Вашият всекидневник за новини & анализи, като никой друг

Доган: Ако решите да отделите ДПС от мен, знаете ли какво ще стане?

в България


Доган във „Времето на кентаврите“: Ако решите да отделите ДПС от мен, знаете ли какво ще стане?

„Времето на кентаврите. Ахмед Доган“. Така се нарича новата книга на Иван Палчев, бивш журналилист от БНТ, бивш депутат от ДПС, влязъл през 1990-а във ВНС и дълги години един от близките сподвижници на Ахмед Доган.

През цялото време, докато е бил в политиката Иван Палчев си води подробни бележки – за всяка среща, за всяко заседание на ПГ на ДПС, за изказвания от парламентарната трибуна, за вечери, обеди, за изпуснати реплики и състояния – с дата, място, час. Те съставляват гръбнака на книгата, в която основните политически лица от началото на прехода се сблъскват в драматични събития.

Премиерата на книгата в София е на 23 ноември на площад „Славейков“ в Столична градска библиотека, от 17, 30 часа.

С любезното съдействие на автора Иван ПАЛЧЕВ Епицентър.бг публикува откъси от „Времето на кентаврите. Ахмед Доган“.

Из главата ИСТОРИЧЕСКИЯТ ЛИДЕР – Трета част

…Лидерите са суетни хора. Едни не слизат от парламентарната трибуна или от практикаблите, изковани срещу светкавиците и микрофоните на журналистите. („Практикабъл“ е театрален и телевизионен термин – малък подиум висок 25-30 см, върху който се поставят атрибути на предаване, спектакъл и пр.)

Други сутрин рано ще се изправят срещу огледалото и ще кажат някаква измислена от тях знаменателна фраза. Като например: „Да вървим да правим история!“. Адресирана е отчасти към жената, но най-вече към бликащата от всичките му пори суета.

Ахмед Доган е опериран от тази лидерска болест. Дори когато експонира на преден план своето „АЗ“, го прави като допълнителна интерпретация на предишни или следващи думи, които казва. „Мен никой не ме е избирал за лидер“ не е суетен изказ на собственото величие, а фраза от поведенческия урок, който той изнася пред широката аудитория. Или „Ако решите да отделите ДПС от мене, знаете ли какво ще стане?“. С едва няколко думи обяснява своята и на д-р Константин Тренчев персонификация с организациите, ръководени от тях.

При Доган отсъстват и външните признаци на суетата: не ръкомаха, когато говори, при това говори тихо, без апломба на нищо неказващия, който вика, за да го чуят всички. Не задява с плоски шеги минаващите наблизо депутати и журналисти, когато е в кафенето на парламента. Никога след поредната си блестяща реч в парламента не събира край себе си парламентарната група, за да ги пита с блеснали очи: как беше, скрих ли им топката? Може би използва един стар трик: да дочака те сами да дойдат при него за размяна на реплика или въпрос. Както и да е, сигурно много е чел, за да стигне до извода, че политикът се цени по това, което върши, а не по възторжените вопли, издавани от съмишлениците му. Заедно с това той не пренебрегва журналистите, настояващи за разяснение на поредната „сентенция“, пусната от него в ефира. Или да отговори на щекотливите въпроси на политическото ежедневие. Някои само чакат да се изрече буква от името им, за да оседлаят парламентарната трибуна, бълвайки отговори, които никой не им е искал.

Доган просто презира онези, паднали под ниското ниво, да го нападат, клеветят и очернят. Никога не им отговаря. За да не ги направи забележими.

Историята с „разпределянето на порциите“ също няма отношение към темата ни – суетата. Доган не търпи, когато някои се опитват на негов гръб да трупат дивиденти. Какъвто бе и случаят с благоевградските депутати на ДПС. Те проглушиха орталъка, включая и ушите на избирателите си – ние сме трите кита, на които се държи вашето благосъстояние. Разбирай: привнесените инвестиции, вниманието от страна на правителството, благоустройствените мероприятия, разкрасили региона – всичко това е плод само на техните връзки, контакти и трудолюбие. Забележките, скрили едва забележимия упрек, не помогнаха. И тогава Доган просто се качи на сцената и каза истината в очите на хората. По свой начин, за да хване дикиш. „…Властта е в моите ръце, това искам да разберете. В мен е концентрирана властта, не е във вашите депутати, искам да го знаете това нещо. Аз съм инструментът на властта, който разпределя порциите на финансирането в държавата. Искам да сте наясно за това.“

После „тълкувателите“ разтръбиха, че с тези думи Доган е отнел 50-ина депутати на БСП в предстоящите избори и е улеснил победата на ГЕРБ. Но нима можеш да отнемеш нещо, което го няма? Като в онази приказка: „А чудото, както знаете, е събитие, описано от хора, чули за него от други, които не са го видели“.

През пролетта на 1993 г. американците поканиха Ахмед Доган да посети за месец-два великата им страна. (Не търсете ирония в прилагателното). Те ще организират лекционно турне в 20-ина града в различни щати. Разбира де, лекциите ще бъдат платени. Освен това ще осигурят срещи с видни политици и общественици. Доган отклони поканата, стори това още много пъти. Защо? Нима не го блазнеше мисълта да се срещни с народа и истеблишмънта на суперсилата, определяща бъдещето на света през ХХI век? Но по същия начин се отнасяше той и към възможността да се срещне и да води разговори с представители на елита на балканските страни, които скоро щяха да поведат войни на изтребление.

Имам само едно обяснение. Философът политик знаеше много добре, че камъкът си тежи на мястото. Може би не е искал да се превърне в персонаж от марионетен театър, разиграван тогава, а продължаващ и сега.

***

Казват, че след третата чаша коняк французинът минава на минерална вода, а американецът на ти. А ние, българите? Какво става, след като изпием третата чаша с гроздова? Ами нищо, моабетът продължава…

Доган обича моабета. Може би това го разтоварва вътрешно след напрегнатите моменти на ежедневието му. Или е естественият стремеж за общуване, при което се размиват отчасти социалните и обществените градации, на които е подчинен животът ни. Не казвам изчезват, това е невъзможно, ние винаги осъзнаваме кой или кои седят срещу нас. Ако аз съм на моабета с него (сами или с още хора), има негласно правило. Щом той се обръща към мен на „Вие“ и фамилно име, му отговарям със същото. Ако той се обръща на „ти“ – на „ти“ съм и аз. Дошли сме след един и същ ритуален диалог. Никога не съм чул от него да каже – хайде довечера да отидем еди къде си. Пита, ей така, между другото: „Какво ще правиш довечера?“. И чак като чуе неангажирания отговор, отправя поканата.

При моабета се пие, мези и яде. Доган не пие, той отпива от чашата малки глътки , чат-пат ще мезне нещо. Останал съм с убеждението, че мрази да яде пред хора. Сякаш това действие ще смъкне част от лидерската му кожа и отдолу ще се покаже пижамата на ежедневието. А той не обича съидейниците му да го виждат по пижама. И тъй като отпива на интервали, може да издържи дълго. Сякаш е съд, който бавно и методично се изпълва от капки – малки наистина, но методични и постоянни. Но това, което казвам, се отнася за първите години на прехода.

И тук се проявява едно от най-значимите му качества, говоря за това, като визирам лидерската му същност. Той не се опива от нищо незначещото бръщолевене, от възможността да говори непрекъснато, а другите да го слушат „в захлас“. На практика Доган повече слуша, отколкото говори. Работил съм 20 години в телевизията и съм общувал с телевизионни лидери – и в момент на работа, и в часовете на разпускане. Безкраен поток на съзнанието, разбира се, интелигентно поднесен. Просто човекът знае, че може да говори добре и смислено, въодушевява се и се възползва от стълбицата на ранговете, на която той стои най-високо. (Перифразирано това звучи така – когато говориш с мен, ще мълчиш.) И така, докато главата на оратора паднеше в чинията пред него. Виждал съм го често. В този смисъл общуването с Доган изключва досадното каканижене на лидерския монолог, а е един нормален разговор, с чести паузи, които не потискат събеседниците. Благодарен съм на съдбата, че не съм попаднал на типичния български лидер, който, докато си пиеш водката, ти обяснява откъде пикае кокошката.

Прочее Доган не е особено разговорлив и при политическия процес на обработването, сортирането и оползотворяването на информацията от парламентарната група, а и от тясното партийно ръководство. Той поставяше темите пред събралите се и задължително изслушваше мнението на депутатите или партийните функционери. Без да ги прекъсва, без да им опонира, т. е. с нищо не затрудняваше изказващия се. Което е много префинен и хитър подход. Лидерът дрънкало, който непрекъснато апострофира подчинените си, остава в пълно неведение за това, което те мислят и искат да изразят..

При „изслушването“ Доган много внимателно следи хода на мисълта на поредния си събеседник, запаметява или си маркира интересни моменти, които после, при своя обобщен изказ, озвучава. Ползата е двояка: човекът е оставен на мира да говори каквото мисли, а лидерът открива често в словесния поток нещо ценно за себе си. Къде ли е учил този маниер на работа? И още нещо: право на Доган е да отбележи от кого от изказващите се е взел „интифа“ за своето обобщение или да го представи като свое хрумване. В този смисъл често работата на парламентарната група се превръщаше в подобие на това, което наричаме мозъчна атака, и от това Движението печелеше много червени точки.

Доган познава себе си много добре. Знае, че не е добър оратор, а вроден дефект в говора му прави трудни за възприемане някои детайли в изказванията му. Наситеният с чуждици негов изказ допълнително усложнява комуникативните му усилия. Разбрал е, че няма смисъл на използва „камъчетата на Демостен“, за да коригира природата. Поради това Доган не е диалогичен – разговорът с опонент е кошмар за него и е логично той да избягва подобни ситуации. Не мога да си го представя в ситуация на словесен двубой – от типа на американските, когато кандидатите за президент се срещат на арената на сцената. Би загубил битката. Дали е комплексиран, не знам.

Затова той е в стихията си – свидетел съм на това – в началните години на прехода, когато се изправяше пред т.нар. електорат. Каквото и да кажеше, както и да го кажеше, се възприемаше като откровение и несъкрушима истина. Обожанието на електората беше един от факторите при моделирането на Доган и оформянето на образа му на лидер. Този етап е отминал. Задаваме ли си въпроса защо години наред, след оттеглянето си от поста председател на ДПС, Доган не се е вясвал сред избирателите си.

Може да се каже, че Доган е най-добрият монологичен политик на България. Поради няколко причини: най-важната – той не цепи басма никому. Всеки друг лидер у нас се съобразява с политическото брауново движение на избирателите си. Днес те са за него, но утре се изместват по друг вектор. За Доган това е невъзможно. Турците у нас са разбрали, че няма ли го ДПС и Ахмед Доган, те стават плячка на демагозите българи, които, каквото и да им говорят по време на избирателната кампания, ги считат за второ качество електорат. Затова безрезервно са подкрепяли ДПС, независимо от това какви ходове е бил принуден да предприема Доган. Тази предварителна увереност е част от неговото самочувствие на политик.

В тази симбиоза са маркирани параметрите на свободата, която той е притежавал, за да върши работата си – сам преценявайки кое е правилното в даденото политическо време. Малко политици могат да твърдят, че притежават такава свобода и имат такива дадености на взаимоотношения със своите избиратели…

Доган невинаги е длъжен да се съобразява с исторически, културни, народностни фактори, които връзват изказа на другите политици. И се получава блестящата му реч пред Народното събрание, с която мотивира необходимостта да дадем въздушното си пространство за преминаване на самолетите на НАТО, за да бомбардират Югославия. Дори калкулира ползите и вредите от подобно наше решение – това и това ще загубим, еди-какво си ще спечелим. Сред положителните последици на два пъти се споменава Косово: „като част от международната общност ние осъждаме и наказваме геноцида в Косово“ и „ставаме фактор за образуването на „обръч около Милошевич“, с което създаваме условия за изтеглянето на юговойската от Косово“. Кратко и ясно: правата на малцинствата са над всичко в политиката. Но щом стане дума за правата и свободите на кюрдите в Турция, а журналистите често го задават на Доган, той вече е друг. Въпросът винаги го е дразнел и без да крие това си раздразнение, е отговарял троснато: „Питайте тях“, т.е. питайте Турция.

Какво пък, контрастът също е елемент на голямата политика.

20 години той беше решаващият фактор за избирането на президент на страната. Неговите 350 000 гласа неизменно накланяха везните в полза на единия кандидат. Всички знаеха това и отдаваха дължимото на Доган. Така самотният му монолог придобиваше значението на значим национален изказ. Ако е вярно, че законите, неподкрепени със сила, не се спазват, то това с особена сила важи за връзката на догановото слово с електоралната му мощ.

Любим завършък на някои негови изказвания е въпросително-неопределеният. „Какво значи да се опитат да отделят моето име от ДПС? Ами опитайте!“ – казва той. Или: „Разбирате ли какво искам да ви кажа?“. При необходимост изказът му се втвърдява, в него се долавят заплашителните нотки на противопоставянето. Което всява паника в т.нар. системни партии – един израз, добил необяснима популярност. В подобни случаи на Доган се гледа не като на политик, а на нещо като туземен вожд, немирник, способен да счупи играчката си напук на по-големите. Обикновено сезират някои от прокурорите, но скоро пушилката отминава и политическото статукво се връща към „нормалните“ европейски измерения.

Но най-яркият израз на монологичността на Доган е неговото мълчание. „Широката общественост“ изчаква да долови познатите точки и тирета и констатира, че няма нищо – само първичният вселенски шум се носи от Космоса. Става нетърпелива, щъка напред-назад, понякога мърмори – „Къде си, по дяволите?“. Но философът, независимо къде се намира – в студентската си гарсониера или в Сараите на Витоша, както винаги е преценил точно кога да изстреля поредното словесно бренеке. И политическият катаклизъм променя посоката на политическото въртене на политическите дервиши в древната ни държава. / Епицентър.бг


loading...

Последни от България

Отиди Горе