Невероятната история на създаването на Израел

в Свят

Един от най-упоритите митове в историята на света след Втората световна война е свързан със създаването на държавата Израел. Смята се, че възникването на еврейската държава през 1948 г. се дължи основно на добрата воля на западните държави и най-вече на Съединените щати. Западът, обхванат от силно чувство за вина, продължава тази концепция, защото с бездействието си по време на войната е позволил случването на Холокоста.  Ето защо западните държави направили всичко възможно, за да компенсират страданията на евреите, помагайки за създаването на тяхна собствена държава. Тази логично звучаща мисловна конструкция има характерния недостатък на повечето логично звучащи хипотези – не отговаря на фактите. Защото фактите сочат, че повечето западни политици по онова време не са привърженици на създаването на еврейска държава и че раждането на Израел се дължи до голяма степен на усилията на СССР и лично на другаря Сталин.

Естествено, Йосиф Висарионович никога не прави нищо от идеалистични подбуди. Всичките му действия са резултат от стремежа да разширява все повече своята власт и влиянието си както в рамките на Съветския съюз, така и в световен мащаб. Той е твърд привърженик на създаването на Израел не защото е изпълнен със симпатия към евреите, а защото е убеден, че тяхната държава ще го подкрепя безпрекословно в оформящия се глобален конфликт със Запада и ще действа така, както действат сателитите му в Източна Европа. Тук другарят Сталин се оказва дълбоко неправ, но нека караме по ред.

През февруари 1941 г. при съветския посланик в Лондон се явява необичаен гост – Хаим Вайцман, световноизвестен учен химик и лидер на Световната ционистка организация. Той е роден в границите на Руската империя и продължава да говори прекрасно руски, макар да е напуснал родното си място още в края на XIX век. Обича да разказва на своите събеседници, че по време на Генуезката конференция от 1922 г. често го бъркали с Ленин. Първоначално изглежда, че визитата на Вайцман при съветския посланик в Лондон носи изцяло бизнес характер. Лидерът на ционистите предлага евреите от Палестина да изнасят за СССР портокали, като в замяна получават от руснаците кожени палта. По време на разговора обаче Вайцман засяга и много по-глобални въпроси. Той специално се спира на отношението на британците, които по това време управляват палестинските територии, към евреите и арабите. Британците не обичат евреите, обяснява Вайцман. Ние постоянно задаваме въпроси, поставяме изисквания, настояваме за отговори. Ето защо британците предпочитат арабите, които са верни техни съюзници и никога нямат претенции. Хаим Вайцман не случайно говори така. Той отлично знае, че в онзи период Съветският съюз смята за свой основен противник на международната сцена именно Великобритания. Вайцман се надява, напълно правилно, че колкото повече ционистите говорят против британците, толкова повече се увеличават шансовете им да спечелят подкрепата на Москва. Тази подкрепа им е жизненоважна, най-вече защото са се убедили, че Лондон все повече се отказва от обещанията си, закрепени в прословутата Декларация Балфур, да съдейства за създаването на еврейска държава в Палестина. В годините непосредствено преди избухването на Втората световна война британските власти все по-често вземат страната на арабите в двубоя им с евреите. Ето защо ционистите трябва да търсят други съюзници и антибритански настроените руснаци им се виждат подходящи за целта. Скоро след Вайцман с посланик Майски се среща и бъдещият първи министър-председател на Израел Давид Бен Гурион. Той прави всичко възможно да убеди съветския дипломат колко много цени случващото се в СССР, макар че е известен като твърд противник на болшевишката революция. В случая Бен Гурион забравя” идеологическите си пристрастия и обяснява на Майски как повечето евреи в Палестина са твърди привърженици на социалистическия идеал и поради тази причина Москва може изцяло да разчита на тях. Междувременно Хаим Вайцман продължава неуморно да „ухажва” съветските официални лица. Той отива във Вашингтон, където се среща с Максим Литвинов, съветски посланик в САЩ и бивш министър на външните работи на СССР. При разговорите си с него Вайцман подчертава, че трите фундаментални аспекта на съветското общество са залегнали и в основата на ционистката философия – икономическа структура, която се базира повече на колективното благосъстояние, отколкото на индивидуалните успехи; планова икономика; огромен интерес у повечето ционисти към ставащото в СССР.

През лятото на 1942 г. по покана на ръководството на еврейската общност в Палестина пристига официална съветска делегация. Руснаците са възхитени от постиженията на евреите и открито заявяват, че видяното надминава всякакви очаквания. Съветските официални лица разбират и още нещо, не по-малко важно. Те научават от първа ръка, че еврейските ръководители се отнасят все по-критично към британската администрация. Тази информация е изключително ценна за Сталин, който продължава да смята, че именно Великобритания е основният съперник на Съветския съюз и прави всичко възможно, за да подрони британския престиж. В същото време съветските ръководители се отнасят с голяма доза подозрение към опитите на арабите в Близкия изток да постигнат някаква форма на обединение. В Москва смятат, че едно подобно обединение ще бъде марионетка на Лондон, и затова нямат намерение да го подкрепят.

След края на Втората световна война напрежението между евреите в Палестина, които все по-силно настояват за създаването на своя държава, и британските управители на областта, които всячески пречат на тази идея, непрекъснато нараства. За Лондон най-важни са петролните находища в Близкия изток. Най-големият страх на британците е свързан с опасността арабите да заемат антибританска позиция, ако решат, че империята поощрява еврейското заселване и подкрепя еврейското желание за отделна държава. Ето защо Великобритания прави всичко възможно, за да спре притока на еврейски бежанци от Европа към палестинските земи. Лондон няма никакво намерение да съдейства за образуването на еврейска държава. Тъкмо обратното, британците правят всичко възможно, за да спрат този процес. Корабите, с които оцелелите от Холокоста евреи се мъчат да се доберат до палестинските брегове, са прихващани от британския флот, ескортирани са до Европа, а бежанците са вкарвани в същите лагери в Германия, от които са избягали. В самата Европа британски войски спират евреите на границата между Австрия и Италия на път за Адриатика и също ги бутат в лагери. В Палестина радикално настроените еврейски групировки „Иргун” (нейният ръководител Менахим Бегин по-късно ще стане премиер на Израел и носител на Нобелова награда за мир) и „Бойците на Щерн” отговарят със засилване на терора срещу представителите на британската власт. Това развитие на събитията кара Съветския съюз да се ориентира към все по-голяма подкрепа на еврейската кауза. Москва прави безпрецедентен ход, позволявайки на всички евреи, които се намират в контролираните от нея европейски територии, безпрепятствено да заминат за Палестина. И това е само началото на откритата съветска подкрепа за създаването на еврейска държава. Междувременно британското правителство взема решение да се откаже от управлението на Палестина и да предостави на ООН правото да реши какво ще се случва с областта. Макар и да e сред основните страни – победителки във Втората световна война, Великобритания след 1945 г. е бледа сянка на някогашната всесилна империя. Тя вече няма нито материални, нито интелектуални ресурси, за да управлява големи отвъдморски територии.

Ясно е, че съдбата на Палестина ще бъде решена от двете държави, които командват света след Втората световна война – Съединените щати и Съветския съюз. Днес е широко разпространена представата за САЩ като основен съюзник и крепител на Израел от самото му създаване. Само че веднага след войната повечето американски официални лица никак не са склонни да работят за създаването на еврейска държава. Дори президентът Хари Труман, който минава за голям приятел на евреите, в началото предпочита една еврейско-арабска федерация, отколкото две отделни държави. Когато след години напуска президентския пост, Труман обича да се сравнява с персийския цар Кир, който през 593 г. пр.н.е. е победил вавилонците, освободил е евреите от вавилонския плен и им е помогнал да се върнат в Йерусалим, където да възстановят храма си. Само че през 1945 г. той не е склонен да се съгласи с позициите на евреите в Палестина. Труман открито заявява на радетелите за създаването на еврейска държава, че ще ги подкрепи безусловно само ако му осигурят 500 хиляди войници, които да влязат във война с арабите. Върху позицията на президента влияние оказват и становищата, с които го бомбардират от Държавния департамент. Ръководителите на американската дипломация са твърдо против създаването на еврейска държава. За тази си позиция те изтъкват две основни причини. Първо, твърдят от Държавния департамент, всички ционисти били прикрити комунисти и създадената от тях държава ще бъде поредната марионетка на Москва. И, второ, вероятността от избухването на нова война, този път срещу СССР, нараствала, което означавало, че САЩ щели да имат огромна нужда от арабския петрол. Ето защо никак не било хубаво да бъдат дразнени арабите с открита подкрепа за ционистката кауза.

След като Великобритания официално заявява, че не желае повече да се занимава с Палестина, ООН създава специална комисия – ЮНСКОП, която трябва да вземе решение за бъдещето на областта. На сесията, по време на която се взема това решение, най-силно впечатление прави речта на съветския представител в ООН Андрей Громико. Той не само говори за огромните страдания на еврейския народ по време на наскоро завършилата война, но и открито заявява, че тези хора заслужават да имат своя държава.

Междувременно британците, които все още управляват Палестина, продължават да правят всичко възможно, за да възпрепятстват притока на евреи там. Членовете на ЮНСКОП вече са в Палестина, когато се разразява скандалът с кораба „Екзодус 1947”. Когато корабът достига до палестинския бряг, британските власти заповядват оцелелите от Холокоста пасажери да бъдат прехвърлени на друг плавателен съд и да бъдат върнати в Германия. Само че евреите не искат да се подчинят и се стига до сблъсъци. Членовете на комисията на ООН с ужас наблюдават как британските войници използват приклади, маркучи и сълзотворен газ срещу оцелелите от концлагерите. Случаят е широко отразен в световните медии и предизвиква масова подкрепа за създаването на независима еврейска държава. В Съединените щати над 65 процента от населението подкрепят тази идея. Това, както и постоянният натиск на различни еврейски организации в САЩ, помагат на Хари Труман най-после да се избави от колебанията си и също да застане зад идеята за разделянето на Палестина на еврейска и арабска държава. До същия извод стига и комисията на ООН. На последното си заседание ЮНСКОП предлага създаването на две отделни и независими държави, една арабска и една еврейска, като Йерусалим остава под международно попечителство. Арабските лидери категорично отхвърлят тази идея. Те не са  съгласни с никакво разделение, защото смятат,  че цялата Палестина трябва да бъде тяхна. Евреите обаче, независимо че са крайно недоволни  от малкия обем територия, която им е отредена, се съгласяват с плана на комисията. Предпочитат да имат малка държава, отколкото  никаква. За да бъде приведен в действие планът на  ЮНСКОП за разделянето на Палестина, той трябва  да получи одобрението на две трети от страните  – членки на ООН. В деня на гласуването президентът Труман и няколко ключови американски  министри получават доклад на ЦРУ. В него има  предупреждение, че евентуалното създаване на  еврейска държава може да лиши САЩ от така  необходимия им нефт, а освен това ще бъде първият успешен опит за съветското проникване  в Близкия изток. Американският министър на  отбраната Джеймс Форестол прави последни  отчаяни опити да въздейства върху президента  Труман с аргумента, че ако подкрепи създаването на еврейската държава, Америка ще трябва  да се изправи не само срещу арабите, но и срещу  целия мюсюлмански свят. По време на дебатите в  ООН Андрей Громико отново произнася реч в защита  на евреите, която е още по-убедителна от предишната. Разбира се, гласуването в ООН зависи не от убедителността на речите, а от предварителните договорки. Ясно е, че СССР и подопечните му държави ще  гласуват „за” разделянето на Палестина. Труман, който също е взел окончателното решение да подкрепи  този план и който знае, че собствените му дипломати са против него, натоварва бившия заместник външен министър Нелсън Рокфелер да осигури подкрепата  на латиноамериканските държави. Според някои мнения Рокфелер изпълнява с огромно усърдие тази задача  най-вече от чувство за вина. По време на войната  е имал тайни бизнес контакти с нацистка Германия.  Рокфелер се надявал, че ако помогне на ционистите  при реализирането на основната им мечта, те никога  няма да повдигнат този въпрос. В крайна сметка  при гласуването на 29 ноември 1947 г. планът  за разделянето на Палестина е приет с 33 гласа „за”, 13 „против” и 10 „въздържал се”. Това на  практика означава, че след две хиляди години скиталчества, преследвания и геноцид, евреите най-накрая ще  имат своя държава. Само че облаците над бъдещата  държава започват да се сгъстяват още преди нейното  официално обявяване. Арабските страни в региона открито заявяват, че изобщо не са съгласни с решението  на ООН и че ще прибягнат до аргумента на оръжието в момента, в който евреите формално обявят, че  вече имат държава. Тази позиция не е изненадваща за  Бен Гурион и съратниците му. Те са подготвени за нея.  Доста по-притеснителни за тях са сигналите, които  идват от Съединените щати. Само седмица след  гласуването в ООН по личната инициатива на  държавния секретар Джордж Маршал американците налагат оръжейно ембарго върху страните в Близкия изток. Това ембарго пречи на евреите да закупуват легално оръжие, но изобщо не  се отразява на военните договори на арабските  държави с Великобритания. Ръководителите на  американското външно министерство продължават с  опитите да убедят Труман да преразгледа решението  си за подкрепа на еврейската държава. В това отношение съюзници на Джордж Маршал са министърът на  отбраната Форестол и шефът на наскоро създаденото ЦРУ Роско Хиленкотер. Те смятат, че на ционистките ръководители не бива да се вярва, защото били  прокомунистически настроени. Военният министър  не спира да твърди, че Америка в никакъв случай не  трябва да се кара с богатите на петрол държави. Без  нефта ние не можем да съществуваме, настоява  Джеймс Форестол, а без еврейската държава все  някак си ще се справим. Освен това, продължава министърът, 40 милиона араби лесно ще натикат 400 хиляди евреи в морето, а ние трябва да мислим най-вече за петрола. Освен петрола  другата идея фикс на Форестол са комунистическите  агенти. Според него тяхното влияние в Близкия изток ставало все по-силно и Америка била длъжна да  им се противопостави с всички възможни средства.  Година след описваните събития Хари Труман,  силно обезпокоен от психическото състояние на  своя военен министър, го принуждава да подаде  оставка. След като напуска поста, Форестол се подлага на психиатрично лечение, което не се увенчава с  успех. Бившият военен министър се самоубива, хвърляйки се от прозореца на стаята си в Националния  военномедицински център.

В началото на 1948 г. с наближаването на официалното  изтегляне на британците от Палестина военното и  външното министерство на САЩ обединяват усилията си, за да попречат на влизането в сила на решението на ООН за разделяне на областта. Американските ционисти обаче не спят и правят всичко възможно, за  да накарат Хари Труман отново да се срещне с Хаим  Вайцман, който да убеди президента да се придържа  към вече взетото решение. След дълги увещания Труман се съгласява да се види с Вайцман. В края на срещата американският президент уверява събеседника  си, че САЩ продължават да подкрепят еврейската  държава. Обаче в Държавния департамент са на съвсем друго мнение. Държавният секретар Джордж Маршал вече е инструктирал американския  представител в ООН Уорън Остин, че трябва  да се изкаже в организацията против вече взетото решение за разделянето на Палестина,  т.е. против създаването на еврейска държава. И  Остин прави точно това. В деня, в който Хари  Труман уверява Хаим Вайцман в твърдата подкрепа на Вашингтон за еврейската кауза, Уорън  Остин заявява в ООН, че планът за разделянето  на Палестина е неизпълним поради продължаващите кръвопролития в региона. Той предлага Палестина да бъде поставена под попечителството на  ООН. Това е силен удар по надеждите на евреите за  създаване на държава. Труман разбира за промяната в  политиката на ръководената от него държава… от  вестниците. „Оказва се, че Държавният департамент е преразгледал политиката ми – пише той в  дневника си. – И аз разбирам това от вестниците!  Що за тъпотия! Сега аз изглеждам като лъжец,  на когото не може да се вярва. В Държавния департамент винаги е имало хора, които са искали  да ми прережат гърлото. Най-накрая успяха.”  В този решителен за ционистите момент на помощ  им се притичва Москва. Съветският съюз излиза с  официална позиция, в която се казва: „Никой не може  да оспорва високото равнище на културното,  социалното, политическото и икономическото развитие на еврейския народ. Такъв народ  не може да бъде поставян под попечителство.  Този народ има всички права да създаде своя независима държава”. Естествено, Сталин никак не се  вълнува от въпроса, имат или нямат право евреите  да имат своя държава. Виждайки обаче колебанията  и антиционистките настроения в западните страни,  той се надява, че ще може да използва новата държава  в набиращата все по-голяма скорост Студена война  със Запада. Андрей Громико за пореден път произнася  проеврейска реч в ООН, в която също така обвинява  Съединените щати, че се интересуват много повече  от петрола, отколкото от съдбата на народите.  Междувременно Хари Труман дава специална пресконференция, по време на която подчертава, че Вашингтон продължава да смята плана за разделянето на  Палестина като най-реалистичен вариант и разглежда  идеята за попечителство на ООН като най-крайна  и почти нереалистична възможност. Независимо от  това заявление на президента американското външно  министерство продължава да бъде открито скептично към възможността за едно по-продължително съществуване на евентуална еврейска държава. Джордж  Маршал се среща с Моше Шарет, който скоро  ще стане първият израелски външен министър,  и в прав текст му казва, че ционисткото ръководство играе много опасна игра и в никакъв  случай не бива да се надява на помощ от Съединените щати, когато арабите в най-скоро време  стоварят цялата си военна мощ върху новата  държава. На евреите това им е ясно и без специалното напомняне на американския държавен секретар.  Затова още в началото на 1948 г. Бен Гурион изпраща  специална делегация в Чехословакия, която подписва  първия договор за доставки на оръжие. Естествено,  това няма как да се случи без специалното одобрение  на Москва. При това не само Чехословакия, но и други  новосъздадени комунистически държави – Полша, Унгария, Румъния, Югославия – участват в схемите за  доставка на оръжие за евреите. Тази помощ се оказва  жизненоважна за тях още преди те да обявят създаването на държавата си. През март 1948 г. арабските  войски тотално обкръжават Йерусалим. За евреите е  задължително да пробият блокадата и да си върнат  контрола върху пътя към Свещения град. „Хагана”, еврейската военна организация в Палестина, започва операция под кодовото название „Нахшон” по името на  библейския герой, който по времето на извеждането  на евреите от Египет пръв скочил в разделените от  Мойсей води на Червено море. Още в самото начало  обаче се оказва, че операцията е пред провал заради недостига на оръжие. „Хагана” все пак успяват, защото  в решителния момент от Чехословакия пристигат  първите оръжейни доставки и така еврейските части  отварят пътя към Йерусалим.

На 14 май 1948 г. в музея на Тел Авив на бул. „Ротшилд” се провежда церемонията, която официално слага началото на държавата Израел. Давид  Бен Гурион става първият премиер на новата държава, а Хаим Вайцман – първият президент. Съединените  щати са първите, които признават Израел. Само че Вашингтон прави това де факто, което предполага по-ниско ниво на дипломатическите отношения. САЩ ще признаят и де юре еврейската държава чак на 31 януари следващата година. За сметка на това СССР веднага признава Израел де юре и съветският посланик е посрещнат там с особени почести. Американското посолство пише подробен отчет за пристигането на съветските дипломати, отбелязвайки с неудоволствие, че независимо от късния час за посрещането се е събрала голяма тълпа. Американците се утешават единствено с мърморенето на сервитьорките в хотела, където руснаците си поръчали обилно хранене от пет блюда в три часа през нощта. Няколко часа след официалното обявяване на създаването на държавата Израел египетската авиация бомбардира Тел Авив. На следващия ден еврейската държава е атакувана от ливански войски от север, от сирийски, иракски и трансйордански от изток, от египетски от юг. Дори Саудитска Арабия изпраща малък контингент. Израел е притиснат с гръб към морето и унищожаването му от арабите изглежда въпрос на часове. След почти един месец активни бойни действия обаче става ясно, че Израел не само не е на ръба на унищожението, ами контролира и много повече територии, отколкото се е надявал съвсем доскоро. Разбира се, това се дължи в голяма степен на невероятното мъжество на еврейските бойци. На тях им е ясно, че няма накъде да отстъпват, че от тяхното поведение на бойното поле зависи съдбата не просто на държавата, а и животът на най-близките им хора. Смелостта обаче, колкото и да е безгранична, не може да доведе до нищо, ако няма подходящите оръжия. По време на Войната за независимост Израел получава от Чехословакия десетки хиляди пушки, автомати и картечници. Също от там идват няколкостотин самолета – спитфайъри и месершмити, които играят огромна роля за деморализирането на вражеските войски. В Чехословакия се провежда и скоростно обучение на израелски пилоти и танкисти. По-късно Голда Меир ще каже: Кой знае дали бихме устояли, ако не бяха оръжието и боеприпасите, които купувахме от Чехословакия и прекарвахме през балканските държави? През първите седмици на войната разчитахме основно на снарядите, картечниците и патроните от Източна Европа, защото Америка беше обявила оръжейно ембарго за Близкия изток”. Една седмица след създаването на еврейската държава в разгара на войната с арабите външният министър Моше Шарет моли САЩ за доставка на изтребители, зенитна и противоракетна артилерия. Американците отговарят отрицателно. В същото време руснаците дават специални указания на дипломатите си в Чехословакия, че трябва да съдействат по всякакъв начин на израелците за закупуването на артилерия и самолети. И още един фактор изиграва решителна роля за запазването на Израел. Съветският съюз разрешава и дори подпомага емиграцията на стотици хиляди евреи от европейските страни, които контролира, към новата държава. Само от България в Израел се изнася близо 95 процента от еврейското население. Много от тези хора след пристигането си в Обетованата земя се отправят директно на фронта. Новата държава едва ли би оцеляла без оръжията и човешката сила, които идват от социалистическите страни с личната благословия на Сталин.

Само че твърде скоро всичко това се променя. Тотално. В края на ноември 1948 г. по личното нареждане на Сталин е разпуснат Еврейският антифашистки комитет, създаден през 1941 г. след нападението на Германия срещу Съветския съюз. Всички ръководители на организацията, лекари, актьори, писатели, учени са арестувани и обвинени в шпионска дейност в полза на САЩ. Някои от задържаните умират още по време на разпитите, съпроводени с жестоки изтезания. И въпреки всичко арестуваните дълго не признават, че са американски агенти” и че са подготвяли убийството на Сталин”. Процесът започва чак в средата на 1952 г. Разбира се, всички подсъдими са осъдени на смърт. Пощадена е единствено академик Лина Щерн, световноизвестен биолог, дошла от Швейцария в Съветския съюз да строи социализъм. Тя получава 10 години затвор. Останалите са разстреляни. Антисемитската кампания достига абсолютния си връх в началото на 1953 г., но започва доста по-рано. Наблюдаваме една на пръв поглед крайно абсурдна и нелогична ситуация. Сталин току-що е направил всичко възможно, за да ускори създаването на Израел, отношенията между двете страни са повече от прекрасни, като при първия смъртоносен сблъсък с арабите евреите разчитат много повече на Москва, отколкото на Вашингтон. Само че отношението на Сталин към евреите в Съветския съюз е съвсем различно от това към евреите в Израел. Още през втората половина на 1948 г. в СССР бавно, но неотвратимо започва антисемитска кампания. Все по-често за всички неблагополучия в страната на „победилия комунизъм” са обвинявани евреите. Просто създадената от Сталин държава не може да съществува, без да има някакъв въображаем страховит враг. След като милиони троцкистки мръсници” са унищожени още преди Великата отечествена война, сега идва ред на евреите да бъдат обявени за универсални виновници. Най-напред ги гонят от научните и учебните заведения, от държавните постове, от медицината и въоръжените сили. Облъчени от мощната антисемитска пропаганда, много руснаци открито призовават своите съграждани евреи да се разкарат в Израел. В интерес на истината повечето от тях с радост биха го направили, само че властта не им позволява. Така де, ще бъде лош удар по реномето на СССР, ако два и половина милиона евреи решат да го напуснат. Първоначално ръководителите на Израел са потресени от този обрат в съветската политика и не знаят как да реагират. Лошото е, че нямат полезен ход. От една страна, не могат да мълчат за антисемитската пропаганда в Съветския съюз. От друга страна, ако обаче са много критични, могат както да загубят подкрепата на Москва, така и да влошат допълнително положението на съветските евреи. Всъщност положението на съветските евреи непрекъснато се влошава. Все повече от тях биват арестувани и осъждани по скалъпени обвинения, а Сталин и най-близкото му обкръжение съвсем сериозно планират операция по депортирането на всички евреи в Сибир. Най-известната и високопоставена жертва на антисемитската кампания става Полина Жемчужина – съпругата на Вячеслав Молотов, външен министър и втори по влияние партиен и държавен ръководител след Сталин. Самата Полина е член на болшевишката партия от 1918 г., а след победата на революцията заема различни държавни постове. Веднага след края на Втората световна война заема поста ръководител на главното управление на текстилната промишленост. На специалните служби обаче никак не се харесва фактът, че Полина е твърде близка с някои от ръководителите на Еврейския антифашистки комитет и че става много добра приятелка с първия посланик на Израел в СССР Голда Меир. Срещу съпругата на Молотов започва разследване, което приключва с решението тя да бъде изключена от партията заради „близките си контакти с еврейски националисти и американски шпиони”. В онези години това е първата стъпка към много по-сурови наказания. Решението за изключването трябва да бъде взето на заседание на Политбюро, на което присъства и Молотов. Той не казва нито дума в защита на съпругата си, но гласува въздържал се” по повод изключването й от партията. Това си е направо геройство, като се има предвид, че много партийни ръководители молят да им бъде позволено лично да унищожат близките си, обявени за врагове на народа”. Все пак геройството на външния министър не трае дълго. Няколко дни по-късно Молотов пише писмо до Сталин, в което признава, че гласуването въздържал се” било политическа грешка и че вече гласува за”. Една седмица по-късно Полина е арестувана и осъдена на пет години лагер. Арестувани са също така сестра й и брат й, които умират в затвора по време на разпитите.

Всичко това обаче е само прелюдия към т.нар. „Дело на лекарите”, най-грандиозната сталинска мистификация след показните процеси от 1936-1938 г. На 13 януари 1953 г. вестник Правда” публикува статията Подли шпиони убийци под маската на професори лекари”. В нея се казва, че е разкрита терористична лекарска група, която си била поставила за цел да избие цялото съветско ръководство. Изброяват се имената на деветима арестувани лекари, шестима от които са евреи. Арестуваните са обвинени, че са изпълнявали заповедите на „международната еврейска буржоазно-националистическа организация „Джойнт”, създадена от американското разузнаване”. През следващите дни са арестувани още много евреи по сходни обвинения. Антисемитските настроения се разгарят из целия Съветски съюз, за което особено допринасят медиите. Ако в предишните кампании срещу „космополитите” евреите по-скоро са се подразбирали, отколкото да бъдат назовавани пряко, сега директно се казва, че „виновни са евреите, те са искали да убият вожда на прогресивното човечество Сталин и останалите любими ръководители”. Подготвя се съдебен процес, присъдите от който са ясни предварително – смърт. Само няколко месеца по-рано в Чехословакия са екзекутирани Рудолф Слански и още десет партийни и държавни ръководители от еврейски произход. Обвиненията са сходни с тези срещу съветските евреи. Правоверните чехословашки комунисти са обвинени, че са искали да убият президента на републиката Клемент Готвалд. Съветските евреи са спасени от провидението. На 5 март 1953 г. Йосиф Сталин умира. На 4 април всички арестувани са освободени и възстановени на работа. Официално е обявено, че дадените от тях признания са получени „по недопустим начин”. Ръководителят на цялото „Дело на лекарите” подполковник Михаил Рюмин е арестуван, а година по-късно е осъден на смърт чрез разстрел.

Естествено, бясната антисемитска кампания, провеждана през последните години от управлението на Сталин, тотално променя отношенията между Съветския съюз и Израел. Напрежението между двете държави започва да се усеща скоро след края на първата израело-арабска война. Във вътрешен план властите наблюдават с нарастващо неодобрение огромната симпатия, която изпитват съветските евреи към Израел. Посланик Голда Меир подробно описва емоционалното посрещане на еврейската Нова година в московската синагога през 1948 г. Вместо случайните около 2000 евреи, които идваха на големи празници, нас ни очакваше тълпа от близо 50 000 души – разказва Голда Меир. – За миг те ме заобиколиха, почти ме повдигнаха от земята, почти ме смазаха, повтаряйки името ми отново и отново. Без речи или паради, всъщност без никакви думи московските евреи доказваха дълбокото си желание да участват в чудото на установяването на еврейската държава и за тях аз бях символът на държавата.” Тази открита демонстрация на любов към Израел вбесява съветските ръководители, които впрягат целия пропаганден апарат с идеята да докажат, че евреите в СССР нямат нищо общо с евреите в новата държава и че никакъв „еврейски въпрос” не съществува в „държавата на пълното равенство между всички хора”. Успоредно с това Сталин бързо разбира, че плановете му по отношение на Израел се провалят. Всъщност той постига не малко дипломатически успехи. Големият му враг Великобритания напуска региона, а Съединените щати не успяват да станат едноличен разпоредител на нейно място. Думата на Москва при определянето на съдбата на Близкия изток тежи толкова, колкото и тази на Вашингтон. Само че Сталин не се вълнува от сложните дипломатически игри. Той иска да има поредния сателит. Той въоръжава Израел и позволява на евреите от контролираната от него Източна Европа безпроблемно да емигрират там, надявайки се, че те ще изпълняват неговата воля. Само че евреите са на друго мнение. Те нямат никакво намерение да превръщат държавата си в марионетка на Москва. Израел няма нищо против да купува съветско оръжие, но не желае да кани съветски дивизии на своя територия. Да, в продължение на близо трийсет години в Израел управлява левицата, а в икономиката и особено в селското стопанство, има много социалистически черти, обаче никой там не се кани да строи характерния за СССР „реален социализъм”. Сталин оценява поведението на еврейската държава като черна неблагодарност”. Така разсъждават и неговите наследници. Те рязко променят политика си в Близкия изток и започват да подкрепят арабите. Още през 1955 г. Съветският съюз продава на Египет огромно количество оръжие, което сериозно променя баланса в региона и води до израело-египетския военен конфликт през следващата година. Любопитното е, че съветското оръжие достига до Египет по същата схема, по която допреди няколко години е стигало до Израел – през Чехословакия. Историята и в този случай е пълна с (не)очаквани обрати.

 Петър Волгин,
А-specto.bg

* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на редакцията на a-specto


Йерусалим е основан от древните българи при завоюването на Египет. Сензационно за историята ни и богословието

Последни от Свят

Отиди Горе