Вашият всекидневник за новини & анализи, като никой друг

сащ

Може ли американската политическа система да преживее президентските избори?

в Некатегоризирани/Свят


В свой анализ за The National Interest авторът на поредица книги за американската история и външна политика Робърт Мери обръща внимание на безпрецедентната опасност за политическата система на Съединените щати

Докато президентската кампания 2016 г. се приближава към своя епохален завършек, един дълбок и смущаващ въпрос витае над американската република: Навлиза ли страната в криза на режима, запращащ я в низходяща спирала, от която може да не успее да се възстанови? Малцина са онези американци, които искат да се изправят пред такъв въпрос, защото той съдържа зловещи последици. И все пак изглежда трудно да се избегне страхът от това, че страната се намира в непознати (и вероятно много опасни) води.

Всички правителства периодично се изправят пред кризи от различно естество и размери – икономически колебания, изтощителни войни, вътрешни вълнения, родени от мощно гражданско неспокойствие или класов конфликт, скандали по върховете на властта.Жизнеспособните правителства успяват да се отърсят от тези кризи с течение на времето и отново да изправят нацията на крака.

Кризата на режима е нещо различно. Тя е присъща на самия режим, разпространява дисфункция и в крайна сметка – разпад. Силен пример е стогодишната криза на режима, погълнала Римската република от времето на братята Гракхи до възхода на Юлий Цезар. През тези десетилетия политиката на режима е станала толкова напрегната и необуздана, че в крайна сметка започнала да разяжда основите на самата гражданска система. В крайна сметка гражданите загубили вяра в легитимността на режима и институцията на обожественото лидерство взел превес. В този момент единственото решение бил цезаризмът – най-голямата заплаха, надвиснала над демократичната система на управление.

Най-вероятно Америка, която е толкова здрава и гъвкава през сравнително краткото си съществуване като република, ще намери своя път през настоящата криза и ще продължи своя горд марш в историята. Най-вероятно това ще попречи кризата на нашето време да се превърне в криза на режима, заплашваща самите фундаменти на нашето управление.

Но същността на настоящата президентска кампания трябва да прозвучи като аларма в съзнанието на американците. Никога не сме виждали кампания, която повдига толкова дълбоки въпроси относно легитимността на управлението и стабилността на нашата институционална система. Страната не е била така тежко разделена по въпроса за своята национална идентичност и същност от 50-те години на XIX век. Немислимо е, че тези избори, независимо от резултатите, ще разсеят кризата и ще върнат страната към нейния пристан в рамките на някакъв разумен времеви порядък.

Да започнем с Хилъри Клинтън. Някои хора клатят глава в почуда на безумието как тя може да причинява вреди на страната си, родено от нейната всепоглъщаща нужда да работи задкулисно по свои собствени правила. Непрофесионалното решение като Държавен секретар да използва личната си поща е едно от нещата, принудило я да танцува на ръба на пропастта пред прилагането на закона. Но егоизмът в нейното поведение е нещо съвсем различно, когато тя постави, освен себе си, своята страна пред бездната. Ако спечели изборите, Хилъри ще отнесе със себе си в Овалния кабинет конституционна криза от първа величина, тъй като тя ще бъде обект на текущо криминално разследване. Това е безпрецедентно.

Освен това, имаме спектакъла на директора на ФБР Джеймс Коми, чието управление на агенцията, заедно с поведението на Департамента по правосъдие, нанесе удар и по последната мисъл, че политическата система на САЩ ще остане неопетнена. Само партизански плам е онова, което може да попречи на някого да стигне до извода, че първоначалното разследване на Клинтъновото боравене с класифицирана информация оставя усещането за потулване. Това не означава непременно, че Коми или Департаментът по правосъдие умишлено са искали да замажат резултата, но определено впечатлението е неизбежно – не се съставя Голямо жури (бел.прев. grand juri – специфичен американски съдебен орган, обикновено съставен от между 12 и 23 души), дава се ограничен имунитет без каквото и да е в замяна, допуска се унищожаване на компютрите, налице са: вялото разпитване на самата Клинтън, провокативната среща между Бил Клинтън и правосъдния министър Лорета Линч, точно преди Коми да обяви, че няма да препоръча обвинителен акт, сигналът на президента Обама, че няма основание за започване на процедура и включването в графика му на предизборно мероприятие с Клинтън, даже преди изявлението на Коми.

За милиони американци всичко това подкопава легитимността на изборите. Призракът на особено отношение към Клинтън витае над кампанията и ще витае над резултатите, ако тя спечели.

Но Коми разшири потенциалната криза на легитимността като обяви, че възобновява разследването на имейлите на основата на нова информация, която може да бъде, но може и да не бъде свързана с въпроса. При това той направи това само единадесет дни преди изборите – грешка както за политиката, така и за правосъдието.

В случай, че всичко това не е достатъчно да повдигне въпроси за убедителността на предизборната система, идва Фондацията „Клинтън” – безпрецедентен източник на власт за политическо увековечаване, работещо зад фасадата на международната благотворителност.Това е инструмент на олигархията, свидетелство за това, че от десетилетия наред политическата власт в Америка се просмуква все повече и повече нагоре към добре укрепени елити, които владеят условията на дебата и административния апарат на Вашингтон, който на свой ред е все по-глух за настроенията на избирателите.

Не беше много отдавна времето, когато подобно нещо бе напълно немислимо за американската политика и щеше да се превърне в обида за вече старомодната идея, че нашите лидери произлизат от самите нас и се връщат при нас след като вече са служили. Спомнете си, че Хари Труман, който се завърна след президентството си в своя скромен дом в Индипендънс, Мисури, за да чете книги, се произнасяше с редки, умерени оценки по повод на събитията. Той живееше на границата на бедността. Дори Ричард Никсън беше втрещен, когато неговият приемник Джералд Форд взе няколко доста солидни хонорара за лекции след края на мандата си. Но това са просто дребни суми, в сравнение с огромната схема, замислена и построена от Бил Клинтън и развита в своите финансови измерения, чрез поклонниците на Държавния секретар Хилъри Клинтън и нейните фаворити.

Добавете към това милионите долари, стичащи се към фондацията и банковите сметки на Клинтън от чужди правителства, които са далеч от американските стандарти за управление, и картинката става възможно най-отвратителна. Какъв трябва да е този патриотизъм, който стои в основата на стремежа ти да станеш богат по повелята на чужди правителства?

Това не е начинът, по който се случваха нещата в Америка. Преди системата се смяташе за свята и хората биваха скандализирани дори и от най-леките посегателства на тази святост, която служеше като своеобразен щит срещу корупцията и заиграването със системата за лична или политическа облага. Този защитен щит вече не съществува, както е видно и от настоящата кампания.

Не можем да пренебрегнем и приноса на Доналд Тръмп, чиято риторика надминава тази на всеки президентски кандидат в американската история със своята бруталност и грубост. Той ругае срещу „уродливата Хилъри”, казвайки, че тя трябва да е в затвора и се кълне, че ще я вкара там, ако го изберат. Да, тя сама се е поставила в тази уязвима позиция, най-вече заради вредите, причинени на нейната страна, но това е въпрос на наказателното правораздаване. Президентите и кандидатите за президенти традиционно избягват подобна намеса в системата поради една разумна причина: подобно поведение служи да опетни и дестабилизира деликатния баланс в правосъдието.

Освен това Тръмп отказва да каже дали ще приеме резултатите от изборите, което представлява директно предизвикателство към легитимността на системата. Няма причина той да не сложи на масата въпроси, като монолитният либерализъм (и анти-Тръмп страстта) на повечето медии или способността на националните елити да задават дневния ред и да ограничават условията на дебата. Това са политически въпроси, които плачат да бъдат използвани за чисто политически нападки.

Но с поставянето под въпрос на легитимността на самата предизборна система той е изправен пред риска да създаде криза в рамките на режима. Това е безотговорна и опасна политика. Тя едва ли ще помогне, но в същото време може да подкопае доверието на американците в правителството и избирателната система.

Преди близо четвърт век големият академичен мислител и американски сенатор Даниел Патрик Мойнихан написа статия за „American Scholar”, озаглавена „Определяне на намаляващата девиация”. Той твърди, че това, което обществото веднъж е счело за отклонение – престъпления, наркотици, разбити домове, извънбрачно раждане на деца и „очевидният упадък на американския граждански ред”, породен от тези явления, все повече бива приемано от обществото по-скоро не като отклонение, а като малко или повече нормално. Обществото, смята той, се опитва да избегне болката от подобен граждански хаос чрез отрицание. „Обществата, подложени на стрес много подобно на личностите, се обръщат към болкоуспокояващи от всякакъв вид, което в крайна сметка прикрива истинските поражения”, пише Мойнихан.

Сега феноменът на девиацията, за която се смята, че намалява, се пренесе и в президентската политика. Въпросът е дали този вид политици, риторика и поведение, доминиращи политическата сцена днес, ще започнат да се считат като нещо съвсем нормално. През 1900 г. след Испано-американската война страната е развълнувана от брилянтния и доблестен морски подвиг на комодор Джордж Дюи (който скоро след това става адмирал). Той бива посрещан с огромни митинги и елегантни вечери из цялата страна. Неговият лик се появява на знамена, плакати, преспапиета, кани, чаши, чинии, канчета за бръснене. Нова дъвка бива наречена „Dewey Chewies”. Адмиралът е възпят в песни и стихове. Неизбежно той бива изтъкван като силен възможен претендент за президент на САЩ.

Тогава в интервю за „New York World” начинаещият в политиката Дюи признава как според него „длъжността на президента не е толкова сложна и че неговите задължения са основно да изпълнява законите на Конгреса”. Той казва, че може да върши това, така предано, както е изпълнявал заповедите на своите началници по време на своята дълга военноморска кариера. С това приключват и шансовете на адмирала да стане президент. Американският народ веднага вижда, че той е неподходящ за поста и му обръща гръб с тиха решителност. Не е необходимо гласуване, няма нужда от атакуваща кампания, за да се запомни такава теза. Дюи просто не отговаря на изискванията и всеки го знае, без значение колко честен човек и брилянтен адмирал е той.

По това време стандартите за приемливост на един президент са високи и това се вижда по личностите, които са заемали този пост – Маккинли, Теодор Рузвелт, Тафт, Уилсън, Кулидж, Франклин Рузвелт, Труман, Айзенхауер. Днес имаме Хилъри Клинтън и Донлад Тръмп. Без съмнение страната ще оцелее и в двата случая, но въпросът е до каква степен те ще я отслабят  и подкопаят стабилността на обществото.

Robert W. Merry е редактор в „The National Interest” и автор на книги, посветени на историята и външната  политика на САЩ.

Източник: The National Interest
Превод: Николай Николаевaspecto.bg

* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на редакцията на a-specto

loading...

Последни от Некатегоризирани

Отиди Горе