Да приключим с митовете за британското имперско минало

в Свят

Дейвид Камерън щеше да ни накара да погледнем отново към дните на Британската империя с гордост, но е много малко в бруталното потисничество и неприкрита алчност, това, с което заслужава уважението ни.

В речта си на Конференцията на консервативната партия през 2011 г., Дейвид Камерън погледна назад, с носталгията на Торите, към дните на Империята: „Британия не управляваше вълните с лента на ръкав“, посочи той споменавайки, че сянката на здравето и безопасността не са кръжили над британските имперски операции, когато британците са изграждали „великата нация“. Той призова народа да съживи духа, който позволи Британия да намери нова роля след рухването на империята.

Тони Блеър имаше подобна визия: „Ценя и почитам огромно нашата история“, каза в реч през 1997 г., но си мислеше, че британската империя не трябва да бъде причина „нито за извинения, нито за ръмжене, а трябва да бъде използвана за засилване на глобалното влияние на страната”. И когато Британия и Франция, две стари имперски сили, които окупираха Либия след 1943 г., започнаха да бомбардират тази страна през 2011 г., в Близкия изток се заговори много за възраждането на европейския империализъм.

Половин век след края на империята политиците от всички убеждения все още се чувстват призовани да помнят нашето имперско минало с уважение. Все пак, с няколко прекъсвания се забелязва, че потомците на строителите на империята, и техните предишни подвластни, сега споделят заедно малкият остров, чиито жители някога плаваха надалеч, за да променят лицето на света.

Разглеждането на империята днес трябва да показва две от нейните традиции: тази на победените, както и тази на победителите. Официално, тази първата бе видна основно заради отсъствието й.

Камерън беше прав относно лентите на ръкавите. Създаването на Британската империя причини това, че големи части от световната карта се оцветиха в червено, а цветът се оказа особено подходящ. Британската империя беше създадена и поддържана повече от два века чрез кръвопролития, насилие, жестокост и войни. Не е изминала нито една година без огромен брой от жителите в империята да бъдат задължавани да страдат заради неволното си участие в колониалното преживяване. Робство, глад, затвор, побой, убийства, унищожение – това бяха различните съдби на хората.

И все пак, подвластните на империята не си отидоха тихо, като за лека нощ в историята. Под облицовката на официалните записки съществува доста различен разказ. Година подир година е избухвала съпротива срещу грабежите и бунтове срещу окупацията, често следвани от метежи и въстания – от хора, групи, армии и цели народи. По едно или друго време, британското изземане на отдалечените земи е било възпрепятствано, спирано и дори изтласквано от силата на местните опозиции.

Била е платена висока цена от замесените британци. Заселниците, войници, осъдени – онези, които населяваха отскоро империята, често са били наемани за имперската кауза в резултат на неуспехите на правителството намиращо се на британските острови. Тези неволни участници избутваха тежестта на завоеванията в далечните континенти – смърт чрез удавяне в кораби, които никога не пристигаха, смърт в ръцете на местните хора, които отказваха да се подчиняват, смърт в чуждестранни битки, за които не носиха отговорност, смърт от холера и жълта треска – двете големи епидемии на империята.

Много от заселниците на империята са били прогонените от Шотландия, а други от Ирландия, бягащи от продължаващото векове наред потисничество и периодичен гладомор. Осъдените и политическите затворници са били изпращани в отдалечени гулаги за незначителни нарушения на суровите закони. Редиците на войниците и моряците са били насилствено създавани и запълвани с безработни. После, трагично, мнозина от тези бившите потискани станали самите те потисниците на империята. Бели заселници, в Америките, в Австралия, Нова Зеландия, Южна Африка, Канада, Родезия и Кения, просто взели земя, която не била тяхна, често колейки и дори целенасочено унищожавайки местното население, сякаш тези хора са били някакви паразити.

Империята не е била установена на девствена територия, както някои от старите истории обичаха да внушават. Далеч от това, на някои от местата, на които британците изземаха, са срещали силна съпротива в лицето на местните, които са живели там в продължение на векове, или в някои случаи откакто съществува времето. В други региони, особено в края на 18-ти век, земите са били изтръгвани от ръцете на други конкурентни колониални сили, които вече са били започнали своята задача за заселничество. Британците, в резултат на това често са били замесени в тристранен диспут. Битките за оцеляването на империята е трябвало да се водят и срещу местните, и срещу вече заселените – обикновено от френски или холандски произход.

Нищо от това не е било, през 60-годишният пост-колониален период от 1947 г., общоприетото мнение за империята в Британия. Британците, разбираемо, се опитват да забравят, че тяхната империя е плод на брутални войни, включващи физическо и културно унищожение на местните народи.

Самодоволното и широкоразпространено хегемонично убеждение оцелява в Британия под формата на въображението, че империята е цивилизовано начинание, неохотно заемащо идеята, че е донесло предимствата на съвременните общества на изостаналите народи. Как не, често споменава, че Британската империя е нещо като модел, за разлика от французите, холандците, германците, испанците, португалците – или, разбира се, американците. Налице е широкоразпространено мнение, че Британската империя е била създадена и поддържана с минимална степен сила, и с максимално съдействие от страна на благородните местни населения. Това доброкачествено, бисквитено-тънко изображение на миналото не е разбиране за тяхната история, и младите хора в териториите, които някога са правили империята, сега не биха го признали. Безброй ревизионисти-историци работят във всяка отделна страна намирайки все по-нови доказателства, които показват, че колониалното робство – за тези, които наистина са го преживели, е било точно толкова ужасяващо, колкото винаги го твърдяха противниците на империята, може би дори повече. Новите поколения възстановяват приказките за въстания, репресии и съпротива, това прави безсмислица приетата имперска версия за това, което е било. Съсредоточаването върху съпротивата е начин да се оспори не само традиционният, самодоволен възглед за империята, но и обичайното изобразяване на колонизираните като жертви, лишени от политическа воля.

Основата на репресията често е била омаловажавана в официалните записки. Само няколко конкретни случая се открояват обикновено – клането след индийския бунт през 1857 г., масовото изтребление в Амртсар през 1919 г., смачкването на ямайския бунт през 1867 г. Тези бяха неизбежните приказки. И все пак мащабът, и непрекъснатостта на имперските репресии през годините – никога не са били правилно изложени и документирани.

Нито една от колониите в империята не е давала повече проблеми от острова Ирландия. Никакви подчинени не доказаха да са по-въстанически настроени от ирландците. От мъгливото начало до безкрайното завършване, ирландската борба против колониалното управление е тази определена ситуация, в която се преминава през цялата история на империята, причинявайки проблеми в Ирландия, в самата Англия, и в най-отдалечените части на британското земно кълбо. Британците бяха засегнати да игнорират, или да забравят за ирландския размер на империята си, но все пак ирландците винаги присъстваха в нея, и където и да се приземяваха и установяваха, никога не забравиха откъде идват.

Британците често възприемаха ирландеца за „дивак“ и използваха Ирландия за експериментална лаборатория, за другите части от тяхната империя, за място откъдето да пращат заселници, както и за място, където да практикуват техники за репресия и контрол. Цели армии бяха събирани в Ирландия, а офицерите научиха занаята си в торфените блата и сред горящите къщурки. Някои от най-големите имена в британската военна история, от Уелингтън и Уолски, до Киченер и Монтгомъри, са неизменно свързани с Ирландия. Особената традиция на въоръжената полицейщина, патентована за пръв път в Ирландия през 1820 г., се превърна в утвърден модел до окончателния колапс на империята.

През по-голямата част от ранната си история, британците са управлявали империята си чрез терор. Колониите са били управлявани под формата на военна диктатура, често във военно положение, и повечето от колониалните управители са били военни офицери. „Специалните“ съдилища и военните такива са били създадени, за да се справят с дисидентите, раздавайки сурова и бърза несправедливост. Нормалните съдебни процедури са били заменени от управлението чрез терор; съпротивата смазвана, бунтовете се задушавали. Никоя историческа или правна работа не се отнася до военно положение. Това означава липса на закони, които са различни от тези издадените от определен военен управител.

Много от ранните кампании в Индия през 18-ти век се характеризираха с недоволството на индийските войници намиращи се под командването на британците. Жестокото отношение на британците с индийските им подчинени, на които било заповядвано да смажат протестиращите в Манджи през 1764 г., и по които било стреляно, е било едно ужасно предупреждение към другите, за да не излизат извън редиците. Бунтът, както британците откриха век по-късно, представлявал едно страхотно оръжие на съпротивата на войниците, които били обучавали преди това самите британци. Смазването на подчинените им чрез употребата на оръдия, като осъдения затворник се поставял с гръб към дулото на оръдието, е било от съществено значение за поддържането на имперския контрол. Тази проста заплаха спомогнала за запазването на контрола над индийските войници в продължение на по-голямата част от имперската история.

За да защитят империята си, да изградят своите основни системи за комуникация и транспорт, и да попълнят състава на колониалните си икономики, британците използвали принудителният труд в гигантски мащаби. От средата на 18-ти век до 1834 г., употребата на работната ръка на не-местни черни роби с произход от Африка, е било правилото на британците. Подчинените им местни в много от колониите също били подлагани на робски условия, натъпквани в имперските армии, или насилствено набирани в улични шайки, изграждайки примитивните си комуникационни мрежи, които улеснявали бързото потушаване на въстанията. Когато черното робство бе премахнато през 1830-те, жаждата за робска ръка на грабливите земевладелци на империята доведе до появата на нов тип робство, привличайки работници от Индия и Китай, които да бъдат наети в отдалечени части на света, феномен, който им донесе не след дълго собствените им противоречия и конфликти.

Както и при другите имперски изграждания, Британската империя включвала огромни местения на хора, армиите се пренасочвали от една част на света към друга, заселниците променяха континенти и полусфери, затворници се пращаха от една страна до друга, местните жители биваха асимилирани, захвърлени в забвение или просто изтрити.

Исторически няма нищо специално относно Британската империя. Виртуално всички европейски страни с брегове на морета и военноморска флота са започвали програми за разширяването си още през 16-ти век, търгувайки, водейки битки и установявайки се в далечни части на земното кълбо. Понякога, след като са направили свой някакъв ъгъл на картата, биха го заменили с друго парче, което е „притежание“ на друга власт, и често тези размени се случваха като вторичен продукт на династичните бракове. Испанците, португалците и холандците имаха империи, също и французите и италианците, германците и белгийците. Световната империя, в смисъла на обширна операция далеч от дома, беше европейското развитие, което промени света в продължение на четири века.

В британския случай, където и да са търсели да забият знамето си, са се срещали с опозиция. В почти всяка колония е трябвало да си поправят път с битки. Въпреки, че понякога е можело да разчитат на шепа приятели и съюзници, никога не са пристигали някъде като гости. Разширението на империята беше водена като военна операция. Първоначалната опозиция ту спираше, ту продължаваше, и в различни форми, във всяка част на колониалните територии чак до независимостта им. За да запазят контрол, британците бяха задължени да създадат системи за потисничество в глобален мащаб, вариращи от сложни до брутални. Тези на свой ред създаваха избухвания на бунтове. В продължение на два века тази съпротива взимаше различни форми и имаше много лидери. Понякога царе и благородници водили бунтовете, понякога свещеници или роби. Някои имат известни имена и биографии, други са изчезнали почти безследно. Много умрели от насилствена смърт. Малцина от тях са заели част в официалните отчети на империята. Много от тези забравени хора заслужават да бъдат възкресени и да им бъде дадено вниманието, което заслужават.

Въстанията и съпротивата на подчинените на империята е била толкова широка, че можем евентуално да сметнем, че британското имперско преживяване може да се сравнява с подвизите на Чингис хан или Атила хунът, вместо с този на Александър велики. Владетелите на империята може би един ден да се възприемат от ранга на диктаторите на 20-ти век, както и автори на престъпления срещу човечеството.

Пътят към унищожаването на дисиденти и други хора през 20-ти век в Европа със сигурност има прецеденти в имперските операции от 19-ти век в колониалния свят, където елиминирането на „низшите“ народи е виждано от някои за исторически неизбежно, и където опитността е спомагала в изграждането на расистките идеологии, възникващи впоследствие в Европа. По-късните технологии само удължиха мащаба на това, което се случваше преди. Както отбеляза Камерън, Британия не управлява вълните с лента на ръкав.

Коментар: Интересното е, че има силни доказателства, че картината, която се изобразява от западните историци на хора като Чингис хан и Атила хунът е сериозно изкривена, сякаш е опит да се покаже британската и по-късната американска империи, че стоят сами в историята по отношение на оскотяването на човешките същества.

Ричард Гот, The Guardian, 3 февруари 2017 
Източник: Signs of the Times 
Превод: Anony Bulgaria

Последни от Свят

Отиди Горе