Ото Фон Бисмарк

в Свят


Първият канцлер на Германската Империя, най-фундаменталната фигура в германската история, създателят на Германия. Бисмарк е политически гений от най-висша класа.


„Самата природа е определила за мен да бъда дипломат. Аз съм се родил на 1 април” – шегува се Ото фон Бисмарк. Историята го помни такъв – малко грозен, с леко надменен поглед и пищни сиви мустаци. Изключително умен и находчив. Той е гениално гъвкав, какъвто може да бъде само един велик държавник, чиито управленски умения превъзхождат предразсъдъците, снобизма, праволинейността и схематичното мислене: „С джентълмена аз винаги съм един път и половина по-голям джентълмен, а с мошеника съм един път и половина по-голям мошеник”. Докато е министър на външните работи, Бисмарк опитва да намери подходящи хора за дипломати, но това се оказва трудна задача. Въпреки че държи на прусаците като на свои земляци, той откровено заявява, че не са достатъчно дисциплинирани, че имат излишна склонност към критика, към всезнайство, към постоянна опозиция за всичко, а също така страдат и от лична обидчивост, което ги прави непригодни за дипломация. Провинциалните земеделски богаташи, каквато е пруската аристокрация, не могат фино да се вместят в световния дипломатически елит. „Знанието на езици, макар и на нивото на оберкелнер, с лекота дава на хората повод да считат себе си за призвани за дипломатическа кариера. Познавам доста наши посланици, които не разбират нищо от политика, но са достигнали тези постове единствено заради това, че свободно владеят френски език. Тези хора съобщават в своите дописки само това, което бегло могат да изложат на този език. Те са неспособни на политическо съждение изобщо” – пише Бисмарк. Той не оправдава „некадърността” с неопитност. По-скоро подчертава, че глупостта е дар Божи, но с нея не бива да се злоупотребява.

Някога и самият Ото фон Бисмарк е бил млад и неопитен и дори изменчив във възгледите и чувствата си, макар че сме свикнали да мислим за него като за зрелищен и могъщ държавник, препълнен с воля и непоколебимост. Ото Едуард Леополд Карл Вилхелм Фердинанд фон Бисмарк-Шьонхаузен, херцог Лауенбургски. Неговото пълно име не оставя никакво съмнение – Ото е аристократ от най-висша проба. Прочутият Бисмарк се ражда на 1 април 1816 г. в семейството на Карл, средно богат аристократ, и Луиза Вилхелмина, дъщеря на дребен буржоа. Ото е четвъртият син на семейство Бисмарк. Първите двама синове обаче умират още като бебета, а третият – Бернхард, е много болнав, макар че ще има дълъг живот. Предвид тези обстоятелства бащата Карл е твърде предпазлив и суеверен. По онова време е прието да се пуска съобщение във вестника за раждането на син, но Карл завършва съобщението със странната фраза: „И моля моите приятели да не ми поднасят лични поздравления!”. Карл е вече на 43 години и ужасно се притеснява за току-що родения си син Ото. Той може би ще бъде първото здраво дете в семейство Бисмарк и татко Карл залага на него огромни надежди за бъдещето. „Баща ми беше чужд на аристократичните предразсъдъци, той имаше вътрешно чувство за равенство. А майка ми беше дъщеря на Менкен, съветник в кабинета на Фридрих Велики, Фридрих-Вилхелм II и Фридрих-Вилхелм III. Дядо ми по майчина линия е от професорско семейство в Лайпциг, той е бил честен и либераленчиновник. Така че не бива да се твърди, че дворянството и предразсъдъците на моето съсловие са послужили за отправна точка на моята политика. Никога не съм смятал, че произходът може да компенсира или прикрие недостатъците” – пише Бисмарк в своите мемоари. В младежките си години обаче Ото силно ще разочарова баща си. В гимназията той е страшна панта, не се интересува от нищо, хулигантства и вилнее. Успехът му не е добър. Малко по-късно пакостите продължават. Точно 27 са дуелите, в които участва Ото Бисмарк през годините, когато учи право в Гьотинген. Университетът там е изключително прочут, но Ото не успява да се слее с духа на науката. Неговото пребиваване е изпълнено с противоборства, скандали, запои, всевъзможни гуляи и прегрешения. Той играе карти за пари и се напива безпаметно. Както и в гимназията, така и в университета, младият Бисмарк не се интересува от нищо, свързано с ученето. Обаче Ото има изключителна дарба – лесно усвоява чужди езици. И се интересува от история и преди всичко от политическа история, както и от отношенията между държавите в света. В крайна сметка го изгонват от Гьотинген и Бисмарк се мести в Берлин, където постъпва в университета, който носи името на крал Фридрих-Вилхелм. Там защитава и дисертация по политическа икономия. Трябва да се признае, че Бисмарк изобщо не посещава лекциите в Берлинския университет, но се справя някак с изпитите. Независимо обаче от завършеното образование по право репутацията на Ото е доста смущаваща и когато той се опитва да започне работа в Министерството на външните работи, отказват да го назначат. Тогава Бисмарк потъва в дългове, тръгва по пътя надолу, играе разсипнически в казината, води разгулен начин на живот и дори едва не се оженва за една англичанка. Отначало работи в общинския съд в Берлин, а по-късно се мести в Аахен, курортно градче, което дълго време е принадлежало на Франция. Там Ото работи като чиновник в данъчната служба. Не го свърта на едно място и се мести отново, този път в Потсдам. Този начин на живот обаче бързо доскучава на страстния Ото и той напуска работата на юрист. Бисмарк като всеки човек, който след време ще промени света, е извънсистемен играч. Ако можеше да остане в правилата, никога нямаше да стане творец на история. „Имам страшно отрицателно мнение за достойнствата на нашата бюрокрация. Тя има склонност към нелепо вмешателство в живота на хората. Отсъствието на големи задачи кара бюрокрацията да излиза много извън пределите на своята работа за властта, като изпада в мания за регламентиране. Рано или късно ще се окажем смачкани от нисшата бюрокрация. „Самоуправлението” всъщност означава рязко усилване на бюрокрацията, умножаване на чиновниците, на тяхната власт и на вмешателството им в живота на хората.” През 1839 г. умира майката на Ото Луиза Вилхелмина и той е принуден да се завърне у дома в семейното имение в Шьонхаузен в самото сърце на провинция Бранденбург и да се заеме с някои спешни дела около управлението на стопанството там. Баща му е натрупал доста дългове и Ото трябва да разреши семейните проблеми. Определено от него става по-добър земевладелец, отколкото държавен служител. Най-малкото той сам си е господар. Бисмарк добросъвестно помага на своя брат Бернхард да съвземе имението. Съседите обаче се оплакват, че „бесният юнкер” галопира своите силни коне по землищата наоколо, тъпчейки посевите, без да се съобразява чия собственост е земята. По същия начин Ото постъпва и със селските девойки. Поначало това не са мечтите на Бисмарк. Той би искал да бъде дипломат. Колкото до работата му като чиновник, тя определено го влудява. Той често подчертава, че му е много трудно да бъде подчинен и да изпълнява нечии заповеди. Някак си темпераментът му не му позволява да бъде в ролята на служител, изпълняващ нечии поръчения. „Моята гордост изисква от мен да повелявам, а не да се подчинявам” – казва самочувствено Бисмарк. И решава да живее и да умре на село. Само че в интелектуален план Бисмарк изключително превъзхожда своите съседи. Той не престава да чете и да се самообразова, изключително внимание отделя на английската литература и култура.

На 28 юли 1847 г. Ото фон Бисмарк се жени за Йохана фон Путкамер. Трудно е да се каже дали Ото наистина е влюбен в Йохана, или просто според традициите на онези времена се жени за нея заради аристократичното й потекло. Бисмарк се запознава с Йохана в дома на свой приятел. Домакинът я представя на Бисмарк така: „Тя е много умна, музикална и има дълбоко благочестиво сърце. Ако ти не се ожениш за нея, ще я взема аз, макар и за втора съпруга.” Йохана наистина е трудолюбива съпруга и прекрасна майка. Тя ражда на Ото три деца – Херберт, Вилхелм и Мария. Заради Бисмарк тя е готова да се откаже от всичко, дори от своето собствено мнение. Йохана е жена сателит. Тя съществува само в сянката на съпруга си и целият й живот се изчерпва с това да се съобразява с него и да се грижи за него. Точно в годината, когато се жени, Ото встъпва и в голямата политика. Малко преди сватбата Бисмарк става депутат на Пруското кралство. Инициативата по назначаването му идва лично от Фридрих-Вилхелм IV. Подобно внимание от страна на краля е напълно обяснимо. Защото във времето, когато над цяла Европа и в частност над Прусия бушуват революционни ветрове, Бисмарк се изявява като убеден защитник на монархията, който не крие своите реакционни възгледи. Но метаморфозите на политическите възгледи на Бисмарк изобщо са една доста интересна тема. За своите убеждения, докато е още младеж, Ото пише: Може и да не бях републиканец, но определено бях напълно убеден, че републиката е най-разумната форма на държавно устройство”. Републиканските увлечения на Бисмарк се оказват доста мимолетни. В началото на своята политическа кариера Бисмарк вече има категоричен профил: той е консерватор, монархист, даже и реакционер. И най-удивителното от всичко е, че Бисмарк тогава е ярък противник на обединението на Германия. Същото това обединение, което след двайсет години ще обезсмърти неговото име. „Ние смещастливи да бъдем прусаци – говори Бисмарк в парламента – и искаме да си останем прусаци.”

Той определено е срещу революциите и през март 1848 г. е готов да организира въоръжен марш на околните шьонхаузенски селяци към Берлин, които са видими противници на революцията. Но е спрян от самите хора на краля: „Не ни изпращайте селяни, не са ни нужни. Войниците ни са достатъчни. По-добре ни изпратете зърно и картофи и пари запродоволствия”. По това време народни въстания избухват в цяла Централна Европа и във всички германски княжества, издигат се лозунги за либерално управление. Изминалата година е била тежка и добивите на зърно са ниски, което прави живота на хората труден. Кралят изиграва перфектно ролята си през тези тежки дни на народно недоволство, когато дворецът му е обграден от гневни граждани. Той даже заявява: „Никога не съм се чувствал по-свободен и в по-голяма безопасност, както под охраната на моите граждани”. С началните демократични движения на тълпите се заражда и популизмът на управляващите. Да нагласяваш говоренето спрямо очакванията на гражданските маси. В този период на размирици Бисмарк лесно прави впечатление, бързо се вмества сред лидерите на консервативното крило в обкръжението на Фридрих-Вилхелм IV и когато към края на 1948 г. революцията се заменя от контрареволюция, Бисмарк е изпълнен с надежди и намерения за себе си. Той се надява да получи някакъв висок пост и дори смее да си мечтае да бъдепремиер-министър. Обаче все още не му достига опит в политическата борба. Позициите на Бисмарк се оказват прекалено „радикално консервативни” дори за повечето представители на монархическите кръгове. Тоест той е прекалил. Загубил е мярката. А политиката е преди всичко измерване и предусещане как да постъпиш, за да получиш едно или друго.

„Аз се отправих във Франкфурт в състояние на политическа невинност” – казва Бисмарк. През 1851 г. кралят го назначава за посланик на Прусия в Германския съюз, в Бундестага, който заседава във Франкфурт. Неговата невинност не е само политическа, но и дипломатическа. Въпреки това самочувствието на Бисмарк е огромно. Той обича да се възмущава от посредствеността и често заявява: „Във всички министерства няма нито един способен държавен служител, всички са напълно посредствени, ограничени хора”. Като всеки гений Бисмарк също осъзнава, че се отличава от общата еднаквост. Той много бързо започва да се учи и да разбира политическите детайли. Германският съюз, в който Прусия ще играе ролята на „младши партньор” на Австрия, е невъзможен, затова Австрия трябва да се изолира. Постепенно той започва да вижда силна необходимост от създаването на единна германска държава, в която да влязат всички германски държави с изключение на Австрия. Обаче линията на Бисмарк все повече и повече започва да не съвпада с курса на останалата властова върхушка. А когато Фридрих-Вилхелм IV получава няколко удара и вече не може да изпълнява задълженията си, за регент е назначен неговият по-малък брат Вилхелм. В тези времена Бисмарк се оказва напълно ненужен. На 29 януари 1859 г. Бисмарк е назначен за посланик в Петербург, но напуска Франкфурт едва на 6 март. „Просто ме оставиха на студа на брега на Нева” – казва Ото. За краткото си пребиваване там Бисмарк придобива изключителен усет, знание и поглед върху характера на руснаците. „Не се надявайте, че ако веднъж се възползвате от слабостта на руснаците, то ще получавате дивиденти вечно. Руснаците винаги се връщат за своите пари. И когато пристигнат, подписаните йезуитски споразумения няма да ви спасят, тези договори няма да струват дори хартията, на която са написани. Затова с руснаците трябва да се играе честно или въобще да не се играе.” В Петербург Ото успява да се научи да ловува мечки, макар и да казва, че това забавление не му е по душата. Освен това завързва любовен роман с княгиня Екатерина Орлова. „Още по време на моето първо пребиваване в Петербург през 1859 г. – разказва Бисмарк – се натъкнах на една руска особеност. В първите пролетни дни обществото към двора се разхождаше из Лятната градина между Павловския дворец и Нева.Изведнъж в очите на императора започна да се набива на очи един часовой, който стоеше насред тревните площи. На въпроса, защо стои там, войникът отговаряше само, че така е заповядано. Тогава императорът поръча на своя адютант да разбере какъв е този часовой в тревата, но отново нищо не можеше да се установи, нито пък по чия заповед стои там. Темата стана злободневна за руския императорски двор и стигна до част от слугите, докато най-после се намери един старец лакей, който си спомни, че неговият баща преди много години, минавайки с него покрай караула в Лятната градина, му казал: „Часовоят винаги стои на пост и пази цветята. ИмператрицаЕкатерина видяла, че на това място се появява първото кокиче и заповядала да се следи да не го откъснат или смачкат”. Изпълнявайки заповедта, поставили там часовой, който стои на поста си през годините. Хората се сменят, изгубена е нишката с началото и те вече не знаят защо стоят, но знаят, че има заповед. Подобни факти пораждат у нас насмешка, но всъщност те трябва да ни поразяват – това са примитивната мощ, устойчивостта и постоянството, които съставят същността на Русия в противовес на Европа. Неволно се сещам за часовоите, които по време на наводнението в Петербург през 1825 г. и на Шипка през 1877 г. не са свалени. Едните се удавили, другите – замръзнали.” Докато е в Русия, Бисмарк формира окончателно мнение, че Прусия и Русия трябва да си помагат и взаимодействат. „Сключвайте договори, с когото искате, разразявайте, каквито искате войни, но никога не закачайте руснаците!” – казва Бисмарк. По-късно той ще подчертае, че през 1870 г. с готовност е подкрепил руската политика, помагайки й да се освободи от ограниченията, наложени й от Парижкия договор след Кримската война. Това е война, която се води между Русия и Османската империя, турците обаче влизат в съюз с Франция, Британия и др. Битката е за преразпределяне на териториите на залязващата Османска империя, тъй като Англия и Франция вече са поставили под свое влияние много от земите й, което е отстранило Русия от някои пазари. Русия губи войната, след като накрая и Австрия заплашва да се присъедини към голямата коалиция на западните държави срещу руснаците. С Парижкия договор от 30 март 1856 г. се забранява на Русия да има флот в Черно море и морето се обявява за неутрално. Русия нееднократно се опитва да получи преразглеждане на съответната клауза от този договор и едва на 31 октомври 1870 г. във връзка с обстановката около Франко-пруската война руският канцлер княз Горчаков изпраща нота на всички държави от Парижкия конгрес, че Русия вече не се счита свързана с този договор. „Забраната дълго време за свободно плаване по своите собствени брегове е нетърпима за такава държава като Русия. Не може на 100-милионен народ дълго да му забраняваш да ползва естествените си права над принадлежащите му брегове. Това беше унизителен договор. Не е в наш интерес дапречим на Русия да изразходва своите сили на Изток. Ние трябва да се радваме, че с Русия нямаме конкуриращи се интереси в политическата област. С Франция например никога няма да живеем в мир. Но с Русия нямаме необходимост да воюваме, освен ако либералните глупости някога не извратят положението” – размишлява Бисмарк.

През май 1862 г. Ото заминава като пруски посланик в Париж. По същото време в Берлин се разразява конституционна криза. Вилхелм I, който става крал след смъртта на Фридрих-Вилхелм I, получава в наследство един либерален парламент. В крайна сметка кралят е готов да се откаже от престола в полза на своя племенник Фридрих (това е бъдещият Фридрих III, който става крал през 1888 г., но заради смъртоносна болест остава на престола едва 99 дни). Бисмарк точно се завръща в Париж от спокойния курорт Биариц и намира в посолството телеграма от военния министър на Прусия Албрехт фон Роон: „Забавянето е опасно. Побързайте!”. Времето на Ото фон Бисмарк най-после настъпва. Бисмарк получава картбланш: Вилхелм I го назначава за премиер-министър и министър по външните дела на Прусия. Кралят се опира за всичко на Бисмарк, но най-вече за външната политика. Той казва на Бисмарк: „Аз не мога като вас, имайки всичко на всичко две ръце, едновременно да подхвърлям и да улавям по пет топки”. Една от първите и най-знаменити речи на Бисмарк в качеството му на премиер-министър е речта пред членовете на бюджетната комисия на парламента на 30 септември 1862 г.: „Никой няма да даде ролята на Прусия. Прусия трябва да събере своите сили и да ги съхрани до появата на удобен момент, което няколко пъти досега беше пропускано. Границите на Прусия в съответствие с Виенското споразумение не благоприятстват нормалния живот на държавата. Не с речи се решават проблемите, а с желязо и кръв!”. Всъщност Бисмарк е абсолютен реакционер. Той е консерватор през целия си живот. Един прагматик, за когото идеалите и теориите нямат никаква стойност пред най-важното – интересите на страната. Ако е нужна дипломация, значи дипломация, ако е нужна война, значи война. Така, както през 1864 г. от Дания са отнети Шлезвиг и Холщайн (това са южните провинции на Дания, заселени предимно с германци). И тази операция е направена в съюз с Австрия, която иначе за Бисмарк е главен противник в общогерманския въпрос. Само две години по-късно Прусия вече воюва с Австрия, и то воюва успешно. След победата Вилхелм I и генералитетът искат да окупират и разграбят Виена и да наложат на Австрия много жестоки репарации. Но Ото фон Бисмарк има друг план, по-далновиден. Той се готви за война с Франция и разчита наХабсбургите, затова и предлага много по-мек вариант на мирния договор.Благодарение на Бисмарк Австрия не губи нищо от своите територии, но е изключена от Германския съюз. Венеция се присъединява към Италия, Прусия придобива Хановер, Насау, Хесен-Касел, Франкфурт, Шлезвиг-Холщайн. Така територията на Прусия достига 347,5 хиляди кв. километра, а населението става 24 милиона. Като резултат от победата на Прусия във войната от 1866 г. се образува и Северногерманският съюз, в който влизат още около 22 държавици. Всички те съгласно приетата през 1867 г. конституция (главен инициатор на която е Бисмарк) образуват единна територия с общи закони и учреждения. Външната политика и военната политика на този съюз практически са предадени на Вилхелм I, който е обявен за президент. Но в действителност ръководството на съюза е изцяло в ръцете на Бисмарк. Северногерманският съюз е огромна крачка към образуването на една обща Германия, но под хегемонията на Прусия. „До 1866 г. ние можехме да си приписваме ранга на велика държава само условно – казва Бисмарк, – а държава, която иска да бъде велика, трябва преди всичко да се държи като такава. Фридрих Велики остави богато наследство от авторитет и вяра в могъществото на Прусия. Неговите наследници се утешаваха с преувеличени оценки за своите политически дарования, но всъщност управлението на Прусия беше изпълнено с грешки.” Бисмарк обвинява пруските крале, че се ограждат с безчестни кариеристи, честни фантазьори и царедворци, а не с умни съветници. И така са пропуснали много възможности да въздигнат държавата.

Съвсем скоро след образуването на Северногерманския съюз се сключват търговски и военни договори и с южногерманските държави – Бавария, Вюртенберг и Баден. Планът на Бисмарк за обединението на Германия под крилото на Прусия става все по-реален. „До 1866 г. германизмът на южногерманските държави представляваше фикция за германскаобщност, но под ръководството на Австрия. Това се обяснява отчасти с привързаността на южногерманците към старата империя и отчасти с убеждението за австрийскотовоенно превъзходство над Прусия. (Става дума за Австрия като приемница на средновековната Свещена Римска империя на германската нация, съществувала формално до 1806 г.) Безпомощността на Австрия през 1866 г. обаче промени коренно ситуацията. Появи се вяра в германската мощ на Прусия. Ние завоювахме този ореол” – споделя Ото фон Бисмарк. Наполеон III обаче не желае до своите граници една силна и обединена Германия и Франция прави всичко възможно, за да попречи на Бисмарк да прибави южните германски държави към общия Северногермански съюз. Този конфликт е изначален и няма да се разреши без война, съобразява Бисмарк и започва да изгражда стратегия. В следващите няколко години Ото фон Бисмарк се посвещава изцяло натайна дипломация срещу Франция. Неговият стремеж е да гарантира неутралитет на водещите европейски държави при евентуален конфликт между Германия и Франция. Бисмарк всячески се стреми именно Франция да започне войната: „Важното е Франция да ни нападне. Галското високомерие и обидчивост ще ни помогнат за това”. Бисмарк прави редица отстъпки в отношенията си с Франция, например извежда пруските войски от Люксембург през 1867 г., а също така има нагласа да се откаже от Бавария и да я остави неутрална страна. Въпреки това французите нападат Северногерманския съюз. Формалната причина е абсурдна: на 2 юли 1870 г. испанците решават да издигнат на престола пруския принц Леополд фон Хохенцолерн. Всичко започва от там, че по време на революцията в Испания, избухнала през септември 1868 г., кралица Изабела II е изгонена от страната. Властта се взема от десните буржоазни партии, които предлагат принц Леополд да оглави страната. Франция вижда в това опит на Прусия да овладее испанското наследство и реагира силно негативно. „Смятах проблема за испански, не за германски, макар че ми беше приятно да разбера, че немското име Хохенцолерн ще представлява Испания – казва Ото фон Бисмарк. – Отначало мислех не толкова за политически, колкото за икономически изгоди, които би могъл да ни донесе един испански крал с германски произход.Франция отдавна искаше да се скара с нас и ето, че просто намери повод за война. Само че Франция страдаше от заблудата за военно превъзходство и недооценяваше националния дух на Германия.” Когато пруските генерали започват да печелят битка след битка с французите, нито една друга държава не се намесва в полза на Франция. Това е резултат от предварителната дипломатическа работа на Бисмарк, който съумява да договори неутралитета на Англия и Русия. Той обещава на Русия подкрепа относно излизането й отунизителния договор след Кримската война, според който на Русия се забранява да има флот в Черно море. Наполеон III се предава в плен и на 2 март 1871 г. се сключва договор в Париж, който е невероятно унизителен за Франция. Елзас и Лотарингия се присъединяват към Германия, а Франция има да изплаща 5 милиарда контрибуции. Вилхелм I се завръща триумфално у дома. През декември 1870 г. баварският крал предлага да се възстанови Германската империя и германското имперско достойнство. Предложението е прието и Райхстагът се обръща към Вилхелм I с молба да приеме императорската корона. Раждането на империята е трудно нещо, казва Бисмарк. Той става имперски канцлер, а Вилхелм I често се жалва, че не е лесно да има до себе си такъв канцлер. В този период след войната с Франция и обединението на Германия външната политика на Бисмарк остава в историята със заглавието „Системата от съюзи на Бисмарк”. И главното място в тази система на Бисмарк заемат Австрия и Русия. Той непрекъснато се стреми към съюз между тримата императори – Александър II, Франц Йосиф I и Вилхелм I. Този съюз, създаден през 1873 г., съществува, макар и с леки триения, до 1887 г., когато окончателно се разпада. Целта на Бисмарк винаги е била една: Германия да бъде водещ играч в Европа и света. Годините 1870-а и 1871-ва са абсолютен триумф за Бисмарк. Той не винаги излиза на преден план, но всички са наясно, че войната с Франция, триумфалната победа в нея и създаването на Германската империя през 1871 г. са заслуга основно на Ото фон Бисмарк.

Всички тези грандиозни победи, а след това и поддържането на равновесието в Европа изискват от Бисмарк невъобразима енергия и титанични усилия. За да се поддържа в кондиция, той много пие, много пуши, казват дори, че употребява морфин, страда от безсъница и други болести. И едва през 80-те години на XIX век лекарите успяват да го накарат да води малко по-здравословен начин на живот. През целия си живот той работи с бесни темпове и неуморно. До края на управлението на Вилхелм I и през краткия период на Фридрих III Бисмарк остава на върха с огромно влияние. Но след това младият и амбициозен Вилхелм II, който идва на власт през 1888 г., не желае да остава в сянката на Ото, макар че като дете е бил силно привързан към него и много го уважава. Конфликтът между краля и канцлера силно назрява. И на 24 януари 1890 г. на заседание на Кралския съвет между двамата избухва пререкание. След това става ясно, че е време Бисмарк да се оттегли. На 18 март 1890 г. Вилхелм II намеква на своя канцлер, че оставката му е силно желателна. Два дни по-късно Ото фон Бисмарк официално напуска поста райхсканцлер. Бисмарк получава титлата херцог Лауенбургски. Въпреки че той продължава да се занимава с политика, все пак това не е онази политика, на която е свикнал през последните 40 години. Практически времето си той прекарва в своето любимо имение Фридрихсруе, подарено му през 1871 г. след победата над Франция. На 17 ноември 1894 г. Йохана умира. Ото изпитва дълбока тъга. „Всичко, което беше останало в мен, това беше Йохана – казва той на сестра си. – Общуването с нея, ежедневната грижа за здравето й, жестовете, с които се опитвах да изразя своята благодарност към нея през изминалите 48 години. А сега всичко е пусто и самотно…” Смъртта на жена му е силен удар за Ото и той рязко се предава. Две години по-късно той може да се придвижва само в инвалидна количка. На 30 юли 1898 г. Ото фон Бисмарк умира в своето имение на 84 години. Един живот, изпълнен с велика мисия, с огромни победи, приключва. „Силният винаги е прав!” – думи на Бисмарк, които маркират целия му път. Бисмарк винаги се е обявявал срещу всяко законодателство, което регулира условията на труд на работниците, и винаги е подкрепял едрия промишлен капитал, както и крупните земевладелци. Той провежда и редица реформи, някои от които довеждат до нарастване на напрежението между германските католици и протестантите. В отговор на конфликта Бисмарк е принуден да вземе мерки – той отделя училищата от Църквата, въвежда гражданските бракове, изгонва йезуитите от Германия. В хода на битката, наречена Kulturkampf, много свещеници са арестувани и оттук нататък всички църковни назначения трябва да се съгласуват с държавата. „У нас йезуитският център постепенно стана по-силен от папата и независим от него – пише Бисмарк. – Винаги съм имал търпимост към различните вероизповедания. Но католическото духовенство започна да излиза извън пределите на Църквата и да търси участие в светската власт на държавата. Римската курия се явява независима политическа държава, която има стремеж към разширение, точно както и у нашите съседи французите. Курията не търпи редом до нея други богове.”Постепенно Бисмарк започва и гонения на социалистите. През 1878 г. се извършва опит за покушение върху императора, докато се разхожда по „Унтер ден Линден”. Бисмарк го обявява за дело на Социалдемократическата партия, без да има особени доказателства, и пожелава да се приеме закон срещу социалистите. Но предложението му не минава. На следващите избори обаче германският парламент е доминиран от консерваторите и центристите и Бисмарк най-после успява да прокара Извънреден закон против социалистите, съобразно който се забранява дейността на социалдемократическите организации, като се закриват и много вестници, които в повечето случаи са далеч от всякакви социалисти. Кое е първичното? Времето ли създава държавника, или държавникът създава и формира епохата, в която живее и твори? Това е най-сложният въпрос с невъзможен отговор. Има личности, които създават историческо пространство около себе си. Ото фон Бисмарк е от тях.

* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на редакцията на a-specto

loading...

Последни от Свят

Отиди Горе