Русофили, русофоби…

в България


Произход на видовете
в периферията
на континента

Човекът, когото наричат русофоб, е прозападно ориентиран, англосаксонски патриот, демократ и либерал. В България е десен и антикомунист. Рядко ляв. Важно е да се отбележи, че съзнателно или несъзнателно този човек се преживява като антропологична норма, като образец за глобално разпространение. Разполага с мандат от историята за „нормализация” на света. „Периферията” подлежи на либерално обучение и демократична стандартизация по американски образец. Периферията иска това, но не на всяка цена знае какво иска или може да го изрази. Дълг е да чуем и това, което тя не казва, но би искала да каже. Ние сме тълкувателите. Разнообразието на културите е неравенство на културите. Слабо модернизираните култури съзерцават предразсъдъци и суеверия, наричани „ценности”, и влачат жалко съществувание на лишени от икономически растеж. Нуждаят се от „инвестиции” и просвещение. Америка има месианско предназначение да демократизира света. Русия пречи.

С това леко карикатурно самомнение на „вечно дете” (puer aeternus) в „зряла либерална възраст” този човек е най-често, ако не и задължително – русофоб. Доколкото Русия е нелиберална страна. Вечно нелиберална.

Русофобското клише гласи следното: Русия е евразийски имперски комплекс с вътрешно присъщ деспотизъм и непредвидимо външно поведение. Излъчва заплаха. Ще ни нападне.

***

Чисто психологически русофоб е всеки, който подозира руснаците повече, отколкото е абсолютно необходимо. Тази иронична дефиниция съдържа опасна аналогия с антисемитизма, някои нарекоха русофобите „антисемити на XXI век”.

Руснаците са нещо като евреи с хубава литература.
Врагове на цивилизацията с поетичен дар.

Русия не покрива либералнодемократичните критерии за принадлежност към цивилизования свят. Русия е неизлекувано свързана с комунистическото си минало и което в представата на типичния либерал е още по-лошо – с православно християнската си традиция. Това, което няма да ни простят никога, е православието, каза неотдавна външният министър на РФ Сергей Лавров. Намирам тази констатация за напълно правдоподобна.

***

Българският либерал в качеството му на русофоб плаши себе си и другите или поне така изглежда. Като казвам изглежда, имам предвид случаите на служебна симулация, при която подозрението е занаят и се пее като ария при тържествени поводи… Съществуват медии и неправителствени организации с подобна мисия, но има и безкористно уплашени лица, субекти на автентичен страх. Съществуват и пасивно въвлечени в общия пропаганден хор, имитативни жертви на прословутата хибридна война. Има и русофобска тълпа.

Наемниците на русофобската нива са интересни като социална група. Тази категория е антропологически близнак на късната комсомолска номенклатура, на младите партийни надежди и отчасти на хуманитарната интелигенция от онзи период. Тези хора са любители на кариерата, стандарта и западния „стил”. Това е породата на аривистите, на „предопределените” за кариера. Прехвърлят се от конюнктура в конюнктура с лекотата на вродени опортюнисти. Като акробати на кариерата, сноби на успеха.

Същата подбуда, която ги направи членове на комунистическата партия, без терзания и скрупули след Солженицин, „Солидарност” и Пражката пролет, ги тласка днес да се снимат пред американското посолство около съответния чиновник в смирената поза на обслужващ персонал. Не съвпадат поименно с предишните, но са същите – по дух и предназначение. Самонаети стражи на новата идеологическа ортодоксия. Мизерията на участниците в подобно събитие като това пред посолството произтича от обстоятелството, че строеният либерал с претенции е посмешище, жалка картина. И още, защото „тези от посолството” отдавна не са посланици на свободата, а изнервен хегемон в упадък, който опропасти Близкия изток от глупост и алчност обезкорени милиони и постави Европейския съюз, на който сме член, на ръба на пропаст. Това стига за нещо като сепване, не мислите ли?

***

Хрумва ми и една закачлива дефиниция на български либерал, западник и русофоб: това е всеки, готов да се снима между Хилъри и Тръмп и да изглежда поласкан. И обратно: всеки, който отказва да се снима или не изглежда поласкан, е „путинист”. Това се нарича логодрама: себеразбиране чрез етюд на въображението, от който се придобива самопознание на идиот или на осмислен.

Колкото до Хилъри и Тръмп, тези двамата ми се струват пълноценен апокалиптичен знак, финална обобщаваща гротеска. Битка на буфон и вещица за трона на Разума. Такъв стенен гоблен е редно да увисне във всеки офис на „Отворено общество” и да виси там до трансджендърния президент. И после той да увисне…

***

Либералната интелигенция загуби критичния си патос, издребня. При Живков имаха повече „сол”. Антитоталитарната конюнктура им зададе тон, извиси ги до идейно и морално несъгласие, до нещо подобно на плахо дисидентство. Сега са „лоялни”. Мъчат се да съвместяват мотаенето около властта с оценъчен радикализъм, но нищо не излиза, а става още по-лошо. Понеже не смеят да съдят действащата власт, наречена „Бойко”, нито евроатлантическата сила, „за да не налеят вода в мелницата на комунистите”, и по-съкровено, „за да не си стрелят в крака”, избират смехотворни жертви като Рашидов, за да стоварят върху тях диспропорционалия си гняв на „граждани”. Набавят си престиж и самоуважение. Има във всичко това и нюанс на чисто гол ентусиазъм, разбира се, граждански патетичен и самосъзерцателно суетен. Нещо от това, което се нарича „селфи“. Фейсбук патология.

***

Антикомунистическият им патос заглъхва напоследък, което само по себе си е облекчение, но има и такива, които упорстват с постоянството на обсебени. Един например казва, че е „тъжен”, защото „комунизъм ни залива отвсякъде”, и намеква, че е готов да умре, за да признаят тази „очевидност”. Развива кариера на зрящ между слепци. Има и една леко маниакална категория на професионални „протестиращи”, които се разхождат наоколо с компютър на гърба и едва се сдържат да не извършат нещо историческо. Дебнат в мрежата агенти на руската пета колона. Търсят солдати на хибридната война.

Но е вярно, че антикомунизмът губи височина, сега „Путин” е шик – полковникът от КГБ с монголоидна физиономия. Чингиз хан е на източната граница.

Странно, когато заговорят за геополитика, автоматически споменават „пари”. Някой някому плаща. Но ако е вярно, че този, който не умира от глад, е съмнителен (Чоран), сигурно е вярно и че този, който е добре нахранен, е несъмнен. Личи му. Метафизически въпрос е дали убеждението отвежда при този, който плаща, или този, който плаща, отвежда при убеждението. Моето мнение е, че възнаграждението затвърждава убеждението, напълно и до последния детайл под гаранцията на строга автоцензура. При това положение въпросът за произхода на убеждението е изтласкан за удобство в подсъзнанието, за да почива там, засекретен под седем печата. Не е зле да се помни все пак, че ако подкупът в някои от случаите се нарича „проект, спечелен честно”, а в други „вестник, сайт или списание”, то неговата същност на плащане с поръчана музика въобще не се променя. Затова пререканието между филите и фобите за първенство по критерия за финансова обвързаност ми се струва деликатен и труден въпрос. Има и казуси на щастливо съчетание на убеждение с възнаграждение, но колко често и в каква пропорция – не ни е дадено да знаем. Добавям, че по правило и стара традиция колонизаторите предлагат пари, за да видят кой ще протегне ръце със здрав варварски апетит и неудържима склонност „да се цивилизова”. Така рекрутират „елитите”…

***

Българските комунисти са съветофили, а не русофили. По този въпрос трябва да има яснота. За несъвпадението може да се говори много, но за сега само това: разликата е вероизповедна. И двете категории са вярващи, но едната е безбожно вярваща. А от утопиите, както е известно, произтичат „следствия”. За тези следствия разказват Солженицин, Шаламов, Гросман… В задния двор на утопията са „складирани” ужаси. Навън са възклицанията и парадите. Навън е операта на открито с мумията на Ленин в „абсолютния център”. Комунистите са необратимо съблазнени от тази естетика, за тях всичко това е спомен от рая.

Левите от по-новите поколения са пълноценни либерали и доколкото мога да съдя, симпатизанти на съветските социални завоевания. Те са напълно интегрирани в доминиращата либерална култура, но имат към нея социални претенции. Не приемат режима на глобалната олигархия, на транснационалния корпоративен диктат. Вълнува ги социалната справедливост, каузата на излъгания и беззащитен човек. Левите знаят кой е на световния връх и какви ги върши. В това е силата им. Но това, което недооценяват, е, че „Америка днес е съдба на света” (Alasdair Macintyre) и че зависимост дебне отвсякъде, включително и от собствения им либерализъм. Лява реформа в системата на късния либерален капитализъм е чиста утопия, реторическо упражнение в стил Сандърс. Олигархичният капитализъм е либерализъм в развитие, структурирана по вътрешна логика пазарна стихия. Така е по правилата на късномодерните нрави, монетарния култ и „високите технологии”. Транснационалният плутократичен елит не се отчита пред националните общности и не подлежи на политически контрол, а го упражнява задкулисно, за свое удоволствие. Този елит се рее недосегаем над всички „правила”. Няма кой да арестува „собствениците”. Иначе Хилъри Клинтън щеше да е в затвора, а тя ще е в Белия дом.

Ако Америка е съдба на света, и „Голдман Сакс” е съдба на света.
(Сорос не е съдба, а свобода…)

***

Русия е антибуржоазна страна по „инстинкт” и традиция. Руснаците не почитат парите и когато ги обичат, по-чувствителните ги имат за сатанинска мистерия. In God we trust на доларовата банкнота е кощунствен синтез на Бог и Мамон. Доларът не е икона. Съществува руска традиция на недоверие към богатия. Калвинистката теория за преуспелия като предопределен за вечно спасение (по Вебер) е за руския православен човек съвършено безумна идея, извращение и нонсенс. На богатия прилича да се кае и да раздава. И не е вярно, че парите не миришат.

***

Призванието на Русия е да накаже силния за неговата наглост, казва Александър Панарин, един забележителен руски мислител. Русия има „загадъчното свойство”, казва той, да привлича слабите за реванш срещу силните. Руският егалитаризъм отхвърля глобалната плутократичната йерархия като зло неравенство. На върха са грешните. Негодниците привличат парите, както лампата насекомите (Давила). Този глобален елит със самомнение на планетарен собственик преживява Русия като намек за апокалипсис, за откровение и съд. Русия е по темперамент и дух „опозиция” и „покровител”. Русия привлича и плаши, очарова и отблъсква. Това е, струва ми се, вярно извън всички политически съображения, неясноти и спорове. В аурата на тази страна има нещо прекалено, почти монструозно и същевременно привличащо. Държавите граничат една с друга, а Русия граничи с Бога, казва Рилке. Оттук и  гравитацията на Изток, духовната русофилия…

Русия излъчва безпокойство, трудно удържано равновесие и риск. Това ще трябва да бъде признато. Руският „властен вертикал” предполага послушание и мощна административна опека. На дъното е хаос и потенциален бунт. „О, бурь уснувших не буди, под ними хаос шевелиться” (Тютчев). Но руският бунт се отлага при външна опасност, това е важно да се помни… Родината е свещена категория, олтар. От което следва неочакван практически извод: докато НАТО обикаля руската граница, Путин може да бъде спокоен, или както се изразяват на жаргон – да „отдъхва”. Заплахата срещу Русия отменя руския бунт и консолидира властта. А това означава, че НАТО, тази неумна машина, охранява руската власт, пази я от себе си самата. НАТО – бодигард на Путин. Весел парадокс…

***

Американската външна политика се движи по инерция от провалена неоконсервативна клика на бивши троцкисти, неспособни да научат каквото и да е от собствените си провали. Тези хора не могат да се променят, те са вцепенени в стари навици (Доминик Ливен). Наричат тази порода доктринери „остатъчни елити” (residual elites), оцелели от Студената война. Хора с дихотомизирано съзнание, нарцистични фантазьори на „американската изключителност”.

„Натискът на изток” (Drang nach osten) твори „реактивни русофили”, хора отблъснати от истеричната пропаганда и уплашени от хазартното поведение. Тласкат нещата лекомислено към втора Кубинска криза. А за всеки човек със здрава глава е ясно, че глобалните предизвикателства и ислямският тероризъм предполагат интелигентен стратегически компромис и нова многополюсна структура на глобална сигурност. Идеята за отлагане на тази задача, „докато довършим Путин”, е углавна глупост, блян на психопати.

***

Путин е стилизиран от официалната пропаганда като лукава евразийска персона, изтърван на свобода бандит. Изкушавам се да предположа обаче, че някои от западните лидери го преживяват амбивалентно, със смесени чувства на респект, завист и деструктивни фантазии. Ревнуват пълнотата на неговата власт от позицията на собствената си всеобщо разгадана немощ. Мотаят се на сцената „слаботелесни“, сравняват потентността и униват. Но са група и си шепнат козни. Имат „кауза“. Мъчи ги джендърната справедливост…

Необявената истина е, че американският управляващ елит иска от Русия да умре, а тя отказва. Това е „скандалът”. Самоубийството на Русия им се струва естествен и справедлив изход, пропорционален акт на покаяние за съветския период и сталинските репресии. Но истината е, че тези хора искат покаяние не за „период”, а за факта на руската наличност. Русия е вредна. Солженицин писа по този въпрос с голямо огорчение… Въпреки едностранните концесии от страна на Горбачов и Елцин западното партньорство беше отказано. Не комунизмът, а Русия е на прицел. Тя е врагът.

Рухването на СССР и дезинтеграцията на РФ са американски трофей от Студената война, първото събитие предполага второто в строга и „справедлива” последователност. Или либерализация по западен образец, или натиск до дезинтеграция. И двата варианта целят историческо заличаване, това е видимо с просто око. „Територията със суровините” подлежи на анексия. Предложението за либерализацията по западен модел е без съмнение скрита форма на „окончателно решение”. Русия под президентството на Ходорковски или на някой друг от този род ще бъде сервирана като подарък на Америка за първия Ден на благодарността. Заедно с пуйката.

Русия не може да претендира за цивилизационно своеобразие и специфичен културен тип, Русия е чисто и просто недъгав Запад, вечно изоставащ ученик с укоримо поведение. Русия трябва да бъде разтворена наоколо в широкия „атлантически контекст” или капсулирана в смалена площ под строга карантина. Няма терапия за руския ген.

***

Това ни връща към аналогията с антисемитизма и предложената „иронична дефиниция” на понятието русофоб. Русофобията подобно на антисемитизма съдържа несъобщим ирационален остатък, съкровена антипатия и страх. Рационалният анализ на руските несъвършенства е задача на „благоразумното подозрение”, но то не обяснява дълбинната антипатия, чистото отрицание на „руския факт”. Същественото се изплъзва. А то е това, което никога няма да простят. Няма да простят „Вечната Русия“ (Мамлеев). Късният постмодерен либерализъм и православно християнската традиция са идеологически абсолютно несъвместими. Обстоятелството, че руската държава реално или номинално защитава „традиционните ценности“, вбесява любителите на постмодерната „свобода“ и поляризира отношението към съвременна Русия. Сблъсъкът е мирогледен и отива на дълбоко…

***

И накрая нещо утешително и един въпрос.

Ревизия на българската геополитическа ориентация не се предвижда освен при драматична дестабилизация на световната конюнктура. Преориентацията е възможна само в ядрен облак. Сиреч невъзможна. Каква им е тогава Хекуба на русофобите, защо този трепет и защо този Путин? Има само един отговор. Русофобията е идентификационен репер. Без Путин българската десница е немислима. Без Путин десните са нищо. Нула.

А с него са всичко.

С него са ловци на покемони.

От д-р Николай Михайлов

* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на редакцията на a-specto

loading...

Последни от България

Отиди Горе