Вашият всекидневник за новини & анализи, като никой друг

Глупостите за всевластието на Държавна сигурност

в България


Източник:  Вестник строго секретно
Автор: Красимир Иванджийски

От 20 години се нареди опашка от специалисти по досиетата, Държавна сигурност и различните управления. Между тях има и бивши служители на ДС, които, вероятно за да си придават важност постфактум, си приписват чутовни подвизи и ръсят глупости по жълтите вестници и кабеларки.

Под ДС се разбираше предимно дейността на бившето 6-то управление, което имаше обаче най-малко отношение към Държавна сигурност, защото действаше предимно сред аутсайдерите на обществото – криминалисти, хомосексуалисти, лесбийки, психопати и прочие „дисидести“, които след 10-ти ноември изплуваха от мътилката и сега са начело на държавата и на „интелектуалния елит“. Но, за да се избавят от техния комплекс че са били използвани, т.е. „преследвани“ от бившата ДС, сега си приписват някакво дисидентство и други несъстоятелности.

Трябва правилно да се обозначи преди всичко мащабът на явлението и мястото на самата ДС в него от 1969 г., когато беше включена в структурата на МВР.

1. По времето на НРБ, ДС нямаше никакви права да разследва партийните кадри и чиновниците, започвайки от равнището на секретар на районен комитет или началник на отдел и управление в министерствата.

За това съществуваше Централна контролна ревизионна комисия /ЦКРК/ на ЦК на БКП с ръководител, избиран на конгресите на БКП, /с ранг секретар на ЦК на БКП/. Нерядко при сериозни провинения някои хора предпочитаха да бъдат разследвани от ДС, а не от ЦКРК или от Комитета за държавен и народен контрол.

Що се отнася до следствения апарат на ДС /МВР/,, както и на прокуратурата, те, според действащите инструкции, бяха длъжни при поява в делото на нишки, водещи към личности, подведомствени на ЦКРК, да прекратят следствените действия и в това направление да унищожат всички съответни материали. Разбира се, следователят или всеки член на БКП имаше право да оповести партийните органи за намиращите се в него материали.

Прословутият случай с делото срещу Живко Попов и арестуването му в Прага стана в рамките на борбите във висшето ръководство между Тодор Живков и Мирчо Спасов. Интересно е, че от ДС до последния момент даваха инструкции за подкрепа на Живко Попов и Мирчо Спасов, както и по линията на Министерството на външните работи, където Попов беше и кадрови зам.-министър.

„Разработката“ на Андрей Луканов започна също в Министерството на външните работи в рамките на „Комисията Марий Иванов“, разследваща финансовите престъпления на Александър Атанасов /брат на Андрей Луканов/, като посланик в Зимбабве, след което към разследването бяха добавени и Виена, І-во управление на ДС /т.е. разузнаването/, КГБ, ЦРУ и т.н. МВР /ДС/ обаче не изпълни указанията на Политбюро на ЦК на БКП за задържането на Луканов преди 1989 г.

2. На ДС беше забранено да води политическа и идеологическа работа на територията на НРБ. За това имаше идеологически отдел на ЦК на БКП. Квалифицирани пропагандисти в редовете на ДС нямаше.

3. На ДС беше забранено да провежда политически и подривни акции в чужбина. Външнополитическата дейност се ръководеше от отдел „Външна политика и международни връзки“ на ЦК на БКП, който /особено през последните години при Петър Младенов, като външен министър/, беше поел почти напълно функциите на Министерството на външните работи. Тодор Живков и Милко Балев лично наблюдаваха, /особено след 1986 г., когато започна перестройката на Горбачов/, цялата външнополитическа дейност на България. Заради това, когато властите на НРБ декларираха че не се занимават с подривна дейност срещу други държави, не лъжеха. Това се отнасяше както за „убийството“ на Георги Марков, така и с „опита за убийство“ на Йоан Павел ІІ.

4. ДС не можеше сам`о да назначава специалисти на каквито и да било длъжности в своята структура, започвайки от лейтенант, без да се съгласува с отдел „Организационен“ на ЦК на БКП. Но партията винаги назначаваше партийни и комсомолски функционери на всякакви длъжности в ДС.

5. ДС нямаше право да се занимава с аналитична дейност по своите материали. Те бяха длъжни да дават в ЦК и други органи само чисти факти без анализи, допълнения, украсявания и изводи. С това се занимаваха получателите на информациите в отделите на ЦК на БКП или висшето партийно ръководство.

6. БКП винаги е имала свои „силови структури“. Това беше ЦКРК, т.е. следственият апарат на партията. Имаше и вътрешнопартийно „контраразузнаване“ и висше партийно „външно“ разузнаване“, които се концентрираха при Милко Балев и Велко Палин, като завеждащ отдел „Социална и национална сигурност“. Партийното ръководство не допускаше стиковките на политическото и военно разузнаване, т.е. І-во управление и ГРУ.

7. Политбюро на ЦК на БКП и лично Тодор Живков нямаха прекалено доверие на ръководството на МВР /ДС/, съответно на Първо, Второ и Шесто управление. Заради това ръководителите им много рядко растяха по партийна линия. Обикновено стигаха до кандидат или членове на ЦК на БКП. Преди събитиятат в края на 1989 г. това се отнасяше и за Владо Тодоров и Георги Аначков.

8. В МВР нищо не можеха да направят без съответно решение на Секретариата на ЦК на БКП, в това число по кадрова линия.

Ако трябва да се резюмира: най-мощната „служба“ в НРБ беше ЦК на БКП. ДС и ГРУ бяха само вторични инструменти с ограничени пълномощия и задачи.

Никакви своеволия на ДС не би могло да има и нямаше. ДС работеше с механизмите на всяка специална служба, агентурна мрежа и съответните кадри, като за агенти беше забранено още от 1956 г. да се вербуват партийни членове /това можеше да става само с решение на Секретариата на ЦК на БКП/.

Автор: Красимир Иванджийски

Комисията в задника на Съвременна България и на умиращото й общество

Така наречената „Комисия по досиетата“ продължава да бърка в задника на българското общество и да вади оттам някакви засрани картончета за принадлежност към разните управления на ДС.

Притежанието на картони или досие беше издигнато от новите режими до ранга на престъпление или най-малкото морален „червен картон“, който обикновено води до политическо дискриминиране.

За да оправдават заплатите и бюджетите, идващи от продънения български джоб, няколко маргинали и психопати в тази комисия продължават да спрягат глаголите „отварям“, „лустрирам“, „донасям“, „декомунизация“, „агенти“, „доносници“, „Държавна сигурност“ и т.н.

Това само потвърждава направеният от нас отдавна извод, че идиотизмът в България е заразна болест и че хората, които са се захванали с досиетата не разбират нищо. И само по случайно стечение на обстоятелствата тези хора са станали „публични“, за да харчат огромни обществени пари и да раздават оценки и присъди без да имат никаква подготовка и квалификация. Всъщност това е характерно за комплексирани примитиви с гузна съвест.

Необходимо е поставянето на целия този процес в правилната същност и историческа перспектива.

НРБ беше наша държава. Служенето на своята държава беше нещо естествено и придобиваше различни форми според нуждите на държавата. Тъй като почти целият период на НРБ беше в ерата на Студената война служенето на държавата имаше специфични черти, т.е. битката срещу противника, която определяше както вътрешната, така и външната ни политика, като МВР беше само една от функциите на тази политика, определяна от БКП.

Що се отнася до доносничеството срещу собственото битово или професионално обкръжение, днес то лъжливо е драматизирано от привържениците на лустрацията.

Това са приказки за наивници. Хората, които са в нещата, знаят, че отказите за сътрудничество, особено на членовете на БКП, даже на високо равнище, бяха стотици и достатъчно беше да се каже „не“ и оставяха човека на мира. Лъжливото драматизиране на мотивите за сътрудничество се дължи на непознаване на реалностите, и, от друга страна, на автогероизиране на дейността на „опозицията“, която в България не съществуваше и която беше създадена от ДС от най-ниския слой на социалната утайка.

Какво бяха доносниците? Наред с маргиналите и аутсайдерите, сътрудниците бяха комични. Някои артисти с години донасяха какво се говори в театралния бюфет. Научни работници топяха колегите си, за да ги елиминират като конкуренция за пътуванията в чужбина. Проверяващите взимаха показания от съседи на проверявания, които го топяха, че не е участвал в ленинския съботник, че се е напил в неделя и т.н.

Такива бяха реалностите. Това е перспективата на перачката, която получава само мръсно долно бельо, заради което всичко на този свят й изглежда като мръсни долни гащи.

Нещата не бяха съвсем такива, но някой все пак трябваше да свърши и мръсната работа.

Така идва и въпросът, от кого се прави лустрацията. От варвари, допуснати в архивите. Лустраторите са игноранти и не разбират едно нещо – че даже да отворят всички досиета от времето на НРБ, няма да разберат нищо и няма да разкрият никакви тайни на управлението, защото държавата не се ръководеше от Държавна сигурност или от архивите на ДС.

Още по-абсурдно е, че лустраторите използват документите, съставени от хората, които те искат да елиминират. Защото служителите на ДС бяха професионални манипулатори. И именно техните документи сега са „най-достоверни“, въпреки че достоверността им би трябвало да е нулева.

Такива са правилата на оперативната работа – на Изток и на Запад. Така е и днес.

Такъв беше ежедневният хляб на служителите на ДС и техните сътрудници. Пусканите манипулации започваха да живеят собствен живот. Това се нарича „оперативни игри за дезинтегриране на определена среда“. След 1970 г. вече нямаше политически врагове, но имаше вътрешнопартийни борби. По този начин беше елиминиран кръгът на Мирчо Спасов чрез Живко Попов. Георги Боков беше отстранен заради миналото на неговия главен счетоводител, Стоян Михайлов – заради кръчмарския си произход, Чудомир Александров – заради произхода на жена му, Станко Тодоров – заради участието на Соня Бакиш в Русенския комитет (създаден от ДС). Ако е имало някаква опозиция в България това също беше операция на ДС. Неслучайно след 1989 г. се оказа, че почти цялата опозиция са бивши доносници, манипулирани в оперативните игри.

Както във всички други служби по света, така и в ДС, манипулациите и дезинформациите бяха част от професията. Сега документацията, оставена от тях, е основното доказателство за онези, които искат да лустрират целия този период. В този цирк от мухлясали папки.

През 1989 г. стана предаване на предприятието, но контролният пакет беше запазен. И той не е там, където се опитват да го търсят. Защото в държавата имаше партия от 1 милион души, като всеки от тях оказваше влияние поне върху още осем. Така беше изчислено.

Да направим една проста сметка. БКП имаше почти 1 милион членове, като всеки от тях имаше семейство от около 4 души. Общо – 4 милиона. Всеки имаше баба и дядо. Още 2 милиона. Общо 6 милиона. В ОФ-то, във военизираните граждански организации и спортни клубове и т.н. членуваха още 2,1 милиона. При население 8 120 000 кой оставаше? Оставаха 20 000 кретени, идиоти, хомосексуалисти, психопати, наркомани, които бяха вербувани. Къде са сега тези хора? В парламента, правителството и президентството.

Всъщност от отварянето на архивите пролича пълната несъстоятелност на „героизма“ на „антикомунистическата опозиция“, т.е. никакъв героизъм, никаква антикомунистическа и никаква опозиция.

Архивите нямат нищо общо с тези случайни хора. Но те имат много общо с народната памет и с това, че българите имат право на тази историческа памет, даже ако тя е била трагична, или погрешна. Това е опит, който трябва да бъде полезен, и да не се забравя.

Това са въпроси, които засягат фундаменталните права на демокрацията, прозрачността на обществения живот, функционирането на медиите, без които съвременната демокрация не може да съществува.

По този начин лустрацията в сегашния й вид стана идеолог на новия шантаж и враг на народната памет.

Така стигаме до друг важен момент. Лустраторите на НРБ забравят, че, ако народът иска всеобща лустрация, със сигурност ще иска да знае кои са му днешните доносници, т.е. след 1990 г., до ден днешен. Разбира се, не ни интересува агентурата в криминалните среди. Интересно ще бъде да се знае кой днес клевети колегите си, кой разработва политическите партии, кой работи под прикритие в редакциите, телевизиите, радиата, администрацията. Ще ви настръхне косата като разберете какви примитиви ви разработват и към кои служби се водят. Особено при интелигенцията.

Привържениците на лустрацията твърдят, че днес България е по-независима от НРБ. Ние сме на друго мнение, което се споделя от 90 на сто от българите. България днес е по-зависима, отколкото когато и да било през своята история, а онези, които днес работят за службите, помагат за ликвидирането на българската държавност. А за органите преди 1989 г. може да се каже всичко друго, но не и това.

Доносничеството на новата политическа полиция е прикривано в контраразузнаването и в борбата с организираната престъпност, та даже и в разузнаването. Заради това днешната лустрация е много по-важна от онази, историческата. Заради това България е в унищожителния сценарий на Запада, което се прави в момента, в това число и чрез досиетата.

Бомбата с досиетата няма никакъв ефект, защото гърми на халост.От тях се изпуска въздухът под налягане и се чете или глупостта, или конюнктурщината. Земетресение няма.

Време е тази комисия да отиде сред досиетата.

Източник:  Вестник строго секретно
Автор: Красимир Иванджийски

loading...

Последни от България

И какво като е зима ?

Днешните резултати от борсовите търгове с електроенергия в деветте европейски страни, които
Отиди Горе