Карбовски: Демокрацията ни изключва един по един

в България

След двегодишна пауза Мартин Карбовски се връща в телевизията. Новото му седмично предаване „Карбовски: Втори план“ ще се излъчва всяка събота от 17 до 18 часа по бТВ. Журналистът обеща шокираща премиера на изданието на 24 септември и документалистика от висш тип, описваща разпада на българското битие. Ето какво сподели той пред „Стандарт“ преди завръщането му на екран.

– Карбовски, къде беше последните две години? В едно стихотворение имаше такава фраза: „Мълчах и пушех.

– Пушех съвсем малко. Общо взето, почивах. Не бях почивал от 94-а, когато срещнах Дилов. А иначе работя от 92-а. Съботите и неделите включително. На море съм ходил само когато е трябвало да снимам нещо там. Изтощението ми бе стигнало до огромни нива. Дори мисля за това прекъсване метафизично – струва ми се, че ме е спасило от нещо страшно. По едно време бях влязъл много навътре в нерви, бачкане, войни – някои от тях още отекват.
И в личен, и в работен план, трябваше да свърша онова, за което шерпите говорят – да изчакаме да ни достигнат нашите души.
Имах един ден, в който единствената ми задача беше да отида да си купя нова шапка. И въпреки че боготворя работата си – тя е най-важното, което може да ми се даде от хората – осъзнах, че има и друг тип живот, като птица божия… Това отиване за новата шапка продължи доста дълго.

– Как работохолик като теб – имаше момент, в който работеше в „Стандарт“, „Нова“, „Всяка неделя“, „Дарик“ и „Егоист“ едновременно – се срещна с феномена „свободно време“?

– Срещаш най-напред неврастенията, че трябва постоянно нещо да вършиш, а няма какво… В един момент се отдадох на физическа работа. Грижех се за една градина в Гърция. И се чувствах добре. Понеже бях затънал много физически. Заради работата, заради лошите градски забавления – виж заради нощния живот например колко бързо остаряват жените. Имах нужда от физически труд. Човек като се поизпоти, като поработи малко, се чувства добре. Винаги съм харесвал репликата, че възпитаниците на Харвард не си търсят работа, а си я измислят. И аз си измислях неща, които да правя.
По-важното е друго: че дълго време удържах на подтика да си търся нова работа. Защото когато журналист си търси такава, веднага му пада цената – толкова си гладен, че току-виж си се съгласил да отидеш във ВИП брадър. А там правят с теб каквото си искат.

– Защо всъщност се връщаш отново в медиите? Немалко твои колеги, най-яркият пример от които – Бареков, станаха политици и живеят в много по-спокойна и добре платена среда. Всички са доволни, нито журналистиката е изгубила много, нито те. На теб защо ти е пак телевизията?

– Ами не знам какво друго да правя. А и не мисля, че мога да вляза в политиката след Бареков. Нашето поколение се провали в много неща, а в политиката просто се изложи. В мен все още има чувство за срам и то не ми позволява да направя нещо подобно. Впрочем, през тези две години се занимавах със сайта „Лентата“ и опитах със сергията на Фейсбук. Вярно е, че там можеш да си кажеш мнението и няма кой да ти забрани. Но колкото и да харесваме Зукърбърг, всеки ден от нашата суета наливаме в неговата кошница. Във Фейсбук взема да става все по-тъжно. Дори да имаш собствено честно мнение, то трябва да се бори с около 500 много добре платени мнения на купени хора. Това е зловещо.

– За какво говориш? Че при „opinion maker“-ите на държавата и т.нар. елитни стени в социалната мрежа има конспирация?

– Забелязвам само, че има определени групи хора, нека ги наречем модерни млади, чиито послания си приличат неимоверно като опорни точки. Най-често крайно либерални. Освен това въпреки малкото лайкове и коментари техните мнения винаги излизат на първо място в „нюзфийд“-а. Обикновено са закачливи, приятни подигравки. През иронията и закачките изградиха русофобията в интернет. Води се наистина хибридна война, но тя не е руска – руснаците са толкова зле с пропагандата, че даже ме е яд. Постепенно се лансира много фино, тънко, бавно, една фалшива религия на човешките права, впрочем, и на кучешките, която изпива съзнанието на хората и ни кара да приемаме неприемливи неща.

– Съвременната манипулация не е черно-бяла като едно време, а сива и трудно забележима.

– Освен сива е и много приятна.

Върви със снимка на котенце. И с намигане

Но е зловеща, защото ме лъже. Аз постоянно виждам как има група хора, които ме тласкат да мисля в някаква посока. Мразя го това. Българите обаче са прекалено оскотели, че някой да им повлияе по този начин. Най-сетне да има плюсове от това.
Всичко започна с появата на Меркел. И с пълното безумие по отношение на политиката към бежанците. Аз го приемам като лична обида. Мен на Шенген са ме джобили, пребърквали, обиждали, чакал съм с часове българския си паспорт. 10 години Европа ни показва, че сме второ качество хора. Ние обаче поне изпълнявахме що-годе европейския критерий за участие в техния хубав свят: а сега техният хубав свят отвори врати за напълно непознатите бежанци. Не казвам, че са по-лоши от мен: казвам обаче, че за мен като българин имаше регламент, а за тях няма. Аз съм изключителен привърженик на Ориана Фалачи и смятам, че безразборното смесване на култури води само до гета. И го виждам. Демокрацията не работи. Има религия на човешките права, но няма регламенти за нищо. Някой си има неговия глобален инженеринг и ние падаме жертва на него.
– Ще бъдеш заподозрян в тъга по комунизма. Това не е прилично и носи подигравки.

– Аз съм последният човек, който ще тъгува по комунизма. Носталгията към него е смешна. Но има факти, които не може да не забележим.
Демокрацията не реши нито един проблем.
Дали демокрацията реши проблема с побоя на лекарите? Дали реши проблемите с пътищата, сигурността, границата, бита, образованието? Онзи ден казаха – 800 закрити училища…
Инфраструктурата ни е на ниво 84-та. Непрекъснато се говори за магистрали – съжалявам, но аз не ги виждам. 100-200 километра нищо не са. Тази държава е дълга 800 километра по диагонал.
Какво ни даде демокрацията?

Пред очите ми се провали българският език

Никъде не говорят вече български: говорят се остатъци от селски диалекти, цигански и турски. Хората вече не могат да говорят и пишат. А оттам и да дефинират проблемите си. Ако събереш трите поколения българи едни до други, ще видиш следното: бабата – чудесен човек, била е учителка, майката е нещо друго – тя, да кажем, е съсипала Прехода, а детето вече е пълен профан. То е на 20 години, а не може да чете и пише.
А дребните кражби? Почти узаконена е следната практика: до 300 лева каквото откраднеш, си е твое. А битът на хората е към 400-500 лева. Ами ти можеш да им вземеш целия бит – вземи им бурканите за зимата, прозорците, вратите и край. Ние чисто библейски вече сме задраскали заповедта „Не кради“. „Не кради много“, така казваме – до 300 лева може. Макар че това съдържа друго – ако ще крадеш, кради по много. Понеже до 300 няма да те хванат, а над 3 милиона също.

– Ти не си ли от хората, които през 89-та най-много са мечтали за новото време?

– Подмениха идеята. Идеята за демокрация беше образование, медицинско обслужване, сигурност, никаква цензура… Вместо това раздадоха на всеки по един телевизор и един хладилник и толкова.
Лишиха ни от регламент. По времето на комунизма имаше регламенти. И всички изключени групи получиха шансове за живот. А сега вижте от това, което ни донесе демокрацията, колко изключени хора има в това общество. Донесоха ни не демокрация, а изключване. Отдавна не говоря за циганите – българите са изключени. Изключихме хората, група по група, като от контакт. Лично го регистрирам от 2000-ата година. От нулевите години. Вече съм сериозно уплашен. Граждани няма, има емигранти, които плачат за тази държава някъде далече.
Тези амплитуди в нашето живеене ме плашат, защото аз остарявам. Това което виждам е регрес, разпад и кошмар. Разпада се вътъкът. Има едно българско знаме, което е разбридено и раздърпано отвсякъде, още се виждат шевовете и конците, но то вече изглежда зле. И който е оптимист за бъдещето, смятам, че е лъжец. Всички панически бягат от тези истини. Но това е диагнозата: все едно да отидеш на лекар и като ти съобщи новините да му кажеш – не ми ги говори тия работи.

– Как тези неща се връзват с думите, че „българите се видяха с пари и заминаха за Гърция през отпуската“?

– Аз ги познавам по имена тия, които отидоха в Гърция. Светът на властта и светът на българина се разминават радикално. Според мен пиарите на премиера го срещат само с милозливи хора, които го прегръщат, на него му става приятно, и дотам. Аз съм го водил лично в гетото в Студентски град и ще му пиша да го заведа и другаде. Лошото е, че

във властта се счита, че критиката никога не е градивна, а непременно вражеска

Това е тоталитарен прийом.
Неотзивчивостта на държавата по големите и важни теми е абсолютна. Онзи ден Валери Симеонов каза: „Защо ме викате от Бургас, това ли са вашите новини“. Този човек дава оценка на нашата работа. Нека остави оценката на зрителя и избирателя! Но има още една кошмарна истина: и тя е, че и избиратели вече не им трябват. Изборите са математизирани, разграфени, в таблички, корпоративен вот и схеми. В тях почти няма реални хора. Това вече е леталната фаза – когато на демокрацията не й трябват дори избиратели.

– Какво снимаш сега за новото предаване?

– Върнах се в провинцията и селата. Променили са се. Има например нови типове – еко ултраси, заселили са се там. Появили са се също абсолютно невербални хора. Това е жесток проблем. Досега превеждах, сега вече и аз не разбирам какво говорят.
Виждам и друго: осъществява се най-голямата кражба на пари от Аспарух насам – това са еврофондовете. Всяко село има стадион. Но няма деца. Сигурно е хубаво да има стадион. Но трябваше първо да има дете.
Появил се е също един ужасен бизнес, в който има страшно много пари, понеже села, кметове, полицаи, на местно и феодално ниво, всички са в кюпа. Става дума за едни раздрънкани бусове, които вървят от село Радовец до село Радово, от турската до сръбската граница, и пренасят бежанци. Печелят 60 000 евра на един бус. Няма ограда, която да ги спре. На граница от 250 километра имаме 30-50 километра ограда. Смешно. Врата в полето. В момента това е национална омерта. Политиката ни спрямо бежанците се изчерпва с това да чакаме тия, които влязат, да излязат. А това въобще не е политика. Но когато унгарците и сърбите си затворят границата – Орбан вече прати войници на сръбската граница, няма да могат да излизат и ще останат тук. Усещането за безтегловност е феноменално. Никога не съм си мислел, че съвсем няма да имаме национална политика по този въпрос. Не е нужно да ме погалят три папи по главата, за да се сетя, че нещо не е наред. Същевременно се появяват хора, които самоуправстват по границата, а после са санкционирани. Не казвам, че са много умни, но и Съединението е свършено от чепати глави.

– Не казвай, че симпатизираш на Динко и производните му.

– Със сигурност не. Смятам обаче, че на тази гражданска енергия трябва да се даде регламент и посока. Защото иначе нещата може да заприличат на гражданска война.

– Какво ще представлява „Втори план“?

– Ще се занимавам с това, което се случва след абдикацията на държавата. Първото предаване ще е тотален шок.

– Как се промени журналистиката за времето, в което отсъстваше?

– Напълни се с много фалшиви биографии. И измислените герои, които телевизията поощрява. Да, интересни са за подигравка и подритване, но аз вече имам жесток проблем – не разпознавам коя е тази манекенка, коя е тази певица – после разбирам, че е известна с пет големи скандала и нито една песен… А аз търся песен и не намирам. Въобще песента вече не е важна.
Фейсбук ни научи да гледаме нещата да са излъскани, хубави, на сергията да блестят. А животът става все по-мизерен. Каквото можаха-взеха. Взеха на консигнация дори образованието. Чета учебниците на децата. Определено има вмешателство. Не мога да разбера в трети клас защо трябва да четат афганистански приказки или да разбират какво е падишах. Някой редактира историята. И оттам настоящето. Години наред никой не може да ми обясни защо трябва да се води война с Русия. И защо трябва да се отказват руски проекти – понеже са грозни руските пари?
Относно журналистиката, имам една голяма болка. И тя е, че професията вече не може да реши нито един проблем с деца. Репортажите със сираци са забранени. Вече не може да снимаш дете без разрешение на майката. Европейският регламент е такъв, че

може само ако то каже „аз обичам мама“

Иначе ще кажат, че нарушавам правата на детето. Трябва от директорката на дома за сираци да искаш да ти разреши интервю със сирачето, а то, сирачето, винаги говори за проблемите в дома. Ясно е че директорката няма да ти даде разрешение.
Приемете го и като по-обща метафора.
– Какво мислиш за кандидатите за президент? Търси се „обединител на нацията“, ако това въобще е нещо друго, освен пълно клише.
– Трябва президент, който да даде оная увереност на българите, че имат лидер. Подскачащият човек, който обявява война на тая или оная велика сила, е проклятие за нас.
Българите страдат от едно огромно чувство за изоставеност. Аз го усещам винаги, когато пътувам из страната: всеки чувства, че държавата е абдикирала от човека. И това си личи от най-високото ниво – от кандидатите за ООН, до това как да направиш общинско погребение.
Някой път си мисля: „Абе ти остаряваш, ти си песимист“. Никой не може да ме задължи да съм позитивен. Това са глупости, шизофрении. Никой не може да ме накара да повярвам в новите догми, които не отговарят на математическите правила: 2 + 2 все още прави четири. Силно се надявам да остарявам, искам да съм един стар мърморко в ъгъла и всичко да цъфти.
Гневът е това, което ще ви спаси, пише в Библията. Но няма гняв – има отчаяние. Аз знам какво ни трябва: животворна жестокост. Това е, което липсва на българина. Само така може да изпълним историческото си предназначение. Но ние се разглезихме от демокрацията жестоко.

– Какво мислиш за амбициите на Слави Трифонов към политиката?

– Поддържам го с две ръце. Неговият мозъчен тръст е изключителен и си мисля, че само през патриотизма може да има обръщане на мача. Понеже ние живеем с усещането, че някой друг свири двубоя и дава право на противниците ти да играят с ръце, а ти трябва да риташ на един крак.

– Имаш портрети на Калин Терзийски и Тома Марков на стената. Не сте ли отдавна скарани?

– Вече не познавам тези хора. Имал съм приятели, с които беше важно да сме иронични към себе си, а не да започваме всяко изречение с „Аз“. Тези портрети са част от регистъра ми на загубените каузи.

– Останаха ли ти приятели?

– Човек за пиене винаги ще намери хора. Но съучастници нямам. Думата „приятел“ е вече фалшифицирана. Използва се повече „брат“. Брат това, брат онова. Но ти е брат, докато стигне дъното на чашата – като свърши пиенето, вече нямаш братя. А аз имам нужда от съучастници. Животът е една бензиностанция, която човек трябва да обере и за целта ти трябват съмишленици. Но нямам. Имам поне добър екип, с който работя от години в телевизията.

– По-горе спомена, че не ти харесват „модерните млади хора“. Защо не преподаваш тогава?

– Преподавах тази пролет. Не влизат в час. Когато ходя във Факултета по журналистика като гост-звезда, аулата се пълни. Но ако водя лекции, ставам просто даскал и идват само накрая на семестъра да си вземат оценките. Образованието вече не е нещо ценно. Повечето млади изповядват политически коректни идеи и това превръща нашето поколение пълни маргинали. А това е добра новина. Понеже всеки светец през живота си е бил пълен маргинал. Не казвам, че ще станем светци. А че има необходими условия.

– Какво стана с всички дела, които се водят срещу теб?

 – Хората, които ме продуцираха в Нова телевизия, искат огромна неустойка – 300 000 лева за това, че престанах да работя с тях. Открито признавам вината си, че не съм изпълнил договора си. Открито признавам и глупостта си, че журналист като мен може да подпише такъв договор. Искам всички да знаят, че неустойките в договорите на значимите журналисти са огромни и нелогични, и винаги ще служат като спирачка на журналистическата съвест. Смятам обаче, че няма нищо по-нормално за журналист от това като не си съгласен с една работа, да не я изпълниш. Моите адвокати твърдят, че за едни 250 лева да ти искат 300 000 лева неустойка, е лишаване от право на работа по всякакви конвенции за права на човека. Неустойките, които сега подписах в бТВ са реални и честни, а не заробващи.

– Какво стана с литературния проект?

– Катастрофира в айсберга на голямото его. Имаше кратки егоистични фойерверки и после морета от алкохол. Което е нормално за един литературен проект. Приличаше на един дълъг несвестен купон. Но идеята ми за литература не е да седиш на една маса с едни хора и да си правите комплименти един на друг. А после книгата да се чете от роднините, близките и гаджетата.

– От БХК бяха завели дела срещу теб – доколкото знам неуспешни – за сексистки изказвания. Как така никой не те съдеше през 90-те, когато беше в пъти по-радикален в писането, а чак сега, през 2016-та?

– Така е, защото у нас

отворената врата на свободата се захлопва с много зловещо скърцане

Рестрикциите станаха по-големи от при соца. Това не снимай, онова не снимай. Минахме на разрешителен режим – за всяко нещо се пита. Но аз съм последовател на великият Чарли Шийн. Той казва: по-добре после да се извиняваш, отколкото да искаш разрешение.
Даже ще кажа още нещо – мисля, че жената в нашето племе се провали. Особено по отношение на демографията. Навремето мечтаех да живея в свят с безразборен секс. Но ето, остарях, мина време и какво да видя – освен безразборен секс друго няма. Човек наистина трябва да внимава какво си пожелава.

– Има ли някой, който да виждаш като твой заместник в бъдеще?

– Открих новия Карбовски. На 19 години, колегата Тодоров, циганин. Снимал съм го и ще го покажа в предаването. Той е циганче, което се занимава с журналистика. Снима с телефона си и качва клиповете в „Ютюб“. Единственият, който освен мен се занимава с проблемите на малцинствата – хем е от тях. Виждам го, че той ще ме наследи не толкова професионално, колкото демографски. Не знае кога е основана българската държава, говори меко, полуграмотен е, обаче е пънкар. Той ще е наследникът на Карбовски.

Написано от Райко БАЙЧЕВ в standartnews

Последни от България

Отиди Горе