрото.

Споразумението за създаване на Националния комитет „Свободна Европа“(НКСЕ) е подписано на 17 май 1949 и официално обявено в Ню Йорк на 1 юни. Наред с Джордж Кенън и Франк Уизнър, Алън Дълес е считан за основния „архитект“ на този проект. До назначаването му за заместник директор на ЦРУ през януари 1951 той е в ръководството на НКСЕ заедно с началник-щаба на американската армия и бъдещ президент ген. Дуайт Айзенхауер, бившия командващ американските войски в Европа и върховен комисар за американската зона в Германия ген. Люсиъс Клей и влиятелния издател на „Тайм“, „Лейф“ и „Форчън“ Хенри Люс, привлечен в другия проект на OPC Mockingbird.

На 4 октомври 1949 е утвърдена основната рамка и принципи за сътрудничество между НКСЕ и OPC. Съгласно документа, НКСЕ ще получава съществена финансова помощ, политическо ръководство и друга подкрепа от правителството на САЩ чрез OPC. За осъществяване на ефективно ръководство и подкрепа, OPC следва да бъде надлежно информирана чрез ежемесечни доклади за административната, организационна и оперативна дейност на Комитета. Важно условие в процеса на обединяване на политическата емиграция от Източна Европа е Националният комитет „Свободна Европа“ да работи с „нефашистките и некомунистически лидери“, което впоследствие създава известни трудности при привличане на национални антикомунистически групи, сътрудничили в годините на войната с нацистка Германия.

На 1 май 1950 е утвърдена работната структура с основни направления в дейността на Националния комитет „Свободна Европа“ в Ню Йорк. В първия под-комитет са формирани Център за изследване на Централна Европа, Център за Дунавски проучвания и Център за правни изследвания; във втория под-комитет са редакционните екипи на бъдещата международна радиостанция „Свободна Европа“ (РСЕ) със седалище в Ню Йорк с програмна, политическа и техническа секция и национални екипи за предавания на седем езици. Третият под-комитет контролира и осъществява контактите с националните емигрантски комитети (съвети) от Унгария, Чехословакия, Полша, България, Румъния, Югославия и Албания, както и с Международния селски съюз и организацията на свободните профсъюзи в изгнание.

Четвъртият под-комитет озаглавен „Американски контакти“ има лекторска секция и секция за „памфлети“. Пряката връзка и ръководство от страна на ЦРУ се осъществява чрез „старши политически консултанти“ от Агенцията, аташирани към борда на НКСЕ и РСЕ, каквито през първата половина на 50-те години са например Пол Хенце и Джеймс Макаргър.

За ръководство на НКСЕ в OPC през 1950 е създаден специален отдел „Международни организации“ с началник ветеранът от УСС Том Брейдън. На 30 август 1950 от новия отдел в OPC изпращат указания до НКСЕ в предаванията на РСЕ да се лансират четири пропагандни тези:

1. Антисъветските сили не могат да загубят, 2. Фокусиране срещу съветската пропаганда, която е пълна с лъжи; 3. Не бива да се оставяте да бъдете провокирани за прибързани и необмислени акции, а да изчакате когато моментът настъпи; 4. Оглеждайте се и помнете тези, които обслужват съветската тирания.

Директор на отдела за връзки с емигрантските комитети в НКСЕ е още един ветеран от УСС Бърнард Яроу, който през 1944, като специален представител на ген. Донован, е ръководил проекта Shepherd за контакти с д-р Иван Шубашич и други югославски политически и военни дейци в емиграция. От 1954 до 1973 Яроу е вицепрезидент на Комитета „Свободна Европа”.

Друг проект на OPC, тясно свързан с дейността на НКСЕ, е организирането на „Кръстоносен поход за свобода“ (Crusade for Freedom) в подкрепа на „поробените народи“ от Източна Европа, който се провежда в редица градове на Съединените щати със създаване на многобройни местни комитети за набиране на финансови средства в борбата против „комунизма“.

В новоразкритите документи на ЦРУ ясно се посочва, че основната цел на проекта е разгръщане на масова пропагандна кампания сред американските граждани срещу „комунистическата опасност“, съпоставима с мащабната „мирна“ кампания на Москва по същото време под егидата на Световния съвет за мир.

Втората важна цел е да се представи набирането на фонд за „поробените народи“ от Източна Европа като главният източник за финансиране дейността на Националния комитет „Свободна Европа“ и Радио „Свободна Европа.

Резултатите от проведените масови кампании на „Кръстоносния поход за свобода“ сравними с общия бюджет на НКСЕ и РСЕ , показват, че набраните публични средства са няколко пъти по-малки от определения от правителството бюджет за тази дейност, който е част от бюджета на Централното разузнавателно управление, но се отпуска официално чрез Държавния департамент на САЩ. Първата кампания през 1951 е най-успешна със събиране на 16 млн. подписи от американски граждани.

Финансовите измерения на кампанията не са тъй впечатляващи. В „Похода за свобода“ през 1950/1951 са събрани парични средства на стойност 1 930 000 долара, докато от бюджета на ЦРУ са отпуснати 2 344 000 долара. Следващата година субсидията от ЦРУ е на стойност 8 682 000 долара. За периода от 1950 до 1960 по линия на „Crusade for Freedom“ са набрани около 21 млн долара, докато субсидията от бюджета на ЦРУ за същия период за дейността на Комитета и Радио „Свободна Европа“ е 131 млн долара.

В условията на ожесточена двуполюсна конфронтация в периода 1947-1954, сходна с описваното състояние „между мира и войната“, използването на силови и остри подривни действия в граничните зони и от двете противостоящи глобални сили е очаквано и закономерно. В този исторически контекст се развива концепцията за изграждане на stay-behind въоръжени отряди, съставна част от която е идеята за създаване на доброволчески военни формирования на източноевропейски политемигранти, известни като “Voluntary Freedom Corps”.

Корените на тази концепция могат да се открият още от практиката на британската и американската служби за специални операции (OSS и SOE), а в първите следвоенни години частично се прилага чрез подбора и използването на нелегални мрежи от бивши „експерти“ на Абвера, специализирали се в разузнавателни и подривни действия в Съветския съюз и Източна Европа в годините на Втората световна война.

Става дума за тайните операции на SSU/CIG/CIA в периода 1945-1949 с кодови названия CROWN, BOLERO, MOONLIGHT, RUSTY, KIBITZ, ZIPPER. Това изключително активно и строго секретно направление в оперативната дейност на ЦРУ се разраства именно след началото на Корейската война и дава началото на известната под общото название операция ГЛАДИО в следващите две десетилетия в цяла Европа. Темата е изследвана – на базата на достъпните материали – в книгата на швейцарския историк Даниеле Гансер от Центъра за изследване на сигурността в Цюрих „Тайните армии на НАТО“.

Въпреки че в книгата са използвани отделни непотвърдени журналистически тези и дори вероятни дезинформационни материали, в нея за пръв път се цитират оригинални свидетелства от парламентарни разследвания в редица европейски държави, каквито са документите от италианските военни и дипломатически архиви от началото на 50-те години. Новоразкритата документация от архива на ЦРУ допринася с нови автентични факти за по-детайлно изследване и съпоставяне на тази твърде чувствителна тема от историята на НАТО.

Въпросът за практическото изграждане на чуждестранни военни части в американската армия става актуален с приемането от Конгреса на САЩ на 30 юни 1950 на специален закон, позволяващ чуждестранни граждани да се приемат в състава на Въоръжените сили. Законът е предложен от сенатора Хенри Кабът Лодж, който в предходните години е агитирал за формиране на чуждестранни доброволчески военни части. Скоро след това са приети първите чуждестранни военни в 7720-и EUCOM Replacement Depot в Зонтховен, Бавария, където те изучават в шестмесечен курс  английски език и военните устави на американската армия. През следващата година в Конгреса е приета и т. нар. „поправка Керстен“, с която се отпускат 100 млн долара за обучение и въоръжение на войскови поделения, съставени от емигранти „отвъд Желязната завеса“.

Въпреки, че ЦРУ изцяло застава зад идеята, в Държавния департамент получават противоречиви сведения, че някои европейски съюзници от НАТО са против инициативата за създаване на подобни армейски части. В Обединения комитет на началник щабовете също имат известни резерви, поради което първите чуждестранни подразделения на източноевропейски емигранти са формирани като „трудови части“ (labor military service) с логистични и охранителни функции. Колебанията на армейските специалисти се потвърждават при първия подбор през пролетта на 1951 г., както е посочено в доклад на командването на американските войски в Европа (EUCOM) от 16 юли 1951.

От около 6000 желаещи две трети са отхвърлени като неквалифицирани. От подбраните 2366 души едва 395 са утвърдени като подходящи за военна служба. На 17 март 1952 Обединеният комитет на началник щабовете излиза със становище за формиране в тригодишен период на шест пехотни полка от източноевропейски политически емигранти, които да бъдат набирани и обучавани в американската армия и предназначени за използване в рамките на Северноатлантическия съюз.

Предвижда се бюджетът на тези формирования за 1952 да надхвърли 16 млн долара, а за 1953 да достигне 42 млн долара. Въпреки, че военното обучение ще се осъществява от армейски офицери, все още подборът сред емигрантските групи продължава да е основно задача на ЦРУ, а финансовите средства се отпускат официално по линия на Държавния департамент.

След избирането на ген. Дуайт Айзенхауер за президент на Съединените щати, въпросът за Voluntary Freedom Corps придобива още по-широки измерения. В меморандум от президента Айзенхауер от 14 февруари 1953 се посочва:

„В интерес на нашата национална сигурност е товарът, който е лежи върху американските младежи в световната борба срещу комунизма да бъде облекчен чрез предоставяне на допълнителни военни човешки сили.“

В две поредни заседания на Съвета за национална сигурност на САЩ на 18 и 25 март под ръководството на президента твърде оптимистично се поставя задачата за изграждане на 15 батальона с общ състав от около 25 000 източноевропейци. В експертен доклад от 20 април 1953, подписан от началника на Обединения комитет на началник щабовете ген. Омар Бредли, заместник държавния секретар (и бивш директор на ЦРУ) Уолтър Бедел Смит и бившия началник на американската военна мисия в Гърция и командващ войските на ООН в Корея ген. Джеймс Ван Флийт, се съобщава за негативната реакция на германския канцлер Конрад Аденауер и други западни съюзници да се създаде подобен доброволчески корпус на територията на Западна Германия.

В крайна сметка, в създадените „трудови роти“ под командването на американската армия в Европа са включени около 5000 източноевропейски военнослужещи, чиято конкретна цел е да подпомогнат освобождаването на американските военнослужещи от „невоенни задължения“, срещу което получават възможността след тригодишен срок да емигрират в Съединените щати. Тези военни подразделения са изцяло под контрола на американското военно командване и нямат пряка връзка с международните военни структури на Алианса.

Що се отнася до изграждането на stay-behind паравоенни нелегални групи в Западна Европа, които да са подготвени — в случай на въоръжено нападение на армиите от Съветския блок — да пристъпят към подривно-диверсионни и саботажни действия в тила на противника, началото на реални мероприятия в това отношение е непосредствено след избухването на Корейската война.

Кодовото название на дейностите на ЦРУ, свързани с програмата stay-behind, е BGFIGHTER. Операция „Гладио“ (Гладиатори) стартира под ръководството на италианската централа на OPC с ръководител Джералд Милър. В нея са посветени директорът на италианските тайни служби SIFAR ген. Умберто Броколи и ограничен брой висши военни от Генералния щаб.

През октомври 1951, по линия на британските тайни служби SIS, във Великобритания свръхсекретно е изпратена група от седем офицери от италианското разузнаване за обучение в подривно-диверсионна дейност. В околностите на Залцбург и в Горна Австрия през есента на 1951 са разположени в тайни складове 35 контейнера с оръжие и муниции.

В Германия продължават паралелните операции по създаване на нелегални мрежи от бивши офицери от Вермахта и Абвера, сред които най-голяма известност има „организацията на ген. Райнхард Гелен“.

За създаването на stay-behind групи в Северна Европа отговаря резидентът на ЦРУ в Стокхолм Уилям Колби. Старши представителят на ЦРУ в Атина Томас Карамесинес и представителят на SIS полк. Уитни обсъждат с гръцкото военно командване създаването на съвместна stay behind база в страната.

Турското военно командване уведомява Вашингтон, че ще участва в stay behind операции чрез Генералния щаб, а не чрез разузнавателната служба TNSS. Бюрото на OSO в Париж предлага нелегалните stay behind групи във Франция да бъдат прикрити не чрез въоръжените сили, а чрез френското министерство на вътрешните работи.

От работния дневник на директора на ЦРУ за 1951 се вижда, че координацията по линия на stay behind в НАТО (с кодово название HBDEBATE) се осъществява от представители на американското, британското и  френското разузнаване в строго секретния Clandestine Planning Committee към ШЕЙП.

Проф. д-р Йордан БАЕВ*
*Военна академия „Г. С. Раковски”
NewsFront – Bulgaria

нато

loading...

Последни от Свят

Отиди Горе