Православни по неволя: Sorry guys, some things never change!

в България


От Николай Николаев в a-specto

 

Прави ли се цивилизационен избор с постановление на Министерски съвет и декларация на президента?

Навечерието на 10-тата годишнина от приемането на България в Европейския съюз, в момент когато Oбщността изпитва все по-големи трудности да формулира общи идеи, ценности, интереси и политики, е добър повод да погледнем напред към бъдещето и да си представим как виждаме България и къде е стратегическата позиция на страната ни, съобразно нашата идентичност и интереси. Разбира се, преди да задълбочаваме сътрудничеството на Европейския съюз с Монглия, преди да обявяваме за стратегически партньор всяка страна, в която гостува държавният ни глава, преди да жертваме България в кръстоносни походи в името на евроатлантическите ценности, трябва да имаме макар и бегла представа кои сме ние. Желателно е съвсем в духа на европейското ренесансово преоткриване на античното езическо наследство да погледнем към Храма на Аполон в Делфи и да прочетем надписа „γνῶθι σεαυτὸν” – „опознай себе си”. И тъй като неминуемо ще се сблъскаме с термини като „православна цивилизация”, бързо трябва да успокоим всички либерални братя, предусещащи мистика и метафизика, и да потвърдим придържането ни към традициите на рационализма.

А какво всъщност е православна цивилизация? В търсене на българската същност пропускаме анализа на действащия президент за евроатлантическата идентичност на народа ни и се спираме на имена като британския историк и културен антрополог Арнолд Тойнби, Самюъл Хънтингтън и Николай Данилевски. В своето фундаментално „Изследване на историята”, Тойнби – човекът на „Тайм” за 1947 г., разглежда световната история като явление, задвижвано от възхода и падението на двадесет и шест цивилизации. Историкът не просто поставя страната ни като част от православния свят. „България”, казва Тойнби, „не е пасивен реципиент на византийското културно облъчване, а съперник на Византия в политическо и културно отношение. Усвояването на византийските образци не е механичен процес, а творчески. Като втори център на православната цивилизация, България посредством християнизацията и религията на българската църква и литературната и преводаческа дейност, активно разпръсква просветата и културата сред славянските и други народи на Балканите и Източна Европа.”

Тезите на Тойнби за двигателите на историята – цивилизациите, разглеждани като висше културно образувание на народите, са продължение на идеите на учени като Освалд Шпенглер и Николай Данилевски. Следвайки предложената конструкция на тримата автори, американският политолог Самюел Хънтингтън твърди, че „човешката история е история на цивилизациите”. Хънтингтън вярва, че ерата на идеологията е приключила и светът се е завърнал към нормалното състояние на нещата, характеризирано от културните конфликти. В своя забележителен труд „Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред”, излязъл в годините на победилите в „Края на историята” права на човека, либерална демокрация и капиталистическа икономика, американският политолог Самюъл Хънтингтън разглежда като творци на историята след Студената война девет цивилизации – Западна, Ислямска, Латионоамериканска, Китайска, Японска, Индуиска, Африканска (с някои уговорки) и Православна. Хънтингтън поставя България, заедно със съседните Румъния, Гърция и Сърбия, в последната. И докато либералните критици на православната социално-културна реалност и политическа традиция сигурно биха опонирали на тезата: „Аз не ходя на църква, значи тази цивилизация ми е чужда”, то следва да отговорим, че светата Литургия е само повърхността, под която се крият дълбинни колективни психически структури с мощ да определят хода на историята. Кои са скритите аспекти на православието, обособени от религията? Какво е общото между съзнание и цивилизация и съществуват ли уникални цивилизационни кодове? Каква е необяснимата мистична връзка между България и Русия? Кой е Дядо Иван и защо в годините българите приемат опеката на руските владетели над земите ни? Ще промени ли България своята цивилизационна принадлежност?

Уникален цивилизационен код

Безспорен е фактът, че различните общества реагират по различен начин на еднакво външно въздействие. Така ако победоносните войни на Наполеон в Прусия и Северна Италия не срещат сериозна съпротива от местното население, то походът в Русия се превръща в партизанска война на живот и смърт с руските селяни, нежелаещи да приемат нашественика. За един норвежец-лутеран предложеният в страната законопроект, даващ възможност на седемгодишните деца да сменят пола си без съгласие на родителите, може да е приемливо, но не е трудно да си представим ефекта на идеята в сунитските монархии. Очевидно е съществуването на отделни многомилионни общности, наричани цивилизации, с идентичен мироглед, сходно понятие за морал и единни колективни импулси. Както е известно от теорията на немския психолог Зигмунд Фройд, всеки индивид представлява топологичен модел от три равнища – безсъзнателно ниво (включващо вродените и придобити инстинкти и импулси), Аз-ът или съзнателното ниво (действащата част от личността, свързано с осъзнатия индивид с мисъл и воля) и Свръх Аз-ът (усвоените от личността норми на поведение, забрани и ограничения, морал или възприятието за добро и лошо). Именно в това последно равнище се крие колективната обществена компонента на човешкото поведение. В него може да търсим белезите на интерактивна зона на взаимодействие между личността и съответната общност, благодарение на която индивидът получава уникалния за всеки социум цивилизационен код. С други думи, принадлежността на всеки от нас като българин към определена цивилизационна общност е фиксирана трайно в личността ни на съзнателно и главно на подсъзнателно ниво.

Тойнби констатира, че „в основата на всяко конкретно цивилизационно поведение стоят дълбинни колективни психични структури”. Цивилизационният код по своята същност е алгоритъм, определящ колективната реакция на общността на всеки изходен импулс, символ или дума. В широк смисъл може да се разглежда като устойчив културно-исторически тип, който обаче се характеризира с известен динамизъм. Фундаментално значение върху формирането и динамиката му имат времето и пространството или казано по друг начин – любимите от училищните години история и география. Географските императиви правят трудно осъществима вероятността една цивилизация да се развие върху коренно различни природогеографски основи. Така една морска цивилизация, изградила материална и духовна култура върху свободните океански простори с безкрайни морски ресурси и лесни търговски пътища, съвсем естествено ще има различни колективни психически структури, менталност и, както констатира големият теоретик на германската геополитическа евразийска школа Карл Шмит, фундаментално различни пространствени възприятия и цивилизационни типове в сравнение с една континентална цивилизация. Факторът „история” върху цивилизационната динамика, така както го разглежда любимият автор на академичното ръководство на БАН Ахмет Давутоглу в „Стратегическата дълбочина”, е основна величина, която дава фундамента на политическата култура. Разбира се, промените натрупващи се във времето имат изражение за формиране на възприятията в по-широк обществен контекст – тук включваме морала, ценностите и културата на отделната общност. С решаващо значение е хилядолетната традиция на религията.

„Божественият” код – как се роди „православен” комунизъм

„Нещо не се връзва!”, ще си каже всеки порядъчен либерал, вярващ, че в центъра на историята е човекът и неговият естествен стремеж към права и демокрация. И ще продължи: „Че ако съществуваше толкова всемогъщ подсъзнателен цивилизационен код на православните българи, сърби и руснаци, щеше ли една чужда западна идеология, каквато е комунизмът, да наложи нови ценности, порядки и светоглед на няколко поколения православни? България е направила своя цивилизационен избор и вече е евроатлантическа либерална демокрация”. Да, ама не, казано по български. Както доказва големият руски философ Николай Бердяев в книгата си „Извори и смисъл на руския комунизъм”, публикувана още през 1938 г. съветският комунизъм е много повече руско православно явление, отколкото западно. Същото важи и за българския експеримент. За разлика от западноевропейските теоретични постановки, руският комунизъм се характеризира с краен етатизъм, централизация и контрол в съгласие със старата автократична държавна традиция. Комунистическата държава приема логиката на ортодоксален мироглед и следващите от него поставяне на десакрализираната нова „религия” в битието на личността и държавата, както и гоненията на „еретици”. „Тоталитарността, изискването за цялостност на вярата като основа на царството съответства на дълбоките религиозно-социални инстинкти на народа”, прави заключение Бердяев.„Съветското комунистическо царство има голямо сходство по своята духовна конструкция с московското православно царство”. Отрицанието на собствеността, осъждането на богатството и богатите и утвърждаването на равенството са идеи, дълбоко вкоренени в православното съзнание и подсъзнание от столетия. Двама от тримата православни Свети Три Светители – Св. Василий Велики и Св. Йоан Златоуст в своите писания учат православните християни на такива резки осъждания на социалната неправда, от които Маркс и Енгелс могат само да се учат. Учителите на църквата казват, че собствеността е кражба. На запад трудно осъзнават, че Третият Интернационал е не Интернационал, а по-скоро „Третият Рим”. На практика съветската империя представлява политическото образувание, което трябва да реализира руското месианско призвание – иманентна черта на руския православен мироглед. След падането на Византийската империя (Вторият Рим), московската държава остава последната православна страна с единствения свободен православен народ. Това, заедно с династичната връзка на руските царе с константинополските императори, пробужда в руснаците историческото съзнание за мисия и призвание.

Царят – „От Бога владетел”

Три са фундаменталните исторически фактори, които определят поведението на българите като общност чрез криптирания в съзнанието ни цивилизационен код – езическото наследство на „старите” българи, християнските традиции от последните най-малко тринадесет века и културното взаимодействие с османската цивилизация (ислямският халифат) и западната цивилизация (чрез продуктите на Френската революция – идеите на либерализма, комунизма и национализма). Географското разположение на народа ни от крайните западни части на великата евразийска степ до високите планински котловини, равнини и низини на Балканите определя континенталните основи на българската материална и духовна култура.

Характерно за евразийските (да ме простят атлантистите) политически възприятия още от дълбока древност е сакрализацията на владетеля, неговата свещена роля като „баща” на народа. За Аристотел монархията е първоначалната и най-божествена от всички форми на държавен строй, а за Цицерон владетелят е баща, който се грижи за поданиците си като за свои деца. Малкото исторически източници за старобългарската държавна традиция потвърждават тази теза. Така българският кан е „от Бога владетел” – традиция, скрепена категорично с приемането на православното християнство. В Светите текстове, под въздействието на които се утвърждава нашата политическа традиция „Сърцето на Царя е в ръката на Господа”. Властта на владетеля е синтез между човешкото битие и Божията воля, а мистичната връзка между него и Бога е скрепена с акта на миропомазване, при който Светият дух слиза, за да напътства монарха. Дори Търновската конституция прогласява единовластие на Божия Помазаник, който е „свещен и неприкосновен”. Всеки път, когато чуем за „твърда ръка”, „някой, който да се грижи за народа”, „да ни оправи”, разберем, че министър-председателят се е прекръстил три пъти и е благодарил на „Началника” или видим негова снимка по стените, можем да бъдем сигурни, че това не е някаква абстрактна представа за правилно, а проявление на цивилизационния алгоритъм на цезаропапизма. Това е фундаменталното различие от католическата християнска традиция. Известни са думите на Христос да се отдава „кесаревото кесарю, а Божието Богу”. С обособяването на Източната Римска империя (Византия), чието културно наследство възприемаме, Константин Велики налага еднолично монархическо управление – самодържавие, където както ще пее поетът седемнадесет века по-късно, василевсът няма нужда от папата, за да се обади „по мобифона на Господ-Бог”. Цезаропапизмът позволява пряката намеса на владетеля на държавата в духовните и материални дела на Христовото тяло – Църквата. В православното „Божие царство” църквата като втори стълб отговаря за „царството на духа” – спасението на душите на християните и в отлика от папоцезаристката концепция на католицизма не се занимава с политика.

Добрият държавник и лошите олигарси, демократически централизъм, колективизация и социална справедливост

Както изяснихме, дори модерните идеологии, възникнали в резултат на Френската революция като комунизъм, либерализъм и национализъм в сблъсъка с православната цивилизация имат това уникално свойство да стават все по-малко модерни. Така централизацията по властовата вертикала, която всички ние тайно адмирираме не е продукт на „демократическия централизъм” от устава на БКП, а още едно от проявленията на православната идея формулирана от Св. Йоан Златоуст в „Посланието до коринтяните”: „Тъй като равенството по чест, често произвежда вражда и беззаконие, Бог е уредил не народно управление, а Царско. Така какъвто ред има във войската, такъв ще видим и във всеки дом. Мъжът заема мястото на Царя, жената – мястото на управител и военачалник, децата са получили власт от трета степен”. От стари времена пък народът ни таи най-искрена неприязън към „чорбаджията изедник”, феодален владелец или днешния ненавиждан олигарх. Защитник на народа в тази традиционна мисловна рамка е сакралната фигура на владетеля, който още в първия момент, в който дочуе за несправедливост се качва на хеликоптера и спасява ОЦК „Кърджали”, например. Незабравими за всеки руснак пък са моментите, в които руският президент се „разправи” с олигарсите Ходорковски, Березовски и компания, а Олег Дерипаска поглежда смутено като ученик към Владимир Владимирович и чака да бъде извикан за подписване на споразумение, с което правдата за няколко хиляди работници се възстановява. Другите два основни института в колективната психика на православния човек е чувството за справедливост и идеята, че цялото е по-важно от частното, че индивидът отстъпва на общността и колектива. Наред с тези общи черти вследствие на продължилото пет века чуждо робство, българинът изгражда специфични психически рефлекси като отрицанието на властта като чужда и недоверие към т.нар. „успели българи”, неувереност в собствените сили и както усещаше един литературен герой, съвременник на Освобождението – чувството, че още трябва да пита дали може да направи това или онова.

Българското „Божие царство”. Кой е Дядо Иван?

Едно събитие на Средновековието и до днес белязва дълбинните структури на българското осъзнато и неосъзнато – заставането на български владетел като лидер на християнския православен свят. Заедно с това ще се опитаме през призмата на написаното дотук за значението на цивилизационния код да направим немислимото за всеки уважаващ себе си прогресивен човек – да определим мистичната връзка между православните народи и държави и най-вече между България и Русия в нейните политически измерения. За да го направим е необходимо да се върнем назад във времето и да проследим процеса на вкореняване на православната традиция в българския светоглед. Както е известно, поне двама владетели на езическа България преди приемането на християнството от княз Борис през IX век са били християни – патрицият Кубрат и кесарят Тервел. Под властта на тези владетели управляваното от тях държавно образувание е признато като такова от Римската империя (Византия), а отношенията между страните и ролята на България в някои моменти дори наподобяват това, което днес бихме нарекли асоциирано членство във Византийската империя. Удостояването на Тервел с най-висшата императорска титла след василевса – кесар, от където етимологично произхожда българската дума за цар (цѣсарь или чѣсарь) и предвиденият брак с договореноститите от 705 г. между българския владетел и малолетната дъщеря на император Юстиниан II – Анастасия (ако е бил осъществен) биха дали основание на българските православни владетели в определен момент да предяват легитимни права към престола в Константинопол. Това събитие е ключово. Както пише изтъкнатият дипломат Хенри Кисинджър равновесието в международните отношения винаги се е определяло от две променливи – съотношението на силите и понятието за легитимност. И докато днес либералната практика приема за легитимни само тези власти, управляващи вследствие на избори, то средновековната православна традиция приема за легитимен „наместник на Бог на земята” само един император (василевс, цар), който след смъртта се наследява от негов потомък. С окончателната християнизация на България при княз Борис страната ни става част от православния свят. В мирогледа, насаждан с годините в цивилизационния алгоритъм на българите това означава идентификация с всички други православни християни.Казано на днешен език българите се интегрират в православната общност, което включва постепенно вкореняване в колективните им психически структури на понятие за братство с гърците и другите православни в едно единно „Божие царство”, начело с един сакрален владетел. В тази логика българският княз Борис-Михаил е в подчинена роля спрямо своя „духовен баща” – ромейският император.

Защо беше важно това отклонение? Защото с идването на власт на сина на Борис – Симеон това се променя. След поредица от войни, дипломатически усилия и междуособни сблъсъци в Константинопол, българският владетел успява да се домогне до споразумението да ожени дъщеря си за малолетния василевс на империята – Констнитин VII, което ако не е било осуетено от дворцов преврат би превърнало Симеон във василеопатор – настойник на императора и управляващ „Божието царство” от Цариград. Водачът на църквата – константинополският патриарх Николай, дори коронясва Симеон със собствения си епириптарий (патриаршеска шапка). Междувременно началникът на флота Роман Лакапин узурпира престола като сгодява дъщеря си Елена Лакапина за Константин и обявява за съимператор, което дава основание на Симеон да предяви претенции да бъде цар на „българи и гърци” – т.е. ромейски император на единно православно царство. Още веднъж трябва да подчертаем значението на римския император като единствен Божи миропомазаник на земята. В съзнанието на живеещия тогава православен българин или грък, дало отражение върху цивилизационния код на двата народа тази категория има не национален характер (който е продукт на Френската революция), а представлява политико-конфесионална категория – върховен самодържец по Божията воля. Въпреки, че Лакапин е узурпатор (дори моли Сената да му разреши да носи символите на властта след няколко годишно управление), а историците на епохата наричат Симеон цар (Теофан Продължител) до идването на власт на наследника на Симеон – Петър, Константинопол не стига до отстъпки. Сключеният през 927 г. мирен договор е епохално събитие, с което наред с константинополския василевс, в християнския свят се появява още един „цар на българите” – Петър, който се жени за внучката на василевса, а българската църква добива статус на патриаршия. Велики Преслав се превръща в новата царска столица, където в Голямата базилика са миропомазват царете на православния свят (в този ред на мисли по повод днешните дискусии за името на Базиликата, то може да носи само името на Божията премъдрост – Света София – „Майката на църквите”, където Светият Дух слиза до владетеля при миропомазването). За народа ни този момент отеква през вековете чак до момиченцето Райна във Вазовия роман „Под игото”, а след превземането на Българското царство всеки един опит за възстановяването му ще търси легитимност от цар Петър. Традицията се запазва до ХIV век като Търново дори е наричан от владетелите ни „нашият нов Цариград”.

Вековната политическа традиция на цезаропапизма, дала фундаментално отражение върху цивилизационния код на българския народ е брутално прекъсната с османското нашествие на Балканския полуостров. Едно по едно биват завладявани раздробените владения, докато през 1453 г. пада Цариград. Православното царство, както пишат съвременниците и летописците, пада под ударите на собствените си грехове, защото „не може да се счита за живо едно царство”, което продължава да се разделя на отделни „владовища” след смъртта на всеки свой цар.

А сега предстои да се опитаме да разбулим една от големите загадки на нашето време, която има корени именно в тези тъмни години на робство. Изведохме белезите на цивилизационния код на българите от това време, свързани с идентифицирането като християни (православни хора), традицията на цезаропапизма, намираща в личността на царя сакрална роля на „баща на народа” и понятието за легитимност на „Божия помазаник” от династичната линия на цариградските василевси. След разрушаването на християнските царства от османците и убийствата на царете, властта да управлява с „волята на Господ” „Божието царство”  в съзнателното и дълбинно психологическо ниво на българите преминава към единствения останал православен владетел, чиято съпруга е племенница на последния император в Цариград – руският владетел Иван III и неговият внук – първият руски цар Иван IV Грозни. Появяват се пророчествата и легендите за освобождението на християните от наследника на престола и Русия добива месианско призвание. Ражда се митът за Дядо Иван.

Сватбата на руския владетел Иван III за племенницата на последния византийски император Зоя Палеолог, приела символично името на Божията премъдрост – София, която слиза при владетеля с акта на миропомазването, е повратен момент в руската история. Заедно с новата велика княгиня, в Русия се пренесли онези понятия за самодържавна власт, които били присъщи на Византия, заедно с византийската държавна традиция и дори печатът с двуглав орел. Развита е идеята за Москва като Трети Рим, наследник на Константинопол и за владетеля като „единствения цар на всички християни по цялата земя, владетеля на светия божествен трон на светата вселенска и велика апостолическа църква, която замени църквите на Рим и Константинопол и се намира в Москва, пазена от Бога, в Успенската църква на най-чистата Божия майка”, както формулира идеята монахът Филотей.

Академик Юрдан Трифонов свързва мита за Дядо Иван с наследника на Иван III – неговия внук Иван Грозни. „В 1548 г. целият православен свят узнал и формално изповядал, че се е сдобил вече със свой цар. През тая година цариградският патриарх Йосиф, по просбата на Ивана Грозни, потвърдил царския му титул, па наредил още да се споменува името му във всички църкви, гдето служели архиереи, както се споменувало едно време името на византийския император, и да се запише в съборника, или синодика”, пише академик Трифонов. Не е нужно да описваме впечатлението, което е имало в православните църкви словото: „Подажд, Господи, многолетнее здравие благоверному и благочестивому Царю нашему Ивану“. Документирани са многобройни контакти между първите поколения църковен клир и руския Дядо Иван. Известно е, че Иван IV Грозни е ктитор на манастира „Св. Пантелеймон“ и руските монаси изпращали помощите си за други манастири най-вече чрез него, а Иван III бил горещ покровител на светогорските манастири. Победите над татарите-мюсюлмани просто затвърдили славата на Дядо Иван по българските земи.

Любопитно и сигурно неразгадаемо е мистичното предопределение на руския Иван да освободи поробените православни и „да издигне отново сваления кръст над „Света София” в Цариград. Подобни предсказания има документирани през XVIII век от Мартин Задек, а още от XV-XVI век то се среща при византийския дипломат и историк Франц и първия цариградски патриарх след завземането на Константинопол – Генадий Схолар. Академик Трифонов отбелязва, че „това ни посочват имената на Лъва Мъдри, а особено на Методия Патарски и др. мними автори на стари апокрифни пророчества. През XVII в. на гръцки вече съществувал цял сборник от подобни пророчества, както се вижда от едно посочване на Павла Алепски в известния негов пътепис, в който е изложено пътуването на антиохийския патриарх Макарий в Русия в половината на XVII в.”. Няма как да знем дали това е причина или  следствие, но от този момент нататък руската държавна традиция и руският цивилизационен алгоритъм добиват без съмнение месиански импулс, насочен до Революцията от 1917 г. към цариградския престол, който както се изразява чорбаджи Мичо от „Под игото” на Иван Вазов принадлежи на Дядо Иван „по право на наследство”. Минали са векове от всички тези събития, имената и фактите са забравени, но историческите наслагвания са формирали устойчиви психологически и културни стереотипи, дълбоко вкоренени в колективната народопсихология, които макар и неосъзнати са в основата на историческия процес и са това, което дава нашата идентичност като българи и ни определя като част от едно по-голямо православно семейство с общо битие и съзнание, с уникален за нашия свят цивилизационен код и независимо дали го проумяваме или не – с обща съдба.

#Кой атакува българския цивилизационен код?

Обстоятелството, че колективните импулси на различните народи са задвижвани от дълбоки психологически структури е известно на стратезите, които налагат политически контрол над централната и източна част на Европейския континент. Тъй като агресивно налаганият либерализъм е в коренен разрез с католическата, православната и ислямската традиция, „бащите” на космополитна Европа трябва първо да разградят неосъзнатите стереотипи, за да могат както се изразява унгарският премиер Викор Орбан да „слеят култури, религии и популации” и така да наложат нова евроидентичност на нациите, влизащи в рамките на блока. Наред с набезите срещу другите традиционни институти, голямата цел да отнемат „първите седем години” във възпитаването на младите европейци, когато се формира личността и се изграждат основите на цивилизационния код, поставя като мишена традиционното семейство. Винаги, когато чуем за „дискриминация на сексуални малцинства”, гей-паради, „еднополови бракове” трябва да знаем, че се прави агресивен опит за преформатиране на уникалните цивилизационни алгоритми на народите и налагане на либералния светоглед, поставящ в центъра обожествения андрогинен човек, преобразяващ многомерните цивилизационни пространства на света.

Започнахме увода с въпроса за значението на българския цивилизационен код за идентифицирането, интереса и благополучието на народа ни. В наскоро излязлата книга „Защо нациите се провалят” на професора в Харвардския университет Джеймс А. Робинсън и професора по икономика Дарон Аджемоглу, учените стигат до извода, че в основата на успеха на народите стоят създадените от човека политически и икономически институции. Днес България губи усилия и ресурси в безплодните опити да приспособи към местните условия чужди властови и духовни конструкции, които трудно се възприемат от вкоренените в колективната ни психика цивилизационни стереотипи.Почитателите на „цивилизационния избор” не могат да проумеят, че това ще задълбочава процеса на отчуждаване на българите от властта и в крайна сметка ще формира враждебна реакция към цялата „материална и духовна надстройка”. Изходът е в опитите за приспособяване на големите модернизаторски идеи на Просвещението към православната цивилизационна основа на българската социо-културна реалност. Предстои консервативна революция.


* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на редакцията на a-specto


loading...

Последни от България

Отиди Горе