Вашият всекидневник за новини & анализи, като никой друг

Силвия Томова: Елитът забрави, че хората имат достойнство

в България


Интервю на Юлия Владимирова от a-specto с писателката Силвия Томова. Тя е автор на сборниците с разкази „Добър ден, Р.”, „Черни маслини и двама мъже” и на романите „Кожа”, „Тит от Никомедия”, „Печатарят” и  „Милост за приятелите”.


Във Вашия роман „Милост за приятелите” разказвате историите на няколко приятели, в които е отразен преходът с всичките му симптоми в душите на българите – безнадеждност, борба за оцеляване, разединение, прекършен дух. Казвате, че не Ви е било трудно да разкажете тази история. Защо заложихте на това, вместо на много продаваното сълзливо оплакване на нерадостното ни минало?

Първо, защото бих изневерила на себе си, ако следвам масовия вкус и очакванията на публиката. Сигурна съм, че ако бях написала такъв роман, той щеше да изглежда изкуствен, насилен и неверен. Според мен антикомунизмът няма общо с реалния живот на хората и с реалните им съдби. Това е теза на една малка групичка хора, които са и финансово мотивирани постоянно да залагат тезата за антикомунизма. Не можем 26 години след промените все още да се въртим около неща, които са безнадеждно остарели. Никой не ни заплашва с комунизъм днес. Няма такъв филм. Русия например, която е вторият голям враг, също не е комунистическа държава. А що се отнася до „Милост за приятелите”, аз наистина не знаех, че ще напиша тази книга толкова бързо. Оказа се обаче, че през цялото това време, през последните 15 години, откакто пиша литература и се отдръпнах от журналистиката, този роман се е утаявал у мен. И нямаше начин да не го напиша. Просто трябваше да спася собствената си душа. Исках да опиша нещата такива каквито са от гледна точка на хора по-млади от мен, които са жертва на това противопоставяне „комунизъм-антикомунизъм”, на това да се делим непрекъснато по цветове, по идеологически признак, да се делим на някакъв измислен интелектуален елит и простолюдие. Така разказах съдбата на реални хора. Наистина трима от героите на тази книга са абсолютно реални хора, на които аз промених само имената и два три щриха от тяхната съдба. Лично аз не виждам как едни 30-годишни млади мъже и жени биха могли да се обединят да работят в обща посока, да се спасят заедно, тъй като те са израснали в абсолютно отровена среда. Това е среда, която е превърнала техните родители в консуматорски единици, а света в място, на което борбата наистина е за къшеят хляб. Не виждам как те биха могли да заложат на идеал. Така че тази книга е писана с усещането за непоносимост към света, в който и аз живея и бих искала тя да подейства като катарзис – тоест ако хората се разпознаят в тези герои, да си кажат „аз не съм такъв”. Трябва отново да намерим общ език, да си спомним какво значи думичката заедно, защото докато сме атомизирани, а сега сме атомизирани, ние по никакъв начин няма да се спасим само като биологични единици. Това беше моята идея. Написах я с болка. Дори на места, когато виждах, че самата аз ще се разчувствам, спирах, за да не си играя с чувствата на хората. Исках да бъда честна, а не да пиша сантиментални глупости. Исках да звуча сурово. Според мен се получи. Всъщност това е книгата, с изключение на два три разказа, от която съм най-доволна, защото не изневерих, чувах сърцето си и е съвсем искрена.

Тези хора, чиято история разказвате, се провалят в намирането на свой общ път. Те не успяват да спасят себе си, приятелството си. Защо се провали опитът да създадем общност и солидарност?

Още в края на 80-те години и началото на 90-те като общество бяхме подложени на тотална манипулация. Беше ни обещан един капитализъм, който да заложи на свободната инициатива, да има малки и средни предприятия. Само че това не се случи. Ние бяхме излъгани и вместо това получихме един неолиберален модел, който беше налаган с всички средства на съвременната пропаганда. За да бъдем управлявани, ние трябваше да бъдем разделени, това идва още от преди Римската империя. Така чрез медии, включително чрез националните медии, чрез политически сили, щедро финансирани и управлявани отвън, ние бяхме разединени. Междувременно разбрахме, че не става дума за никакъв такъв капитализъм като обещания. Тези, които наложиха неолибералния модел у нас продължиха да пеят старата песен, но те не бяха засегнати от обедняването. Ние сме жертва всъщност на една огромна измама. И за съжаление има много малко анализатори, политолози и социолози, които да виждат това, техните гласове са единици. Няма критична маса, която да се противопостави на идеологемите, с които бяхме прекършени. Но от друга гледна точка, може би махалото повече няма накъде да се опъва и ще се върне. И ако трябва да прогнозирам, най-вероятно утре няма да има противопоставяне работници-буржоазия, както е било в средата на миналия век, а една огромна маса безработни хора, докарани до оскотяване, които ще си поискат живота обратно. Ако това искат неолибералните адепти, те ще го получат и то много по-сурово, отколкото досега сме го виждали в историята. Дано не се стигне до там и много се надявам с избирането на Тръмп тази порочна система, която облагодетелства само транснационалния капитал, да бъде спряна.

Като симптом на какви настроения в американското общество виждате избирането на Тръмп за президент на САЩ?

Според мен изборът на Тръмп е избор на здравите сили. За Тръмп са гласували както хора от работническата класа, доколкото тя все още съществува в Америка, така и представители на средната класа. Работниците видяха, че когато се изнасят производства от Америка към Югоизточна Азия, където данъците са по-ниски, хората остават без работа. Съвсем нормално е един работник, който изхранва семейство да иска да си запази хляба, защото децата му остават без образование и не може да си плаща сметките. Такива хора гласуваха за Тръмп. А и Тръмп обеща, че ще спре износа на капитали и производства от Съединените щати. За Тръмп гласува и средната класа, която пък не иска да става жертва на транснационалните компании, които бяха обслужвани от модела Клинтън-Обама. Защото се оказа, че Клинтън и Обама са просто маши в ръцете на световния банков капитал. Затова в избирането на Тръмп разчитам гласа на хората като глас на здравите сили. Същевременно обаче, тъй като наблюдавах кампаниите и на Тръмп, и на Клинтън, се видя как нито една социологическа агенция, нито един голям политолог не успя да предвиди победата на Тръмп, която бе толкова убедителна. Както например нито една разузнавателна американска компания не успя да предвиди Брекзит. Тоест хората не споделят какво си мислят, но недоволството тлее, то бумти като печка и в един момент този бент ще се скъса. Той се скъса и Слава Богу, че е така. Разбира се, нашите неолиберални говорители и държачки на микрофони нарекоха Тръмп фашист и той го предвиди. В речите си той каза, „Да, вие можете да ме наречете фашист.” Ставаше дума за изграждането на стената с Мексико. В същото време нашите демократи много предпазливо или въобще не говорят за стената в центъра на Мюнхен. В центъра на Мюнхен има стена около един лагер за настаняване на непридружени деца-бежанци. Това какво е? Ние много харесваме Меркел, тя изгражда стени, обаче за нейните стени не говорим. Ние също имаме стена, защо не отидат там и да я заградят, да направят жива верига. Това е истинският граждански активизъм – да отидат там, където могат и да протестират. По-важното за Тръмп е обаче, че той даде надежда за целия свят, че няма да има война и че ще спре противопоставянето. Той даде знак, че вместо да се нарочва някой за враг номер 1, любим прийом на тези, които държат парите, че нещата и ситуацията в света могат да се договарят. А това е добър знак и за нас, ако има хора от елита, които да го чуят. Защо трябва да нарочваме Русия, след като тук ни пазят американци и сме членове на НАТО и въобще тук американците се чувстват като у дома си. Каква заплаха може да е Русия, не го разбирам по никакъв начин.

Това изглежда по-скоро като война на думи и медии.

Точно така, война на думи, която обаче по-скоро се отразява на хора с недостатъчно добра имунна защита. Младежите слушат какво говорят по телевизора и отразяват всичко в собствения си живот и действат така, както им е внушено, че е престижно, че им носи вероятно някакви дивиденти, а всъщност нищо не им носи. Освен това за Хилъри Клинтън работеше цялата медийна машина. Имам близки хора от семейството, които живеят от 2001 г. в Калифорния, американски граждани са. Те казаха, че елитът във Вашингтон се държи като пиян моряк и трябва най-сетне да слязат на земята и да чуят какво действително мислят хората. Не си спомням от кого, но наскоро чух една много хубава фраза – че вече се говори за „престижен вот”. Тоест, ако аз да речем не гласувам за Реформаторския блок изпадам от класацията на престижа, край! Много е елементарно, обаче работи. Това е една брутална манипулация, която работи и винаги е работила. Така са били разединени немците по време на Първата световна война, така са били разделени общества, които е трябвало да бъдат управлявани според желанието на големите. Представяте ли си докъде са ни докарали, когато някой като Тръмп, който ни обещава мир, това да ни носи надежда. Аз се надявам да има мир, да има диалог, вместо противопоставяне и да престанат да ни възприемат само като консуматорски единици.

Заговорихме за Тръмп, нека коментираме и връзката с нашите избори, защото според мен може да се намери връзка, а и можем да мислим за по-нататъшните отношения между САЩ, Европа, Балканите и Русия. Очертава се нормализиране на отношенията с Русия.

На пръв поглед изборите в САЩ като че ли повлияха върху настроението у нас. Всъщност обаче става дума за една и съща тенденция. И кампаниите като че ли си приличат. Клинтънзаложи на същото, на което заложиха и управляващите у нас. Появиха се какви ли не заплахи, че светът ще свърши, че няма да има ток, вода, ще свършат еврофондовете, изобщо, ще настъпи Апокалипсис. В Америка тази кампания се основаваше на насъскването срещу Путин, все едно Путин е Сталин. Много е смешно. А в същото време Русия е капиталистическа държава. По това си приличаха според мен кампаниите в САЩ и в България и хората и на двете места показаха, че явно пропагандата не е сработила. Пак има един такъв скрит вот, скрити настроения, които социолозите не улавят. Но според мен не трябва да се забравя и че това е вот срещу политиката на ГЕРБ. Не може в продължение на десет години да живеем само с Южната дъга и Северната тангента, със сто километра магистрали и три спортни площадки в две училища. Румен Радев спечели, защото не заложи на противопоставянето, защото не насъскваше хората, защото отиде при тях, защото не е изхабена фигура от политическия елит, не е покварен по никакъв начин, защото заговори за неща, за които нашият елит забрави да говори. А именно, че хората имат достойнство и имат чест, това не са думи от миналия век. Трябва да се сетим, че сме общност, която има обща история, а не история на комунисти и антикомунисти. И ако искаме да имаме бъдеща обща история, трябва да спрем с това. Освен това хората ясно разбират, че спирането на големите енергийни проекти не е защото ние така сме пожелали или защото от утре Путин ще се вихри във Варна или в Бургас, а защото така ни каза Брюксел. Хората не искат управляем отвън елит. Те искат нашата външна и вътрешна политика да зависи от нас, тя да отговаря на нашите интереси, на желанието на хората да имат работа. Всъщност това е консервативно послание, а не ляво. Така че антикомунистите първо да прочетат малко книжки какво е ляво, дясно, либерално, консервативно, да се огледат в какъв свят живеят, реално кой дава храна на хората, кое ни прави по-бедни и да си научат уроците. Тогава нека пак да скачат, ако намерят за какво.

Интересно е, че Радев успя да събере енергия от хората, каквато мислехме, че вече няма. Тази енергия дойде и от ляво, и от дясно. Тоест той по някакъв начин обедини хората успешно в своята кандидатура.

Да, защото за разлика от Цачева, Радев започваше всяко едно свое изказване с думата България. ГЕРБ показа, че не е това, за което се представя. Не може да ни плаши по толкова елементарен начин, не сме в детската градина.

Оказа се, че хората не са толкова глупави, за каквито политиците ги мислят.

Слава Богу! В тази връзка искам да ви кажа нещо. Десни избиратели обвиниха хората, че са тъпи задето не са избрали техния фаворит. Сега, аз ако искам да управлявам една държава или една общност, ще си направя труда да разбера какво вълнува тази държава и тази общност, за да отговоря на тези искания, а няма да обвинявам после тази общност, че тя не ме харесва.

Ще си отиде ли бойкоборисовщината?

Ако Бойко Борисов се оттегли от властта като лидер на ГЕРБ, то ГЕРБ си отива. Ако под бойкоборисовщина визирате елит, който е напълно зависим от чужди интереси – не, няма да си отиде скоро. ГЕРБ ще си отиде, ще се разпадне така, както се разпадна старото СДС, както се разпадна НДСВ, но хората няма да се променят като манталитет бързо. Освободеното от ГЕРБ място ще бъде заето от нещо друго. Ако положението в света не се промени, всичко ще се повтори за съжаление. Не виждам как бойкоборисовщината може да си отиде, просто мястото ще бъде заето от друг. Моята надежда е да се промени и това да е краят на неолибералния модел. И за да не излезе, че обвинението е само срещу ГЕРБ, то трябва да се има предвид че всички системни партии в момента са като ГЕРБ.

Как ще коментирате хода на Плевнелиев, който Борисов не очакваше, става дума за това, че реши да насрочи консултации преди да връчи мандата на втората политическа сила.

Моята теза за това, че Плевнелиев отказа да състави бързо служебен кабинет е, че иска да запази лицата от третия поред свой служебен кабинет за бъдещия проект, който ще се готви в дясното политическо пространство. Защото ако той назначи сходни фигури с тези, които досега бяха назначавани от президентството, е напълно възможно той да изхаби тези личности, а така вероятността те да имат малко по-дълъг политически живот е по-голяма. Дали е така, предстои да видим. Ако този проект е финансиран пак от САЩ, може да има някакъв живот, но той ще е къс. Особено, ако Тръмп спази обещанието си да спре финансирането на такива уродливи проявления на политиката.

Къде е водаческата роля на интелектуалеца в България днес?

Интелектуалецът го няма, има набедени за интелектуалци. След 1989 г. бяха положени усилия ценностната ни система да бъде преобърната и този опит е много по-страшен от опита на болшевизма да изкорени автентичните ценности. Не се говори за идеи, а се говори за пазар. Водещ е не този автор, който създава светове, който има идея за бъдещето или който има нестандартен поглед към настоящето, а този, който се продава добре. Когато пазарът определя правилата, когато светът ни абсолютно се е разпаднал, за какви интелектуалци говорим? Интелектуалецът не се води по общата мода, не пее в хора на нито една политическа сила, той трябва да има критически поглед. Ако четете интервютата на нашите настоящи т. нар. интелектуалци, които пеят в хора на Реформаторския блок, а те не са малко, те не се различават по нищо един от друг. Върху всяко едно тяхно изречение се пързаляте като върху олио с марка „Евроатлантически ценности”. Толкова хлъзгави, толкова политкоректни, толкова лишени от нестандартен поглед, че е потресаващо. Елитите винаги трябва да бъдат визионери (макар че не обичам тази дума), трябва да са критични, трябва да имат алтернатива, да не робуват на пазара, да не пеят като папагали това, което са чули по радиото, да се борят, да вдъхновяват. Ето затова нямаме интелектуалци. Пазарът измести всичко останало. Това е така и в глобален план. Оказа се, че историята не е свършила, макар че Фукуяма обяви нейния край. Сега, с новата световна политическа обстановка се отваря място за мислители и вляво и вдясно. Но какъв писател си, ако нямаш социална чувствителност? Как можеш да не виждаш, че има хора по кофите, а да виждаш само дискурса на постмодерното и колко е ужасен комунизмът, за да задоволиш очакванията на малка група хора, но същевременно с това твоето послание да бъде разпръсквано чрез всички средства за масова информация.

Според Вас какви са причините са литературния раздор?

Според мен причините за този литературен раздор са няколко. Първо трябва да кажем, че част от модерните писатели днес бяха създадени от СДС още от самото му създаване и създаването на Литературен вестник, който беше орган на СДС и още две фондации, финансирани отвън. Така че те имат политическа подкрепа, с която се ползват и досега и затова защитават тези идеи, които дразнят голяма част от хората. Според мен литературните скандали бяха нещо като предвестник на цялата тази неразбория, която последва в държавата. Може би защото в средите на изкуството по-интуитивно се долавят промените. За мен литературните скандали бяха грозни, защото ставаше дума за пари, за даване на награди по приятелска линия, което е обществена тайна и всички го знаят. Не ставаше дума за идеи. Това беше грозно. Моята прогноза е, че там разделението ще бъде още по-голямо в бъдеще и тези литературни кръжоци, кръгчета и кръгища ще се затворят. Но хората, които се вълнуват от съвременна българска литература и не принадлежат към никакви тях, а просто са читатели, са омерзени. Усещането отстрани е точно такова. Омерзение и погнуса. Това беше скандал като в селска долнопробна кръчма. От писателя се очаква да държи гарда малко по-високо и съжалявам, че бяхме залети от такава грозна вълна.

Появи се и движението „Нова социална поезия”, което може да се приеме, че е алтернатива на безалтернативността.

Да, те се определят като леви, а на мен това ми е много смешно, защото в България няма социална база за класическото ляво, може би има за по-крайно ляво. Доколко в България днес има работническа класа? Тяхната естетика според мен по нищо не се различава от тези, срещу които се борят. Разбира се, може и да греша.

Предстои да видим по какъв начин ще се противопоставят и какво значи според тях социалната поезия.

И дали работническата класа, доколкото я има и пред която те ще четат, ще се разпознае в творчеството им. За да видим дали работи тази нова социална поезия, тя трябва да се чете в Перник, в Благоевград, в Силистра, в кв. Меден рудник в Бургас, а не пред двама литературни критици. „Нова социална поезия” се борят срещу олигархията в литературата, в същото време не описват, както се предполага, механизма на тази олигархия, а той е простичък – започва се от една определена политическа сила, програми чрез фондации, налагане чрез тези програми, политически сили и средствата за масова информация, определена естетика и превръщането на въпросните хора в най-четените и превеждани автори по света. Затова е добре „Нова социална поезия” да обяснят тези неща, за да им повярваме, че наистина се борят с олигархията, защото, когато не обясняват, спорът звучи като „стани, за да седна”. Добре е да се казват тези неща, не боли… Всъщност, боли, но поносимо. Българските писатели се чувстват комфортно само в писателските среди, сред пишещите, като че ли взаимно само си разменяме разказчета, поезия. Разбира се, ние се четем взаимно, но не за да се затваряме и изолираме в нашата кула. Литературата е за всички и най-вече за хората, които не са пишещи. Аз пиша, за да ме четат останалите хора. Съвременната българска литература тотално е скъсала обратната си връзка с хората, макар че се чете. Но литературата се възприема като забавление – пак е вкарана в голямата машина, ние се забавляваме, ядем пуканки…Литературата според мен е призвана да обръща света ти, да те променя, да те отмества, да те провокира, а не просто да хихикаш и да люпиш артистично семки.

В момента пишете ли нова книга?

В момента все още проучвам. Искам да напиша роман за чистото зло, който отново ще е исторически. Героите ще бъдат поставени в реални исторически условия, някои от тях ще бъдат действително съществуващи личности. Действието ще се развива в Германия между двете войни. Искам да представя своята гледна точка за появяването на Хитлер. Хитлер е бил неизбежен, той е чистото зло, създадено от условията зло. То не е родено, а е изобретено чисто зло. И повярвайте ми, няма невинни.

* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на редакцията на a-specto

loading...

Последни от България

Отиди Горе