5 пъти, в които Русия и САЩ почти започнаха трета световна

в Свят


Всяка една от тези кризи можеше да доведе до глобален конфликт. По-ранните кризи (като Берлинската блокада от 1948 г. и Корейската война от 1950 г.) можеха да доведат до война, но се състояха преди суперсилите да са изградили огромните си запаси от ядрени междуконтинентални ракети. Всяка една криза в крайна сметка беше решена в полза на мира, но при всички тях двете страни залагаха на хазартни ходове и оцеляха заради своята стратегия, а също и заради късмета си.

Международната „криза“ е неспокойна ситуация между мира и войната. Тя се определя от три неща: време, заплаха и вероятността от насилие. Колкото по-кратко е времето, толкова по-голямо е чувството за заплаха за значимите интереси и колкото по-голям е шансът за физически щети, толкова по-интензивна е кризата. По дефиниция тя не може да продължава вечно – подобно на аналогичния медицински термин, тя е точката, в която нещата трябва да станат по-добри или да се влошат. Юлската криза от 1914 г., например, продължава само няколко седмици, но вкарва Великите сили в тяхната първа глобална война.

По време на Студената война „кризите“ имат допълнителна конотация, тъй като всеки момент от политическия конфликт повдига възможността за ядрена война между Съединените щати и Съветския съюз. Всяка конфронтация носи потенциала не само за война, но и за унищожаването на човешката цивилизация. Докато днес гледаме назад към този период като към нещо любопитно от някой музей, то тогава тези кризи са моменти на екзистенциален страх както за американските, така и за съветските лидери. Поне тези дни вече са свършили. Или може би не са. Преди да започне следващата криза и да се окажем лице в лице с войната, може би си струва да си припомним петте най-тежки кризи от Студената война.

1. Стената и дипломатите: Берлин, 1961 г.

„Когато си лягам да спя, заявява през 1961 г. държавният секретар на САЩ Дийн Ръск, се опитвам да не мисля за Берлин.“ Гарнизоните в разделената столица на Германия са оголеният нерв на Запада по време на Студената война – символ на решителност в средата на вече несъществуващата източногерманска република. През октомври 1961 г., няколко месеца след издигането на Берлинската стена, американски дипломат се опитва да пресече през граничния пункт „Чекпойнт Чарли“ в Източен Берлин. Източногерманската полиция – чиято власт не се признава от САЩ – изисква документи. Дипломатът отказва и по-късно се връща с джипове и войници. Отново местните ченгета изискват той да се придържа към техните искания. Следващия път американците изпращат танкове. Съветите, бидейки известени за ситуацията, също изпращат своите танкове. В продължение на три дни САЩ и СССР се вторачват в оръжията един на друг по германските улици. Накрая американците тихо предлагат съветите да опипат водата като изтеглят един танк. Те го сториха и американците направиха същото. Кризата приключи, но до 1989 г. Западен Берлин остана западен преден пост в средата на комунистическия лагер.

2. Обаждане от най-близо: Куба, 1962 г.

Историята с кубинската криза е добре известна и няма нужда да бъде разказвана отново. Както и в Берлин година по-рано, Джон Ф. Кенеди се изправя срещу съветския лидер Никита Хрушчов и отново суперсилите се оказват „очи в очи“. Хрушчов е направил грешни сметки – той е искал да спечели бързо стратегическо предимство не само спрямо Кенеди, но и над своите военни, които възразяват срещу виждането му, че ракетите могат да заменят хората. Въпреки, че Кенеди се съгласява на тайна сделка за премахване на сходни американски ракети от Турция, Хрушчов беше унижен и Куба беше използвана срещу него две години по-късно, когато неговите колеги в Кремъл го свалят от власт. Ако американците бяха пристъпили към своите планове да бомбардират кубинските ракетни обекти, това почти със сигурност щеше да означава ядрена война. Дори само един инцидент или момент на паника биха могли да се превърнат в катастрофа, особено ако нечии пръст на спусъка от двете страни беше предизвикал морски конфликт около блокирания остров.

3. Войната, която съветските генерали искаха: Виетнам, 1965 г.

През ноември 1965 г. Линдън Джонсън избухва в ярост по време на среща с Генералния щаб, който иска по-голямо въвличане в наскоро стартиралата интервенция във Виетнам. Джонсън изсипва огън и жупел по тях заради това, че според него са готови да рискуват ядрена война заради Виетнам. Както се оказва Джонсън не е единственият, който има проблем с генералите. След разпада на Съветския съюз е публикуван пълният текст на преди това цензурираните мемоари на Анастас Микоян, политически съюзник на Никита Хрушчов. Микоян разказва смразяваща история от 1965 г. Съветският Генерален щаб, разярен от американските бомбардировки над Виетнам и по-ранните американски действия в Доминиканската република, е предложил засилване на натиска над…да, Берлин: „(Съветският министър на отбраната генерал Родион Малиновски) заяви, че не трябва да се ограничаваме от нищо, което вече правим, за да помогнем на Виетнам и че след доминиканските събития трябва да очакваме действия, директно насочени срещу Куба. По този начин трябва активно да се противопоставим на американците. Беше предложено, че на Запад (това е в Берлин и на границата със Западна Европа) трябва да бъде извършена една военна демонстрация и освен това трябва да бъдат изпратени определени подразделения – въздушно-десантни войски и други – от наша територия към Германия и Унгария. Той подчерта, че трябва да сме готови да ударим Западен БерлинПо-късно той добави своя собствен коментар, че „като цяло, във връзка с извънредната ситуация следва, че не трябва да се страхуваме да доближим риска от война“. Микоян пише, че позицията на военните го е „зашеметила“, а съветските цивилни лидери, втрещени, бързо отхвърлят идеята. Въпреки това, с тези две страни, опитващите се да превърнат Виетнам в една по-голяма битка, е истински късмет, че пролетта на 1965 г. не се оказа далеч по-гореща, отколкото беше.

4. Червена тревога: Близкият Изток, 1973 г.

След изтощителното поражение в арабско-израелската Шестдневна война през 1967 г. Египет търси реванш. През 1973 г. Египет – в този момент съветска клиентска държава и жизненоважен съюзник на СССР в Близкия Изток – осъществява изненадваща атака срещу Израел в самото начало на празника Йом Кипур. Въпреки че първоначално египтяните и техните съюзници постигат значителни победи, израелците се възстановяват достатъчно, за да контраатакуват и в крайна сметка да заобиколят и заплашат с унищожение цялата Трета армия на Египет. Държавният секретар на САЩ Хенри Кисинджър се опитва да задържи израелците, а Кремъл прави опит да спаси своите египетски приятели с ново решение за съвместна съветско-американска военна интервенция за омиротворяване на воюващите страни.

Американците веднага разпознават какво означава предложението на Кремъл: опит за въвеждане на съветски войски в Близкия Изток. Вашингтон отказва. След това съветското ръководство заплашва да се намеси едностранно, изпращайки на президента Никсън съобщение, което Кисинджър по-късно определя като едно от най-сериозните предизвикателства, което някога е било изпращано на Белия дом от Москва.

В края на 1973 г. Никсън е отслабен от бурята от скандали и след по-малко от година подава оставка, което може би мотивира съветският ход. Кисинджър и екипът от Белия дом обаче отговорят като повишават бойната тревога на американската армия – включително на стратегическите ядрени сили на САЩ – до най-високо ниво на тревога. Възможно е съветите да са блъфирали. Бивш съветски съветник оттогава отрича да е имало някакви планове за инвазия. Сериозни или не, съветите пускат идеята и няколко седмици по-късно американците мълчаливо понижават степента на тревога. Ако войските на СССР бяха влезли в региона и бяха започнали военни действия срещу израелците, нещата щяха да бъдат много различни – да не говорим за това какво можеше да се случи ако израелският лидер Голда Меир не беше забранила възможността за използване на израелския ядрен арсенал.

5. Това е само учение: Европа, 1983 г.

Последната голяма тревога от времето на Студената война беше случайна и обществото не знаеше за нея в продължение на десетилетия. По този въпрос не бяха в течение дори и повечето от съюзниците на Америка в НАТО, въпреки че участваха в събитията. През 1983 г. отношенията между Съединените щати и Съветския съюз са толкова студени, колкото не са били никога, поради твърдата политика на конфронтация на президента Роналд Рейгън и все по-голямата параноя у групата стари мъже в Кремъл около съветския шеф Юрий Андропов (бивш ръководител на КГБ). Това беше една напрегната година – от речта за „империята на злото“ на Рейгън през март до свалянето на граждански самолет от съветските войски през септември.

През ноември 1983 г. САЩ и НАТО провеждат учение под наименованието „ABLE ARCHER“. То представлява военни игри, предназначени, наред с други неща, да изпробва каналите за връзка между Северна Америка и Европа по време на преход от конвенционални към ядрени операции в една хипотетична трета световна война. Въпреки че трафикът на НАТО е кодиран, всяко съобщение започва с „учение“, което лидерите на НАТО и САЩ смятат, че съветите могат да разпознаят.

Вместо това офицерите от американското разузнаване скоро осъзнават, че Съветският съюз реагира на „ABLE ARCHER“ сякаш е реална подготовка за първи ядрен удар на НАТО. Въпреки че съветските стратези често са писали за възможността САЩ да стартира война под претекста на учения, никой не смята сериозно, че Кремъл вярва във възможността Западът да възпламени война от нищото и със сигурност от позицията на огромно неблагоприятно съотношение на силите в мъже и оръжие.

Съветската реакция (за пръв път установена от британците по време на учението) разтревожва американците, които се борят да разберат това, което виждат в лицето на ирационалната свръхреакция на военните игри. Веднъж след като трафикът между САЩ и Европа стихва, съветите прекратяват своите ответни подготовки. Рейгън обаче си изважда поука от 1983 г. и в частност от учението ABLE ARCHER – време е да се достигне до Кремъл, чийто господари са далеч по-страхливи и несигурни отколкото някой до този момент е предполагал.

Всяка една от тези кризи можеше да доведе до глобален сблъсък. По-ранните кризи (като Берлинската блокада от 1948 г. и Корейската война от 1950 г.) можеха да доведат до война, но бяха преди суперсилите да са изградили огромните си запаси от ядрени междуконтинентални ракети. Всяка една криза в крайна сметка е решена в полза на мира, но при всички тях двете страни залагат на хазартни ходове и оцеляват заради своята стратегията, а също и заради късмета си.

Том Никълс, The National Interest
Превод: А-specto.bg

* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на редакцията на a-specto

Operation Nortwoods – или как САЩ са планирали да си взривят собствените хора, за да обвинят Кастро и да нападнат Куба

През 2016 г. САЩ са хвърлили 26 171 бомби (минимум) в 7 страни по света! Това са над 70 бомби на ден!…

 

loading...

Последни от Свят

Отиди Горе