Демографската катастрофа на България: Кой беше „ЗА”?

в България


Иронизираха държавата като „скотовъдец, чиито животни се плодят ударно”, за да стигнем до положението тя да е сред десетте с най-застаряващо население в света

Само за едно поколение България преживя демографско салтомортале – и числено, и в самовъзприятието си: нацията се самоопределяше като „(почти) деветте милиона българи” (1986–1989 г.); после се възстанови предходната формула за „осемте милиона”, неусетно медиите заговориха за „седемте милиона” и още не свикнали с нея, вече се очаква как през 2017 г. или най-късно следващата година ще започнем да се самоопределяме като „ние, шестте милиона”… Нищо подобно не се е случвало в Европа поне не след чумните епидемии от Средновековието. Процесът се нарича депопулация.

Как станахме европейски демографски „антишампион”? От 1990 г. насам вече 25 години България е в състояние на отрицателен прираст. Нещо повече – от началото на 90-те години процесът се определя като „състояние на интензивно намаление”. Днес оценката е доста по-нещадяща. Демографската криза се развива по принцип само в една-единствена посока – в посока на нейното усилване. Заличени са десетки села, а населението на поне половината от градовете се е свило наполовина. Публицистиката отдавна говори за „обезлюдяване на България”. Българската демографска картина е диагноза на едно болно общество, не докрай осъзнаващо, че деградира .

Държавата е била предупредена. По разказа на проф. Николина Илиева това е станало още след излизането на тревожните данни за обръщане на демографската тенденция през 1990 г. – от минимален ръст към отрицателен прираст. През есента на 1991 г. у нас пристига ръководителят на Фонда за населението на ООН, среща се с тогавашния президент Желев, запознава го с преценките на фонда и предлага експертен план за справяне с надигащата се демографска криза. Планът не е огласен, предложението е скрито. Властите не предприемат нищо.

Днес България е в най-тежка демографска ситуация между всички страни в ЕС. Но физическото намаляване на населението е едната страна на проблема. Въпросът е, че през последните 25 години тече устойчиво влошаване на всички основни демографски показатели. България е сред десетте най-застаряващи държави в света. Нашата обща демографска ситуация е по-неблагоприятна от тази в повечето европейски страни не само и не толкова поради ниската раждаемост на жените, колкото вследствие и на рекордно високата смъртност – преценена по европейските критерии, и особено на масовата емиграция. Страната всъщност е начело в Европа по почти всички негативни демографски тенденции – много висока смъртност, много ниска раждаемост и съответно най-силен отрицателен прираст на населението. То се топи с главоломни темпове – най-високи в Европейския съюз. Не че самият ЕС е без демографски проблеми. Очаква се до края на века населението на Европа да намалее с 14%.

Парадоксът е, че ИМА ВИДИМ СТРЕМЕЖ У УПРАВЛЕНЦИ И ПСЕВДОИЗСЛЕДОВАТЕЛИ НЕГАТИВНИТЕ ПРОЦЕСИ ДА СЕ ПРЕДСТАВЯТ КАТО НЕЩО ЕСТЕСТВЕНО, ЗАКОНОМЕРНО И БЕЗ ВРЪЗКА С КОНКРЕТНИТЕ ПОЛИТИКИ, ОСЪЩЕСТВЯВАНИ ПРЕЗ 25-ГОДИШНИЯ ПРЕХОД. Емблема на българската демографска политика могат да бъдат трите китайски маймунки – „не искам да видя, не искам да чуя, не искам да кажа”. Всъщност основният въпрос на днешна България следва да се формулира и така: „Може ли българското общество да се пребори с националната демографска катастрофа?”. Тоест има ли шанс да оцелее?

В годините на прехода най-общо се очертаха два подхода, с които публиката посреща и оценява демографските промени. Привържениците на „успокоителния” приемат, че съвременното състояние на демографските показатели на страната е, общо взето, „нормално”, някак „съзвучно е с европейските тенденции”, че процесите са „естествени” и че в тях няма нещо особено драматично. Доскоро привържениците на това виждане дори отхвърляха самия термин „демографска криза”. Те упорито се противопоставяха на опитите за повишаване на обществената чувствителност по проблемите, свързани с населението. Стремежите да се привлича вниманието на обществото към демографските процеси, и то в момент, когато се решават „съдбовни дилеми за пътя на България”, се тълкуваха, едва ли не като спекулативен и „отклоняващ” от други, „по-важни” за националното развитие въпроси. По правило тези преценки произхождаха от среди на десницата и зад тях се криеха силно изразени политически мотиви. Десницата си търсеше оправдание – че, ето, вече е на власт, а проблемите не се решават и даже се множат. В разрез със статистическите факти се твърдеше, че „демографската криза е започнала при социализма (не е вярно, но и да бе – какво от това?). Десницата доминираше в българското общество през целия „преход”, но освен политическа тази доминация бе в много по-голяма степен интерпретативна. Десницата декретираше общественото мислене по „чувствителните въпроси”. Тя например с упоение обясняваше демографските проблеми в началото на 90-те с „колективизацията на селското стопанство” и с индустриализацията. Сякаш има напреднала държава, в която селското население да не намалява. Целият Трети свят се урбанизира. Президентът Желев след свое пътуване до Полша и лична среща с многодетния си колега Лех Валенса обяви: „Демографската криза ще се преодолее, когато върнем земята в реални граници” (!). Можем толерантно да кажем: жалба за патриархалния бит у пишман „модернизаторите” на България.

Подлагайки на „разобличителна” критика пронаталитетния (насърчаващ раждаемостта) характер на демографската политика преди 1989 г. („Караха ни да раждаме!”, жалеше се дясна активистка) и усилията за по-активно участие на държавата за регулиране на демографските процеси, защитаващите подобно схващане не виждаха необходимост от обективен анализ на формиращата се нова ситуация, а още по-малко от активно реализирана стратегия за демографско развитие и политики в тази област, съобразени с новите икономически и социални реалности. Така и не бяха разбрани промените в ценностната система и в демографското поведение на идващите млади поколения. Към такава позиция гравитираха и доста хора с високи властови позиции. Тя притъпяваше интереса и вниманието към задълбочаващите се неблагоприятни процеси и по същество обричаше на интелектуална парализа и управленско бездействие държавните институции.

У нас днес можем да говорим не за „демографска пирамида, а за демографски обърнат трапец – българите над 65 години са 17%, а тези под 15 години – 14%, от цялото население. По други данни през 1990 г. младите хора под 16 години са били 21,6% от всички българи, а в края на 2004 г. те са 15,1%. Свиването на групата е с една четвърт. Днес делът им е по-малък. Намаляването на населението на България вече е излязло извън контрол…

ЗА ЕДНО ОБЩЕСТВО НЯМА ПО-ВАЖНИ ВЪПРОСИ ОТ ТЕЗИ ЗА ЖИВОТА, СМЪРТТА, ДЕЦАТА, НАСЕЛЕНИЕТО И ЕМИГРАЦИЯТА. ЦЕНТРАЛНИЯТ ОБЩЕСТВЕН ВЪПРОС НА ДНЕШНА БЪЛГАРИЯ Е ЗА ПРИЧИНИТЕ И ФАКТОРИТЕ ЗА НАЦИОНАЛНАТА ДЕПОПУЛАЦИЯ, КОЯТО, АКО НЕ СЕ ПРЕОДОЛЕЕ, ВСИЧКИ ОСТАНАЛИ НАЦИОНАЛНИ ОБЩЕСТВЕНИ УСИЛИЯ СЕ ОБЕЗСМИСЛЯТ. Според приетата Демографска стратегия нейната цел е „забавяне на темповете на намаляване на броя на населението с тенденция за стабилизирането му в дългосрочен план и осигуряване на високо качество на човешкия капитал, включващ хората с тяхното здравословно състояние, образованост, квалификация, способности и умения”. В средносрочен план националната цел е спиране на процеса на депопулация и възстановяване на нормалното, заместващо възпроизводство на населението. Не звучи лошо. Резултатите от прилагането на стратегията обаче са отчайващи. В последните две години намаляването на населението отново върви с ускоряващи се темпове. Социалните фактори, които блокират нормалното възпроизводство на нацията, не са трудни за идентифициране: водещи сред тях са ниските доходи на преобладаващата част от младите семейства; непропорционално високите разходи, свързани с раждането и отглеждането на дете, спрямо средните заплати; страхът на двойките дали в условията на висока социално-икономическа несигурност ще могат да осигурят адекватни условия за по-нататъшно семейно развитие. Примитивно е всичко да се  подвежда под знаменателя „бедност”. Страховете на хората в някакъв смисъл са и макросоциални и „макросоциологически”. Съществена причина за изострянето на демографската криза е сгрешеният код на провеждане на икономическите реформи, фактически обслужващ деиндустриализацията и насочен към облагодетелстване на твърде ограничени прослойки и изтласкващи „излишните” навън.

Демографската катастрофа в България има своята ключова причинна верига. Обикновено се казва, че основна причина е бедността. Несъмнено това е така, но тук трябва да се отбележат няколко важни социални и политически моменти. Не просто бедността, тъй като няма пряка връзка между определено равнище на материално благосъстояние и раждаемост (макар че такова има по отношение на ранната смъртност). Страшната тенденция е тази на т.нар. „векторна бедност”, тоест посоката на развитие на бедността е нейното задълбочаване във всяко следващо поколение. Децата стават по-бедни от родителите си и съответно техните деца ще са по-бедни от тях самите. По нарастващ вектор може да се проследи „разширено възпроизводство на бедността”. Бедността не е продукт само на ниски доходи, но и на качество на труда и работните места, на стесняващ се кръг от „социални услуги” и ограничаване на достъпа до обществени фондове и ресурси, на загуба на перспектива. ТОВА Е ПЪТЯТ НА ЕДНА НОВА, „УСМИХНАТА” ПАУПЕРИЗАЦИЯ, КОЯТО БИ ЖЕЛАЛА ДА ОТНЕМЕ ПОЧТИ ВСИЧКО, НО ЩЕДРО ЩЕ ОСТАВИ СЕМЕЙНИЯ ТЕЛЕВИЗОР И ЕДИН СМАРТФОН НА ПЕТИМА ДУШИ НАПРИМЕР. ПРОЦЕСЪТ НЕ Е „БЪЛГАРСКИ”, А ПО-СКОРО ГРОБАЛЕН, КАТО СЕ РАЗГРЪЩА ВЪВ ВСИЧКИ ДЕГРАДИРАЩИ ОБЩЕСТВА, НО И ТУК БЪЛГАРИЯ Е НА ЕДНО ОТ ЧЕЛНИТЕ МЕСТА.

Ето и няколко откровения срещу активната демографска политика:

„Преди четири десетилетия шумно беше отбелязано раждането на осеммилионния българин. Управляващите планираха кога нацията ще стане девет милиона с радостта на скотовъдец, чиито животни се плодят ударно. Това обаче така и не се случи” (за радост на автора…). Или:„Държавата си измисли демографска криза и реши да я разрешава. Тя недвусмислено даде да се разбере, че нищо няма да я спре, най-малко свободният избор на индивида” . Мога да дам десетки примери за отровени изказвания на хора, според които проблемът на България е просто, че иска да се съхрани като нация.

Масовата емиграция след 1989 г. бе очаквана и закономерна. Стремежите за по-високи доходи, за придобиване на нов опит и нови знания са позитивни. Въпросът е, че от България се емигрира от страх – страх за утрешния ден в едно неолиберално и криминализирано общество. Освежаването на националния обществен климат изисква да се признаят и уважават страховете на родителите – реални или потенциални, за утрешното българско общество, в което децата ще отраснат, и за тяхната по-нататъшна съдба. Днес никой няма да посмее да каже: „… ала, не бойте се деца за утрешния ден!”. Изострянето на демографската криза е резултат и от масовото хорско неверие в солидността на политическата класа, и от неверието в бизнес класата и в обществото като цяло. Проблемът е, че младото и средното поколение български граждани са вътрешно убедени, че преходът се е оказал „преход (назад) към джунглата”. Какъв е смисълът да останеш да живееш сред „зверовете”. Абитуриенти търсят страни, в които функционират форми на безплатно висше образование. Български роми с ентусиазъм разказват как са настанени в общински жилища на някой край на континента. Кои безумци спряха общинското жилищно строителство в България?

Емиграцията през последните 15-20 години придоби облика на „спасяване” от България. Или ако ползваме безсмъртната метафора на римския комедиограф Плавт: Homo homini lupus est (човек за човека е вълк). СИТУАЦИЯТА МОЖЕ ДА СЕ ДЕФИНИРА И ПО ДРУГ НАЧИН – БЯГСТВОТО НА БЪЛГАРИЯ ОТ ЦИВИЛИЗАЦИЯТА.

Окончателната демографска диагноза е „недовъзпроизвеждане на нацията”. Тя намалява както за сметка на емиграцията, така и за сметка на вътрешен отрицателен прираст . Случва се в момент, в който няколко десетки хиляди млади българи работят в „неправителствения сектор”, самовъзхищаващи се на своята „безкористност”.

България е рекордьор в Източна Европа по загуба на национален доход и унищожени индустриални мощности. Двете трети от националната индустрия просто бяха премахнати по време на прехода. И съответно работните места в страната намаляха наполовина. Липсата им е в основата на масовата емиграция от последните 10-15 години. Вярно е и друго: има обща тенденция на демографския спад, характерен за цяла Европа. Изводът от тук, обаче, не е, че „и в Европа е така”. Изводът е, че утвърдилият се модел на европейски начин на живот обрича европейските страни и народи на национална и социална стагнация, а някои като България – на по-остра.

Главното е, че х ората в активна трудова възраст намаляват. Съпоставянето с международните данни придава по-голяма изразителност на този извод. В момента над 60 години са 22,9% от българите, докато средният процент за света е 11%. Според доклад на ООН за миналата година България е сред десетте най-застаряващи държави в света.

Лека възходяща тенденция при раждаемостта се прояви през 2004 г. и през следващите четири години тя набираше сила. Реално продължи до 2009 г. очевидно и във връзка с икономическата нормализация. Тогава и само тогава беше прехвърлена символичната граница от 80 000 раждания годишно. Раждаемостта през 2009 г. бе 10,7 промила при средно за страните – членки на ЕС, 10,8 промила. За сравнение през 1990 г. тя бе 12,1 на хиляда, а през 1991 г. 8,6 на хиляда. През 2010 и 2011 г. трендът на ражданията отново тръгна надолу и през 2015-а удари дъното. Дори през сравнително най-позитивната 2008 г. абсолютните числа за естествения прираст в България си останаха с отрицателен знак – населението бе намаляло „само“ с 33 000 души.

През 1992 г. правителството на Филип Димитров обезглави тогавашния Институт по демография. Назначен бе директор, който успокои нацията: „Вярно, че има спад на раждаемостта, но това са временни колебания; след две-три години раждаемостта отново ще тръгне нагоре” . Искрено съжалявам, че нищо подобно не се случи. През 2009 г. дойде г-н Симеон Дянков и „реформира” и тази сфера. В смисъл закри изследователския център за населението (ЦИН). Механично бяха обединени различни структури в нов Институт за изследване на обществото и човека, за да може някак да се обединят психологията и социологията, демографията и т.н. Получава се нещо съобразно стилистиката на антибюрократична комедия на Станислав Стратиев – „отдел овце и водоплаващи”.

Шокираща е интелектуалната парализа на институциите, ангажирани с проблемите на населението. Днес гласовете на маразматиците звучат най-силно: „Нищо не може да се направи”, „Така ще е” и т.н. Иначе казано: „Вие си отивате, аз имам вила на друг континент”… Не е така и нещо все още може да се промени. Обществените ресурси трябва да се концентрират приоритетно за нормализиране на демографската обстановка у нас, върху задачата за подпомагане на репродуктивната реализация на поколенията, включително и за родените през 70-те и 80-те години на ХХ век, доколкото те са последните многочислени генерации сред българското население. Разговорът с правителството (сегашното и следващото) за провала на демографските стратегии не може да се отлага. Нещата трябва да се правят иначе. Държавната политика трябва да се преобърне. За българското общество като цяло няма по-важна тема.

Автор: Мирослав Попов
Източник: a-specto

Авторът е юрист, зам.-председател на Националния съвет по етнически и демографски въпроси (2006-2009 г.).


* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на редакцията на a-specto

loading...

Последни от България

Отиди Горе